Пан Володиовски

Деветнайсета глава

Видяха го как отлетя пан столникът с жена си, също и пан Заглоба — и безпокойство обзе всички сърца, та почнаха да се питат с очи какво ли е станало и къде отива.

— Велики Боже! — възкликна пани столникова. — Току-виж, че тръгнал за Дивите поля и няма да го видя никога вече през живота си!

— Или ще се затвори в манастир по примера на оная глупачка! — каза отчаяният пан Заглоба.

— Тук трябва да се действа! — добави столникът.

В тоя миг вратата се отвори и в стаята се втурна като вихър Баша, възбудена и бледа, закри очите си с длани, същевременно затропа с крака насред стаята като малко дете и запищя:

— Помощ! Спасявайте! Пан Михал замина да убие Кетлинг! Който в Бога вярва, нека да полети подир него и да го възпре! Помощ! Помощ!

— Какво ти е, девойко? — извика Заглоба, като хвана ръцете й.

— Помощ! Пан Михал ще убие Кетлинг! По моя вина ще се пролее кръв, а Кшиша ще умре, всичко по моя вина!

— Думай! — викна Заглоба, като я разтърси. — Откъде знаеш? Защо по твоя вина?

— Защото в яда си му казах, че те се обичат, че Кшиша отива зад решетките заради Кетлинг. Който вярва в Бога, нека тича, нека го възпре! Заминавай, ваша милост, миг по-скоро, тръгвайте всички, да вървим всички!

Пан Заглоба, който не беше свикнал да губи време при такива случаи, изскочи на двора и веднага нареди да впрегнат карабона.

Пани столникова искаше да разпита Баша по тази потресна новина, защото досега тя никак не се беше досещала за каквито и да било чувства между Кшиша и Кетлинг, но Баша изскочи подир пан Заглоба, за да надзирава впрягането. Тя помогна да изкарат конете, да ги впрегнат в теглича, накрай се качи на капрата и както беше гологлава, докара карабона пред тераската на входа, където двамата мъже вече чакаха облечени.

— Слизай! — каза й Заглоба.

— Няма да сляза!

— Слизай, казвам ти!

— Няма да сляза! Сядайте, сядайте или ако не, ще тръгна сама!

При тия думи тя взе поводите, а те видяха, че упоритостта на момичето може да предизвика значително закъснение, и престанаха да я молят да слезе.

В това време дотърча и слуга с бич, а пани столникова успя да изнесе тубичката и калпачето на Баша, защото денят беше студен.

После тръгнаха.

Баша остана на капрата; пан Заглоба искаше да поговори с нея и я караше да седне на предната седалка, но тя не искаше да стори и това, може би от страх да не й се карат; затова той беше принуден да я пита отдалече, а тя му отговаряше, без да обръща глава.

— Откъде знаеш — попита той — това, което си казала на Михал за ония двамата?

— Аз зная всичко!

— Кшиша казала ли ти е нещо?

— Кшиша не ми е казвала нищо.

— Тогава може би шотландецът?

— Не, но аз зная, че той затова заминава за Англия. Той прати всички за зелен хайвер освен мене.

— Удивителна работа! — каза Заглоба. А Баша:

— Това е работа на ваша милост; не трябваше да ги тласкаш един към друг.

— Я мирувай там и не се меси, дето не ти е работа! — отвърна Заглоба, когото убоде най-много това, че този укор му беше направен пред латичовския столник.

А след малко добави:

— Аз да съм тласкал някого! Аз да съм съветвал!… Ето ти! Аз да се занимавам с такива работи!

— Аха! А нима не? — отговори девойката. И продължиха да пътуват в мълчание.

Пан Заглоба обаче го гризеше мисълта, че Баша е права и че той е виновен в значителна степен за всичко, което се бе случило. Тази мисъл го мъчеше страшно; а понеже и карабонът тръскаше ужасно, старият шляхтич изпадна в най-лошо настроение и не си пестеше укорите към себе си.

„Заслужено наказание би било — мислеше той, — ако Володиовски и Кетлинг ми отрежат заедно ушите. Да жениш някого против волята му — това е все едно да го накараш да язди кон с лице към опашката. Има право тая муха! Ако ония се изпотрепят, кръвта на Кетлинг ще падне върху мене. Ех, в каква каша се забърках на старини! Тю, дявол да го вземе! Малко оставаше съвсем да ме пратят за зелен хайвер, понеже аз едва се досещах защо Кетлинг иска да върви през море, а оная гургуличка — в манастир; в това време, както се вижда, хайдучето отдавна е разбрало всичко това…“

Тук пан Заглоба се замисли и след малко измърмори:

— Дявол, не момиче! Михал трябва да е без очи, за да го пренебрегне заради оная кукла!

