Пан Володиовски

Четирийсета глава

Десет до дванайсет украински мили отделяха ония градове, през които бе минала Баша от Хрептьов за Рашков, или целият път покрай Днестър възлизаше на около трийсет мили. Наистина сутрин тръгваха още в тъмно и не се спираха чак до късна нощ — все пак цялото пътуване заедно с почивките, въпреки трудните преминавания през реки и пропасти, бе извършено за три дни. Тогавашните хора и тогавашните войски обикновено не правеха толкова бързи преходи, но който искаше или беше принуден — можеше да ги прави. Баша взе това под внимание и пресметна, че обратният път, пътят до Хрептьов, би трябвало да й отнеме още по-малко време, понеже го минаваше на кон, а и тоя път беше бягство, при което спасението зависеше от бързината.

Още първия ден обаче разбра, че се лъже, защото, щом не можеше да бяга по пътя край Днестър, а трябваше да заобикаля през степта, разстоянието се много увеличаваше. Освен това можеше да обърка посоката и беше вероятно, че ще я обърка, можеше да попадне на реки, чийто лед вече се е стопил, на непроходими горски гъсталаци, на блата, които не замръзват дори зиме, на пречки от страна на хора или зверове — така че колкото и да искаше да пътува непрекъснато и нощем, въпреки желанието си все повече се убеждаваше, че дори ако всичко върви благополучно, един Бог знае кога ще стигне в Хрептьов.

Тя бе успяла да се изтръгне от прегръдките на Азия, но какво щеше да стане по-нататък? Несъмнено всичко друго беше по-добро от тия отвратителни прегръдки, но все пак при мисълта какво я чака, кръвта й замръзваше като лед в жилите.

Ето, изведнъж й хрумна, че ако пести силите на конете, може да бъде настигната. Липковците познаваха тия степи на пръсти и беше почти невъзможно да се скрие в тях от очите им, от преследването им. Нали те по цели дни преследваха татарите дори пролет и лете, когато конските копита не оставяха следи по снега или в размекнатата земя; те четяха в степта като в отворена книга; те виждаха в тая равнина като орли, умееха да душат като гончета; целият им живот минаваше в преследване. Напразно татарите много пъти се движеха по потоците, за да не оставят следи — казаците, липковците, черемисовците и полските преследвачи съумяваха да ги намерят, да отговарят с хитрини на техните хитрини и да нападнат така внезапно, като че ли са изскочили изпод земята. Как може да избяга от такива хора? Освен ако ги остави толкова назад, та самото разстояние да направи преследването невъзможно. Но в такъв случай конете ще капнат.

„Непременно ще капнат, ако продължават да препускат все така“ — мислеше Баша с ужас, като поглеждаше мокрите им страни, от които се вдигаше пара, и пяната, която падаше на парцали по земята.

Затова тя спираше понякога конете и се ослушваше, но тогава във всеки повей на вятъра, в шумола на листата, които растяха по долищата, в сухото шумолене, с което се удряха едно о друго стъблата на степните бурени, в шума от крилете на прелитаща птица, дори в пустинната тишина, която звънеше в ушите — тя чуваше отгласи от хайка.

И ужасена, отново препускаше конете и бягаше с лудешка бързина, докато тяхното хъркане не дадеше да се разбере, че не могат да тичат така по-нататък.

Тежестта от самотата и безсилието я гнетеше все по-силно. Ах, какво сираче се чувстваше тя, каква жал, колкото огромна, толкова и неоснователна, се надигаше в сърцето й срещу всички хора, срещу най-близките и най-скъпите, че така са я напуснали!

После си помисли още, че навярно Бог я наказва заради жаждата й за приключения, заради участието й във всички ловове, в походите, често пъти въпреки желанието на мъжа й, заради лекомислието и неуравновесеността й. Като помисли това, тя се разплака от сърце, вдигна главица нагоре и започна да повтаря разхълцана:

— Накажи ме, но не ме изоставяй! Михал не наказвай, Михал е невинен!

В това време наближаваше нощта, а с нея студ, тъмнина, неувереност за пътя и безпокойство. Предметите започнаха да се заличават, да помътняват, да губят очертаните си форми, а едновременно сякаш да оживяват тайнствено и да дебнат. Неравностите по зъберите на високите скали изглеждаха като глави с нахлупени островърхи или обли шапки, които надничат от някакви грамадни стени и гледат тихо и зложелателно кой минава там долу. Клоните на дърветата, раздвижвани от подухването на вятъра, правеха някакви човешки движения: едни кимаха на Баша, сякаш искаха да я повикат при себе си и да й поверят някаква страшна тайна; други като че ли говореха и предупреждаваха: „Не се приближавай!“ Дънерите на съборените дървета приличаха на някакви чудовищни същества, свити за скок. Баша беше смела, много смела, но — като всички тогавашни хора — суеверна. И когато настана пълен мрак, косата й настръхваше и тръпки пронизваха тялото й при мисълта за нечистите сили, които могат да живеят по тия места. Тя особено много се страхуваше от вампири. Вярването в тях беше особено разпространено по цялото крайбрежие на Днестър поради съседството с Молдавия и тъкмо тия места около Ямпол и Рашков имаха лоша слава в това отношение. Толкова хора непрекъснато напускаха тук тоя свят от внезапна смърт, без изповед, без опрощение на греховете… Баша си спомни всичките разкази на рицарите вечер край огнището в Хрептьов: за стръмните долини, в които, щом задухал вятър, внезапно се чували стонове: „Иисусе! Иисусе!“, за блуждаещите огньове, в които нещо хъркало, за смеещите се скали, за бледите деца „навяци“ със зелени очи и чудовищни глави, които молели да ги вземат на коня, а вземат ли ги, почвали да смучат кръв — най-после за главите без тела, които се движели върху паешки крака, и за най-страшните от всичките тия ужасии, за големите вампири или за така наречените върколаци, които направо се хвърляли върху хората.

