Пан Володиовски

Петнайсета глава

На другия ден Кшиша беше вече по-спокойна, защото между преплетените пътечки и безпътицата си беше избрала безкрайно тежък, но не и погрешен път. Тръгнеше ли по него, тя поне знаеше къде ще стигне. Преди всичко обаче реши да се види с Кетлинг и да поговори с него за последен път, за да го предпази от някакво нещастие. Това не й се удаде лесно, тъй като Кетлинг не се показа през следващите няколко дни и не се връщаше за през нощта.

Кшиша започна да става преди разсъмване и да ходи в близката черква на доминиканците с надежда, че ще го срещне някоя сутрин и ще поговори с него насаме.

И наистина след няколко дни го срещна при самия вход. Щом я забеляза, той свали шапка, склони мълчаливо глава и стоеше, без да мръдне; лицето му беше уморено от безсъние и страдание, очите хлътнали, по слепите му очи имаше златисти петна; нежната кожа на лицето му бе станала восъчна и той изглеждаше просто като чудно цвете, което вехне. При вида му сърцето на Кшиша се разкъса на две и макар че всяка решителна стъпка й струваше извънредно много, понеже по природа беше несмела, все пак първа му протегна ръка и каза:

— Дано Бог те утеши, ваша милост, и да ти прати забрава.

Кетлинг взе ръката й, допря я до пламналото си чело, после до устата си, до която я притиска дълго и с цялата си сила, и най-после заговори с глас, пълен със смъртна тъга и примирение:

— Няма за мене утеха, нито забрава!…

По едно време Кшиша трябваше да употреби цялата си воля, за да не преметне от жал ръце на шията му и да викне: „Обичам те повече от всичко! Вземи ме!“ Тя чувстваше, че ако я обори плач, ще постъпи така; затова дълго време стоя пред него в мълчание и се бореше със сълзите си. Най-сетне обаче се овладя и заговори спокойно, макар и много бързо, защото не можеше да си поеме дъх:

— Може би това ще ти донесе някакво облекчение, ако кажа, че няма да бъда ничия… Аз отивам в манастир… Никога не мисли зле за мене, ваша милост, аз и така съм вече нещастна! Обещай ми, ваша милост, дай ми честна дума, че пред никого няма да се изтървеш за чувствата си към мене… че няма да ги признаеш… че онова, което беше, не ще откриеш нито на приятел, нито на роднина. Това е моята последна молба. Ще дойде време, когато ваша милост ще узнаеш защо правя това… Но и тогава бъди снизходителен към мене. Днес няма да кажа повече, защото не мога от мъка. Обещай ми това, ваша милост, и така ще ме утешиш поне малко, а иначе сигурно ще умра!

— Обещавам и давам честна дума! — отговори Кетлинг.

— Бог да те възнагради, ваша милост, а аз благодаря от цялото си сърце! Но и пред хората показвай спокойно лице, за да не би някой да се досети нещо. Време ми е да си вървя. Ти, ваша милост, си толкова добър, че нямам думи. Отсега нататък вече няма да се виждаме насаме, а само при хора. Кажи ми още, че не се чувстваш обиден от мене… Защото мъката е едно, а обидата друго… На Бога ме отстъпваш, не на някого другиго… помни това!

Кетлинг искаше да каже нещо, но страдаше безкрайно много и само някакви неясни звуци, подобни на стонове, излязоха от устата му; после докосна с пръсти челото на Кшиша и ги държа така известно време в знак, че й прощава и я благославя.

После се разделиха; тя влезе в черквата, а той отново излезе на улицата, за да не се срещне с никого от познатите си в странноприемницата.

Кшиша се върна едва на пладне и като се върна, намери знатен гост; това беше подканцлерът епископ Олшовски. Той беше дошъл неочаквано на посещение у пан Заглоба в желанието си, както казваше сам, да се запознае с такъв голям рицар, „чиито военни подвизи са пример, а разумът ръководител на цялото рицарство в тая великолепна Жечпосполита“.

Пан Заглоба беше наистина много учуден, но и не по-малко доволен, че му се прави толкова голяма чест пред жените; и той се надуваше страшно, почервеняваше, потеше се, но едновременно гледаше да покаже на пани столникова, че е свикнал с подобни посещения на най-висши сановници в страната и че това не му прави никакво впечатление.

Кшиша, след като беше представена на негово преосвещенство и целуна покорно ръцете му, седна при Баша, доволна, че никой няма да прочете по лицето й следите от неотдавнашните вълнения.

В това време подканцлерът епископ Олшовски обсипваше пан Заглоба толкова обилно и непринудено с похвали, че сякаш непрекъснато вадеше нови запаси от виолетовите си, обшити с дантели ръкави.

— Ти, ваша милост, не мисли — казваше той, — че само любопитството да се запозная с първия между рицарите мъж ме е довело тук, защото, макар възхищението да е основателна почит към героите, все пак, където при храбростта са си избрали sedes127, експериенция и остър разум, там хората са свикнали да ходят на поклонение и за собствена полза.

— Експериенцията — каза пан Заглоба скромно — особено във военния занаят иде с възрастта и може би затова още покойният пан Конецполски, баща на хоронжия, понякога ме питаше за съвет, а после и пан Миколай Потоци, и княз Йереми Вишньовецки, и пан Сапеха, и пан Чарнецки, — но що се отнася до прозвището ми Одисей, срещу него винаги съм възразявал от модестия.

