Пан Володиовски

Трийсета глава

В същия ден Баша повика татарина „на разпит“, но като последва съвета на мъжа си и предупредена за дивотата на Азия, реши да не напира прекалено много още в началото.

Въпреки това, щом той се изправи пред нея, тя веднага му рече право в очите:

— Пан Богуш казва, че ваша милост си знаменит човек, но аз мисля, че и най-знаменитият не бяга от любовта.

Азия притвори очи и склони глава.

— Ваша милост има право! — каза той.

— Защото, виждаш ли, ваша милост, със сърцето е така: хлътне и край!

При тия думи Баша разтърси русата си коса и замига с очи, а с това искаше да покаже, че и самата тя отлично познава тия неща и същевременно предполага, че не говори на човек, който не ги разбира. А Азия повдигна глава и обгърна с поглед прелестната й фигура. Тя никога не беше му се струвала толкова чудесна, колкото сега, когато очичките й светеха от любопитство и удивление, а зарумененото й детско лице се повдигна към него, изпълнено с усмивка.

Но колкото повече невинност имаше в нея, толкова по-съблазнителна я виждаше Азия, толкова повече желания се появяваха в душата му, толкова по-силно го овладяваше любовта — и той се упойваше от нея като с вино и отблъсна от себе си всички други желания освен едно-едничко; да я отнеме от мъжа й, да я грабне за себе си, да я държи навеки до гърдите си, устата си да притисне до нейната уста, да почувства ръцете й сплетени върху шията си — и да люби, да люби до забрава, сам дори да загине, двамата дори да загинат.

При тая мисъл целият свят се завъртя заедно с него: все нови желания изпълзяваха от пещерите на душата му като змии от скални цепнатини; но той беше човек, който същевременно притежаваше страшна сила да владее себе си, та си каза в душата: „Нельзя ещё!“ и държеше дивото си сърце със своята воля като разлудял се кон с примка.

Той стоеше пред нея наглед хладен, макар пламъци да имаше в устата и очите, а неговите бездънни зеници й говореха всичко, което не казваха стиснатите му устни.

Но Башка, чиято душа беше чиста като изворна вода, а умът й зает с нещо съвсем друго, никак не разбираше този език; сега тя мислеше какво още да каже на татарина, най-сетне вдигна пръст нагоре и рече:

— Не един носи в сърцето си скрито чувство и не смее с никого да говори за него, а ако го признае искрено, може би ще узнае нещо хубаво.

Лицето на Азия потъмня; за миг безумна надежда прелетя като светкавица през главата му, но той се опомни и попита:

— Какво искаш да кажеш, ваша милост?

На това Баша отговори:

— Друга би заговорила направо на ваша милост, защото жените са обикновено нетърпеливи и неблагоразумни, но аз не съм такава. С готовност бих помогнала, но не искам веднага конфиденция; казвам само следното на ваша милост: не се крий, ами идвай при мене дори всеки ден, защото аз вече казах това на мъжа си; ти, ваша милост, лека-полека ще свикнеш, ще опознаеш моята благосклонност и ще разбереш, че аз не те питам поради празно любопитство, а от съчувствие и защото, ако ще трябва да помагам, преди всичко трябва да съм сигурна и в чувствата на ваша милост. Редно е най-сетне ваша милост пръв да ги проявиш; откриеш ли се пред мене, може би и аз ще кажа нещо на ваша милост.

Тухайбейовичовият син сега разбра изведнъж колко напразна е била надеждата, която бе светнала за миг в главата му, дори веднага се досети, че става въпрос за Ева Нововейска, и всички проклятия срещу цялото семейство, които времето беше натрупало в отмъстителната му душа, нахлуха в устата му. Омразата избухна в него като огън, толкова по-силна, колкото по-различни чувства го владееха преди малко. Но се опомни. Той притежаваше не само власт над себе си, но и хитростта на източните хора. В миг разбра, че ако изплюе отрова срещу семейство Нововейски, ще загуби благосклонността на Баша и възможността да я вижда всеки ден; но, от друга страна, почувства, че не ще може, поне засега, да се овладее до такава степен, та да си изкриви душата и да излъже своята любима, че обича друга.