Баша взе да се кръсти и не престана, докато ръката й не премаля, но и тогава продължи да се моли, защото с никакво друго оръжие не можеше да се защити срещу нечистите сили. Ободряваха я конете, които не проявяваха никакво безпокойство и пръхтяха весело. Понякога тя потупваше с длан врата на своя жребец, сякаш по тоя начин искаше да се увери дали светът наоколо е действителен.

Нощта, отначало много тъмна, постепенно ставаше все по-ясна и най-после през рядката мъгла замигаха звезди. За Баша това беше необикновено благоприятно, защото преди всичко страхът й намаля и, второ, като гледаше Голямата мечка, можеше да се насочва по нея към север, тоест към Хрептьов. Тя оглеждаше околността и заключи, че вече се е отдалечила доста много от Днестър, защото тук имаше по-малко скали, страната беше по-просторна, имаше повече обли възвишения, обрасли с дъб, и начесто широки равнини.

Все пак тя трябваше да преминава едно след друго долища и в тях се спускаше винаги със страх в сърцето, защото долу беше тъмно и цареше суров, пронизителен студ. Някои от тях бяха толкова стръмни, че й се налагаше да ги заобикаля, поради което често губеше много време и пътят се увеличаваше.

По-лошо беше обаче с потоците и рекичките, цяла мрежа от каквито течеше от изток към Днестър. Всички бяха размразени и конете пръхтяха боязливо, когато влизаха нощем в непозната, с неизвестна дълбочина вода. Баша ги преминаваше само на ония места, където ниският бряг даваше възможност да се предположи, че широко разлятата вода е плитка. И в повечето случаи биваше така; но при някои бродове водата стигаше досред конския корем; тогава Баша коленичеше по войнишки обичай върху седлото и като се държеше с ръце за предната му издатина, гледаше да не намокри краката си. Но това не навсякъде й се удаде и скоро студът взе да я пронизва от стъпалата до коленете.

— Дай Боже да се съмне, ще тръгна по-бързо! — повтаряше си тя непрекъснато.

Най-сетне излезе на просторна равнина, обрасла с рядка гора, и като видя, че конете вече едва влекат краката си, спря се да почине. Двата жребеца мигновено протегнаха шии към земята, издадоха напред по един преден крак и лакомо заскубаха мъха и увехналата трева. В гората цареше пълна тишина, прекъсвана само от шумното дишане на конете и от хрупкането на тревата в мощните им челюсти.

След като утолиха или по-скоро залъгаха първия си глад, двата жребеца явно имаха желание да се потъркалят, но Баша не можеше да задоволи това им желание. Тя дори не смееше да поотпусне коланите им и сама да слезе на земята, защото искаше да бъде готова всеки миг да продължи бягството.

Прехвърли се обаче на коня на Азия, защото нейният жребец я беше носил от последната почивка дотук и макар че беше силен и в жилите му течеше благородна кръв, все пак беше по-деликатен от другия.

След като смени коня и при неколкократното преминаване през потоци утоли жаждата си, Баша усети глад, та захвана да яде семето, което намери в торбичка при седлото на Тухайбейович. То й се стори много вкусно, макар и малко вгорчено, и тя го ядеше и благодареше на Бога за тая неочаквана храна.

Но ядеше пестеливо, за да й стигне чак до Хрептьов. Веднага след това сънят с непреодолима сила започна да слепва клепачите й, но заедно с това, понеже движението на коня престана да я топли, прониза я силен студ. Краката й съвсем вкочанясаха; усещаше и безкрайна умора в цялото си тяло, особено в кръста и ръцете, пресилени при борбата й с Азия. Овладя я необикновена немощ и очите й се притвориха.

Но след малко ги отвори насила.

„Не! Ще спя през деня, през време на пътуването — помисли тя, — защото, ако заспя сега, ще измръзна…“

Мислите й обаче се размътваха все повече или се трупаха едни връз други и представяха безредни картини, в които гората, бягството и преследването, Азия, малкият рицар, Евка и последните събития се смесваха полунасън-полунаяве. Всичко това се носеше някъде напред, както се носи вълна, гонена от вятъра, а тя, Баша, тичаше заедно с всичко без страх, без радост, сякаш така бе уговорено. Азия уж я гонеше, но същевременно разговаряше с нея и се тревожеше за конете; пан Заглоба се сърдеше, че вечерята ще изстине, Михал показваше пътя, а Евка пътуваше зад тях в шейна и ядеше фурми.

После тия лица се губеха все повече, сякаш започна да ги закрива някаква мъглива завеса или здрачина — и постепенно изчезваха; остана само някаква чудновата тъмнина, защото макар погледът да не можеше да я пробие, тя все пак изглеждаше празна и проточена до някъде безкрайно далече… Тя проникваше навсякъде, проникваше след това в главата на Баша и изпогаси в нея всички видения, всички мисли, както повеят на вятъра гаси фенерите, които горят нощем на открито.

Баша заспа, но може би за нейно щастие преди студът да замрази кръвта в жилите й, събуди я необикновен шум. Конете са дръпнаха внезапно: изглежда, че в гората ставаше нещо необикновено.

В един миг Баша се събуди напълно, грабна мускета на Азия и почна да се ослушва наведена над коня, съсредоточена и с разширени ноздри. Тя беше от оня вид хора, у които всяка опасност още в първия миг будеше бдителност, смелост и готовност за защита.

