Пан Володиовски

Трийсет и шеста глава

Както Баша предвиждаше, когато малкият рицар узна намерението й, отначало подвикна, че никога няма да се съгласи с него, защото той лично не може да тръгне, а сама няма да я пусне; но тогава от всички страни започнаха молби и настоявания, които скоро щяха да разколебаят решението му.

Башка наистина настояваше по-малко, отколкото той очакваше, защото на нея й се искаше да пътува с мъжа си, а без него това пътуване губеше за нея част от привлекателността си, но Евка коленичеше пред него, целуваше го по ръцете и го заклеваше в името на чувствата му към Баша да й позволи.

— Никой друг не ще посмее да пристъпи към баща ми — казваше тя — и да му съобщи такова нещо: нито аз, нито Азия, нито дори брат ми; само пани Баша може да стори това, защото той няма да й откаже нищо!

На това Володиовски отговори:

— Не е работа на Баша да се занимава със сватосване! Освен това вие ще трябва да се връщате през тук, нека стори това при завръщането ви.

Евка отговори с плач, че един Бог знае какво може да стане до завръщането и е дори сигурна, че ще умре от мъка; но за такова сираче, към което никой няма милост, така ще бъде най-добре.

Малкият рицар имаше безкрайно чувствително сърце, та започна да мърда мустачки и да се разхожда из стаята. На него никак не му се искаше дори за един ден да се разделя със своята Башка, та какво оставаше чак за няколко седмици.

Но, изглежда, че молбите го силно развълнуваха, и няколко дни след тия атаки той се обади една вечер:

— Аз не бих казал нищо, ако можехме да пътуваме заедно! Но това е невъзможно, защото службата ме задържа!

Баша скочи при него, долепи розовите си устни до бузата му и започна да повтаря:

— Тръгвай, Михалко, тръгвай, тръгвай!

— В никакъв случай — отговори Володиовски решително. И отново изтекоха няколко дни. През това време малкият рицар се съветваше с пан Заглоба какво да направи. Но старецът отказа да даде съвет.

— Ако не съществуват други пречки освен твоето чувство — каза той, — тогава какво ще му приказвам аз? Сам реши. Тук ще ти бъде пусто без хайдучето ми. Ако не бяха напредналата ми възраст и трудният път, сам бих тръгнал, защото без нея ще ми е мъчно.

— Виждаш ли, ваша милост! Пречки наистина няма: времето е малко студено и това е всичко; иначе е спокойно и навсякъде по пътя има гарнизони — само че без нея ще ми е мъчно.

— Затова именно ти казвам: реши сам!

След тоя разговор пан Михал отново започна да се колебае и да обсъжда работата. Беше му жал за Евка. Питаше се и дали е прилично да изпраща девойката сама с Азия на толкова далечен път и още повече дали е редно да не се помогне на добри хора, щом това може да стане толкова лесно. Та към какво се свеждаше всичко? Баша да замине за две или три седмици. Пък дори въпросът да беше само да се угоди на Баша да може да види Могильов, Ямпол и Рашков, защо да не й угоди? Азия така или иначе трябва да тръгне с хоронгвата си за Рашков, следователно охраната ще бъде съвсем сигурна и дори излишна, след като разбойниците са унищожени, а през зимата ордата мирува.

И така малкият рицар се колебаеше все повече, а жените, щом забелязаха това, подновиха настояванията си: едната представяше работата като добро дело и свой дълг, другата плачеше и ридаеше. Най-сетне пред командира се поклони и Тухайбейович. Той казваше, че знае, че не е достоен за такова благоволение, но все пак е проявил толкова вярност и привързаност към семейството Володиовски, та се осмелява да моли за това благоволение. Той има голям дълг на благодарност към двамата, защото не са позволили да бъде унижаван и тогава, когато още не се знаеше, че е син на Тухай бей. Никога няма да забрави, че пани командиршата е превързвала раните му и е била за него не само милостива господарка, но и като майка. Доказателство за своята благодарност той вече е дал при битката с Азба бей, ето защо и в бъдеще, не дай, Боже, да дотрябва, с радост ще сложи главата си за своята господарка и ще пролее последната си капка кръв за нея.