И от силно вътрешно раздвоение и истинска мъка той се хвърли внезапно в краката на Баша и като целуваше стъпалата й, заговори така:

— В ръцете на ваша милост отдавам душата си, в ръцете на ваша милост отдавам своята съдба! Аз не желая да върша нищо друго освен това, което ми заповяда ваша милост, не искам да зная друга воля! Прави с мене каквото искаш, ваша милост! В мъка и страдание живея аз, нещастният! Смили се над мене, ваша милост! По-добре да пропадна и загина!

След тия думи той изстена, защото изпитваше безкрайна болка и неповерените желания го горяха като жив пламък. Но Баша сметна тия негови думи за изблик на дълго и болезнено спотайваната любов към Ева, затова я обзе съжаление към юнака и две сълзици блеснаха в нейните очи.

— Стани, Азия! — каза тя на коленичилия татарин. — Аз винаги съм била благосклонна към ваша милост и искрено желая да ти помогна. Ти, ваша милост, произхождаш от висок род, а поради твоите заслуги в никой случай няма да ти откажат индигенат, пан Нововейски ще даде съгласието си, защото сега вече той гледа с други очи на ваша милост, а Евичка…

Тук Баша стана от пейката, повдигна усмихнатото си розово личице и като се издигна на пръсти, прошепна на ухото на Азия:

— Евичка обича ваша милост!

Но неговото лице се сгърчи като от ярост; той се хвана с две ръце за надвисналата си коса и като забрави за изумлението, което можеше да предизвика неговият възклик, повтори няколко пъти с хриплив глас:

— Аллах! Аллах! Аллах!

После изскочи от стаята.

Баша гледа някое време подире му; възкликът не я учуди особено много, защото дори полските войници го употребяваха често, но като видя такава буйност у младия липковец, каза в душата си:

„Това е истински огън! Лудее по нея!“

После се затече като вихър, за да разкаже час по-скоро на мъжа си, на пан Заглоба и Ева. Тя намери Володиовски в канцеларията, наведен над списъците на хоронгвите, които се намираха в хрептьовския форт. Той седеше и пишеше, но Баша се втурна при него и извика:

— Знаеш ли? Приказвах с него! Падна пред краката ми! Лудее по нея!

Малкият рицар остави перото и загледа жена си. Тя беше така оживена и хубава, та очите му заблестяха и се засмяха към нея, после ръцете му се протегнаха да я уловят, а тя се поотдръпна и повтори още веднъж:

— Азия лудее по Евичка!

— Както аз по тебе — отговори малкият рицар и я прегърна още по-силно.

Същия ден и пан Заглоба, и Ева Нововейска знаеха най-подробно целия разговор с Азия. Сега сърцето на девойчето се отдаде напълно на сладкото чувство и биеше като чук при мисълта за първата среща, а още повече при мисълта за това, което ще стане, когато дойде ред да се намерят насаме. И тя вече виждаше възмургавото лице на Азия върху коленете си, и вече усещаше целувките му по ръцете си, и чувстваше оная отмалялост, при която моминската глава се навежда на любимото рамо, а устата шепне:

— И аз обичам!

А сега от вълнение и безпокойство сама целуваше буйно ръцете на Баша и всеки миг поглеждаше към вратата с мисълта дали няма да види там мрачното, но прекрасно лице на Тухайбейович.

Азия обаче не се показваше във форта, защото при него бе пристигнал Халим, някога слуга в бащиния му дом, а сега знатен мурза у добруджанските татари.

Сега Халим дойде съвсем открито, защото в Хрептьов вече знаеха, че той е посредникът между Азия и ротмистрите липковци и черемисовци, които бяха приели султанска служба. Двамата веднага се затвориха в квартирата на Азия, където Халим направи поклоните, които се дължаха на сина на Тухай бей, скръсти ръце върху гърдите си и с наведена глава зачака въпросите.

— Имаш ли някакви писма? — попита го Азия.

— Нямам никакви, ефенди. Поръчаха ми да кажа всичко с думи.

— Говори тогава!

— Войната е сигурна. С настъпването на пролетта всички трябва да заминем за Адрианопол. На българите вече заповядали да карат там сено и ечемик.

— А ханът къде ще бъде?

— Ще тръгне през Дивите поля направо за Украйна при Дорош.

— Чувал ли си нещо за кошовете200?