Но тоя път, след като се поослуша по-внимателно, тя се успокои веднага. Шумът, който я бе събудил, беше грухтене на диви свине. Може би вълци се прокрадваха към малките прасета или глигани бяха започнали да се бият за свинки, но изведнъж цялата гора заехтя. Този шум несъмнено се вдигаше доста далеко, обаче всред нощната тишина и всеобщата заспалост той изглеждаше толкова близък, че Баша слушаше не само грухтенето и квиченето, но и силното сумтене на буйно задъханите ноздри. Внезапно се чу грохот, тропот, трясък на трошени храсти и цялото стадо, макар невидимо за Баша, премина бегом наблизо и потъна в недрата на огромната гора.

В миг у непоправимата Баша, въпреки страшното й положение, се пробуди ловната жилка и й стана мъчно, че не видя преминаващото стадо.

„Да си погледа човек малко — каза тя в себе си, — но няма нищо! Щом пътувам така през горите, сигурно ще видя още нещо…“

И едва след тая мисъл си каза, че е по-добре да не вижда нищо, а да бяга колкото може по-бързо, затова се впусна в по-нататъшен път.

По-дълго не можеше и да стои, понеже студът я пронизваше все по-болезнено, а движението на конете доста я затопляше и сравнително малко я изморяваше. Конете обаче, които бяха успели да си отскубат само шепа мъх и замръзнала трева, тръгнаха много недоволно и с наведени глави. През време на престоя скреж беше покрил хълбоците им и изглеждаше, че едва влекат краката си. Та нали от почивката по пладне бяха вървели почти безспирно.

След като премина поляната с очи, впити в Голямата мечка, Баша потъна в гора, която не беше особено гъста, но бе хълмиста, прорязана от тесни долища. Стана и по-тъмно не само поради сянката, която хвърляха клонестите дървета, но и защото изпаренията се бяха вдигнали от земята и закрили звездите. Трябваше да пътува слепешката. Само долищата даваха на Баша някакво указание, че се движи в правилна посока, защото тя знаеше, че всички те отиват от изток към Днестър, така че пресича ли непрекъснато през тях, движеше се все към север. Тя обаче помисли, че въпреки това указание, все пак я застрашава или прекалено отдалечаване от Днестър, или прекалено приближаване към него. И едното, и другото можеше да бъде опасно, защото в първия случай би трябвало да удължи страшно пътя, а в противен случай можеше да стигне в Ямпол и там да попадне във вражески ръце.

Баша обаче нямаше ни най-малко понятие дали още се намира пред Ямпол или беше точно на една линия с него, или пък го бе оставила зад себе си.

„По-лесно ще разбера, когато отмина Могильов — казваше си тя, — защото той е разположен в голям и проточен надалеко дол, та може би ще го позная.“

После погледна към небето и продължи мислено:

„Дай ми, Боже, да се промъкна отвъд Могильов, защото там вече започва владичеството на Михал, там вече нищо няма да ме уплаши.“

В това време нощта стана още по-тъмна. Добре, че върху горската настилка тук вече имаше сняг и на белия му фон можеха да се различават тъмните стъбла на дърветата, по-ниските клони, за да бъдат избягвани. Баша обаче трябваше да се движи по-бавно и поради това в душата й отново нахлуха ония страхове от нечистите сили, които смразяваха кръвта й в началото на нощта.

„Ако видя блеснали очи ниско — каза тя на уплашената си душа, — това е нищо! Ще е вълк; но ако бъдат на височината на човека…“

И в тоя миг викна високо:

— В името на Отца и Сина!…

Защото това може би беше самоизмама или може би дива котка седеше на клон, но Баша видя съвсем ясно две светнали очи на височината на човек.

От уплаха й причерня, но когато прегледа отново, вече не се виждаше нищо, само някакъв шумол се чуваше между клоните, само сърцето й биеше в гърдите толкова силно, сякаш искаше да ги разкъса.

И тя все пътуваше и пътуваше и въздишаше за дневната светлина. Нощта обаче се точеше безкрайна. Скоро след това отново река прегради пътя й. Баша беше вече доста далече зад Ямпол, край брега на Росава, но тя не знаеше къде се намира, отгатваше само, че все пак непрекъснато се движи към север, щом е попаднала на нова река. Отгатваше също така, че нощта трябва да е вече към края си, защото беше станало много студено; изглежда, че наставаше мраз, мъглата изчезна и звездите се показаха отново, само че светеха с по-бледа, несигурна светлина.

Най-сетне мракът почна малко по малко да се разредява. Стъблата, клоните и клонките ставаха все по-видими. В гората зацари пълна тишина — разсъмваше се.

След някое време Баша вече можеше да различава цвета на конските косми. Накрай на изток, между клоните на дърветата, се появи светлиста ивица — настъпваше ден, и то ведър ден.

Тогава Баша усети безкрайна умора. Устата й се разтваряше в провлечени прозевки, а очите се залепваха; скоро тя заспа дълбоко, но за малко, защото я събуди една клонка, която бе блъснала с главата си. Добре, че конете вървяха извънредно бавно, като скубеха по пътя мъх, та ударът беше толкова лек, че не й стори нищо лошо. Слънцето вече изгря и неговите прекрасни бледи лъчи се провираха през безлистните клони. При тая гледка надежда обзе сърцето на Баша; тя беше оставила вече толкова степ, толкова хълмове, долища и цяла нощ път между себе си и преследвачите…

„Дано само не ме хванат тия от Ямпол или Могильов, а ония няма да ме настигнат“ — каза си тя.

Баша разчиташе и на това, че в началото на бягството пътуваше по скалиста почва и копитата не можеха да оставят следи.

Но скоро отново я обзе съмнение.

„Липковците ще забележат следи и по скалите, и по камъните, а ще ме преследват упорито, освен ако им изкапят конете от умора.“

Последното предположение беше най-вероятно. Достатъчно беше за Баша да погледне своите коне. Страните и на турския, и на арабския бяха хлътнали, главите оклюмнали, погледът угаснал. При вървежа си те току свеждаха глави към земята, за да отскубват по малко мъх, или в движение късаха жълтите листа, които вехнеха тук-таме по ниските дъбови храсти. А навярно ги измъчваше и трескав огън, защото при всички преминавания през реки пиеха лакомо.

