Пан Володиовски

Тринайсета глава

Пан Заглоба знаеше много добре, че малкият рицар клонеше повече към Кшиша, а не към Башка, но тъкмо затова реши да отстрани Кшиша. Той познаваше Володиовски до най-големи тънкости и беше убеден, че стига да няма възможност да избира, пан Михал непременно ще се обърне към Баша, в която самият стар шляхтич така се бе заслепил, та в главата му не можеше да се побере, че някой може да цени друга повече от нея. И смяташе, че не би могъл да направи по-голяма услуга на Володиовски от сватосването му със своето хайдуче, затова цял се разтапяше при мисълта за едно такова семейство. На Володиовски беше сърдит, на Кшиша също; наистина той предпочиташе пан Михал да се ожени за Кшиша, отколкото за никоя, но беше решил да направи всичко, за да го ожени за хайдучето.

И тъкмо защото му беше известно влечението на малкия рицар към Дрогойовска, реши колкото е възможно по-скоро да направи от нея пани Кетлинг.

Отговорът обаче, който получи след петнайсетина дни от Скшетуски, го поразколеба в решението му.

Скшетуски го съветваше да не се меси в тия неща, понеже се страхуваше, че така могат да възникват големи вражди между двамата приятели. Това и пан Заглоба не желаеше, затова у него се обадиха известни укори на съвестта, които успокояваше със следните разсъждения:

— Ако Михал и Кшиша си бяха дали дума и ако тогава вбивах Кетлинг като клин между тях, въпросът щеше да бъде друг! Соломон казва: „Не си тикай гагата, дето не ти е работа“ — и е прав. Но всеки е свободен да пожелава това или онова. Най-сетне какво всъщност съм сторил аз? Нека да ми каже някой какво!

При тия думи пан Заглоба се хвана за кръста, издаде долната си устна напред и загледа предизвикателно стените на стаята си, сякаш от тях чакаше укори, но понеже стените не отговориха нищо, той продължи сам:

— Казах на Кетлинг, че съм нарекъл хайдучето за Михал. Нямам ли право да кажа това? Не е ли истина? Да ме заяде подагра, ако някоя друга пожелая за Михал!

Стените с пълното си мълчание признаха правотата на пан Заглоба.

А той продължаваше:

— Казах на хайдучето, че Кетлинг е хлътнал по Дрогойовска — не е ли вярно? Нима той не ми призна това, нима не въздишаше, седнал при печката, та чак пепел хвърчеше из стаята? А каквото видях, това съм казал на другите. Скшетуски е реалист, но и моят ум не е за хвърляне на кучетата. Сам зная какво може да се каже и кое е по-добре да се замълчи… Хм! Пише да не съм се месел в нищо! И така може да стане. Дотолкова ще стоя настрана, че когато останем трима с Кшиша и Кетлинг в стаята, ще си излизам и ще ги оставям сами. Нека се оправят без мене. И смятам, че ще се оправят. Никаква помощ не им трябва, защото и без това така напират един към друг, та очите им святкат. На това отгоре иде и пролет, а през тоя сезон не само слънцето, но и страстите започват по-силно да горят… Добре! Ще се откажа, пък да видим какво ще излезе…

Резултатът щеше да последва скоро. За страстната седмица всички от Кетлинговата къща се преместиха във Варшава и се настаниха в една странноприемница на улица Длуга, за да бъдат близо до черквите, да ходят колкото си искат на службите и едновременно да наситят очите си на празничната градска врява.

Кетлинг и тук изпълняваше задълженията на домакин, защото, макар и чужденец по произход, най-добре познаваше столицата и навсякъде имаше много познати, чрез които можеше да улесни всичко. Той надминаваше себе си в любезностите и почти отгатваше мислите на дамите и преди всичко на Кшиша. И те го обикнаха искрено, а пани Маковецка, предупредена вече от пан Заглоба, гледаше на него и на Кшиша все по-благосклонно и ако досега не беше говорила нищо с девойката, причината бе, че и той мълчеше. Но на благородната „леличка“ се струваше, че е и естествено, и благоприлично кавалерът да услужва на девойката особено щом той беше истински блестящ рицар, който на всяка крачка среща прояви на почит и дружелюбност не само от по-низшите, но и от по-високопоставените от него — така умееше да печели всички със своята наистина чудна хубост, обноски, сериозност, щедрост, нежност в мирно време, храброст — при война…

„Ще стане както Бог даде и както реши мъжът ми — мислеше си пани столникова, — но аз няма да им преча.“

