Пан Володиовски

Седемнайсета глава

След срещата си със Заглоба Кетлинг посети и пани Маковецка, на която съобщи, че поради важни работи трябва да остане в града, а може и да замине преди главното си пътуване за няколко седмици за Курландия, поради което не ще може да домакинства лично на пани столникова в селския си дом. Но той я молеше тя и по-нататък да смята както досега този дом за своя резиденция и да живее в него заедно с мъжа си и пан Михал през време на близките вече избори. Пани Маковецка се съгласи, понеже в противен случай домът щеше да остане празен и нямаше да ползва никого.

След тоя разговор Кетлинг изчезна и повече не се показваше нито в странноприемницата, нито по-късно в Мокотов, където пани Маковецка се върна заедно с девойките. Но само Кшиша чувстваше това отсъствие, защото пан Заглоба беше изцяло зает с избора, а Баша и столникова толкова взеха присърце внезапното решение на Кшиша, че не можеха да мислят за нищо друго.

Пани Маковецка обаче дори не се опитваше да отклонява Кшиша от тая стъпка и се съмняваше, че и мъжът й ще вземе да я отклонява; в ония времена противопоставянето на подобно намерение се струваше на хората несправедливост и обида на Бога. Само пан Заглоба въпреки цялата си набожност щеше да има смелост да протестира, ако поне малко държеше на това; но понеже никак не държеше, стоеше си мирно — напротив, беше доволен в себе си, че нещата се нареждаха по начин, който отстраняваше Кшиша от Володиовски и хайдучето. Сега пан Заглоба беше уверен в благополучното осъществяване на най-скритите си желания и с пълна свобода се отдаде на изборната работа; той обикаляше надошлата в столицата шляхта и прекарваше времето си в разговори с отец Олшовски, когото накрай обикна силно и му стана доверен сътрудник.

А след всеки такъв разговор той се връщаше вкъщи като все по-разпален привърженик на „Пяста“ и все по-ожесточен враг на чужденците. Съгласно инструкциите на отец подканцлера той все още не говореше открито за тая кандидатура, но не минаваше ден, през който да не спечели някого за нея — и стана това, което става обикновено при такива случаи: той се запали толкова много, че тая кандидатура се превърна за него във втората цел на живота му покрай свързването на Баша с Володиовски.

А изборът наближаваше все повече.

Пролетта вече освободи водите от ледените окови; задухаха силните топли ветрове, под чието влияние дърветата се покриват с пъпки, а броениците от лястовици се разкъсват според вярването на простолюдието140, та всеки момент да изскочат от студената водна бездна в светлия слънчев свят. А заедно с лястовиците и други прелетни птици започнаха да привличат гости за избора.

Най-напред — търговци, които надушваха обилни печалби там, където щяха да се струпат повече от половин милион хора, като се смятат пановете, техните свити, шляхтата, слугите, войската. Затова прииждаха англичани, холандци, немци, руси, прииждаха татари, турци, арменци, перси дори, като докарваха платове, платна, дамаски, златоткани тъкани, кожи, скъпоценности, благовония, сушени южни плодове. По улиците и извън града бяха издигнати бараки, пълни с всякакви стоки. Някои „пазари“ се устроиха дори в съседните села, тъй като се знаеше, че столичните странноприемници не ще могат да приемат дори една десета част от избирателите и огромното мнозинство от тях ще станува извън градските стени, както винаги през време на избори за крал.

Най-сетне започна да пристига и шляхта — толкова много, толкова масово, че ако също така се изправяше по заплашените граници на Жечпосполита, неприятелски крак никога не би могъл да ги прекрачи.

Носеха се слухове, че изборът ще бъде бурен, тъй като цялата страна беше разделена между тримата главни кандидати: Конде, нойбургския княз и лотарингския княз. Говореше се, че всяка партия ще се помъчи дори със сила да наложи своя кандидат.

Безпокойство обземаше сърцата, душите се разпалваха от партийна ожесточеност. Някои предвещаваха гражданска война и тия вести намираха почва поради грамадните военни дружини, с каквито се обграждаха магнатите. Те също бяха почнали да прииждат по-рано, за да имат време за най-различни действия.

Когато Жечпосполита се намираше в нужда, когато неприятелят допираше острие до гърлото й, нито кралят, нито хетманите можеха да изведат срещу него повече от една шепа слаба войска; а сега само Радживилови въпреки закона и решението пристигнаха с армия от петнайсетина хиляди души. Пацови също така водеха със себе си почти толкова голяма сила; с не по-малка се готвеха да дойдат могъщите Потоцки; също с не много по-малка — другите полски, литовски и украински „кралчета“. „Накъде ще заплаваш, корабе на изтерзаното ми отечество?“ — повтаряше все по-често отец Олшовски, но и той самият се грижеше за частни интереси; само за себе си и за могъществото на собствените родове мислеха покварените, с малки изключения, до мозъка на костите си големци, готови всеки момент да разпалят бурята на гражданска война.

