Пан Володиовски

Трийсет и седма глава

Отряд от двайсетина конни черемисовци вървеше една миля напред, за да проверява пътя и да предупреждава комендантите за преминаването на пани Володиовска, та навсякъде да има готови квартири. След този отряд се движеше главната сила от липковци, подир нея шейната с Баша и Ева, втора с женската прислуга и отново по-малък отряд, с който шествието завършваше. Поради снежните преспи пътят беше доста тежък. Боровите гори запазват листата си през зимата, та пропускат по-малко сняг на земята, но дебрите край брега на Днестър, в по-голямата си част от дъб и други широколистни дървета, оголени сега от естествения си покрив, бяха затрупани до средата на стъблата си. Снегът беше запълнил и всички по-тесни долища; на места той се издигаше подобно на морски вълни, чиито струпани един над друг гребени висяха така, като че ли след миг ще рухнат и ще се слеят с общата бяла повърхност. При преминаването на трудните долове и по наклоните липковците придържаха шейните с въжа; само по високите равнини, където ветровете бяха изгладили снежната кора, се пътуваше бързо по следите на кервана, който беше заминал по-рано от Хрептьов с Навираг и двамата учени анардрати.

Пътят беше тежък, но не толкова, колкото биваше понякога в тия гористи места, пълни с трапища, реки, потоци и долове, затова се радваха, че преди да настъпи дълбока нощ, ще успеят да стигнат до стръмната долина, на дъното на която се намираше Могильов. Освен това изглеждаше, че времето ще се задържи хубаво. След румената зора изгря слънцето и веднага в лъчите му заблестяха доловете, равнините и горите. Клоните на дърветата изглеждаха облепени с искри; искри лъщяха по снега, та очите дори боляха поради блясъка. От високите места погледът летеше през поляните като през прозорци на гората хей чак към Молдовата и се губеше в белия и синкав, облян от слънцето хоризонт.

Въздухът беше сух, ведър. При такова време и хората, и животните се усещат силни и здрави; затова конете в редиците пръхтяха безспир и изхвърляха кълба пара през ноздрите си, а липковците весело пееха песни, при все че студът така ги щипеше по краката, та непрестанно ги свиваха под халатите си.

Най-после слънцето се издигна до самия връх на небесния шатър и почна да изпуща по малко грейка. На Баша и Ева им беше много топло под кожите в шейната, затова те поразхлабиха забрадките на главите си, махнаха качулките и като показаха розовите си лица, взеха да се оглеждат: Башка — околността, а Ева за Азия, който не беше при шейните. Той пътуваше напред с малкия отряд от черемисовци, който проверяваше пътя, а при нужда и разчистваше снега. Ева дори започна да се въси поради това, но пани Володиовска, която отлично познаваше военната служба, й каза за успокоение:

— Такива са те всички. Когато са на служба, гледат само нея! Моят Михал също дори не ме поглежда, когато му се наложи да изпълнява някаква военна задача. И ще бъде зле, ако постъпват другояче, а щом обичаш войн, нека той да е добър.

— Но през почивката ще бъде ли с нас? — питаше Ева.

— Ти гледай да не ти дотегне с присъствието си. Забеляза ли колко радостен беше, когато тръгваше? Цял сияеше.

— Видях! Много радостен беше!

— А какво ли ще бъде, когато получи съгласието на пан Нововейски!

— Ах, какво ли ме чака още! Но да става, каквото е рекъл Бог, макар че сърцето ми примира, когато помисля за татко! Ами ако викне, ами ако се заяде и откаже да даде съгласие? Хубаво ще изглеждам, когато се върнем после вкъщи.

— Знаеш ли, Евичка, какво мисля?

— Какво?

— С Азия шега не бива! Брат ти би могъл да се противопостави със сила, но баща ти не командва войска. Затова смятам, че ако се заяде, Азия ще те вземе и така.

— Как така?

— Ей така, просто ще те отвлече. Казват, че с него шега не бива… Кръв на Тухай бей… Ще ви венчае първият свещеник по пътя… Другаде са необходими предварителни съобщения, кръщелни свидетелства, съгласие на родителите, но тук е див край, тук всичко е по татарски…

Лицето на Ева светна.

— От това ме е страх! Азия е готов на всичко, от това ме е страх! — каза тя.

