Пан Володиовски

Епилог

След повече от една година подир падането на Каменец, когато несъгласията между различните партии се горе-долу поуспокоиха, най-сетне Жечпосполита се вдигна да брани източните си граници.

И предприе настъпление. Великият хетман Собески отиде с трийсет и една хилядна войска — конница и пехота — в султанската земя при Хотим, за да удари несравнимо по-силната армия на Хюсеин паша, който се намираше при тоя замък.

Името на пан Собески беше вече страшно за неприятеля. През годината след падането на Каменец той само с няколко хиляди души войска извърши толкова нещо, така нападаше безбройната армия на падишаха, толкова чамбули смаза, толкова тълпи от роби освободи, че старият Хюсеин, макар да беше по-силен поради числеността на войската си, макар да стоеше начело на елитна армия и да бе подпомаган от Каплан паша, не смееше да излезе срещу хетмана на открито поле и реши да се отбранява в укрепен стан.

Хетманът обкръжи тоя стан с войските си и навсякъде се знаеше, че иска да го превземе още с първия бой. Наистина някои смятаха, че това е нечувана в историята на войните акция — с по-малка сила да нападнеш по-голяма, която освен това разполагаше с насипи и ровове за отбрана. Хюсеин имаше сто и двайсет оръдия, а в целия полски стан разполагаха само с петдесет. Турската пехота беше три пъти по-голяма от хетманската войска; само еничари, толкова страшни при ръкопашен бой, имаше повече от осемдесет хиляди в турските окопи. Но хетманът вярваше в своята звезда, в магията на името си — и най-сетне във войската, която предвождаше.

Защото той разполагаше с опитни полкове, калени в огъня, с хора, които от детски години бяха израсли във военната врява, участвали бяха в безброй походи, акции, обсади, битки. Мнозина още помнеха страшното време на Хмелницки, Збараж и Берестечко; мнозина бяха прекарали всичките шведски, пруски, московски, вътрешни, датски и унгарски войни. Там имаше отряди на магнати, съставени само от ветерани, имаше войници от станиците, за които войната беше станала това, което за другите е мирът: обикновено състояние и начин на живот. Под командването на украинския воевода се намираха петнайсет хусарски хоронгви, конница, която дори чужденците смятаха за ненадмината; имаше леки хоронгви, тъкмо ония, начело с които хетманът беше нанесъл такива поражения след падането на Каменец над разпръснатите татарски чамбули; намираше се най-сетне редовна пехота, която знаеше да се хвърля срещу еничарите с приклади, без нито един изстрел.

Тия хора беше отгледала войната, защото тя бе отгледала цели поколения в Полша; но досега те бяха разпръснати или в услуга на враждебни една на друга партии. Сега, когато вътрешното съгласие ги събра в един стан и под едно командване, хетманът се надяваше, че ще смаже с тях могъщия Хюсеин и също така могъщия Каплан. Предвождаха тия хора опитни пълководци, чиито имена също така бяха много пъти записани в историята на последните войни в променливата поредица от поражения и победи.

Самият хетман стоеше като слънце начело на всички и ръководеше хилядите според своята воля, но кои бяха другите пълководци, които щяха да се покрият с безсмъртна слава при хотимския стан?

Това бяха двамата литовски хетмани: великият хетман Пац и полевият Михал Казимеж Радживил. Няколко дни преди боя те се бяха присъединили към коронните войски и сега, по заповед на пан Собески, се спряха на височините, които свързваха Хотим с Жванец. Дванайсет хиляди бойци слушаха техните заповеди, а между тях имаше двехилядна елитна пехота. От Днестър към юг се намираха съюзните влашки полкове, които в навечерието на битката бяха напуснали турския стан, за да се присъединят към християните. До власите се намираше пан Контски с артилерията, несравним при превземането на укрепени места, издигане на насипи и ръководене на артилерийска стрелба. Той бе учил това изкуство в чужди страни, но скоро беше надминал и чужденците в него. Зад пан Контски беше разположена украинската и мазурската пехота на Корицки; по-нататък стоеше пан полевият хетман Димитър Вишньовецки, братовчед на болния крал. Той командваше леката конница. До него се разположи със собствените си пехотни и конни хоронгви пан Йенджей Потоцки, някога противник на хетмана, днес пленен от неговото величие. Зад него и зад Корицки застанаха петнайсет хусарски хоронгви, командвани от пан Яблоновски, украински воевода; те бяха с лъскави брони, с шлемове, които хвърляха страшни сенки върху лицата, с криле на раменете. Гора от пики стърчеше над тях, но те стояха спокойно, уверени в непреодолимата си сила и сигурни, че те ще решат победата.

