Пан Володиовски

Първа глава

В един хубав есенен ден пан Анджей Кмичиц седеше под сенчестия покрив на беседката в градината, пиеше следобедната си медовина и гледаше през обраслите с див хмел решетки към жена си, която се разхождаше по грижливо пометената пътека пред беседката. Жената беше извънредно красива, светлокоса, със спокойно, почти ангелско лице. Тя се движеше бавно и предпазливо, защото беше изпълнена със сериозност и Божа благодат.

Пан Анджей Кмичиц я гледаше страшно влюбено. Накъдето и да мръднеше тя, погледът му я следваше с оная привързаност, с която кучето следи с очи своя господар. А понякога се усмихваше, защото беше много доволен от вида й и току засукваше нагоре мустак.

И тогава по лицето му се появяваше някакъв израз на весела лекомисленост. Виждаше се, че е бил войник с нрав на развейпрах, който през ергенските си години ще да е имал доста много приключения.

Тишината в градината беше нарушавана само от шума на презрелите плодове, които падаха по земята, и от бръмченето на насекомите. Настанало бе чудесно време. Беше началото на септември. Слънцето вече не печеше прекалено силно, но още лееше щедро златна светлина. В нейните отблясъци между сивите листа лъщяха червени ябълки, които бяха толкова много, че дърветата сякаш бяха облепени с тях. Клоните на сливите се огъваха от плод, покрит със сивкав прашец. Първите увиснали по дърветата нишки от паяжина, която предвещаваше близката есен, се люлееха заедно с лекия ветрец, толкова лек, че дори не разклащаше листата.

Може би и това хубаво време изпълваше пан Кмичиц с такава веселост, защото лицето му засияваше все повече. Най-сетне той отпи малко медовина и каза на жена си:

— Оленка, я ела малко тук! Искам да ти кажа нещо.

— Само да не е нещо такова, което не обичам да чувам.

— Заклевам се в Бога, че не е! Дай си ухото!

При тия думи той я прегърна през кръста, приближи мустаците си до светлата й коса и зашепна:

— Ако бъде момче, нека да го кръстим Михал.

А тя обърна към него леко пламналото си лице и му отговори също шепнешком:

— Нали обеща, че няма да се противопоставяш да го кръстим Хераклиуш?

— Ама виждаш ли, аз заради Володиовски…

— Нима не заслужава повече почит дядо ми?

— Който е и мой благодетел… Хм! Вярно… Но второто ще бъде Михал! Дума да не става!

Сега Оленка стана и се опита да се освободи от ръцете на пан Анджей Кмичиц, но той я притисна още по-силно към себе си и започна да я целува по устата, по очите, като повтаряше:

— Ах ти, злато мое, богатство мое, най-любимата ми.

По-нататъшният им разговор беше прекъснат от един слуга, който се появи на края на пътеката, забързан към беседката.

— Какво искаш? — попита Кмичиц и пусна жена си.

— Пан Харламп пристигна и чака вкъщи — отговори слугата.

— Ето го и него самия! — извика Кмичиц, като видя мъжа, който се приближаваше към беседката. — За Бога, как са му побелели мустаците! Здравей, скъпи другарю! Здравей, стари друже!

С тези думи изскочи от беседката и се завтече към пан Харламп с разперени ръце.

Но пан Харламп най-напред се поклони ниско на Оленка, която беше виждал в миналото в кейданския двор у вилненския княз воевода, после притисна ръката й към грамадните си мустаци и едва тогава се хвърли в прегръдките на Кмичиц и захлипа върху рамото му.

— За Бога, какво ти е, ваша милост? — възкликна домакинът слисан.

— На едного Бог е дал щастие в изобилие — отговори Харламп, — а другиго е лишил. Но причините на моята тъга мога да съобщя само на ваша милост.

Тук гостът погледна към пани Александра, а тя се досети, че той не желае да говори пред нея, и каза на мъжа си:

— Ще изпратя медовина за ваши милости, а сега ще ви оставя сами…

Кмичиц отведе пан Харламп в беседката, настани го на една пейка и извика:

— Какво значи това? От помощ ли имаш нужда? Разчитай на мене като на Завиша2!

— Нищо ми няма — отговори старият войник, — от никаква помощ не се нуждая, докато мога да движа тая ръка и ето тази сабя; но нашият приятел, най-достойният рицар в Жечпосполита, се намира в тежка беда и не зная дали е още жив.

— Господи Иисусе Христе! Нещо лошо ли се случи на Володиовски?

— Да! — отговори Харламп и нови струи сълзи бликнаха от очите му. — Трябва да съобщя на ваша милост, че панна Ана Борзобогата напусна тази юдол плачевная.