Въпреки това, щом се намери на голо поле между две гори, Баша отново подкара в галоп изтощените жребци и така препускаше чак до другата гора.

След като премина и нея, попадна на втора поляна, още по-обширна и хълмиста. Зад хълмовете на около четвърт миля се виждаше дим, който се издигаше право като бор към небето. Това беше първото населено място, на което попадна Баша, защото, общо взето, тоя край, с изключение на самото крайречие, беше или по-скоро бе превърнат в пустиня не само поради татарските нападения, но и поради постоянните полско-казашки войни. След последния поход на пан Чарнецки, жертва на който беше станала Буша, градчетата се превърнаха в бедни паланки, селата обраснаха с млада гора. А пък след пан Чернецки имаше още толкова походи, толкова битки, толкова кланета чак до последно време, когато великият Собески изтръгна тия места от неприятеля. Животът в тях отново започваше бавно да избуява, но този път, по който Баша пътуваше, беше особено пуст; край него се криеха само разбойници, но и те вече бяха почти напълно унищожени от гарнизоните в Рашков, Ямпол, Могильов и Хрептьов.

Като видя тоя дим, първата мисъл на Баша беше да тръгне към него, да намери хутора или колибата, или най-сетне едно просто огнище, да се огрее край него и да се нахрани. Но скоро тя си спомни, че по тия места е по-добре да срещнеш глутница вълци, а не хора; тук хората бяха по-диви и по-жестоки от зверовете. Напротив, трябваше да подкара конете и да подмине колкото може по-бързо това човешко скривалище в гората, защото в него можеше да чака само смъртта.

На самия край на отсрещната гора Баша забеляза една малка копа сено и без да обръща внимание на нищо, се спря при нея, за да нахрани конете. Те ядяха лакомо, като мушкаха главите си до ушите в копата и издърпваха доста големи хватки сено. Лошото беше обаче, че много им пречеха мундщуците; но Баша не искаше да ги освободи от юздите, като разсъждаваше правилно:

„Там, където се виждаше пушекът, трябва да има някакъв хутор, а понеже тук се издига копа сено, значи в хутора има коне, с които биха могли да ме преследват — ето защо трябва да съм готова.“

Все пак тя прекара при копата около един час, така че конете се понахраниха доста добре, а и тя си похапна от семето. Когато тръгна по-нататък на път и премина няколко хвърлея, внезапно пред себе си видя двама души с наръчи вършина на гръб.

Единият не беше стар човек, но и вече не в първа младост, с лице, проорано от сипаница и с полегати очи, грозен, страшен, с жесток животински израз на лицето; другият, млад момък, беше умопобъркан. Това можеше да се познае от пръв поглед по глуповатата му усмивка и замаяния поглед.

Щом видяха ездача и конете, двамата захвърлиха вършината на земята и, изглежда, че се много уплашиха. Но срещата беше толкова неочаквана и те се намираха толкова близо, че не можеха да бягат.

— Слава Богу! — обади се Баша.

— На вікі віків.

— А как се нарича този хутор?

— Защо трябва да се нарича? Къща!

— А далече ли е до Могильов?

— Ми не знаем…

Тук по-старият започна да се взира внимателно в лицето на Баша. Понеже беше облечена по мъжки, той я взе за юноша и веднага по лицето му се появи дързост и жестокост на мястото на предишния страх.

— А що ви такій молоденкій, пане рицар?

— А тобі що?

— И сам пътувате? — каза селянинът и пристъпи крачка напред.

— Войска иде след мене.

Той се спря, погледна към огромната поляна и отвърна:

— Не е вярно. Няма никого.

След тия думи пристъпи още няколко крачки; полегатите му очи засветиха мрачно, а в същото време сви уста и почна да имитира гласа на пъдпъдък, явно искаше да повика по тоя начин някого.

Всичко това се видя на Баша извънредно зловещо, затова, без да се колебае, насочи пищовите си към гърдите му.

— Мълчи, че ще загинеш!

Селянинът млъкна, нещо повече — веднага се просна на земята. Същото направи и умопобърканото момче, но то от страх нададе вой като вълк. Може би умът му навремето да се беше побъркал от някаква уплаха, защото сега виенето му звучеше като страхотен ужас.

Баша пусна конете и се понесе като стрела. За добра чест гората не беше обрасла с ниски храсти, а дърветата бяха редки. Скоро засвети нова поляна, тясна, но много дълга. Конете, нахранили се при копата, бяха добили нови сили и летяха като вихър.

„Ще изтичат до къщата, ще яхнат коне и ще ме преследват“ — мислеше Баша.

Утешаваше я само това, че конете й вървят добре и че от мястото, където беше срещнала тия хора, до хутора беше доста далече.

„Докато стигнат до къщата, докато изведат конете, аз ще бъда на една или две мили от тях, ако се движа бързо.“

И наистина беше така. Но когато изтекоха няколко часа и Баша се убеди, че не е преследвана, и забави движението, силен страх, страшна угнетеност овладя сърцето й, а очите й се напълниха със сълзи.

Тая среща й показа какви са хората по тия места и какво би могло да очаква от тях. Наистина това не беше изненада за нея. И от собствен опит, и от разказите в Хрептьов знаеше, че някогашните спокойни заселници или бяха избягали от тия пустини, или войната ги беше унищожила, а които са останали, живеят при непрекъснати военни тревоги, всред страхотна домашна буря и татарски нападения, в отношения, при които човекът за човека е вълк, без черкви, без вяра, без други примери освен примерите на масови избивания и пожарища, без да познават друг закон освен закона на пестника, бяха се лишили от всички човешки чувства и бяха подивели като горски зверове. Баша добре знаеше това: и все пак самотният човек, заблудил се в пустинята, потискан от глада и студа, несъзнателно търси помощ преди всичко от себеподобните си същества. Така и тя, когато видя оня дим, който показваше, че там има човешко жилище, несъзнателно, последвала първия порив на сърцето си, поиска да върви нататък, да поздрави обитателите с Божието име и да подслони под техния покрив уморената си глава. Но жестоката действителност й се озъби веднага като зло куче; затова сърцето й се изпълни с горчивина и сълзи на мъка и разочарование наляха очите й.