Към по-малките, но не по храброст, а по значение бойци спадаше пан Лужецки, подляски кастелан, чийто брат турците бяха съсекли в Бодзанов и той се бе заклел да им отмъщава до гроб; тук беше и пан Стефан Чарнецки, братов син на великия Стефан Чарнецки, полеви коронен писар. По време на обсадата на Каменец той беше при Голомб начело на шляхтичите, привърженици на краля, и за малко не предизвика вътрешна война, а сега желаеше на по-добро бойно поле да блесне с храбростта си. Беше и пан Габриел Шилницки, който бе прекарал живота си във войни, а старостта беше вече посребрила главата му; имаше разни воеводи и кастелани, по-малко известни от предишните войни, по-малко славни, но затова още по-жадни за слава.

А между рицарите, без да е окичен със сенаторски достойнства, над всички блестеше пан Скшетуски, прочутият збаражец, воин, сочен за образец на рицарите, участник във всички войни, които Жечпосполита беше водила от трийсет години насам. Косата му беше вече прошарена, но затова пък го заобикаляха шестима синове, които по сила напомняха шест глигана. По-големите от тях бяха вече изпитали войната, а двамата най-малки предстоеше да я изпитат и затова горяха от толкова голямо желание за бой, та баща им беше принуден с трезви думи да задържа тяхното нетърпение.

Шляхтичите гледаха с голямо уважение бащата и синовете, но още по-голямо възхищение будеше пан Яроцки, който по примера на някогашния чешки крал Ян беше тръгнал на война, въпреки че беше сляп с двете си очи. Той нямаше нито деца, нито роднини, слуги го водеха, хванали го под мишници, но се надяваше, че ще загине в боя и така ще услужи на отечеството и ще спечели слава. Там беше и пан Жечицки, чиито баща и брат бяха загинали през тая година. Там беше и пан Мотовидло, който току-що се беше изтръгнал от татарски плен и веднага тръгна за бойното поле заедно с пан Мишлишевски. Защото първият искаше да си отмъсти за робството, другият за нанесената му обида в Каменец, когато въпреки споразуменията и достойнствата му на шляхтич еничарите го бяха били с тояги. Бяха и някогашните рицари от станиците край Днестър, а именно подивелият пан Рушчиц и несравнимият лъконосец пан Мушалски. Той се бе измъкнал здрав и читав от Каменец, понеже малкият рицар го беше изпратил със съобщение при жена си; бяха и пан Снитко, и пан Ненашинец, и пан Громика, и най-нещастният от всички, младият пан Нововейски.

На него приятелите, а дори и роднините пожелаваха смърт, защото за него вече нямаше утеха. След като оздравя, той в продължение на цяла година унищожаваше чамбули, но особено ожесточено преследваше липковците. Когато пан Мотовидло беше разбит от Кричински, Нововейски кръстоса цялото Подолие след Кричински, не му даде да си поеме дъх и страшно му досаждаше. При тия походи той хвана Адурович и заповяда да му одерат кожата, пленниците не оставяше живи, но и облекчение не намери за болката си. Един месец преди тая битка той бе постъпил при хусарите на пан украинския воевода.

Ето с такива рицари пан Собески се изправи пред Хотим. Войниците желаеха да си отмъстят на първо място заради злото, нанесено на Жечпосполита, но и за личните си оскърбления, защото при постоянните войни с поганците в тая пропита с кръв земя почти всеки беше загубил някое любимо същество, всеки носеше в себе си спомен за някакви страшни нещастия. Ето защо великият хетман се стремеше към сражение, като виждаше, че ожесточеността в сърцата на войниците му може да бъде сравнена с яростта на лъвицата, на която безразсъдни ловци са взели малките от леговището.

На 9 ноември 1674 година битката започна с двубои между конници. Групи турци от сутринта излязоха иззад насипите, групи полски рицари избързаха стръвно към тях. Хора падаха от двете страни, но с по-големи загуби за турците. Все пак загинаха само няколко по-значителни бойци и от турците, и от поляците. Още в началото на сблъскването един грамаден спахия промуши с върха на кривата си сабя пан Май, но най-малкият Скшетуски с един удар почти изцяло му отсече главата, с което си спечели похвалата на умния си баща и значителна слава.

Така се сблъскваха те на групи или поотделно, а другите, които наблюдаваха битката, се въодушевяваха и придобиваха все по-голямо желание за бой. В това време войсковите части се разполагаха около турския стан, както хетманът им беше определил местата. Самият той, застанал зад пехотата на Корицки на стария път за Яш, обгръщаше с очи целия грамаден стан на Хюсеин, а на лицето му беше изписано онова добродушно спокойствие, което има увереният в своето изкуство майстор, преди да пристъпи към работа.

От време на време той изпращаше ординарци със заповеди или със замислен поглед наблюдаваше сблъскванията на отделните конници. Надвечер при него пристигна украинският воевода.

— Насипите са толкова обширни — каза той, — че е невъзможно да се настъпи едновременно от всички страни.

— Утре ще бъдем на насипите, а вдругиден за три четвърти час ще изсечем тия хора — отговори спокойно пан Собески.