— Радват се, че ще има война, и въздишат за пролетта, защото сега в кошовете цари глад, макар зимата да е още в началото.

— Толкова голям ли е гладът?

— Много коне умряха. В Белгород някои хора вече сами се продават в робство, само за да издържат до пролетта. Много коне измряха, ефенди, защото през есента тревата в степта беше малко… Слънцето я изгори.

— А за сина на Тухай бей чуха ли?

— Колкото ми разреши да кажа, толкова съм говорил. Разпръсна се слух между липковците и черемисовците, но никой не знае добре истината. Говори се също, че Жечпосполита иска да им даде свобода и земя и да ги събере на служба под командването на Тухайбейович. При самата вест всички бедни улуси се развълнуваха. Искат, ефенди, искат, но други им обясняват, че всичко това не било вярно, че в Жечпосполита щели да изпратят срещу тях войска, а Тухайбейович изобщо не съществувал. Дойдоха наши търговци от Крим и разправяха, че там също едни казвали: „Тухайбейович го има“ и се вълнуват; а други говорят: „Няма такъв“ и ги въздържат. Но ако се пръсне вест, че ваша милост ги призоваваш, за да получат свобода, земя и служба, мравунякът ще се раздвижи… Разреши ми само да говоря…

Лицето на Азия светна от задоволство и той взе да се разхожда из стаята с големи крачки, после рече:

— Добре дошъл под моя покрив, Халим! Сядай и яж!

— Аз съм твое куче и слуга, ефенди — каза старият татарин.

Тухайбейович плесна с ръце и в отговор на тоя знак влезе един липковец-ординарец, изслуша заповедта и след малко донесе храна: пушено месо, хляб, малко южни плодове и няколко шепи сушени семки от пъпеш, любимо лакомство на всички татари покрай слънчогледовото семе.

— Ти си ми приятел, а не слуга — каза Азия, след като ординарецът си излезе. — Добре дошъл, защото ми носиш хубави новини! Сядай и яж!

Халим почна да яде и докато не свърши, не говориха нищо, но той се нахрани бързо и заследи с очи Азия, като чакаше да заговори той.

— Тук вече знаят кой съм — каза най-сетне Тухайбейович.

— И какво, ефенди?

— Нищо. Още повече ме уважават. Ако се стигне до действия, и без това би трябвало да кажа. Бавех само защото чаках вести от ордите и исках хетманът да узнае пръв, но пристигна Нововейски и ме позна.

— Младият ли? — попита Халим уплашен.

— Старият, не младият. Аллах ми ги изпрати всички тук, защото и момичето дойде. Дано ги чумата изтръшка! Нека само да стана хетман, хубаво ще си поиграя с тях. Момичето ми сватосват тук — добре! В харема са необходими и робини!

— Старият ли сватосва?

— Не!… Тя!… Тя мисли, че аз обичам оная, а не нея!

— Ефенди! — каза Халим, като се поклони. — Аз съм роб на твоя дом и нямам право да говоря пред твоето лице; но аз те познах между липковците, аз ти казах при Брацлав кой си и оттогава ти служа вярно; аз казах на другите, че трябва да те смятат за свой господар, но колкото и да те обичат те, никой не те обича така, както аз; позволяваш ли ми тогава да говоря?

— Говори.

— Пази се от малкия рицар. Той е страшен, прочут е и в Крим, и в Добруджа.

— А ти, Халим, чувал ли си за Хмелницки?

— Чувал съм и съм служил при Тухай бей, който води заедно с Хмелницки война срещу ляхите, замъци разрушаваше, богатства задигаше…