„Отникъде помощ, само от Бога — помисли тя, — дано да не срещам вече хора!“

После се замисли защо оня селянин взе да имитира гласа на пъдпъдък: без съмнение наблизо е имало и някакви други хора, които той е искал да повика. Спомни си, че се намира в свърталище на разбойници, които, прогонени от крайречните долища, изглежда, са се скрили из горите по-навътре в страната, където съседството с широката степ им осигуряваше по-голяма безопасност и по-лесно бягство при нужда.

„Но какво ще стане — питаше се Баша, — ако срещна неколцина или повече? Мускетът — значи, един, два пищова — още двама, сабята — нека да бъдат още двама… Но ако са повече, ще загина от страшна смърт.“

И както по-преди всред нощта и страховете бе желала да се съмне час по-скоро, така сега чакаше с копнеж здрача, който можеше по-лесно да я скрие от злите очи.

На два пъти още през време на упоритата езда й се случи да минава наблизо покрай хора. Веднъж видя накрая на високата равнина петнайсетина къщи. Може би в тях дори да не живееха разбойници по занаят, но тя предпочиташе да ги отмине в галоп, защото знаеше, че и селяните не са много по-добри от разбойниците; втория път дочу удари на брадви, които сечеха дърва.

Най-сетне желаната нощ покри земята. Баша беше вече толкова уморена, че когато се намери на гола, необрасла с гори степ, си каза:

„Тук няма да си строша главата в някое дърво, та сега ще поспя, дори и да замръзна.“

Когато вече притваряше очи, стори й се, че някъде там в далечината вижда няколко черни точици върху белия сняг, които се движат в разни посоки. Тя преодоля съня още за миг.

— Това са навярно вълци — измърмори тихо.

Но преди да измине още двайсетина крачки, тия точки изчезнаха — тогава тя веднага заспа толкова дълбоко, че се събуди едва когато конят на Азия, който беше яхнала, зацвили под нея.

Тя се огледа наоколо; намираше се в началото на гора и се бе събудила навреме, защото иначе можеше да се удари в някое дърво.

Изведнъж забеляза, че другият кон го няма при нея.

— Какво е станало? — извика тя силно разтревожена.

А бе станало нещо много просто: Баша наистина беше вързала поводите на юздата за седлото на коня, върху който седеше, но вкочанясалите й ръце не бяха успели да завържат здраво възела; после поводите се бяха развързали и умореният кон бе останал назад, за да търси храна под снега или да легне.

Добре, че Баша носеше пищовите не в кобурите на седлото, а в пояса си; рогът с барут и торбичката с останалото семе също бяха при нея. В края на краищата бедата не беше толкова страшна, защото конят на Азия наистина отстъпваше по бързина на нейния жребец, но несъмнено беше по-издръжлив на труд и студ. Въпреки това на Баша й стана мъчно за любимия жребец и в първия момент реши да го потърси.

Учуди я обаче, че изобщо не го видя, когато огледа степта, при все че нощта беше с необикновена видимост.

„Че е останал, останал е — помисли тя, — сигурно не е избързал напред, а трябва да си е легнал в някоя вдлъбнатина и затова не го виждам.“

Конят, който яздеше, зацвили втори път, при което някак затрепера и наостри уши, но от степта му отговори мълчание.

„Ще отида да го потърся!“ — каза си Баша. И вече обърна коня си назад, когато внезапно я овладя неочаквана тревога и сякаш някакъв човешки глас викна: „Баша, не се връщай!“

В същия миг други зловещи гласове, близки, които сякаш излизаха изпод земята, нарушиха тишината; това бяха виения, хъркания, скимтения, стонове, най-сетне страхотно изцвилване, късо, прекъслечно… Всичко това беше още по-страшно, защото в степта не се виждаше нищо. Студена пот обля Баша от глава до пети, а от посинелите й устни се изтръгна вик:

— Какво е това? Какво става?

Наистина тя веднага отгатна, че вълци разкъсват нейния кон, но не можеше да разбере защо не вижда това, когато — ако се съди по шумовете — то ставаше не по-далече от петстотин крачки от нея.

Но не беше време да се притичва на помощ, защото конят навярно бе вече разкъсан, а и тя трябваше да мисли за собственото си спасение; тогава Баша гръмна с единия пищов, за да уплаши вълците, и продължи пътя си. Като яздеше така, тя размишляваше върху случилото се и за миг й мина през ума, че може би не вълци са разкъсали коня й, щом тия гласове се чуваха изпод земята. При тая мисъл веднага тръпки я побиха по кръста, но тя разсъди по-добре и си спомни как насън й се мяркаше, че се спуска отгоре надолу, а после отново се изкачва нагоре.

„Така ще да е — каза си тя, — като съм спяла, сигурно съм преминала през някой не много стръмен дол, моят жребец е останал там и там са го нападнали вълците.“

Останалата част от нощта мина без приключения. Конят, който се беше понахранил със сено предната сутрин, се движеше много издръжливо и самата Баша се удивляваше на силата му. Той беше татарски кон, „вълчар“, от много добра раса и почти безгранично издръжлив. През кратките престои, които правеше Баша, ядеше всичко, без да избира: мъх, листа, гризеше дори кората на дърветата — и вървеше ли, вървеше. По поляните Баша го пускаше в галоп. Тогава стенеше по малко и дишаше шумно; задържаше ли го, лъхтеше, тресеше се и свеждаше ниско глава от умора, но не падаше.