В това време настъпи нощ. Конниците, които бяха участвали в предварителните сблъсквания, се върнаха от бойното поле. Хетманът заповяда всички части да се приближат в тъмнината до насипите, на което Хюсеин пречеше, колкото можеше, с големокалибрените си оръдия, но без резултат. На разсъмване полските части се придвижиха още малко напред. Пехотинците започнаха да правят пред себе си малки насипи. Някои полкове се приближиха достатъчно, за да могат да стрелят с мускети. Еничарите откриха гъст пушечен огън. Но по заповед на хетмана почти никак не отговаряха на този огън, вместо това пехотата се готвеше за ръкопашна атака. Войниците чакаха само заповед, за да се хвърлят пламенно напред. Над удължената им линия като ята птици прелитаха картечи със съскане и шум. Артилерията на пан Контски, която започна боя на разсъмване, не беше замлъкнала нито за миг досега. Едва след сражението се разбра какви големи опустошения бяха извършили нейните снаряди, като са падали по места с най-гъсто издигнати шатри на спахии и еничари.

Така мина до обед, но понеже денят през ноември е кратък, трябваше да бързат. Изведнъж загърмяха всички барабани, тимпани и тръби. Двайсетина хиляди гърла викнаха в един глас и пехотата, подкрепяна от последвалата я веднага лека конница, тръгна в гъста маса на атака.

Негова светлост атакува турците изведнъж от пет страни. Ян Денемарк и Кшищофор де Боан, опитни воини, водеха чуждестранните полкове. Първият, буен по природа, тичаше така настървено, че достигна до насипите преди другите и за малко не погуби полка си, защото трябваше да удържи залпа на двайсетина хиляди пушки. Самият той загина; войниците му започнаха да се колебаят, но тъкмо в тоя момент на помощ им дойде де Боан и преодоля паниката. Той премина цялото пространство чак до турските насипи със спокойна, като на учение и по такта на оркестър стъпка; на залпа отговаряше със залп, а когато засипаха рова със снопове пръчки, премина го пръв под град от куршуми, поздрави еничарите със сваляне на шапка и пръв прониза знаменосеца им с шпагата си. Въодушевени от примера на такъв полковник, войниците се втурнаха и започнаха страхотен ръкопашен бой, в който дисциплинираността и школовката се състезаваха за първенство с дивата храброст на еничарите.

А Тетвин и Денхоф водеха спешените драгуни откъм село Тарабанов, друг полк водеха Асвер Гребен и Хайдепол, всички знаменити воини, които освен Хайдепол се бяха покрили с голяма слава в Дания още под командването на пан Чарнецки. Хората, които те командваха, бяха едри и все с белези от рани, избрани измежду крепостните от кралските имения, много опитни за пехотен и конен бой. Портите срещу тях отбраняваше джамак, тоест нередовна еничарска войска. Ето защо, макар че тълпите бяха неизброими, веднага почнаха да се объркват и отстъпват, а стигнеше ли се до ръкопашен бой, отбраняваха се само тогава, когато не можеха да намерят място за отстъпление. И затова тази порта беше превзета най-рано и през нея конница можа най-напред да проникне вътре в стана.

А начело на редовната полска пехота пановете Кобилецки, Михал Жебровски, Пьотрковчик и Галецки атакуваха окопите на три други места. Най-страховит бой закипя при главната порта, която водеше за пътя към Яш и където мазурите се сблъскаха с гвардията на Хюсеин паша. Той държеше на тая порта главно защото през нея полската конница можеше да нахлуе в стана и затова реши да я защитава най-упорито и непрекъснато пращаше към нея нови еничарски части. Войниците от наборната пехота бързо завладяха портата и напрягаха всички сили, за да се задържат при нея. Отгонваха ги оръдия и град от куршуми, а и от облаците дим непрекъснато се появяваха нови отряди бойци, втурнали се в атака. Но пан Кобилецки не чакаше, докато дойдат, а се хвърляше срещу тях като разярена мечка и тогава двете човешки стени се сблъскваха, напираха всред тъпканица, бъркотия, хаос, всред потоци кръв и по купища човешки трупове. Там се биеха с всякакви оръжия: саби, ножове, приклади от мускети, лопати, пръти, кинжали; замерваха се с камъни; най-сетне на моменти навалицата ставаше толкова страхотна, че хората се хващаха през кръста и воюваха с пестници и зъби. Хюсеин се опита на два пъти да съкруши пехотата чрез напора на конницата, но пехотинците всеки път се хвърляха върху нея с такава изключителна решителност, че тя трябваше да се оттегля в безредие. Най-сетне пан Собески се съжали над усилията на пехотинците и им прати на помощ цялата прислуга, която се намираше в стана му.

Начело застана пан Мотовидло. Тая сбирщина обикновено не се използваше за бой и беше въоръжена с какво да е оръжие, но сега се втурна с такова желание, че предизвика възхищение у самия хетман. Може би ги въодушевяваше жаждата за плячка, може би ги овладяваше ентусиазмът, който оживяваше тоя ден цялата войска, важното е, че атакуваха еничарите като вихър и захванаха да се бият така настървено, че при първото сблъскване изтласкаха неприятеля от портата на разстояние един мускетен изстрел. Хюсеин хвърли в бойния хаос нови полкове и възобновената в миг битка продължи цели часове. Но през това време Корицки начело на елитните полкове зае здраво портата, а в далечината се раздвижиха хусарите като огромна птица, която се вдига лениво за полет, и започнаха да се придвижват към портата.