А Башка обърна глава към нея, изгледа я по-втренчено и изведнъж избухна със звучния си детски смях.

— Ти толкова се страхуваш от това, колкото мишка от сланина! О, знаем те ние!

Евка, зачервена от студения въздух, се изчерви още повече и отговори:

— Аз се страхувам от проклятието на баща си, а зная, че Азия не дава пет пари за нищо.

— Не се тревожи! — каза й Баша. — Освен мене и брат ти е на твоя страна. Истинската любов винаги се налага. Това ми го каза пан Заглоба още когато на Михал дори наум не му идваше за мене.

И като се разприказваха, почнаха в надпревара да говорят — едната за Азия, другата за своя Михал. Така изтекоха няколко часа, докато керванът спря на първата кратка почивка в Яришов. След селските въстания от градчето, винаги много бедно, беше останала само една кръчма, възстановена, откакто честите преминавания на войска почнаха да обещават сигурен доход.

Баша и Евка намериха в кръчмата един пътуващ арменски търговец, родом от Могильов, който караше сахтиян за Каменец.

Азия искаше да го изхвърли навън заедно с власите и татарите, които го придружаваха, но жените разрешиха да остане и само стражата му трябваше да излезе. Узнал, че пътничката е пани Володиовска, търговецът взе да й се кланя доземи и да хвали до небесата мъжа й, а тя слушаше това с голяма радост.

Накрай арменецът отиде при вързопите си, върна се и й предложи вързопче с редки сушени южни плодове и малка кутийка с ароматен турски мехлем, който много помагал срещу разни болести.

— Това го подарявам от благодарност — казваше той. — По-рано ние никак не смеехме да си покажем носа извън Могильов, така върлуваше Азба бей и сума разбойници се криеха по долищата или седяха из хуторите от другата страна на реката, а сега и пътят е безопасен, и пазарът сигурен. Сега отново пътуваме. Да умножи Бог дните на хрептьовския командир и всеки ден да направи толкова дълъг, че да стига за пътя от Могильов до Каменец, а всеки час от деня да удължи така, че да изглежда като ден. Нашият командир, пан полевият писар, предпочита да си седи във Варшава, а при хрептьовския командир лично стоеше на поста си и така измете разбойниците, че сега им е по-мила смъртта в Днестъра.

— Пан Жевуски не е ли в Могильов? — попита Баша.

— Той само докара войската и не зная дали остана поне три дни. Разрешете, ваша светлост, в това вързопче има стафиди, а от тая страна такъв плод, какъвто няма в Турция, а го докарват отдалече, от Азия, където се ражда на палми… Пан писаря го няма, а сега и цялата конница я няма, вчера тръгна внезапно към Брацлав… Това тук са фурми, да ви е сладко, ваши светлости… Остана само пан Гоженски с пехотата, а цялата конница замина…

— Учудва ме, че цялата конница е заминала — каза Баша и погледна въпросително към Азия.

— Заминала е, за да не се отпуснат конете от стоене — отговори Азия, — сега е спокойно!

— В града разправяха, че Дорош се бил размърдал неочаквано — каза търговецът.

Азия се засмя:

— А с какво ще храни конете си? Със сняг ли? — рече той на Баша.

— Пан Гоженски ще ви обясни най-добре, ваши светлости — добави търговецът.

— И аз мисля, че няма нищо — отговори Баша, след като помисли малко, — защото, ако имаше нещо, мъжът ми щеше да знае пръв.

— Разбира се, че в Хрептьов най-напред щяха да получат сведения — каза Азия. — Не се страхувай, ваша милост.

Баша повдигна светлото си лице към татарина и раздвижи ноздри.

— Аз да се страхувам? Хубава работа! Какво ти е хрумнало, ваша милост? Чуваш ли, Евка, аз да се страхувам!

Евка не можеше да отговори веднага, защото беше лакома по природа и страшно много обичаше сладките неща, та устата й беше пълна с фурми, но това не й пречеше да се взира алчно в Азия, ето защо едва след като преглътна, добави:

— При такъв офицер и аз не се страхувам!

После погледна нежно и многозначително Азия в очите, но откак тя почна да му бъде пречка, той изпитваше към нея само скрито отвращение и гняв, та остана неподвижен и отговори с наведени очи:

— В Рашков ще се види дали съм заслужавал доверие!