Така пристигнаха в града, но едва тук започнаха трудностите, тъй като никой от тях не знаеше къде живее сега Кетлинг, нито къде може да е отишъл Володиовски — а да търсиш всред такава тълпа от хора, беше все едно да търсиш игла в копа сено.

Затова се запътиха най-напред при великия хетман. Там им казаха, че тая сутрин Кетлинг се канел да замине в задморско пътуване, а Володиовски идвал, разпитвал за него, но никой не знаеше къде е отишъл. Предполагаха, че може би е при хоронгвата си, която се намира на полето извън града.

Пан Заглоба заповяда на кочияша да завие към стана, но и там не можаха да получат никакви сведения. Обиколиха и всички странноприемници на улица Длуга, бяха и в Прага — всичко напразно.

В това време настана нощ, а понеже за странноприемница не можеше и да се помисли, принудиха се да си тръгнат за вкъщи.

Връщаха се угрижени. Баша си поплакваше тихичко, набожният столник редеше молитви, Заглоба беше наистина неспокоен. Той обаче се опитваше да разтуши себе си и компанията.

— Ха! Ние се тревожим — каза той, — а Михал може би си е вече вкъщи?

— Или е съсечен! — каза Баша.

И започна да се върти на бричката, като повтаряше през сълзи:

— Отрежете ми езика! Вината е моя! Вината е моя! О, Иисусе Христе! Аз сигурно ще полудея!

А Заглоба:

— Тихо, момиче! Вината не е твоя и знай, че ако някой е съсечен, това не е Михал!

— На мене ми е жал и за другия! Добре му се отплатихме за гостоприемството, няма какво да се каже. Боже! Боже!

— Това е вярно — добави пан Маковецки.

— Стига, дявол да го вземе! Кетлинг сигурно е вече по-близо до Прусия, отколкото до Варшава! Нали чухте, че е заминал. А също така, надявам се на Бога, че дори да са се срещнали с Володиовски, ще си спомнят старото приятелство, прекараната заедно служба. Та нали са яздили стреме до стреме, спали са на едно седло, заедно са ходили на разузнаване, в една кръв са топили ръцете си. В цялата войска приятелството им беше толкова славно, че наричаха Кетлинг жена на Володиовски заради неговата хубост. Невъзможно е да не си спомнят всичко това, когато се видят!

— Понякога обаче се случва и така — каза разумният столник, — че тъкмо най-голямото приятелство се превръща в най-голяма омраза. Така например в моя край пан Дейма съсече пан Убиш, с когото двайсет години беше живял в най-голяма конкордия144. Аз мога подробно да разкажа на ваша милост тая нещастна случка.

— Да беше умът ми по-спокоен, с готовност бих послушал, както с удоволствие слушам нейна милост съпругата на ваша милост, която също така има обичай да разказва най-подробно, без да пропуска и родословията; но в главата ми се вби това, което ваша милост каза за дружбата и омразата. Да пази Бог, да пази Бог да се случи такова нещо и сега!

А столникът пак подхвана:

— Единият се наричаше пан Дейма, а другият пан Убиш! И двамата достопочтени хора и комилитони145…

— Ой! Ой! Ой! — каза мрачно пан Заглоба. — Да вярваме в Божието милосърдие, че сега няма да стане така, но ако се случи, тогава Кетлинг е труп!

— Нещастие! — каза столникът след кратко мълчание. — Да, точно така! Дейма и Убиш! Като днес помня! И пак беше заради жена.

— Вечно тия жени! Най-обикновената гарга такава каша ще ти забърка, че който я изяде, запек ще го хване — измърмори Заглоба.

— Ти, ваша милост, не нападай Кшиша! — извика внезапно Баша.

А Заглоба се озъби:

— Да беше се влюбил Михал в тебе, нямаше да се случи всичко това…

С такива разговори стигнаха вкъщи. Сърцата им забиха, щом видяха светлината в прозорците, защото помислиха, че може би Володиовски се е вече върнал.

Но ги посрещна самата пани столникова, неспокойна и много загрижена. Като узна, че всички търсения са били напразни, тя се обля в сълзи и взе да се вайка, че вече няма да види брат си; Баша веднага я последва в риданията, а Заглоба също не можеше да овладее тревогата си.

— Ще тръгна още утре на разсъмване, но сам — каза той. — Може би ще узная нещо за тях.