Тълпите от шляхта растяха с всеки ден и вече се виждаше, че когато след сейма започне самият избор, те ще надминат дори най-голямата магнатска сила. Но и тия тълпи бяха неспособни да насочат благополучно кораба на Жечпосполита към тихи води, тъй като главите им бяха потънали в мрак и невежество, а сърцата — предимно покварени.

Така изборът се очертаваше зле и никой не предвиждаше, че ще свърши само неблагополучно, защото освен пан Заглоба, дори тия, които работеха за „Пяст“, не можеха да отгатнат колко много ще им помогне шляхтичката безразсъдност и действията на магнатите, ето защо нямаха голяма надежда, че ще могат да прокарат такъв кандидат като княз Михал. Но пан Заглоба плуваше в това море като риба. Откак сеймът се откри, той заживя в града и отиваше в дома на Кетлинг само тогава, когато понякога затъгуваше за „хайдучето“ си, но понеже и Баша поради решението на Кшиша беше загубила веселото си настроение, пан Заглоба я вземаше понякога в града, за да може тя да се развлече и да развесели очите си от гледката на пазарищата.

Обикновено те тръгваха сутринта, а пан Заглоба я връщаше обратно често пъти едва късно вечерта. По пътя и в самия град сърцето на девойката се радваше от гледката на непознати неща и хора, на пъстри тълпи, великолепни войски.

Тогава очите й започваха да светят като две въгленчета, главата й се въртеше като на пружини; тя не можеше да се нагледа и обсипваше пан Заглоба с хиляди въпроси, а той отговаряше с готовност, защото така можеше да покаже своята опитност и ученост. Много пъти и любезна компания от военни обкръжаваше каретката, с която пътуваха; рицарите се възхищаваха от хубостта на Баша, от острия й ум и решителност, а пан Заглоба винаги им разказваше историята за татарина, застрелян със сачми за патици, за да ги смае и възхити докрай.

Веднъж те се връщаха много късно, защото през целия ден разглеждаха свитите на пан Феликс Потоцки. Нощта беше светла и топла; над ливадите се бяха проснали бели мъгли. Пан Заглоба, ако и да предупреждаваше винаги, че при такова сборище от слуги и войска трябва много да се внимава да не попаднат на нехранимайковци, беше заспал дълбоко; дремеше и кочияшът, само Баша не спеше, тъй като през главата й минаваха хиляди картини и мисли.

Внезапно до ушите й стигна тропотът от няколко коня.

Тогава тя дръпна пан Заглоба за ръкава и рече:

— Някакви конници идат след нас?

— Какво? Как? Кой? — попита сънливият пан Заглоба.

— Някакви конници ни следват!

Пан Заглоба се събуди съвсем.

— О, веднага: „Следват ни!“ Чува се тропот, може би някой пътува по същия път…

— Уверена съм, че това са разбойници!

Баша беше така уверена, защото в душата си силно желаеше приключения, разбойници и удобен случай да покаже своята смелост. И когато пан Заглоба със сумтене и мърморене взе да издърпва от седалището пищовите, които винаги вземаше със себе си „за всеки случай“, тя веднага започна да настоява да й даде единия.

— Аз ще улуча още първия, който се приближи. Леля стреля много добре с пушка, но тя не вижда нощем. Готова съм да се закълна, че това са разбойници! Ах, Боже, само да ни закачат! Дай, ваша милост, по-скоро пищова!

— Добре — отговори Заглоба, — но ще ми обещаеш, че няма да стреляш преди мене и докато не кажа „огън!“. Дам ли ти оръжие, готова си да гръмнеш срещу първия шляхтич, когото срещнем, без да попиташ преди това: „Вердо?“141 — а после разправии!

— Тогава да попитам ли по-напред: „Вердо?“

— О, ами ако минат някои пияници и познаят, че това е женски глас, и отговорят нещо нетактично?

— Тогава ще гръмна с пищова! Нали?

— Ето на! И ще вземеш ти, глупака, такава лудетина в града! Казвам ти, че няма да стреляш без команда.

— Ще попитам: „Вердо?“, но с такъв дебел глас, че да не познаят.

— Нека бъде така! Ха! Чувам ги вече наблизо. Можеш да бъдеш уверена, че това са някакви солидни хора, защото разбойници биха изскочили ненадейно от рова.