Нейният жребец, дори да не беше загинал от вълчите зъби, не би издържал такъв път.

На другия ден, след като прочете сутрешните си молитви, Баша взе да прави сметка на времето:

„От Азия се изтръгнах в четвъртък към пладне — казваше си тя — и пътувах в галоп до настъпването на нощта; после в пътуване премина една нощ, след това цял ден, сетне отново цяла нощ, и сега започва третият ден. Хайката, дори ако е имало такава, сигурно вече се е върнала и Хрептьов би трябвало да бъде наблизо, защото аз не жалех конете.“

А след малко добави:

„О, време е, време е вече! Боже, смили се над мене!“

Понякога имаше желание да се приближи до реката, защото на брега по-лесно би се ориентирала къде се намира, но помнеше, че петдесет липковци на Азия бяха останали при пан Гоженски в Могильов, и се страхуваше. Понякога й хрумваше, че като заобикаля толкова много, може още да не е отминала Могильов. По пътя, доколкото сънят не затваряше очите й, тя наистина не забравяше да следи внимателно дали няма да попадне на много широк дол, подобен на оня, в който беше разположен Могильов, но не забеляза нищо такова; пък и долът можеше да се стеснява и да има съвсем друг вид при Могильов и друг навътре в степта, можеше да се свърши или да възвива на половин миля зад града — с една дума, Баша нямаше ни най-малко понятие къде се намира.

Тя само непрестанно молеше Бога да е вече близо, тъй като чувстваше, че още малко време ще издържи усилията, студа, безсънието и най-сетне глада; от три дни тя се хранеше само със семето и при все че го беше много пестила, последното зрънце беше изяла тази сутрин и в торбичката вече нямаше нищо.

Сега можеше да се храни и топли само с надеждата, че Хрептьов е близо. Освен надеждата навярно я топлеше и треската. Баша много добре усещаше, че има треска, защото макар времето да се застудяваше все повече и дори мраз да сковаваше всичко, ръцете и краката й, които в началото на пътуването бяха вкочанясали, сега пламтяха и я измъчваше силна жажда.

„Стига да не загубя съзнание — казваше си тя, — стига поне за последния си дъх да стигна до Хрептьов, да видя Михал, а после да става волята Божия…“

Отново трябваше да преминава през многобройни потоци и реки, но те бяха или плитки, или замръзнали; при някои от тях отгоре течеше вода, а отдолу имаше твърд и здрав лед. И все пак най-много от всичко тя се страхуваше от тия преминавания, защото и конят, колкото и да беше безстрашен, явно се боеше от тях. Когато влизаше във водата или стъпваше върху лед, той пръхтеше, свиваше уши, често пъти се противеше, а като го принудеше, влизаше предпазливо, слагаше бавно крак след крак и душеше с разширени ноздри.

Беше вече късно след пладне, когато Баша при преминаването си през една гъста гора се спря пред някаква река, по-голяма от другите и преди всичко много по-широка. Според нейните предположения това можеше да бъде или Лядава, или Калусик. Щом я видя, сърцето й заби от радост. Във всеки случай Хрептьов трябваше да е наблизо; дори и да беше го отминала, Баша можеше да се смята за спасена, защото там и страната беше повече заселена, и от хората можеше да се страхува по-малко. Реката, доколкото Баша можеше да обхване с поглед, имаше стръмни брегове, само на едно място като че имаше чакъл и скованата от лед вода преливаше леко на брега, сякаш разлята в плитък и широк съд. Бреговете бяха напълно замръзнали, само по средата течеше широка ивица вода, но Баша се надяваше, че ще намери под нея лед както обикновено.

Конят влезе с малко упорство, както при всяко преминаване през река, отпусна надолу врат и душеше с ноздри снега пред себе си. Когато стигнаха до течащата отгоре вода, Баша коленичи според обичая на седлото, хвана се с две ръце за предната издадена част.

Водата заплиска под копитата. Ледът под нея беше наистина твърд, изгладен от водата; копитата удряха в него като в камък, но, изглежда, че клинците на подковите се бяха притъпили от дългия и на места скалист път, та конят веднага започна да се подхлъзва; краката му се разкрачиха, сякаш бягаха изпод него; внезапно той падна напред, та чак ноздрите му се потопиха във водата, вдигна се, пак падна, тоя път назад, отново скочи, но уплашен взе да се хвърля и да удря отчаяно с копита. Баша дръпна юздата и тогава се чу глух трясък и задните крака на коня потънаха в дълбочината чак до хълбоците.

— Боже Господи! — викна Баша.

Конят, който още се намираше с предните крака на твърда почва, направи страшни усилия, но, изглежда, че парчетата лед, върху които искаше да се покатери, сега започнаха да се измъкват изпод краката му, защото той хлътна по-дълбоко и запъшка хрипливо.

Баша имаше още толкова време и хладнокръвие, че се хвана за гривата на жребеца и по врата му се измъкна на здравия лед през коня. Там падна и се намокри във водата. Но когато стана и усети твърда почва под краката си, знаеше, че е спасена. Искаше дори да спаси и коня, та се наведе, хвана поводите и като се оттегляше към другия бряг, започна да ги дърпа с всички сили.

Но конят потъваше в дълбочината и вече не можеше да измъкне от нея дори предните си крака, за да ги закачи за здравия досега ръб на леда. И поводите се изпъваха все по-силно, а той потъваше все повече. Най-сетне потъна съвсем, само шията и главата стърчаха над леда. Накрай започна да стене почти с човешки глас, като при това показваше зъбите си; очите му гледаха Баша с неописуема тъга, сякаш искаше да й каже: „Няма вече спасение за мене; пусни поводите, защото ще повлека и тебе…“

Наистина нямаше за него спасение и Баша трябваше да пусне поводите.