— Умряла! — изпика Кмичиц и се хвана с две ръце за главата.

— Като птица, улучена от стрела.

Настана кратко мълчание; само падналите ябълки тупваха тежко ту тук, ту там о земята; само пан Харламп лъхтеше все по-шумно и едва сдържаше сълзите си, а Кмичиц закърши ръце и повтаряше, като клатеше глава:

— Мили Боже! Мили Боже! Мили Боже!

— Ти, ваша милост, не се чуди на сълзите ми — каза най-сетне Харламп, — защото ако само при вестта за случилото се dolor3 стиска непоносимо сърцето на ваша милост, какво остава за мене, който наблюдавах нейната агония и неговото страдание, надхвърлило всякаква мярка.

В беседката влезе, слуга със стъкленица на поднос и втора стъклена чаша, а след него пани Александра, която все пак не бе могла да надвие любопитството си.

Като погледна сега лицето на мъжа си и видя дълбоката мъка, изписана по него, тя попита бързо:

— Какви вести си донесъл, ваша милост? Не ме отстранявайте от вас. Аз ще ви утешавам, доколкото е възможно, или ще поплача с вас, или най-сетне ще помогна с някакъв съвет…

— И в твоята глава вече няма да се роди съвет за това нещо — отговори пан Анджей. — Но аз се страхувам да не би от скръб здравето ти нещо да пострада.

На тия думи тя отговори:

— Аз мога да издържам много неща. По-лошо е да живее човек в неизвестност…

— Ануша умряла! — каза Кмичиц.

Оленка пребледня и се отпусна тежко на пейката; Кмичиц помисли, че тя ще припадне, но скръбта взе връх над внезапната вест и тя се разплака, а двамата рицари я последваха веднага.

— Оленка — каза най-после Кмичиц в желанието си да насочи на другаде мислите на жена си — ти не вярваш ли, че тя е в рая?

— Не за душата й плача, но за нея и за осиротяването на пан Михал. А колкото за нейното влизане в царството небесно бих искала така да съм уверена в своето спасение, както съм сигурна в нейното. Нямаше по-добра девойка от нея, по-добро, по-честно сърце! Ой, моя Анулко, скъпа моя Анулко!…

— Видях смъртта й — каза Харламп, — всекиму Господ да даде такава благословена кончина.

Тук настана мълчание и чак когато скръбта им се поотече заедно със сълзите, Кмичиц се обади:

— Разправяй, ваша милост, как се случи всичко това, а на най-жалните места попийвай от медовината.

— Благодаря — отговори Харламп. — Ще пийвам от време на време, ако и ваша милост пийва с мене, защото болката хваща не само сърцето, но и гърлото като вълк, а когато хване, може да те задуши без никаква възможност да се спасиш. Работата беше така. Пътувах от Ченстохова за родния си край, за да заседна на имота, който съм взел под аренда, и да вкуся спокойствие на стари години. Стига ми вече войни, започнах да воювам още като юноша, а сега мустаците ми са вече побелели. Само ако съвсем не мога да удържа на едно място, тогава пак ще тръгна под нечие знаме; но тия военни съюзи, създавани за зло на отечеството и за радост на неприятелите, и тия вътрешни размирици напълно ме отвратиха от Белона4… Мили Боже! Пеликанът храни с кръв децата си, то е вярно! Но това отечество и кръв вече няма в гърдите си. Швидерски5 беше голям воин… Нека го съди Бог!

— Ануля, моя мила! — прекъсна го с плач Оленка. — Ами че ако не беше ти, какво щеше да стане с мене и с всички нас?… Ти ми беше убежище и защита! Ануля скъпа!

Като чу това, Харламп ревна отново, но за малко, защото Кмичиц го прекъсна с въпрос:

— А ти къде срещна Володиовски, ваша милост?

— Володиовски срещнах също в Ченстохова, където двамата решили да спрат на почивка, защото пътьом се бяха отбили там на поклонение. Той веднага ми каза, че отива с годеницата си от вашия край за Краков, при княгиня Гризелда Вишньовецка, без чието позволение и благословия девойката не искала по никакъв начин да се венчае. Тогава тя беше още здрава, а той весел като птица. „Ето — казваше — Бог ме награди за моя труд!“ — и Володиовски (утеши го, Боже) доста ми се надуваше и се закачаше с мене, защото, знаете ли, ваши милости, навремето си ние се карахме за тази девойка и искахме да се бием. Къде ли е сега тя, горката?

Тук пан Харламп отново ревна, но за малко, тъй като Кмичиц пак го прекъсна:

— Та, казваш ваша милост, че тя била здрава? Откъде й дойде така внезапно това?