И в гласа му имаше нещо почти заплашително. Но двете жени вече така бяха свикнали с това, че младият липковец съвсем се отличаваше от другите във всичко, което говореше и вършеше, та тонът му не им направи впечатление. Пък и Азия започна веднага да настоява да тръгват, понеже пред Могильов имало стръмни и трудни за преминаване възвишения, които трябвало да се минат денем.

Веднага тръгнаха.

Пътуваха много бързо чак до възвишенията. Там Баша поиска да се прехвърли на кон, но по увещанията на Тухайбейович остана да прави компания на Евка в шейната, която вързаха с въжа и я спуснаха с най-голяма предпазливост по наклона.

През цялото това време Азия вървеше пеш край шейната, но почти не разговаряше нито с Баша, нито с Евка, изцяло погълнат от грижата за тяхната безопасност и изобщо с командването. Слънцето обаче залезе, преди да преминат възвишенията, и тогава отрядът от черемисовци, който вървеше отпред, започна да пали огньове надлъж по прокарания път. При всяко огнище стоеше по един черемисовец и час по час хвърляше в пламъка сухи клони. И те се движеха между червени пламъци и застанали край тях диви фигури. А зад тия фигури в нощния мрак и в полусветлината от огньовете се виждаха ужасни урви с неясни, страховити очертания.

Всичко беше ново, интересно, всичко имаше вид на някаква опасна и тайнствена експедиция, затова душата на Баша беше на седмото небе, а сърцето й се изпълваше с чувство на благодарност и към мъжа й, задето й беше позволил това пътешествие по непознати места, и към Азия, че така хубаво умееше да ръководи пътуването. Едва сега Баша разбра какво представляват войнишките походи с техните трудности, за които толкова беше слушала от военните, какво са урвестите и главоломни пътища. Обзе я луда веселост. Тя сигурно би се прехвърлила на жребеца си, ако не беше това, че като седи с Евка, можеше да разговаря с нея и да я плаши. И когато в лъкатушните долища избързалите напред отряди изчезнеха от очите и почнеха да се обаждат едни на други с диви гласове, които приглушеното ехо повтаряше всред надвесените скали, Башка се обръщаше към Евка, хващаше я за ръцете и казваше:

— Охо! Разбойници от хуторите или орда!

Но Евка веднага си спомняше за Азия, сина на Тухай бей, и в миг се успокояваше.

— Него го почитат и разбойниците, и ордите, и се боят от него! — отговаряше тя.

А после се навеждаше до ухото на Баша и думаше:

— Ако не би в Белгород, ако ще би на Крим, стига да съм с него!

Луната се беше вече издигнала високо на небето, когато излизаха от възвишенията. Тогава някъде там долу, сякаш на дъното на дълбока пропаст, видяха купчина светлини.

— Могильов е под краката ни — обади се нечий глас зад Баша и Евка.

Огледаха се. Беше Азия, застанал зад шейната.

— Така на дъното ли е разположен тоя град? — попита Баша.

— Да. Планините го пазят от студените ветрове — обясняваше той, пъхнал глава между главите им; — забележи, ваша милост, че тук и въздухът е друг: веднага стана по-топло и по завет. Пролетта също идва тук десет дни по-рано, отколкото отвъд планините, и дърветата се разлистват по-рано. Онова сивото, което се вижда по склоновете, са лозя, само че сега са още под снега.

Сняг имаше навсякъде, но тук наистина беше по-топло и завет.

Колкото повече се спускаха надолу, едни светлини се показваха зад други и ставаха все повече.

— Някакъв хубав град и доста голям — каза Евка.

— Защото татарите не са го опожарявали през селските бунтове, понеже тук е зимувала казашка войска, а ляхи почти никога не е имало в него.

— Кой живее тук?

— Живеят татари, които си имат дървена джамия — нали в Жечпосполита всеки може да изповядва вярата си. Живеят още власи, арменци и гърци.

— Гърци видях веднъж в Каменец — каза Баша. — Те живеят далече, но по търговия попадат където не ги сееш.