После, когато той се скри съвсем под леда, тя излезе на другия бряг, седна под един оголен от листата храст и заплака като дете.

За момент енергията й беше съвсем сломена. Освен това оная горчивина и оная мъка, които бяха изпълнили сърцето й след срещата с хората, сега я обзеха още по-силно. Ето че всичко я преследваше: неизвестността на пътя, мракът, стихиите, човекът, звярът — само Божията ръка, изглежда, бдеше над нея. И Баша бе вложила в тая добра, сладка бащинска опека цялото си детско доверие, но сега и то я излъга. Това беше чувство, което Баша не изрази ясно, но затова пък го изпитваше още по-силно със сърцето си.

Какво й оставаше? Оплакване и сълзи! А все пак тя беше намерила у себе си толкова енергия, толкова смелост, толкова издръжливост, колкото би могло да намери такова бедно, слабо творение. Но ето че конят й се удави, изчезна последната надежда за спасение — едничкото живо същество, което беше при нея. Без тоя кон тя не само се чувстваше безсилна пред тия незнайни простори, които я деляха от Хрептьов, пред горите, долищата и степите, не само беззащитна срещу преследванията на хора и животни, но много по-самотна, много по-изоставена.

Баша рида, докато си изплака очите. После я налегнаха изтощение, умора и чувство за безпомощност, толкова силни, че почти приличаха на спокойствие. Тогава тя въздъхна един-два пъти дълбоко и си каза:

„Нищо не мога да направя срещу волята Божия… тук ще умра…“

И притвори очи, толкова светли и весели по-рано, а днес съвсем хлътнали и със сини кръгове.

Но, от друга страна, макар с всеки изтекъл миг тялото й да ставаше все по-отпуснато, мисълта пърхаше в главата й като уплашена птица, а същото беше и със сърцето й. Ако никой не я обичаше на тоя свят, нямаше да й бъде жал да умира, но нея всички я обичаха толкова много!

И тя си представяше какво ще стане, когато се узнае за измяната на Азия и за нейното бягство, как ще я търсят, как най-после ще я намерят синя, замръзнала, заспала вечен сън под тоя храст край реката. И изведнъж извика с глас:

— Ах, колко отчаян ще бъде Михалко! Ах! Ах!

После започна да му се извинява, че не е виновна.

„Аз, Михалко — казваше тя, като го прегръщаше мислено за шията, — направих всичко, което беше по силите ми, но жалко, скъпи мой, Господ-Бог не пожела…“

И изведнъж я овладя толкова сърдечна обич към любимия човек, такова желание поне да умре близо до тая скъпа глава, че събра силите си, стана от брега и тръгна.

Отначало й беше безкрайно трудно. Краката й бяха отвикнали да вървят през време на дългата езда, струваше й се, като че ли върви с чужди нозе. Добре, че не й беше студено, беше й дори доста топло, защото треската не я оставяше нито за миг.

Навлезе в гората и вървеше упорито напред, като гледаше слънцето да бъде от лявата й страна. И то наистина вече премина на молдавската страна, понеже беше втората половина от деня, може би четири часът. Баша сега обръщаше по-малко внимание на това да не се приближава до Днестър, защото все й се струваше, че вече е отминала Могильов.

„Да знаех това със сигурност, да знаех! — повтаряше тя и вдигаше към небето посинялото си и едновременно пламнало личице. Да имаше как някое животно или някое дърво да проговори и да каже: «До Хрептьов остава миля, две» — може би ще стигна…“

Но дърветата мълчаха, нещо повече — изглеждаха й недружелюбни и заграждаха пътя с корените си. Баша всеки миг се препъваше о леко посипаните със сняг възли и разклонения на тия корени. След някое време й стана непоносимо тежко, тогава тя свали от раменете си топлия кожух и остана по салтамарка. Така й олекна, тя продължи пътя си и вървеше още по-бързо, като ту се препъваше, ту падаше понякога в по-дълбок сняг. Ботушките й от тънък сахтиян, подплатени с вълнеста кожа, без твърди подметки, отлични за шейна или конна езда, не пазеха достатъчно краката й от ударите в камъни и щръкнали корени, а освен това многократно мокрени при преминаванията през реките и непрекъснато влажни от топлината на пламналите й сега от треската крака можеха да се скъсат бързо в гората.

„Ще стигна боса или до Хрептьов, или до смъртта“ — мислеше Баша.

И жална усмивка осветяваше личицето й, защото все пак я радваше това, че върви толкова издръжливо и че ако умре по пътя, Михал няма да може за нищо, съвсем за нищо да укори нейната памет.

А понеже сега непрекъснато разговаряше с мъжа си, веднага каза:

„Ох, Михалко, друга и толкова не би могла да стори, например Евка…“

През това бягство тя много пъти мислеше за Евка, неведнъж се моли за нея, защото й беше ясно, че щом Азия не е обичал тая девойка, нейната съдба и съдбата на всички други пленници, останали в Рашков, ще бъде страшна.

„Те са по-зле от мене“ — повтаряше си тя постоянно и при тая мисъл придобиваше нови сили.

Но сега, когато изтече един час, втори, трети, тия сили намаляваха с всяка крачка. Слънцето бавно се търколи отвъд Днестър, обля небето с червено сияние и угасна. Снегът придоби виолетов оцвет. После златистата и пурпурна бездна на сиянието започна да тъмнее и да се стеснява все повече: от разляно до половината море небето се превърна в езеро, от езеро — в река, от река — в поток, накрай заблестя като светла нишка, опъната на запад — и отстъпи мястото си на мрака.

Настана нощ.