— По-добре да търсим двамата — намеси се столникът.

— Не! Ти, ваша милост, остани при жените. Ако Кетлинг е жив, ще ви съобщя.

— За Бога! Ами че ние живеем в къщата на тоя човек! — каза отново столникът. — Утре ще трябва да намерим някаква квартира, дори в шатър да се настаним на полето, но да не живеем повече тук!

— Чакайте вести от мене, че иначе пак ще се изпогубим! — каза Заглоба. — Ако Кетлинг е съсечен…

— Говори по-тихо, ваша милост! — извика пани столникова. — Току-виж, че прислугата чуе нещо и съобщи на Кшиша, а тя и без това е ни жива, ни мъртва.

— Ще отида при нея — каза Баша.

И се затече горе. Другите останаха загрижени и смутени. Никой в цялата къща не спеше. Мисълта, че Кетлинг може да е вече труп, изпълваше със страх сърцата им. На това отгоре нощта беше задушна, тъмна, гръмотевици започнаха да ехтят и да се носят по небето, а после ярки светкавици зараздираха всеки миг мрака. Към полунощ първата буря през тая пролет се развилня над земята. Събуди се дори прислугата.

Кшиша и Баша слязоха от стаята си в столовата. Там цялата компания започна да се моли, а после седеше в мълчание, като повтаряше хорово според обичая след всеки гръм: „И словото стана плът!“

От време на време в съскането на вихъра се чуваше сякаш тропот и тогава ужасът правеше да настръхнат косите на Баша, на пани столникова и на двамата възрастни мъже, защото им се струваше, че всеки момент вратата ще се отвори и ще влезе Володиовски, изцапан с кръвта на Кетлинг.

Кроткият обикновено и почтен пан Михал за пръв път през живота си натежа като камък върху човешките сърца, и то така, че самата мисъл за него ги изпълваше с ужас.

Нощта обаче мина без никаква вест за малкия рицар. На разсъмване, когато бурята се поуспокои, пан Заглоба тръгна за втори път към града.

Целият този ден беше ден на още по-тежко безпокойство. Баша чак до вечерта прекара при прозореца или пред пътната врата, загледана към пътя, по който пан Заглоба можеше да се върне.

В това време прислугата по заповед на пан столника стягаше полека-лека вещите за път.

Кшиша се зае да надзирава тая работа, защото така можеше да стои настрана от пан и пани Маковецки, както и от пан Заглоба.

Защото, макар пани столникова да не спомена пред нея нито с една думичка за брат си, все пак самото това мълчание убеждаваше Кшиша, че вече са излезли наяве и любовта на пан Михал към нея, и някогашната им тайна уговорка, и сегашният й отказ. А при това положение мъчно можеше да се предположи, че тия най-близки на Володиовски хора няма да изпитват недоволство и обида от нея. Горката Кшиша чувстваше, че така трябва да бъде, че така е, че тия сърца, които са я обичали досега, са се отдръпнали от нея, затова и сама предпочиташе да страда настрани.

Надвечер багажът беше стегнат, та ако се наложеше, можеха да тръгнат още същия ден. Но пан Маковецки продължаваше да чака вести от Заглоба. Поднесоха най-сетне вечеря, но на никого не му се ядеше и вечерта се точеше непоносимо тягостно и толкова глухо, сякаш всички се ослушваха какво шепне часовникът.

— Да минем във всекидневната — каза най-сетне столникът. — Тук е невъзможно повече да се издържи.

Преминаха и седнаха, но докато някой успее да каже една дума, зад прозореца се чу кучешки лай.

— Някой иде! — извика Баша.

— Кучетата лаят като на свой! — забеляза пани столникова.

— Я тихо! — каза столникът. — Чува се тропот!…

— Тихо! — повтори Баша. — Да, чува се все по-добре… това е пан Заглоба.

Баша и столникът скочиха и изтичаха навън; сърцето на пани столникова се разтуптя, но тя остана с Кшиша, за да не издаде с бързанието си, че пан Заглоба носи някакви много важни новини.

В това време тропотът се разнесе под самите прозорци, а после спря изведнъж.

В трема се чуха някакви гласове, а след миг в стаята се втурна Баша като ураган и с толкова променено лице, сякаш беше видяла призрак.

— Баша, какво има? Какво има? — попита пани Маковецка ужасена.

Но докато Баша успее да си поеме дъх и да отговори, вратата се отвори и през нея влязоха най-напред столникът, после Володиовски и накрая Кетлинг.