— И градът е строен по-другояче от всички други — каза Азия. — Много и най-различни хора идват тук по търговия. Това селище, което видяхме отдалече настрани от пътя, се нарича Серби.

— Стигаме вече — каза Баша.

Наистина стигаха. Особена миризма на кожи и квас ги лъхна в ноздрите веднага с влизането в града. Това беше миризмата на сахтияна, с чието производство се занимаваха по малко всички жители на Могильов и по-специално арменците. Както предупреди Азия, тоя град напълно се различаваше от другите. Строените по азиатски образец къщи бяха с прозорци, закрити с гъста дървена решетка; много от тях нямаха никакви прозорци откъм улицата и само от дворовете се издигаше светлина от огньове. Улиците не бяха постлани, при все че в околността имаше доста камък. Тук-таме се издигаха постройки с особена форма, с решетъчни, прозирни стени. Това бяха сушилни, в които прясното грозде се превръщаше на стафиди. Миризмата на сахтиян изпълваше целия град.

Предупреден от черемисовците за идването на пан хрептьовската командирша, пан Гоженски, командир на пехотата, излезе на кон да я посрещне. Той беше възрастен човек, който заекваше и фъфлеше, когато говореше, понеже лицето му беше простреляно от еничарска пушка. Затова, когато започна с непрекъснати заеквания да говори за звездата, „която изгря на могильовския небосвод“, Баша за малко не прихна в смях. Но той я посрещна колкото можеше най-гостоприемно. Във форта ги чакаше вечеря и изключително удобни легла от чист и нов пух, реквизиран от най-богатите арменци. Освен това пан Гоженски наистина заекваше, но преди да си легнат, на вечерята разказа толкова интересни неща, че си струваше да послушат.

Според него някакъв неспокоен вятър изведнъж и неочаквано задухал от степите. Дошли слухове, че силен чамбул от кримската орда, който се намирал при Дорошенко, тръгнал внезапно към Гайсин и по-нагоре от тоя град, а заедно с чамбула тръгнали и няколко хиляди казаци. Освен това се пръснали ни в клин, ни в ръкав и много други тревожни новини, но пан Гоженски не им вярваше особено.

— Сега е зима — казваше той, — а откак Господ-Бог е създал тая земна област, татарите винаги са тръгвали само напролет, защото те се движат без обоз и никога не вземат и не могат да вземат храна за конете. Всички вече знаем, че само студът държи на верига турската мощ и че след първата трева ще имаме гости, но никога няма да повярвам, че сега може да се случи нещо.

Баша чакаше търпеливо и дълго, докато пан Гоженски се изкаже, а той заекваше и всеки миг движеше така устата си, сякаш дъвчеше нещо.

— Тогава как разбираш, ваша милост, това тръгване на ордата към Гайсин? — попита тя най-после.

— Смятам, че там, където са били, конете ще да са изгребали всичката трева изпод снега, затова искат другаде да преместят стана си. А възможно е още ордата да влиза в разпри с частите на Дорош, понеже се намира близо до тях; винаги е било така. Уж са съюзници и воюват заедно, но щом си поставят становете един до друг, веднага почват да се бият по пасищата и пазарищата.

— Сигурно е така — каза Азия.

— И още нещо — продължи пан Гоженски: — тия вести не идваха directe217 от нашите преследвачи, но или ги донасяха селяни, или тукашните татари започваха да ги разправят ни в клин, ни в ръкав. Едва преди три дни пан Якубович докара от степта пленници, които ги потвърдиха, и затова цялата конница тръгна веднага.

— Значи ти, ваша милост, си останал само с пехотата? — попита Азия.

— Господ да ми е на помощ! Четирийсет души! Едва имам с кого да опазя форта и ако се размърдат само татарите, които живеят тук, в Могильов, не зная как ще се отбранявам.

— Но те няма да се размърдат, нали? — попита Баша.

— Няма да се размърдат, защото няма как. Мнозина от тях живеят постоянно в Жечпосполита с жените и децата си — и те са наши, а които са чужденци, стоят тук за търговия, не за война. Те са добри хора.

— Аз ще ти оставя, ваша милост, петдесет конника от моите липковци — каза Азия.

— Бог да те възнагради! Много ще ми услужиш, ваша милост, защото ще имам кого да изпращам до нашата конница за новини, но дали можеш да ми оставиш?