После почна да разказва за своята някогашна нещастна любов към Евка. Той не може да живее без това момиче! Обичал я през всичките години на разлъката, макар без никаква надежда, и никога няма да престане да я обича. Но между него и стария пан Нововейски има отдавнашна омраза и някогашното отношение между слуга и господар ги дели като дълбока пропаст. Само „пани“ би могла да ги сдобри, а ако не успее да направи това, поне ще запази скъпото момиче от тиранията на бащата, от затваряне и камшик.

Володиовски може би щеше да бъде по-доволен, ако Башка не се бъркаше в тая работа, но понеже сам обичаше да прави добро на хората, не се чудеше и на сърцето на жена си. Все пак той още не даде съгласие на Азия, устоя дори на новите сълзи на Евка, само се затваряше в канцеларията си и размишляваше.

Докато най-сетне един ден дойде на вечерята в добро настроение и след като се нахраниха, попита внезапно Тухайбейович:

— Азия, на тебе кога ти е срокът да тръгваш?

— След една седмица, ваше благородие! — отговори татаринът неспокойно. — Халим трябва вече да е завършил преговорите с Кричински.

— Заповядай да постелят и голямата шейна, защото ще откараш двете жени в Рашков.

Като чу това, Баша започна да пляска с ръце и се хвърли към мъжа си. След нея скочи Евка, подир нея към коленете му се наведе и Азия с лудешко избухване на радост, та малкият рицар трябваше да се отбранява.

— Я ме оставете! — казваше той. — Какво значи това! Щом може да се помогне на хората, трудно е да не помогнеш, освен ако си съвсем закоравял; но аз не съм никакъв тиранин. Само че ти, Башка, се връщай бързо, скъпа, а ти, Азия, грижи се добре за нея и с това най-добре ще ми благодарите. Хайде, хайде! Оставете ме на мира!

И той започна да мърда силно мустачки, а после каза още по-весело, за да си придаде добро настроение:

— Най-лошото са тия женски сълзи! Щом видя сълзи, веднага съм свършен! А ти, Азия, ще трябва да благодариш не само на мене и на жена ми, но и на тая девойка, която като сянка ходеше подире ми и непрекъснато излагаше пред очите ми мъката си, трябва да й се отплатиш за това чувство!

— Ще се отплатя, ще се отплатя! — отговори Тухайбейович със странен глас и като грабна ръцете на Евка, зацелува ги толкова бурно, та би могло да се помисли, че по-скоро искаше да ги изхапе.

— Михале! — извика внезапно Заглоба, като посочи Баша. — Какво ще правим тук без това котенце?

— Ех, тежко ще ни бъде! — отговори малкият рицар. — Кълна се в Бога, тежко!

После добави по-тихо:

— Но може би по-късно Господ-Бог ще благослови доброто дело… Разбираш ли, ваша милост?…

В това време „котенцето“ пъхна между тях любопитната си светла главица.

— Какво си приказвате?…

— Ех… нищо! — отговори Заглоба. — Приказваме си, че напролет сигурно ще долетят щъркели…

Башка започна да отърква лицето си о лицето на мъжа си като истинска котка.

— Михалко! Аз няма да седя дълго там — каза тя.

След тоя разговор отново започнаха съвещания, които продължаваха няколко дни, но вече за пътуването.

Пан Михал лично ръководеше всичко, заповяда пред него да приготвят шейната и да я застелят с кожи от уловените през есента лисици. Пан Заглоба надонесе собствените си ногавици, за да имат с какво да покрият краката си през време на пътуването. Щяха да тръгнат и коли със завивки и храна, щеше да тръгне и жребецът на Баша, та да може да се прехвърля на него от шейната при наклонените и опасни места, защото пан Михал особено много се страхуваше от слизането в Могильов, където наистина пътят беше страхотно главоломен.

Въпреки че нямаше ни най-малка вероятност за каквото и да било нападение, малкият рицар заповяда на Азия да взема всички предпазни мерки, двайсетина души да се движат няколко хвърлея напред и да не спират за нощуване никъде по пътя освен там, където има гарнизони; да тръгват, щом се разсъмне, а да спират преди мръкване и да не се бавят по пътя. Малкият рицар мислеше толкова много за всичко, че лично напълни пищовите, които се намираха в кобурите при седлото на Баша.