— Че беше внезапно, беше. Тук живееше у пани Марчинова Замойска, която тогава беше в Ченстохова заедно с мъжа си. Володиовски прекарваше целия ден у нея, като се пооплакваше от бавенето и казваше, че едва ли и след една година ще стигнат в Краков, понеже всички ги спират по пътя. И нищо чудно! Всеки иска да окаже гостоприемство на такъв воин като пан Володиовски, а хване ли го веднъж някой, държи го здраво. Мене също ме водеше при панна Ана и заплашваше със смях, че ще ме съсече, ако направя да го разлюби… Но тя не виждаше нищо освен него. И на мене понякога ми ставаше мъчно, че човек на старини е като гвоздей в стената, но кой ти гледа! Не щеш ли, една нощ Володиовски се втурва при мене страшно смутен. „За Бога! Не знаеш ли някъде тук някакъв лекар?“ — „Какво се е случило?“ — „Тя се разболя, тя умира!“ Питам го кога е заболяла, а той казва, че току-що му съобщили от пани Замойска. А то нощ! Къде да търсиш лекар, когато там само манастирът е оцелял, а в града пепелищата са повече от хората. Най-сетне намерих един фелдшер, но и той не искаше да дойде! Трябваше с бойната секирка да го подкарам до самото място. Но там вече беше по-нужен свещеник, отколкото фелдшер; намерихме един достопочтен паулин6, който успя да я свести с молитва, та можа да приеме светите тайнства и да се сбогува нежно с пан Михал. На другия ден следобед беше вече свършено! Фелдшерът казваше, че някой трябва да я е урочасал, но това е невъзможно, в Ченстохова уроките не хващат. А каквото ставаше с пан Володиовски, каквото той приказваше, вярвам, че Господ Иисус няма да му го запише, защото, когато човек е разкъсван от болка, той не знае какво говори… Та казвам ви, ваши милости, че той (тук пан Харламп снижи глас) богохулстваше до забрава!

— За Бога! Богохулстваше! — повтори тихо Кмичиц.

— От стаята, където беше покойната, той изскочи в трема, от трема на двора и се олюляваше като пиян. Там вдигна нагоре пестници и се развика със страшен глас: „Такава ли ми е наградата за моите рани, за моите усилия, за моята кръв, за моята обич към отечеството?!… Едно агне, казва, имах и него ми взе, Господи. Да повалиш въоръжен мъж, казва, който стъпва дръзко по земята, това е достойно, казва, за Божията ръка, но невинният гълъб може да бъде удушен и от котка, и от ястреб, и от усорлица… и…“

— За Бога! — възкликна пани Александра. — Не повтаряй думите му, ваша милост, че нещастие ще навлечеш на дома ни!

Харламп се прекръсти и продължи:

— Мислеше, горкият воин, че е заслужил награда, а ето му наградата! Ех! Бог най-добре знае какво прави, макар че това не можем нито да го разберем с човешкия разум, нито да го измерим с човешката справедливост! Тогава веднага след богохулствата се вцепени и падна на земята, а свещеникът започна да чете заклинание над него, за да не влязат в тялото му зли духове, привлечени от тия богохулства.

— Скоро ли дойде на себе си?

— Около един час лежа като мъртъв, а после се свести и като се прибра в квартирата си, не искаше да види никого. През време на погребението аз се обърнах към него: „Пане Михале — казвам, — имай милост към себе си!“ А той — нищо! Три дни останах още в Ченстохова, защото сърцето не ми даваше да замина, но напразно чуках на вратата му. Не ме искаше! Блъсках си главата да реша какво да правя: дали да продължавам да удрям по вратата или да замина?… Как да оставя човека така, без никаква утеха? Но като разбрах, че няма да постигна нищо, реших да тръгна за Скшетуски. Той беше най-добрият му приятел, а след него пан Заглоба; може би те ще проникнат някак до сърцето му, особено пан Заглоба, който е умен човек и знае на кого как да заговори.

— И беше ли у Скшетуски, ваша милост?

— Бях, но и тук Бог не помогна, защото двамата с пан Заглоба бяха заминали в Калиско при пан Станислав, ротмистъра. И никой не можеше да ми каже кога ще се върнат. Тогава аз си помислих: и без това пътят ми е през Жмудж, ще се отбия у ваши милости и ще разкажа за случилото се.

— Аз отдавна знаех, че ваша милост е достоен рицар — каза Кмичиц.

— Не е въпросът за мене, а за Володиовски — отвърна Харламп — и ще ви призная, ваши милости, че много се страхувам да не се умопобърка…

— Бог ще го запази от това — каза пани Александра.