— Мога. В Рашков ще пристигнат хоронгвите на ротмистрите, които навремето си преминаха към султана, а сега искат да се върнат и се подчинят на Жечпосполита. Ще дойде Кричински навярно с триста конници, а може би и Адурович, другите ще пристигнат по-късно. По нареждане на хетмана аз ще поема командването на всички и до пролетта ще се събере цяла дивизия.

Пан Гоженски се поклони пред Азия. Той го познаваше отдавна, но не го ценеше особено поради тъмния му произход. Сега обаче вече знаеше, че това е син на Тухай бей, защото новината беше донесена от по-раншния керван, с който пътуваше Навираг; и сега в лицето на младия липковец пан Гоженски почете кръвта на великия, макар и вражески воин, а освен това почете и офицера, на когото хетманът поверяваше такива важни задачи.

А Азия излезе, за да даде съответните заповеди, и като повика стотника Давид, каза му:

— Давиде, сине на Скендер, ще останеш с петдесет конника в Могильов, но ще гледаш с очи и ще слушаш с уши какво става около тебе. И ако Малкия сокол изпрати подире ми някакви писма, от Хрептьов, ще задържиш пратеника, ще му отнемеш писмата и ще ми ги пратиш по свой човек. А ще стоиш тук, докато не получиш заповед от мене да се връщаш; тогава, ако пратеникът ти каже, че е нощ, ще излезеш тихо, но ако ти каже, че денят е близо, ще подпалиш града и ще се прехвърлиш на молдовския бряг; там ще отидеш, където ти заповядат…

— Слушам, господарю! — отговори Давид. — С очи ще гледам, с уши ще слушам; пратениците на Малкия сокол ще задържа, писмата ще им взема и ще ги изпратя на тебе по наш човек. Ще остана, докато не получа заповед и тогава, ако твоят пратеник каже, че е нощ — ще си тръгна мирно; каже ли ми, че денят е близо — ще подпаля града, ще се прехвърля на молдавския бряг и ще отида, където ми заповядат.

На другия ден призори керванът, намалял с петдесет души, тръгна по-нататък на път. Пан Гоженски изпрати Баша чак отвъд могильовския дол. Там произнесе със заекване прощалната си реч и се върна в Могильов, а те продължиха с голяма скорост за Ямпол.

Азия беше необикновено весел и така караше хората да бързат, че това чак учуди Баша.

— Защо бързаш така, ваша милост? — попита тя. А той отговори:

— Всеки бърза към щастието си, а моето ще започне в Рашков.

Евка взе тия думи за себе си, усмихна се нежно и като събра цялата си смелост, каза:

— Дано само баща ми…

— Пан Нововейски няма да ми попречи в нищо! — отговори татаринът.

И мрачна светкавица прелетя през лицето му.

В Ямпол не намериха почти никаква войска — пехота там никога не бе имало, а цялата конница беше заминала; само двайсетина души бяха останали в замъчето или по-право в неговите развалини… Място за нощуване беше приготвено, но Баша спа зле, защото тия вести почнаха да я безпокоят. Особено много мислеше как ли ще се тревожи малкият рицар, ако излезе, че чамбулът на Дорошенко наистина е тръгнал на поход; крепеше я само надеждата, че това може би не е вярно.

Хрумваше й дали не е по-добре да вземе част от войниците на Азия и да се върне — но за това се явяваха най-различни пречки. Преди всичко Азия имаше заповед да подсили гарнизона в Рашков и можеше да им даде съвсем малка стража, а тя при истинска опасност би могла да се окаже недостатъчна; и, второ, две трети от пътя беше вече изминат, а в Рашков се намираше познат офицер и силен гарнизон, който, подсилен с отряда на Тухайбейович и с хоронгвите на ония ротмистри, щеше да се превърне в напълно значителна сила. Баша взе всичко това под внимание и реши да продължи пътуването си.