Но все пак, понеже по пътищата наистина се влачеха нехранимайковци и неведнъж се чуваше за разни нападения, пан Заглоба каза на кочияша да не влиза между дърветата, които се чернееха на самия завой, а да спре на добре осветено място.

В това време четирима ездачи се приближиха на двайсетина крачки. Тогава Баша с басов глас, който й се стори достоен за драгун, попита заплашително:

— Вердо?

— Защо сте спрели на пътя? — отговори един от конниците, който навярно помисли, че на тия пътници ще да се е развалило нещо в хамутите или на колата.

Но при тоя глас Баша веднага отпусна пищова и каза бързо на пан Заглоба:

— Ами че това е вуйчо!… О, за Бога!…

— Какъв вуйчо?

— Маковецки…

— Хей там! — викна Заглоба. — Вие да не сте пан Маковецки и пан Володиовски?

— Пан Заглоба? — обади се малкият рицар.

— Михале!

Тук пан Заглоба започна бързо да прехвърля крака през преградата на вратата, но докато прехвърли единия, Володиовски скочи от коня и вече беше при каретата. Той позна при светлината на месеца Баша, хвана я за двете ръце и извика:

— Приветствам те от цялото си сърце, ваша милост панно! А къде е панна Кшиша? Ами сестра ми? Здрави ли сте всички?

— Здрави, слава Богу! Най-сетне ваша милост пристигна! — отговори Баша с разтуптяно сърце. — И вуйчо ли е тук? Вуйчо!

При тия думи тя се хвърли на шията на пан Маковецки, който тъкмо в този момент се приближи до колата, а в това време пан Заглоба отвори прегръдките си за пан Володиовски. След дълги приветствия пан Михал представи пан столника на Заглоба, а след това двамата пристигнали панове предадоха конете си на прислугата и седнаха в каретата; Маковецки и Заглоба заеха почетното седалище, а Баша и Володиовски се настаниха отпред.

Последваха кратки въпроси и кратки отговори, както бива обикновено, когато се срещнат хора след дълга раздяла.

Пан Маковецки питаше за жена си, а Володиовски още веднъж за здравето на панна Кшиша; после се учуди, че Кетлинг ще заминава в близко бъдеще, но нямаше време да помисли върху това, защото веднага трябваше да разказва какво е правил в станицата в източните области, как е нападал татарските банди, как е тъгувал, но му е било и добре, че е вкусил от стария си живот.

— Струваше ми се — казваше той, — че лубнинските времена не са минали, че още сме заедно със Скшетуски, с Кушел и Вершул… Едва когато сутрин ми донесяха ведро с вода да се измия и виждах в него посивялата си коса, едва тогава се опомнях, че вече не съм оня, който бях някога, макар че, от друга страна, ми идваше мисълта, че докато желанието е същото, и човекът е същият.

— О! Добре го улучи! — отговори Заглоба. — Вижда се, че там, на зелената трева, и умът ти се е поохранил, защото по-рано не беше толкова пъргав. Желанието — това е важното! И няма по-добър цяр срещу меланхолията.

— Това е истина — добави пан Маковецки. — В Михаловата станица има много кладенци, тъй като наблизо няма никакви извори. И казвам ти, ваша милост, че когато на разсъмване войниците започнат да скърцат с ония геранила, будиш се, ваша милост, с такова желание, че веднага ти се иска да поблагодариш на Бога за това само дето живееш.

— Ех, да можех поне един ден да бъда там! — извика Баша.

— Има само един начин за това — отговори Заглоба, — ожени се за ротмистър от пограничната стража.

— Пан Нововейски рано или късно ще стане ротмистър — подхвърли малкият рицар.

— Стига! — извика Баша сърдито. — Не съм те молила, ваша милост, да ми докарваш пан Нововейски вместо подарък!

— Ама аз съм донесъл и нещо друго — чудесни сушени плодове. На панна Баша ще бъде сладко, а на оня нещастник там ще е горчиво.

— Тогава трябваше на него да дадеш тия сушени плодове, да ги изяде той, докато му порастат мустаци.

— Представи си, ваша милост — каза пан Заглоба на Маковецки, — че те са винаги така! Добре, че proverbium142 казва: „Които се карат, те се обичат.“

Баша не отговори нищо, а пан Володиовски сякаш в очакване на отговора й погледна към нейното дребно, осветено от ясната светлина личице, което му се стори толкова хубаво, че той помисли неволно:

„Ама и това дяволче е толкова хубаво, та би могло да вземе ума на човека!…“

Но, изглежда, че веднага нещо друго му мина през ума, защото се обърна към кочияша:

— Я шибни там конете с бича — каза той — и карай по-живо!