Същевременно при хетмана дотича ординарец от източната страна на стана.

— Пан белският воевода е на насипите! — викна той със задъхани гърди.

След него втори:

— Пановете литовски хетмани са на насипите!

След тях дотичваха други все със същата вест. Мръкваше се вече, но от лицето на хетмана бликаше светлина. Той се обърна към пан Биджински, който в тоя миг се намираше при него, и рече:

— Сега е ред на конницата, но това ще стане едва утре. Никой обаче, нито в полската войска, нито в турската, не знаеше и не предполагаше, че хетманът възнамерява да отложи за другата сутрин генералната атака на всички сили. Напротив, офицери за връзка се затекоха при ротмистрите с поръчение да бъдат готови всеки момент. Пехотата стоеше в плътни редици, ръцете, сабите и копията на конницата горяха. Всички очакваха с нетърпение заповедта, защото хората бяха огладнели и измръзнали.

Но заповедта не идваше, а часовете минаваха. Нощта стана черна като жалеен креп. Още през деня започна лапавица, а към полунощ задуха силен вятър с леден дъжд и сняг. Неговите удари смразяваха мозъка в костите; конете едва можеха да се сдържат на едно място, хората се вцепеняваха. И най-големият мраз, стига да е сух, не би могъл да бъде толкова досаден, колкото тоя вихър от сняг и дъжд, който шибаше като бич. При постоянното очакване на заповедта не можеше да се мисли нито за ядене, нито за пиене, нито за запалване на огън. С всеки час времето ставаше все по-страшно. Това беше паметна нощ, „нощ на мъки и тракане със зъби“. Гласовете на ротмистрите: „Стой! Стой!“, се обаждаха непрекъснато, и свикналият към дисциплина войник стоеше в пълна готовност, неподвижно, но търпеливо.

А отсреща, в дъжда, вихъра и мрака, стояха също така готови вкочанените турски полкове.

И между тях никой не палеше огън, никой не ядеше, нито пиеше. Атаката на всички полски сили беше очаквана всеки миг, та спахиите не можеха да изпуснат сабя от ръце, а еничарите стояха като стена с готови за стрелба пушки. Издръжливият полски войник, свикнал с лютата зима, можеше да претърпи такава нощ, но тия хора, отраснали при мекия климат на Румелия или всред палмите на Мала Азия, сега страдаха повече, отколкото можеха да понесат силите им. Най-сетне на Хюсеин стана ясно защо Собески не започва атака: този леден дъжд и вихър беше най-добрият съюзник на ляхите. Явно беше, че ако спахиите и еничарите престоят така дванайсет часа, на другия ден ще падат като снопи, без дори да се опитват да се отбраняват, поне дотогава, докато горещината на самата битка не ги загрее.

Това разбраха и поляци, и турци. Към четири часа през нощта при Хюсеин дойдоха двама паши: Янъш паша и Кяхя, командир на еничарите, стар, опитен и бележит воин. По лицата на двамата бяха изписани тъга и грижа.

— Господарю! — каза Кяхя пръв. — Ако моите „агънца“ постоят така до съмване, няма да има нужда нито от куршуми, нито от мечове!

— Господарю! — каза Янъш паша. — Спахиите ми ще измръзнат и утре няма да се бият!

Хюсеин си скубеше брадата, като предвиждаше поражение и собствената си гибел. Но какво можеше да направи? Ако поне за минута позволеше бойните редици да се поотпуснат и хората да запалят огньове, да се сгреят с топла храна, атаката би последвала в същия момент. И без това откъм насипите от време на време се обаждаха тръби, сякаш конницата щеше вече да тръгне.

Пашите Кяхя и Янъш виждаха един изход: да не чакат да ги нападнат, а сами да ударят с всички сили върху неприятеля. Нищо от това, че той се намира в бойна готовност, защото все пак, който се кани да атакува сам, не очаква атака. Може би ще успеят да го изтласкат от насипите; най-сетне в нощния бой поражението е вероятно, в утрешния дневен — сигурно.

Но Хюсеин не смееше да последва съвета на старите бойци.

— Как така! — казваше той. — Ние изпонапорихме полето с ровове, понеже виждахме в тях единственото спасение срещу тая пъклена конница, а сега ще трябва сами да преминаваме рововете и да се излагаме на явна гибел? Това беше ваш съвет и ваши предупреждения, а сега говорите нещо друго!

И не издаде заповед. Заповяда само да стрелят с оръдията към насипите, на което пан Контски отговори веднага с голям успех. Дъждът ставаше все по-леден и шибаше все по-жестоко, вятърът шумеше, виеше, пронизваше дрехите, кожата и замразяваше кръвта в жилите. Така мина тая дълга ноемврийска нощ, през която силите на бойците на исляма намаляха и отчаяние заедно с предчувствие за поражението овладя техните сърца.