Но не можеше да заспи. За пръв път през това пътуване я овладя такова безпокойство, сякаш над нея се беше надвесила някаква неизвестна опасност. Може би за тая тревога допринасяше и нощуването в Ямпол, защото това беше страшно и кърваво място. Баша го знаеше от разказите на мъжа си и пан Заглоба. Тук през време на буната на Хмелницки се е намирала главната сила на подолските главорези, командвани от Бурлай; тук са докарвали пленниците и са ги продавали на източните пазари или умъртвявали с жестока смърт; тук най-сетне през пролетта на 1651 година, по време на многолюден панаир, нахлул брацлавският воевода пан Станислав Лянцкоронски и извършил страхотна сеч, споменът за която още беше пресен по цялото Крайднестрие.

Така че над цялото селище се виеха кървави спомени, още се чернееха тук-таме пепелища, от стените на полусъбореното замъче сякаш надничаха белите лица на изкланите казаци и поляци. Баша беше смела, но се страхуваше от духове, а се говореше, че в самия Ямпол, при устието на Шумиловка и по близките прагове на Днестър всяка полунощ се чували стонове и силен плач, а при лунната светлина водата блестяла червено, сякаш обагрена с кръв. Мисълта за това изпълваше сърцето на Баша с неприятна тревога. Неволно тя се ослушваше дали в нощната тишина няма да чуе плач и стонове всред шума на водата по праговете. Но се чуваше само провлеченото „Внимава-а-ай“ на войниците. Тогава Баша си спомни тихата гостна в Хрептьов, мъжа си, пан Заглоба, дружелюбните лица и на пановете Ненашинец, Мушалски, Мотовидло, Снитко и на другите — и за пръв път почувства, че е далече, много далече от тях, в чужд край, и я обзе такъв копнеж за Хрептьов, че й се доплака.

Заспа едва на разсъмване, но сънува странни сънища. Бурлай, главорези, татари, кървави картини на кланета минаваха през сънливата й глава, а в тия картини непрекъснато виждаше лицето на Азия — но това не беше същият Азия, а сякаш казак, сякаш див татарин, сякаш самият Тухай бей.

На сутринта стана доволна, че нощта и неприятните видения се бяха свършили. Останалия път тя реши да измине на кон, първо, за да се пораздвижи и, второ, за да даде възможност за по-свободен разговор между Азия и Евка, които поради близостта на Рашков навярно трябваше да се посъветват как да съобщят всичко на стария пан Нововейски и да получат съгласието му. Азия обаче й подаде сам стремето, но не седна в шейната при Евка, а отначало отиде при челото на отряда, после яздеше близо до Баша.

Тя веднага забеляза, че пътуват в още по-малък брой, отколкото пристигнаха в Ямпол, затова се обърна към младия татарин и каза:

— Виждам, ваша милост, че и в Ямпол си оставил част от хората си?

— Петдесет конника, както в Могильов — отговори Азия.

— Защо?

Той се усмихна странно; устните му се повдигнаха като на зло куче, което показва зъби — и едва след малко отговори:

— Защото искам тия гарнизони да бъдат в мои ръце и да обезпеча връщането на ваша милост.

— Щом войската се върне от степите, там и без това ще има достатъчно сили?

— Войската няма да се върне толкова скоро.

— Откъде знаеш, ваша милост?

— Защото по-напред ще трябва да се уверят наздраво какво става в стана на Дорош, а това ще им отнеме три, дори четири седмици.

— Щом е така, добре си сторил, като си оставил тия хора.

Пътуваха някое време всред мълчание. Азия току поглеждаше към розовото лице на Баша, полузакрито от вдигнатата яка на кожуха й и от калпачето, а след всеки поглед притваряше очи, сякаш искаше по-добре да отпечата в паметта си прелестния й образ.

— Ти, ваша милост, трябва да поговориш с Евка — каза Баша, като подхвана отново разговора. — Много малко говориш с нея, ваша милост, та чак й става чудно от това. Скоро ще се изправите пред лицето на пан Нововейски. Мене самата ме обзема безпокойство… Би трябвало да си поприказвате какво ще правите.

— Аз бих искал преди всичко да поговоря с ваша милост — отговори Азия със странен глас.

— Тогава защо не започваш, ваша милост?

— Защото чакам пратеник от Рашков… Мислех, че ще го намеря още в Ямпол. Всеки миг го очаквам.

— Какво общо има пратеникът с разговора ни?

— Мисля, че и той вече пристига! — отговори младият татарин, като избягна да отговори.

И се втурна напред, но след малко се върна:

— Не! Не е той! — каза.