Измина още един час. Гората стана черна и тайнствена и нераздвижвана от никакъв ветрец, мълчеше, сякаш се съсредоточаваше и обмисляше какво да прави с това бедно, объркано същество. В тая й мъртвота и тишина обаче нямаше нищо хубаво, напротив — това беше безчувствие и вдървеност.

Баша вървеше неспирно, като поемаше все по-бързо въздух със засъхналата си уста, падаше все по-често и поради тъмнината, и поради липса на сили.

Главата си държеше вдигната нагоре, но вече не гледаше към ръководната Голяма мечка, защото съвсем беше загубила чувството за посока. Вървеше, за да върви. Вървеше, защото към нея започнаха да долитат много светли и приятни предсмъртни видения.

Ето например четирите страни на гората почват бързо да се приближават, да се съединяват в четири стени и да образуват хрептьовската дневна стая. Баша се намира в нея и ясно вижда всичко. В камината гори буен огън, а по пейките седят както обикновено офицерите; пан Заглоба се закача с пан Снитко; пан Мотовидло седи мълчаливо и гледа пламъците, а когато нещо запищи в тях, казва с провлечения си глас: „Ей, душо от чистилището, какво ти трябва?“ Пан Мушалски, пан Громика и Михал играят със зарчета. Баша се приближава до него и казва: „Михалко, ще седна на пейката и ще се притисна малко до тебе, защото се чувствам някак особено.“ Михал веднага я прегръща: „Какво ти е, котенцето ми? Дали пък?…“ И се навежда към ухото й и шепне нещо, а тя отговаря: „Ох, колко особено се чувствам!“ Колко светла и спокойна е гостната, колко любим е Михал — само на Баша й е някак толкова особено, че чак почва да се плаши…

Баша се чувства толкова особено, че треската й изведнъж минава, защото вече я е овладяла предсмъртна немощ. Виденията изчезват. Съзнанието се връща, а с него и паметта.

„Бягам от Азия — казва си Баша, — намирам се в гората, нощем, не мога да стигна до Хрептьов и умирам.“

След силния трескав огън сега бързо я пронизва студ и прониква през тялото чак до костите. Краката й се огъват и най-сетне тя коленичи в снега пред едно дърво.

Сега дори най-малко облаче не затъмнява съзнанието й. Страшно й е жал за живота, но разбира отлично, че умира и в желанието си да предаде душата си на Бога заговорва с прекъсван глас:

— В името на Отца и Сина…

Изведнъж по-нататъшната й молитва прекъсват някакви странни гласове, остри, пронизителни и скърцащи, те се носят неприятно и високо в нощната тишина.

Баша отваря уста. Въпросът: „Какво е това?“ замира на устните й. След миг долепя разтреперани пръсти до лицето си, сякаш искаше да се събуди, сякаш не искаше да повярва, и от устата й внезапно се изтръгва вик:

— Господи Иисусе! Господи Иисусе! Това са геранила на кладенци, това е Хрептьов! Господи Иисусе!

После това преди миг надникнало из гроба същество скача и задъхано, разтреперано, с пълни със сълзи очи, с развълнувана гръд тича през гората, пада, отново става и повтаря:

— Там поят конете! Това е Хрептьов! Това са нашите геранила!… Поне до портата! Поне до портата!… О, Иисусе!… Хрептьов, Хрептьов!…

Гората започва да оредява, открива се снежно поле и възвишение, от което двайсетина чифта светнали очи гледат към затичалата се Баша.

Но това не са вълчи очи… Ах, това са хрептьовските прозорци, които мигат с чудна, ярка и спасителна светлина — там, на възвишението, е фортът, източната му страна, обърната към гората.

Оставаше още около един хвърлей място, но Баша вече не съзнаваше кога го премина. Войниците при портата откъм селото не я познаха в тъмнината, но я пуснаха, защото сметнаха, че това е слуга, изпратен за нещо, и сега се връща при командира; а тя с последни сили се втурна вътре, пребяга през плаца покрай кладенците, при които върнали се преди малко от обиколка драгуни пояха конете за през нощта — и се изправи пред вратата на главната сграда.

Малкият рицар и пан Заглоба тъкмо в тоя момент седяха, обкрачили една пейка пред огъня, пиеха крупник218 и разговаряха за Баша, като смятаха, че тя се разполага сега някъде там в Рашков. Двамата бяха без настроение, защото им беше много тъжно за нея, и двамата всеки ден се препираха за датата на нейното завръщане.

— Не дай Боже да се затопли внезапно времето, да завалят дъждове и да почне да се топи, тогава Бог знае кога ще се върнат — казваше мрачно пан Заглоба.

— Зимата още ще се задържи — отговори малкият рицар, — а след някакви си осем или десет дни ще започна час по час да поглеждам към Могильов.

— Според мене по-добре да не беше заминавала. Много ми е лихо219 в Хрептьов без нея.

— А защо ме съветваше да я пусна, ваша милост?

— Не измисляй, Михале! Това стана по твой ум…

— Стига само да се върне здрава!

При тия думи малкият рицар въздъхна и добави:

— Здрава и колкото може по-скоро!…

Внезапно вратата скръцна и някакво дребно, окаяно, дрипаво, покрито със сняг създание започна да пищи жално на прага:

— Михале, Михале!…

Малкият рицар скочи, но в първия миг така се слиса, че застана като вкаменен на място, разпери ръце, замига с очи — и стоеше.

А тя се приближи, като говореше с усилие, по-скоро стенеше:

— Михале!… Азия измени… Искаше да ме отвлече… но аз избягах и… помощ!

След тия думи тя се олюля и падна като мъртва на земята; тогава той скочи, грабна я като перо на ръце и викна пронизително:

— Христе милостиви!

Но нейната бедна, посиняла глава увисна безжизнено на ръката му. Тогава той, сметнал, че вече държи само труп в прегръдките си, зарева със страхотен глас:

— Башка умря!… Умря!… Помощ!…