Рано в зори Янъш паша отиде още веднъж при Хюсеин със съвет да се оттеглят в боен ред чак при моста на Днестър и там да започнат предпазливо военната игра. „Защото, казваше, ако войската не издържи напора на конницата, тогава ще се скрие от другата страна и реката ще й бъде прикритие.“ Но Кяхя, командирът на еничарите, беше на друго мнение. Той смяташе, че е вече късно за съвета на Янъш, а освен това се страхуваше, че когато се обяви заповедта за отстъпление, веднага цялата войска ще бъде обзета от паника. „Спахиите, подпомогнати от джамака, трябва да издържат върху себе си първия напор на конницата на неверника, дори ако трябва да загинат на място. През това време еничарите ще им дойдат на помощ, а когато първият напор на неверниците бъде спрян, тогава може би Бог ще даде и победа.“

Така съветваше Кяхя и Хюсеин послуша съвета му. Огромните маси лека турска конница излязоха напред, а еничарите и джамакът застанаха готови зад тях, около шатрите на Хюсеин. Техните дълбоки редици представляваха великолепна и страшна гледка. Белобрадият Кяхя, „лъвът Божи“, който досега беше водил войниците си само към победи, прелиташе покрай плътните им редове, укрепваше и повишаваше духа им, като припомняше миналите боеве и миналите успехи. А и те повече желаеха бой, отколкото това бездейно стоене на дъжда и студа в очакване, изложени на вятъра, който пронизваше тялото до костите; затова, макар че вдървените им ръце едва можеха да държат пушките и копията, те се радваха, че ще се сгреят в боя. С много по-малко желание очакваха атаката спахиите, първо, защото върху тях щеше да връхлети първият устрем и, второ, защото между тях имаше много жители на Мала Азия и Египет, които бяха извънредно неиздръжливи на студ, та бяха полумъртви след тая нощ. Конете бяха също така много зле и макар че имаха великолепни сбруи, стояха с увиснали към земята ноздри, от които бухаха кълба пара. Хората, със сини лица, с угаснал поглед, не мислеха за победа. Мислеха само, че смъртта е по-добра от такава мъка, в каквато беше минала последната нощ, а най-хубавото нещо е бягството към родния край под горещите лъчи на слънцето.

В полската войска двайсетина души, облечени недостатъчно добре, умряха на разсъмване по насипите, но, общо взето, пехотата и конницата издържаха студа много по-добре от турците, защото ги крепеше надеждата за победа и почти сляпата вяра, че щом хетманът е решил да вкочанясват на студа, тая мъка е несъмнено за тяхно добро, а на турците трябва да донесе зло и гибел. Но все пак и те посрещнаха с радост първите зари на утрото.

В същото време пан Собески се появи на насипите. Тоя ден на небето нямаше утринно сияние, но сияеше лицето му, защото, като разбра, че неприятелят иска да му даде сражение в стана, беше сигурен, че този ден ще донесе страхотно поражение за Мохамед. И той минаваше на кон от полк на полк и повтаряше: „За поруганите черкви! За хулите срещу пресветата Дева в Каменец! За злините, нанесени на християнството и на Жечпосполита! За Каменец!“ А войниците гледаха страшно, сякаш искаха да кажат: „Ние едва стоим вече! Пусни ни, велики хетмане, и ще видиш!“ Бледата и възсива светлина на утринта с всеки момент ставаше по-ясна; в мъглата все повече се провиждаха редиците от конски глави, човешки фигури, копия, пряпорци, най-сетне пехотни полкове. И именно те започнаха най-напред са се придвижват към неприятеля и вървяха в мъглата като две реки от двете страни на конницата; после тръгна леката конница, като остави само в средата широка ивица, по която в удобен момент щяха да се втурнат хусарите.

Всеки командир на полк в пехотата, всеки ротмистър имаше вече инструкции и знаеше какво трябва да прави. Артилерията на пан Контски взе да се обажда все по-мощно, като предизвикваше също така мощни отговори от турска страна. Изведнъж прозвуча залп от мускети, страшен вой се понесе по целия стан — атаката започна.

Мъгливият въздух закриваше гледката, но отгласите от боя достигаха до мястото, където чакаха хусарите. Чуваха се само гърмежи, дрънкане на оръжие, човешки викове. Пан хетманът, който досега беше останал при хусарите и разговаряше с пан украинския воевода, млъкна изведнъж и започна да се ослушва, след което каза на воеводата:

— Пехотата се бие с джамака, който е разхвърлян отпред в окопите.

След малко гърмежите постепенно почнаха да отслабват, но изведнъж неочаквано изтрещя страшен залп и много скоро след него — втори. Явно беше, че леките хоронгви са изтласкали спахиите и са се намерили пред еничарите.