Най-сетне дойде моментът на тръгването. Беше още тъмно, когато двеста липковци на коне застанаха готови на плаца. В главното помещение на командирския дом също така вече цареше движение. В камините бумтяха със светъл пламък смолисти цепеници. Всички офицери: малкият рицар, пан Заглоба, пан Мушалски, пан Ненашинец, пан Громика и пан Мотовидло, а заедно с тях и рицарите от техните хоронгви, се събраха за сбогуване. Башка и Евка, още топли и зачервени от съня, пиеха гореща винена супа за път, Володиовски седеше до жена си и я прегръщаше през кръста; Заглоба лично наливаше супа и повтаряше при всяко доливане: „Още, защото е студено!“ Баша и Евка бяха облечени по мъжки, понеже по тия места жените обикновено пътуваха така; Баша носеше сабичка; шубата й беше от диви котки, обшита с кожи от невестулки; калпачето й беше от хермелин и с уши, шалварите много широки и напомняха пола, а ботушите — до коленете, меки, подплатени с агнешки кожи. Върху всичко това щяха да облекат още топли кожухчета и шуби с качулки за закриване на лицето. Сега обаче лицето на Баша беше още открито и войниците както обикновено се възхищаваха на нейната хубост, а други поглеждаха лакомо към Евка, чиито устни бяха влажни и сякаш свити за целувка; а трети не знаеха към коя да гледат и чак тръпнеха по ъглите на стаята, толкова ги привличаха двете, и си шепнеха един на друг на ухото:

— Тежко е за човека да живее на такова усамотено място… Блазе на командира! Блазе на Азия!

Огънят в камините пращеше весело, а по плетищата запяха петли. Постепенно настъпваше денят; доста студен, но слънчев. Покритите с дебел сняг покриви на бараките и на войнишките квартири станаха светлорозови.

От плаца се чуваше пръхтене на коне и скриптене от стъпките на войниците от шляхтичките хоронгви, както и от драгунските, които бяха наизлезли от бараките и кръчмите, за да изпратят Баша и липковците.

Най-после Володиовски каза:

— Време е!

Щом чу това, Башка скочи от мястото и падна в прегръдките на мъжа си. Той притисна устата си до нейната уста, после я прегърна с всички сили до гърдите си, целуваше очите й, челото и отново устата. Дълъг беше тоя момент, защото двамата се обичаха безкрайно много.

След малкия рицар дойде ред на пан Заглоба, после другите офицери пристъпваха да целуват ръка на Баша, а тя непрекъснато повтаряше със звучното си като сребро детско гласче:

— Останете със здраве, ваша милост панове! Останете със здраве!

И двете с Евка отидоха да облекат кожухчетата без ръкави, а върху тях шубите с качулки, та съвсем изчезнаха в тия дрехи. Отвориха им широко вратата, през която нахлу мразовита пара — и всички събрани се намериха на плаца.

Навън ставаше все по-светло от снега и зората. Обилен скреж бе покрил козината на липковските коне и кожусите на войниците, така че цялата хоронгва изглеждаше като облечена в бяло и възседнала бели коне.

Башка и Евка седнаха в постланата с кожи шейна. Драгуните и войниците от рицарските хоронгви нададоха възгласи с пожелания за добър път.

При тия възгласи многобройните ята от врани и гарвани, които лютата зима беше докарала близо до човешките сгради, хвръкнаха от покривите и със силно грачене започнаха да се вият в розовия въздух.

Малкият рицар се наведе над шейната и мушна лице в качулката, която покриваше главата на жена му.

Дълъг беше тоя момент — най-сетне той се откъсна от Баша и като изправи кръстен знак с ръка, извика:

— С Бога напред!

Тогава Азия се вдигна на стремена. Дивото му лице сияеше от радост и от зората. Той замахна с боздугана, та наметалото му се повдигна като криле на хищна птица, и викна с пронизителен глас:

— Тръгва-а-а-ай!

Копитата заскриптяха в снега. Обилна пара излезе от конските ноздри. Първите редици от липковци тръгнаха бавно; след тях втори, трети, четвърти — зад тях шейни, зад тях нови редици — и целият отряд почна да се отдалечава по наклонения плац към портите.

Малкият рицар ги благославяше със светия кръст; най-сетне, когато шейната вече мина портата, той сви ръце при устата си и извика:

— Добър път, Башка!

Но му отговориха само гласовете на пищялки и силното грачене на черните птици.