— А знаеш ли ти, че Хмелницки отвлече Чаплинска от Чаплински и сам я взе за жена, и деца имаше от нея? И какво стана? Започна война, но цялата хетманска, кралска и на Жечпосполита войска не успя да му я изтръгне. Той надви и хетманите, и краля, и Жечпосполита, защото баща ми му помогна, а освен това той беше казашки хетман. А аз какъв ще бъда? Татарски хетман. Те ще трябва да ми дадат много земя и някаква крепост за столица, а около крепостта ще се издигнат улуси върху богата земя, а в улусите добри войници татари със саби — много лъкове и много саби! И тогава аз, като я отвлека в моята крепост и направя тази красавица моя жена, жена на хетман, тогава на чия страна ще бъде силата? На моя! Кой ще претендира за нея? Малкият рицар!… Ако бъде жив!… Но дори да бъде жив и да вие като вълк, и пред самия крал да бие чело и да се жали, мислиш ли ти, че те ще започнат война с мене за една руса коса? Имаха вече такава война и половин Жечпосполита изгоря в огъня. Кой ще удържи срещу мене? Хетманът? Тогава аз ще се съюзя с казаците, с Дорошенко ще се побратимя, а земята ще дам на султана. Аз съм втори Хмелницки, аз съм по-добър от Хмелницки, лъв живее в мене! Нека ми позволят да я взема, тогава ще им служа, казаците ще бия, хана ще бия и султана ще бия — ако ли не, целия Лехистан ще стъпча с конски копита, хетманите ще взема в плен, войската ще разбия, крепостите ще изгоря, хората ще унищожа — аз съм син на Тухай бей, аз съм лъв!…

Тук очите на Азия пламнаха с червена светлина, белите му зъби засвяткаха, както някога на Тухай бей, той вдигна ръка нагоре и разтърсваше страшен пестник към север — и беше велик, и страшен, и прекрасен, така че Халим бързо взе да бие поклони пред него и да повтаря с тих глас:

— Аллах керим!201 Аллах керим!

Дълго цареше мълчание; Азия постепенно се успокояваше, накрай каза:

— Богуш идва тук. На него открих моята сила и замисъл и посъветвах в Украйна освен казашки народ да има и татарски народ, а освен казашки хетман — татарски хетман…

— А той съгласи ли се?

— Той се хващаше за главата и почти удряше чело в пода, а на другия ден замина бързо при хетмана с щастливата новина.

— Ефенди! — каза Халим боязливо. — Ами ако Великият лъв не се съгласи?

— Собески ли?

— Той.

В очите на Азия отново засвятка червен блясък, но това продължи само миг. Лицето му се успокои веднага, после той седна на пейката, подпря глава на лактите си и дълбоко се замисли.

— Обсъждах в ума си — рече той най-сетне — какво може да каже великият хетман, когато Богуш му съобщи щастливата новина. Хетманът е умен и ще се съгласи. Хетманът знае, че напролет ще има война със султана, за която в Жечпосполита няма нито пари, нито хора, а щом и Дорошенко с казаците е на страната на султана, за целия Лехистан може да настане окончателна гибел, още повече че нито кралят, нито съсловията вярват, че ще има война, и не бързат да се приготвят. Аз тук следя внимателно всичко, зная всичко, а Богуш също не крие от мене онова, което се приказва в двора на хетмана. Пан Собески е велик мъж, той ще се съгласи, защото знае, че когато татарите дойдат тук на свобода и получат земя, и в Крим, и в добруджанските степи могат да започнат вътрешни размирици, силата на ордите ще намалее и самият султан преди всичко ще трябва да мисли за потушаването на тая буря… А тогава хетманът ще има време да се приготви по-добре; тогава казаците на Дорошенко ще се разколебаят във верността си към султана. Това е единственото спасение на Жечпосполита, която сега е толкова слаба, че и завръщането на няколко хиляди липковци вече значи много за нея. Хетманът знае това, хетманът е умен, хетманът ще се съгласи…

— Прекланям се пред твоя разум, ефенди — отговори Халим, — но какво ще стане, ако Аллах отнеме светлината на Великия лъв или ако сатаната така го заслепи с надменност, че отхвърли твоите замисли?

Азия приближи дивото си лице до ухото на Халим и зашепна:

— Ти остани сега тук, докато дойде отговор от хетмана, а и аз няма да тръгна по-рано за Рашков. Ако той отхвърли там моите замисли, тогава ще те пратя при Кричински и другите. Ще им заповядаш да се придвижат от другата страна на реката чак до Хрептьов и да стоят в бойна готовност, а аз тук ще ударя с моите липковци през първата удобна нощ срещу гарнизона и ето какво ще им направя!

При тия думи Азия плъзна пръст по шията и след малко добави:

— Кесим! Кесим! Кесим!202

Халим сгуши глава между раменете си, а върху животинското му лице засия зловеща усмивка.

— Аллах! И на Малкия сокол… също ли?

— Да! На него най-напред!

— А после в султанската земя?

— Да!… С нея!…