Великият хетман пришпори коня и полетя като светкавица към полесражението начело на няколко десетки души от свитата си; пан украинският воевода остана сам с петнайсетте хусарски хоронгви, които стояха в бойна готовност и само чакаха сигнал, за да се втурнат и решат изхода на битката.

Те чакаха още доста дълго, а в това време вътре в стана вреше и фучеше все по-страхотно. Навремени се струваше, че сражението се наклонява ту наляво, ту надясно, ту към литовските войски, ту към страната, където се намираше пан белският воевода, също както гръмотевиците се стрелкат по небето през време на буря. Турският артилерийски огън ставаше нередовен, докато артилерията на пан Контски биеше с удвоена сила. След един час на пан украинския воевода се стори, че тежестта на битката отново се пренесе — в центъра, точно срещу неговите хусари.

В същия момент пан великият хетман долетя начело на хората си. От очите му бликаха пламъци. Той спря коня си при украинския воевода и викна:

— Сега срещу тях с Божия помощ!

— Срещу тях! — кресна украинският воевода.

А след него командата повториха ротмистрите. С един замах и при страхотен шум гората от копия се наведе към конските глави и петнайсетте хоронгви на тая конница, която беше свикнала да събаря всичко по пътя си, тръгна напред като грамаден облак.

От времето, когато в тридневната битка при Варшава литовските хусари, командвани от Полубински, разцепиха като клин цялата шведска армия и преминаха през нея, не се помнеше атака, проведена с такава сила. Отначало хоронгвите тръгнаха в тръс, но на двеста крачки от неприятеля ротмистрите изкомандваха: „В кариер!“ — а хората викнаха: „Бий! Убивай!“ — наведоха се върху седлата и конете се понесоха с най-голям устрем. Тогава тая лавина от полетели като вихър жребци, от железни мъже, наведени копия имаше в себе си нещо от силата на развилняла се стихия. И, тя вървеше като буря или като побесняла вълна, с трясък, с шум. Земята ехтеше под нейната тежест и беше очевидно, че дори никой от хусарите да не насочи копието си, дори никой да не извади сабята си, със самия си устрем и товар ще съборят, ще смачкат и стъпчат всичко пред себе си, както смерчът троши и събаря боровата гора. Така стигнаха чак до кървавото, настлано с трупове поле, на което кипеше битката. Леките хоронгви още продължаваха да се бият по крилата с турската конница, която бяха вече успели да отблъснат значително назад, но в средата все още стояха като могъща стена плътните редици на еничарите. Няколко пъти вече отделни хоронгви се бяха разбили о тях, както полетяла от морската шир вълна се разбива о скалистия бряг. Да ги сломят, да ги унищожат — това беше сега задачата на хусарите.

Двайсетина хиляди пушки еничарки изтрещяха изведнъж, „сякаш стреляше един човек“. Миг още и еничарите стъпват по-здраво на краката си; някои притварят очи при вида на страшната лавина, на някои треперят ръцете, с които държат копията, сърцата на всички бият като чук, зъбите се стисват, гърдите дишат бурно. Ония вече се доближават, чува се вече гръмливото дишане на конете — унищожение, гибел, смърт се носи!

„Аллах!… Иисусе, Мария!“ — тия два възгласа, толкова страшни, сякаш излезли не от човешки гърди, се смесват. Живата стена се люлее, огъва, пропуква; сух трясък на трошени копия заглушава за миг всички други шумове, след него се чува скърцане на желязо, звън сякаш на хиляди чукове, които удрят с всичка сила в наковалнята, удар сякаш на хиляди цепове за вършитба по гумното, отделни и групови викове, стонове, отделни гърмежи на пушки и пистолети, вой от ужас. Нападателите и нападнатите, размесени едни с други, се преплитат в непонятен хаос; настъпва сеч, сред тоя кипеж бликва топла, димяща кръв, която изпълва въздуха със сурова миризма.

Първите, вторите, третите и десетите редици на еничарите лежат съборени труп до труп, стъпкани от копита, прободени с копия, съсечени с мечове. Но белобрадият Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля всички останали в кипежа на битката. Няма нищо, че те падат масово, като житна нива под ударите на бурята — те воюват! Обзема ги ярост, смърт диша от тях и смърт желаят. Лавината от конски гърди ги тласка, навежда, събаря и тогава те мушкат с ножове конските кореми; хиляди саби ги секат без отдих; остриета се издигат като светкавици и падат върху глави, вратове, ръце — но и те секат ездачите по краката, по коленете, вият се и хапят като отровни червеи — гинат и си отмъщават.

Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля нови и нови редици в устата на смъртта; с викове подбужда към бой и сам се хвърля във вихъра с вдигната крива сабя. Изведнъж грамаден хусар, който унищожава всичко пред себе си, връхлита като буря срещу белобрадия старец, изправя се на стремената, за да сече по-ужасно, и със страшен замах стоварва острието на меча си върху побелялата глава. Не удържа удара нито сабята, нито кованият в Дамаск шлем — и Кяхя, разсечен почти до раменете, пада на земята, сякаш треснат от гръм.