След тия думи колата тръгна бързо, толкова бързо, че някое време пътниците седяха мълчаливо и едва когато излязоха на пясък, Володиовски се обади отново:

— Но това заминаване на Кетлинг не може да ми се побере в главата! Как му се случва това пред самото ми пристигане и пред избора…

— Толкова ги интересува англичанчетата нашият избор, колкото и твоето пристигане — отвърна Заглоба. — Кетлинг е съвсем посърнал, задето трябва да заминава и да ни напусне…

На Баша й беше на устата да каже: „Особено че ще напусне Кшиша“, но внезапно нещо я бодна да не споменава за това, както и за неотдавнашното решение на Кшиша. С женския си инстинкт тя отгатна, че както едното, така и другото може още в началото да засегне пан Михал, да предизвика болка у него, а и нея самата веднага я заболя нещо, та въпреки цялата си палавщина замълча.

„За намеренията на Кшиша и без това ще узнае — помисли си тя, — но, изглежда, че е по-добре да не му се казва сега, щом и пан Заглоба не продума нито една думичка за това.“

В това време Володиовски отново се обърна към кочияша.

— Карай по-живо! — каза той.

— Конете и вещите оставихме в Прага — говореше пан Маковецки на Заглоба, — а тръгнахме само четиримата, макар и по мръкнало, защото и аз, и Михал страшно бързахме.

— Вярвам — отговори Заглоба, — ти, ваша милост, видя ли какви тълпи са надошли в столицата? Извън градските бариери има толкова станове и пазарища, че мъчно може да се мине. А и странни неща разказват хората за предстоящия избор, които ще повторя, ваша милост, при по-удобно време вкъщи…

Тук те започнаха да разговарят за политика. Пан Заглоба се мъчеше излеко да разбере мнението на столника, а накрай се обърна към Володиовски и го попита без заобикалки:

— А ти, Михале, за кого ще гласуваш?

Но вместо отговор Володиовски трепна сякаш събуден и каза:

— Интересно дали вече спят, или ще ги видим още днес?

— Навярно спят — отговори Баша със сладък и сякаш сънлив глас, — но ще се събудят и непременно ще дойдат да поздравят ваши милости.

— Така ли мислиш, ваша милост панно? — попита малкият рицар радостно.

И отново погледна към Баша, и отново помисли неволно: „Ама че е хубаво това дяволче при тая светлина на месеца!“ Бяха вече близо до дома на Кетлинг и след малко влязоха в него.

Пани столникова и Кшиша вече спяха, будна беше само прислугата, защото чакаха Баша и пан Заглоба с вечерята.

Веднага в къщата настана голямо раздвижване; Заглоба заповяда да бъдат събудени повече хора, за да се поднесе топла храна на гостите.

Пан столникът искаше да отиде веднага при жена си, но тя беше вече чула необикновеното шетане, досети се кой е пристигнал и след миг дотича долу с набързо навлечена рокля, задъхана, с радостни сълзи на очите и с цъфнала от усмивка уста; започнаха се приветствия, прегръдки и безреден разговор, прекъсван от възклицания.

Пан Володиовски постоянно гледаше към вратата, през която изчезна Баша и където очакваше да види всеки момент любимата си Кшиша, засияла от тиха радост, светла, с блеснали очи и неприбрана от бързане коса; но вместо това само гданският часовник в столовата цъкаше, времето течеше, поднесоха вечеря, а любимата и скъпа за пан Михал девойка не се появяваше в стаята.

Най-сетне влезе Баша, но сама, сериозна някак и натъжена, приближи се до масата и като обгърна свещта с ръка, обърна се към пан Маковецки.

— Вуйчо — каза тя, — Кшиша е малко недобре, та няма да дойде, но моли поне да отидеш до вратата, за да може да те поздрави.

Пан Маковецки стана веднага и излезе, последван от Баша. Малкият рицар страшно помръкна и каза:

— Аз не очаквах, че няма да видя днес панна Кшиша. Нима тя наистина е болна?

— Ами! Здрава е — отговори пани Маковецка, — но сега тя не е за пред хората.

— Защо?

— Нима негова милост пан Заглоба не ти е споменал за намерението й?

— За какво намерение, казвай по-скоро?!

— Тя отива в манастир…

Пан Михал замига с очи като човек, който не е дочул какво му говорят; после лицето му се промени, той стана, отново седна; в миг пот покри с бисерчета челото му и той започна да ги бърше с длан. В стаята настана глухо мълчание.

— Михале! — обади се пани столникова.

А той, загледан смаяно ту в нея, ту в Заглоба, най-сетне каза със страшен глас:

— Нима клетва тежи върху мене?!

— Вразумявай се! — викна Заглоба.