Благодарение на тия сметки на „леличката“ Кетлинг сега биваше с Кшиша по-често, отколкото в собствения си дом, и по-дълго прекарваше с нея. Пък и цялата компания сега се движеше заедно. Заглоба обикновено вземаше под ръка самата столникова, Кетлинг — Кшиша, а Баша, като най-млада, тичаше сама и ту ги изпреварваше, ту се спираше пред сергиите, за да погледа стоките и разните задморски чудесии, които не беше виждала никога досега. Кшиша постепенно свикна с Кетлинг и когато сега се облягаше на ръката му, когато слушаше говора му или гледаше благородното му лице, сърцето й не биеше в гърдите с по-раншното безпокойство, тя не губеше самообладание, не я обхващаше смущение, а изпитваше безкрайно и упоително блаженство. Те бяха винаги заедно; коленичеха един до друг в черквите, гласовете им се смесваха в молитвите и песните на богомолците.

Кетлинг познаваше добре състоянието на сърцето си; Кшиша, било по липса на смелост, било защото искаше да измами себе си, не си бе казала: „Обичам го“ — но се обикнаха извънредно силно. А понеже покрай това между тях се завърза голямо приятелство, понеже извън любовта те се обичаха и като приятели, а за самата любов досега не си бяха рекли нищо, времето им минаваше като сън и слънцето грееше над тях.

За Кшиша скоро щяха да го заслонят облаците на гризенето на съвестта, но сега беше време на спокойствие. Именно поради сближаването й с Кетлинг, поради свикването й с него, поради приятелството, което разцъфна между тях заедно с любовта, тревогите на Кшиша се свършиха, впечатленията не бяха толкова бурни, утихнаха вълненията на кръвта и въображението. Ето, те бяха близо един до друг, беше им добре заедно и като се отдаваше с цялата си душа на тая очарователна близост, Кшиша не искаше да мисли, че тя ще се свърши някога и че за разпръскването на илюзията е достатъчна само една дума на Кетлинг: „Обичам!“

Тая дума беше скоро изречена. Веднъж, когато пани столникова и Баша бяха при една болна роднина, Кетлинг увеща Кшиша и пан Заглоба да посетят кралския замък, който Кшиша не беше посетила досега, но за чиито рядкости се разправяха чудеса по цялата страна. Тръгнаха тримата. Щедростта на Кетлинг им отвори всички врати и Кшиша бе приветствана с толкова дълбоки поклони на вратарите, сякаш беше кралица, която влизаше в собствената си резиденция. Кетлинг, който познаваше отлично замъка, я водеше из великолепни зали и покои. Те разгледаха teatrum, кралската баня; спираха се пред картини, които представляваха битките и победите на Зигмунт и Владислав над източната паплач; излязоха на терасите, от които погледът обгръщаше грамадни пространства от околността. Кшиша не можеше да се овладее от възхищение, а той й обясняваше и показваше всяко нещо, но от време на време замлъкваше и като поглеждаше в тъмносините й очи, сякаш казваше с поглед: „Какво значат всички тия чудеса пред тебе, чудо! Какво значат тия съкровища пред тебе, съкровище!“

А девойката разбираше тоя безмълвен говор. После той я заведе в един от кралските покои и като застана пред една скрита в стената врата, каза:

— Оттук може да се отиде чак в катедралата. Това е дълъг коридор, който свършва с тераска близо до главния олтар. От тази тераска обикновено кралят и кралицата слушат богослужението.

— Аз зная добре тоя път — отговори Заглоба, — защото бях конфидент119 на Ян Казимеж, а Мария Людвика ме обичаше пламенно, та двамата често ме канеха на литургия със себе си — и за да се радват на моята компания, и за да укрепват набожността си.

— Искаш ли да влезеш, ваша милост панно? — попита Кетлинг и даде знак на лакея да отвори вратата.

— Да влезем — каза Кшиша.

— Вървете сами — обади се пан Заглоба. — Вие сте млади и имате здрави крака, а аз съм се навървял достатъчно. Отивайте, отивайте, аз ще остана тук с лакея. Ако прочетете и по няколко молитви, няма да се сърдя, че сте се забавили, ще си почина през това време.

И те влязоха.

Той я хвана за ръка и я поведе по дългия коридор. Не притискаше до сърцето си тая ръка: вървеше спокоен и съсредоточен. Страничните прозорчета осветяваха едно след друго фигурите им, които после отново потъваха в мрака. Нейното сърце се бе разтуптяло, защото те оставаха за пръв път насаме, но неговото спокойствие и мило отношение успокояваха и нея. Най-после излязоха на тераската отдясно в черквата, вече отвъд троновете за духовниците, близо до главния олтар.