Пан Нововейски, защото това беше той, и по-рано сееше страшни опустошения, понеже никой не можеше да се противопостави на силата му и на неговата мрачна ярост, но сега оказа най-голяма услуга в боя, като събори стареца, който едничък досега поддържаше ожесточената борба. Щом видяха смъртта на предводителя си, еничарите викнаха със страшен глас и двайсетина от тях насочиха пушките си към гърдите на младия рицар, а той се обърна към тях, подобен на мрачна нощ. И докато другите рицари успеят да нападнат еничарите, изтрещяха гърмежи, след които пан Нововейски дръпна коня и се наклони над седлото. Двама рицари го хванаха за ръцете, но усмивка, доста отдавна небивал гост, разведри мрачното му лице и веднага зениците се обърнаха назад, а побелялата уста започна да шепне някакви думи, които не можеха да се чуят всред врявата на боя. В това време последните еничарски редици се разклатиха.

Храбрият Янъш паша искаше да възобнови битката, но вече безумен страх беше обзел хората и усилията му не помогнаха; редиците се смесиха и объркаха, а тласкани, бити, тъпкани, сечени, те не можеха да подхванат боя. Най-сетне се скъсаха, както се скъсва прекалено обтегната верига — и хората като отделни брънки се пръснаха на всички страни, надаваха вой, крещяха, хвърляха оръжието и прикриваха главите си с ръце. Конницата летеше подир тях, а те не намираха достатъчно пространство за свободно бягство, та навремени се сблъскваха в плътна маса, зад която се носеха ездачи, и се къпеха в кръв. Страшният лъконосец пан Мушалски така удари със сабя по врата храбрия Янъш паша, та чак мозък бликна от пресечените прешлени и изцапа коприната и сребърните люспи на ризницата.

Еничарите, разбитият от полската пехота джамак и част от разпръснатата още в самото начало на битката конница, с една дума, цялата турска маса сега бягаше към срещуположната страна на стана, където над дълбока пропаст стърчеше стръмна, висока няколко десетки стъпки скала. „Там страхът гонеше обезумелите.“ Мнозина се хвърляха в пропастта „не за да избягнат смъртта, но за да не загинат от ръката на поляците“. Пан Биджински, коронен стражник, препречи пътя на тая отчаяна маса, но човешкият порой го повлече заедно с хората му и го събори на дъното на пропастта, която след кратко време се напълни почти догоре с купища убити, ранени и задушени.

От дъното долитаха ужасни стонове, телата трепереха в конвулсии, ритаха се едни други с крака или се дращеха с нокти в спазмите на агонията. До вечерта се чуваха тия стонове и до вечерта мърдаше масата от тела, но все по-бавно, все по-незабележимо, докато стихна при първия здрач.

Страшни бяха последиците от удара на хусарите. Осем хиляди еничари, съсечени с мечове, лежаха край рова, обградил шатрите на Хюсеин паша, без да се смятат ония, които загинаха при бягството или на дъното на пропастта. Полската конница беше в шатрите, пан Собески тържествуваше. Тръбите вече разгласяваха с хрипливи звуци победата, когато изведнъж най-неочаквано битката закипя отново.

След поражението на еничарите великият турски хетман Хюсеин паша беше побягнал с конната си гвардия и остатъците от конницата през портата, която водеше за Яш, но когато там го пресрещнаха хоронгвите на полевия хетман Димитър Вишньовецки и започнаха да секат безмилостно, той се върна назад в стана, за да търси друг изход, също както обграденият в дебрите дивеч търси през коя пролука би могъл да се измъкне. А се върна с такъв устрем, че мигновено разби леката сейменска хоронгва, обърка пехотата, заета отчасти с грабеж на стана, и достигна „на половин изстрел с пистолет“ от самия пан хетман.

„Вече в самия стан ние бяхме близо до поражение — писа по-късно пан Собески, — което, ако не стана, се дължи на извънредната решителност на хусарите.“ Наистина нападението на турците беше страшно, защото се извършваше под влияние на крайно отчаяние — и още по-страшно, че беше напълно неочаквано. Но хусарите, още неизстинали от бойния жар, веднага се насочиха към тях с най-голяма скорост. Първа удари хоронгвата на Прушиновски и тя спря нападателите; след нея връхлетя Скшетуски със своите, после конницата, пехотата, слугите в стана — цялата войска, кой както стоеше, където беше, всички се хвърлиха с най-голяма ожесточеност срещу неприятеля и се завърза сражение, което беше малко безредно, но по яростта си не отстъпваше на атаката на хусарите срещу еничарите.