— Ако го запази, той положително ще облече расото, защото, казвам ви, ваши милости, че през целия си живот не съм виждал такава скръб… А жалко за такъв воин! Жалко!

— Как така жалко? Това ще умножи Божията слава! — обади се отново пани Александра.

Харламп започна да мърда мустаци и да търка челото си.

— Виждаш ли, ваша милост благодетелко, може да я умножи, а може и да не я умножи. Я пресметнете, ваши милости, колко поганци и еретици е унищожил той през живота си и с това навярно повече е задоволил нашия спасител и пресветата му майка, отколкото много свещеници със своите проповеди. Хм! Заслужава да се помисли по това! Нека всеки служи на божията слава, както умее най-добре… Защото, виждате ли, ваши милости, между йезуитите винаги ще се намерят мнозина по-мъдри от него, но втора такава сабя няма в Жечпосполита…

— Това е вярно, кълна се в Бога! — обади се Кмичиц. — Ти, ваша милост, не знаеш ли дали той е останал в Ченстохова или е заминал?

— До заминаването ми беше там. Какво е направил после, това не зная. Едно само зная: пази Боже да не се умопобърка, пази Боже да не се разболее, което често идва заедно с отчаянието, тогава той ще бъде там съвсем сам, без помощ, без роднина, без приятел, без утеха.

— Дано пресветата Дева те пази в тази чудотворна обител, верни приятелю! — извика внезапно Кмичиц. — Ти направи толкова много за мене, че и брат не би сторил повече!

Пани Александра се замисли дълбоко и дълго цареше мълчание, най-сетне тя вдигна светлокосата си глава и каза:

— Йендрек, помниш ли ти колко сме му длъжни ние?

— Забравя ли това, ще трябва от куче да взема очи, че с моите не бих посмял да погледна почтен човек!

— Йендрек, ти не можеш да го оставиш така!

— Как?

— Иди при него.

— Това е благородно женско сърце, това е благородна пани! — извика Харламп, като грабна ръцете на пани Александра и ги покриваше с целувки.

Но съветът не беше по вкуса на Кмичиц, той почна да клати глава и каза:

— За него аз бих отишъл накрай света, но… сама знаеш… ако ти беше здрава, не ще и дума… но сама знаеш! Пази Боже да се уплашиш от нещо, да ти се случи нещо… Ще изсъхна от безпокойство… Жената стои по-напред от най-добрия приятел… Жал ми е за пан Михал… но сама знаеш!…

— Аз ще остана под покровителството на лауданските старейшини. Сега тук е спокойно, а от дребни работи няма да се уплаша. Косъм не ще падне от главата ми без божията воля… А там пан Михал може би се нуждае от спасение…

— О, нуждае се! — намеси се Харламп.

— Чуваш ли, Йендрек. А на мене нищо ми няма. Зло никой няма да ми стори… Зная, че не ти се иска да заминаваш…

— Предпочитам с ръжен срещу топ да тръгна! — прекъсна я Кмичиц.

— Нима смяташ, че като останеш, няма да ти бъде мъчно, колчем помислиш: приятеля си оставих! А и Господ-Бог лесно може в справедливия си гняв да ни лиши от своята благословия!

— Все едно, че гвоздей ми забиваш в главата. Казваш, че може да ни лиши от благословията си? Това вече ме плаши!

— Да спасяваш приятел като пан Михал — това е свещено задължение!

— Аз обичам Михал с цялото си сърце. Ех, няма как!… Щом трябва, тогава най-добре веднага, защото тук всяка минута е важна! Отивам веднага в конюшнята… За Бога, нима няма друг изход? Какъв дявол е накарал ония да отиват в Калиско! Не ми е за мене, но за тебе, злато ти мое! По-добре да загубя имота си, отколкото един ден да живея без тебе. Ако някой би ми казал, че ще те оставя не за да изпълня обществен дълг, дръжката на сабята си бих му пъхнал в устата. Дълг, казваш? Нека бъде така! Негодник е, който се колебае! Ако беше за някого другиго, а не за Михал, никога не бих направил това!

След тия думи той се обърна към Харламп:

— Ваша милост пане, заповядай с мене в конюшнята да разгледаме конете. А ти, Оленка, нареди да ми стегнат багажа. Нека някой от лауданците да надзирава вършитбата… Пане Харламп, ти ще трябва да поседиш, ваша милост, у нас поне две седмици, за да ми пазиш жената. А пък може и тук, в околността, да се намери някакъв имот под аренда. Вземай Любич! Нали? Ела, ваша милост, в конюшнята! След един час тръгвам! Щом трябва, значи трябва!…