Най-напред коленичиха и почнаха да се молят. Черквата беше тиха и пуста. Две свещи горяха пред главния олтар, но цялата тази вътрешна част на храма беше потънала в тържествен полумрак. Само от пъстрите прозорци падаха разноцветни блясъци върху тия две чудни лица, вглъбени в молитва, спокойни, подобни на лица на херувими.

Кетлинг стана прав и зашепна, защото не смееше да повишава глас в черквата:

— Погледни, пани, ония кадифени облегала: по тях има следи, където са се опирали главите на краля и кралицата. Кралицата сядаше от тая страна, по-близо до олтара. Седни, пани, на нейното място…

— Вярно ли е, че тя през целия си живот е била нещастна? — прошепна Кшиша, като сядаше.

— Нейната история съм слушал още като дете, разказваха я по всички рицарски замъци. Може би е била нещастна, понеже не е могла да се ожени за оня, когото обикнало сърцето й.

Кшиша опря глава на същото място, на което имаше вдлъбнатина, направена от главата на Мария Людвика, и притвори очи; някакво болезнено чувство стисна гърдите й; някакъв хлад лъхна внезапно от пустия храм и смрази спокойствието, което само допреди миг изпълваше цялото й същество. Кетлинг я гледаше мълчаливо; настана истинска черковна тишина.

После Кетлинг се свлече бавно пред краката на Кшиша и така заговори с развълнуван, но твърд глас:

— Не е грях това, че на свято място коленича пред тебе, защото къде, ако не в черквата, трябва да идва чистата любов за благослов! Аз те обичам повече от здраве, обичам те над всяко земно благо, обичам те с душата си, обичам те със сърцето си и тук, пред олтара, ти признавам моята любов!…

Лицето на Кшиша побледня като платно. Облегната с глава върху кадифето на облегалото, нещастната девойка дори не се помръдна, а той продължаваше да говори:

— Прегръщам нозете ти и те моля за присъда: с небесна радост ли да си отида, или с непоносима мъка, която не ще мога да преживея…

Тук той почака малко за отговор, но като не го получи, така наведе глава, че тя почти докосваше стъпалата на Кшиша, и изглежда, че го овладяваше все по-голямо вълнение, защото гласът му трепереше, сякаш в гърдите не му достигаше въздух.

— В твоите ръце отдавам щастието и живота си. Милост чакам, че ми е страшно тежко…

— Да се помолим за Божие милосърдие! — извика внезапно Кшиша и падна на колене.

Кетлинг не разбра, но не посмя да се противопостави на това желание и пълен с очакване и безпокойство, коленичи до нея и отново започнаха да се молят.

От време на време в пустата черква се чуваха засилените им гласове, на които ехото придаваше странни и жални тонове.

— Боже, бъди милостив! — обади се Кшиша.

— Боже, бъди милостив! — повтори Кетлинг.

— Смили се над нас!

— Смили се над нас!

По-нататък тя вече се молеше тихо, но Кетлинг видя, че плач разтърсва цялата й снага. Кшиша дълго не можа да се успокои; после, след като се успокои, дълго още стоеше коленичила, без да мръдне, най-сетне стана и каза:

— Да вървим…

Отново излязоха на дългия коридор. Кетлинг очакваше, че по пътя ще получи някакъв отговор и я гледаше в очите, но напразно. Тя вървеше бързо, сякаш желаеше колкото може по-скоро да се намерят в стаята, където ги чакаше Заглоба.

А когато бяха вече на двайсетина крачки от вратата, рицарят я хвана за края на роклята.

— Панно Кристино! — каза той. — В името на всичко свято…

Тогава Кшиша се обърна, грабна толкова бързо ръката му, че той нямаше време да окаже и най-малка съпротива, и мигновено я притисна до устата си.

— Обичам те с цялата си душа, но никога няма да бъда твоя! — отговори тя.

И докато слисаният Кетлинг успее да изрече една дума, тя добави още:

— Забрави всичко, което беше!…

След малко двамата се намериха в стаята.

Лакеят спеше на един стол, а пан Заглоба на друг. Но влизането на младите ги събуди. Заглоба отвори окото си и започна да мига с него полузамаян. Постепенно обаче съзнанието му за времето и лицата се възвърна.

— О, вие ли сте! — каза той, като опъваше пояса си надолу. — Сънувах, че новият избор е станал, а избраният е Пяст120. Бяхте ли на тераската?

— Бяхме.

— А душата на Мария Людвика не се ли показа случайно пред вас?

— Показа се! — отвърна Кшиша глухо.