След свършването на боя рицарите с удивление говореха за храбростта на турците, които, обкръжени от всички страни, когато пристигнаха Вишньовецки и литовските хетмани, се бяха бранили толкова самозабравено, че макар хетманът да разреши да ги ловят живи в плен, успяха да хванат само шепа пленници. Когато най-сетне след половинчасова борба тежките хоронгви ги разбиха, отделни групи, а след това отделни конници воюваха още до последния си дъх, като призоваваха аллаха. В този бой бяха извършени много блестящи подвизи, за които споменът между хората не е заглъхнал. Там литовският полеви хетман със собствената си ръка съсече един грамаден паша; а той преди това бе нападнал пан Рудомина, пан Кимбар и пан Рдултовски, но хетманът се изпречи пред него и с един замах му отсече главата. Пак там пан Собески благоволи да съсече пред очите на цялата войска един спахия, който стреля срещу него с пистолет; там пан Биджински, коронен стражник, след като се измъкна по чудо от пропастта, макар и пребит, и ранен, веднага се хвърли във вихъра на боя и се би, докато не припадна от изтощение. После той боледува дълго, но след няколко месеца, възстановил здравето си, продължи да участва във войната, която му донесе голяма слава.

А от по-малките най-много беснееше пан Рушчиц, който така грабеше конниците, както вълкът граби дългорунни овни, които се движат на стада. Много се прояви и пан Скшетуски, около когото синовете му воюваха като разярени лъвове. С тъга и скръб мислеха после тия рицари как ли би се проявил в такъв ден фехтовчикът над фехтовчиците пан Володиовски, ако от една година вече не почиваше при Бога всред слава и в земята. Други обаче, които се бяха учили да воюват в неговата школа, пожънаха доста възхвали за него и за себе си на това кърваво поле.

В тая възобновена битка от някогашните хрептьовски рицари загинаха още двама освен пан Нововейски: пан Мотовидло и страшният лъконосец пан Мушалски. Пан Мотовидло беше пронизан в гърдите от няколко куршума едновременно и падна като дъб, който е стигнал своя край. Очевидци казваха, че бил убит от ръцете на ония братя казаци, които бяха останали докрай при Хюсеин под водачеството на Гогол и воюваха срещу родината и християнството. А пан Мушалски — странно нещо! — загина от стрела, пусната срещу него от някакъв турчин, който бягал. Тя прониза гърлото му точно в тоя момент, когато след пълния вече разгром на поганците той посегнал с ръка към колчана, за да изпрати още няколко сигурни куриери на смъртта подир бегълците. Неговата душа трябва да се е съединила с душата на Дидюк, за да укрепи с възлите на вечността дружбата им, сключена на турската галера. Някогашните хрептьовски другари намериха след боя трите тела и се сбогуваха с тях с много сълзи, при все че им завиждаха за толкова славната смърт. На устата на пан Нововейски личеше усмивка, а по лицето му бе изписано тихо примирение; пан Мотовидло сякаш спеше спокойно, а пан Мушалски беше с обърнати нагоре очи, като че ли се молеше. Погребаха ги заедно на това славно хотимско поле, под една скала, на която под кръст бяха издълбани трите им имена за вечен спомен.

Вождът на цялата турска армия, Хюсеин паша, се спаси с бягство на бърз анадолски кон, но само за да получи в Стамбул копринено въже от ръцете на султана. От блестящата турска армия само малки групи успяха да отърват главите си здрави и читави от погрома. Войската на Жечпосполита си подаваше взаимно последните части от Хюсеиновата конница, като полевият хетман ги подгонваше към великия, той пък към литовските хетмани, те отново към полевия и така вървеше, докато не загинаха почти всички. От еничарите едва ли се спаси някой. Целият грамаден стан се обля в кръв, смесена с дъжд и сняг, а толкова много трупове лежаха, че само студовете, гарваните и вълците предотвратиха епидемията, която обикновено се явява от гниещите тела. Полските войски бяха обхванати от такъв голям боен ентусиазъм, че още неотдъхнали добре след боя, превзеха Хотим. От самия стан беше взета огромна плячка. Сто и двайсет оръдия, а заедно с тях триста знамена и други символи изпрати великият хетман от онова поле, на което вече за втори път през тоя век полската сабя се радваше на бележит триумф.

Самият пан Собески влезе в натегналия от злато и скъпоценности шатър на Хюсеин паша и от него разпрати по бързи куриери на всички страни вест за щастливата победа. След това конницата и пехотата, всичките полски, литовски и казашки хоронгви, цялата войска се събра и застана в боен ред. Отслужен бе благодарствен молебен и на същия този плац, на който само до вчера муезините викаха: „Ляха ил Аллах“! — звучеше песента: „Те Deum laudamus“257.

Хетманът слушаше богослужението и песните, паднал ничком, а когато стана, сълзи на радост течаха по достойното му лице. При тая гледка рицарските маси, още необърсали кръвта от себе си, още разтреперани от напрежението на боя, нададоха трикратен гръмък възглас:

— Vivat Joannes victor!

А след десет години, когато негово величество крал Ян ІІІ превърна в прах турската мощ при Виена, тоя възглас се повтаряше от море до море, от планини до планини, навсякъде по света, където камбани зовяха верните на молитва…

С това свършва поредицата от книги, писани няколко години и с голям труд — за укрепване на сърцата.