В цялата му фигура, в говора, в погледа, в гласа имаше нещо толкова неспокойно и трескаво, че това безпокойство се отрази и върху Баша. Но досега дори най-малко подозрение не се появи в главата й. Безпокойствието на Азия можеше отлично да се обясни с близостта на Рашков и на страшния баща на Евка, но на Баша й беше нещо толкова тежко, сякаш се отнасяше до нейната съдба.

Тя се приближи до шейната и няколко часа язди покрай Евка, като разговаряше с нея за Рашков, за стария и младия Нововейски, за Зоша Боска, най-сетне за околността, която ставаше все по-дива и страшна пустиня. Наистина тя беше пустиня още след Хрептьов, но там поне от време на време на хоризонта се издигаше стълб дим, знак, че на това място има някакъв хутор, някакво човешко селище. Тук никъде нямаше следи от човек и ако Башка не знаеше, че пътува за Рашков, където живеят хора и има полски гарнизон, би могла да помисли, че я водят някъде в неизвестна пустиня, в чужди земи, на края на света.

Тя неволно задържаше коня си, за да разгледа околността, и скоро остана зад шейните и отряда. След малко и Азия се присъедини към нея, а понеже той познаваше добре местността, започна да й сочи разни места и да казва имената им.

Това обаче не продължи много, защото земята почна да дими. Изглежда, че в тоя южен край зимата не беше толкова остра, колкото в гористия Хрептьов. Наистина по долищата, пукнатините, по ръбовете на скалите, както и по обърнатите към север върхове на възвишенията още имаше по малко сняг, но земята изобщо не беше покрита с него и чернееше с храсталаците или лъщеше с влажната, повехнала трева.

От тая трева се издигаха леки, белезникави изпарения, които се стелеха току до самата земя и в далечината приличаха на грамадни водни маси, запълнили долищата и широко разлени по равнините; после тия изпарения почнаха да се издигат все по-високо да закриват слънчевия блясък и да превръщат хубавия ден в мъглив и мрачен.

— Утре ще вали дъжд — каза Азия.

— Стига да не вали днес. Колко остава още до Рашков?

Тухайбейович се загледа в близката околност, която едва се виждаше всред мъглите, и отговори:

— Оттук е вече по-близо до Рашков, отколкото обратно до Ямпол.

И отдъхна дълбоко, сякаш огромна тежест падна от гърдите му.

В тоя момент откъм отряда се чу конски тропот и някакъв конник се замержеля в мъглата.

— Халим! Познавам го! — извика Азия.

Наистина беше Халим, който, щом стигна до Азия и Баша, скочи от коня и започна да удря в поклони челото си о стремето на младия татарин.

— От Рашков ли? — попита Азия.

— От Рашков, господарю! — отговори Халим.

— Какво става там?

Старецът вдигна към Баша грозната си, изсушена от неимоверни усилия глава, сякаш искаше да попита дали може да говори пред нея, но Тухайбейович каза веднага:

— Говори смело! Войската замина ли?

— Тъй вярно, господарю! Останаха съвсем малко.

— Кой я отведе?

— Пан Нововейски.

— А Пьотровичи заминаха ли за Крим?

— Отдавна вече. Останаха само двете жени и старият пан Нововейски с тях.

— Къде е Кричински?

— Отвъд реката. Чака!

— Кой е с него?

— Адурович със своя хоронгва. И двамата ти бият поклони о стремето, сине на Тухай бей, и се поставят под твоите заповеди — те и всички, които още не са дошли.

— Добре! — рече Азия с огън в очите. — Бързай веднага при Кричински и му кажи да заемат Рашков.

— Слушам, господарю!

След миг Халим скочи на коня си и изчезна като призрак в мъглата… Страшен и зловещ блясък бликаше от лицето на Азия. Решителният момент, очакваният момент, моментът на най-голямото за него щастие беше дошъл… Сърцето му обаче биеше така, че той не можеше да си поеме дъх… Някое време язди мълчаливо край Баша и едва когато почувства, че гласът няма да му изневери, обърна към нея бездънните си и светлисти очи и рече:

— Сега ще си поговорим откровено с ваша милост…

— Слушам — отговори Баша, внимателно взряна в него, сякаш искаше да чете по промененото му лице.