— И все пак то е така свързано с ваша милост, че случва се някой вместо да каже истинското име, само рече: „Нашият Одисей“ — и всички веднага отгатват кого ораторът има наум. Затова именно в днешните трудни и превратни времена, когато не един се колебае в себе си и не знае накъде да се обърне, при кого да застане, аз си рекох: „Ще отида! Ще чуя мнението му, ще се отърва от съмненията си, със светъл съвет ще се просветя.“ Ти, ваша милост, отгатваш, че искам да говоря за близкия избор, при който всяка censura candidatorum128 може да доведе до нещо добро, а какво остава за такава, която ще излезе от устата на ваша милост. Чувах вече между рицарите да се повтаря с най-голямо одобрение, че ваша милост не гледаш със задоволство на ония чужденци, които се натискат за нашия великолепен трон. В жилите на кралете Ваза, бил си казал, ваша милост, е текла ягелонска кръв, поради това не биха могли да бъдат смятани за чужди, но тия чужденци, бил си казал, ваша милост, нито нашите старополски обичаи знаят, нито свободите ни ще съумеят да зачетат и от това може лесно да възникне absolutum dominium. Признавам, ваша милост, че това са дълбоки слова, но прости, ако попитам дали наистина си ги казал или opinio publica129 вече по навик на първо място на тебе приписва всички по-дълбоки сентенции.

— Свидетели са тия жени — отговори Заглоба. — И при все че те не са вещи по тия въпроси, нека говорят, щом провидението със своите неизповедими решения им е признало дар слово наравно с нас!

Епископът подканцлер погледна неволно към пани Маковецка, а после към двете притиснати една до друга девойки. Настана кратка тишина. Внезапно се чу сребристият глас на Баша.

— Аз не съм чула!

След тия думи Баша страшно се смути и се изчерви чак до ушите особено защото пан Заглоба каза веднага:

— Прости, ваше достойнство! То е младо, та е палаво! Но quod attine130 до кандидатите, много пъти съм казвал, че от тия чужденци полската свобода ще има да плаче.

— И аз се боя от това — отвърна епископ Олшовски, — но дори да искахме да изберем някой Пяст, кръв от нашата кръв, плът от нашата плът, кажи, ваша милост, накъде да се обърнат сърцата ни? Самата мисъл на ваша милост за Пяст е велика и като пожар се шири в страната ни, защото чувам, че навсякъде по сеймиките, където не са подкупени, се чува един глас: „Пяст! Пяст!“

— Правилно! Правилно! — прекъсна го Заглоба.

— Все пак — продължи подканцлерът — по-лесно е да викаш за Пяст, отколкото да намериш тоя толкова желан кандидат, та не се чуди, ваша милост, че ще попитам кого си имал наум.

— Кого съм имал наум ли? — повтори Заглоба леко смутен. И като издаде устната си напред, сбръчка вежди. Трудно му беше да даде бърз отговор, понеже досега не само че не беше имал никого наум, но изобщо не бе имал и тия мисли, които опитният епископ подканцлер му втълпи сега. Впрочем той сам знаеше и разбираше, че подканцлерът го тегли в определена посока, но нарочно позволи това, защото то го много ласкаеше.

— Твърдях само in principio131, че ни трябва Пяст — отговори той най-после, — но всъщност досега не съм споменал никого.

— Чувах за амбициозните намерения на княз Богуслав Радживил! — измърмори сякаш на себе си епископ Олшовски.

— Докато ноздрите ми още поемат дъх, докато една капка кръв има в гърдите ми — извика Заглоба със силата на дълбока убеденост, — това няма да стане! Аз не бих искал да живея всред такъв опозорен народ, който за награда би направил свой крал един предател и юда!

— Това е глас не само на разум, но и на гражданска добродетел! — отново измърмори подканцлерът.

„Ха! — помисли Заглоба. — Ти искаш от мене да теглиш, но аз ще те потегля.“ А Олшовски поде:

— Накъде ли ще заплаваш, изтерзан корабе на моето отечество? Какви ли бури, какви ли скали те очакват? Наистина зле ще стане, когато чужденец бъде избран за твой кормчия, но, изглежда, че така трябва да бъде, защото ти нямаш по-достоен между синовете си!

Тук епископът разпери белите си ръце, украсени с блестящи пръстени, сведе глава и каза примирено:

— И така Конде ли, лотарингецът ли или нойбургският княз?… Няма друг изход!

— Дума да не става! Пяст! — отговори Заглоба.

— Кой? — попита свещеникът. И настана мълчание.

После подканцлерът отново поде:

— Има ли поне един, за когото биха се съгласили всички? Къде е този, който така би спечелил сърцата на рицарството, че никой да не посмее да мърмори срещу избора му?… Имаше един такъв, най-големият, най-заслужилият, твой приятел, благородни рицарю, който ходеше осиян от славата като от слънце… Имаше един такъв…

— Княз Йереми Вишньовецки! — прекъсна го Заглоба.

— Точно така! Но той е в гроба…

— Жив е синът му! — отговори Заглоба.

Подканцлерът присви очи и седя известно време мълчаливо; но внезапно повдигна глава, погледна към пан Заглоба и заговори бавно:

— Благодаря на Бога, че ми вдъхна мисълта да се запозная с ваша милост. Така е! Жив е синът на великия Йереми, млад и изпълнен с надежди княз, по отношение на когото Жечпосполита има неуреден досега дълг. Но от грамадното богатство не му е останало нищо, само славата като единствено наследство. А в днешните прогнили времена, когато всеки насочва очите си само там, където ги привлича златото, кой ще изрече неговото име, кой ще има смелостта да постави кандидатурата му? Ваша милост? Да! Дали обаче ще се намерят повече такива хора? Няма нищо чудно, че този, на когото целият живот е изтекъл в героични борби по всички бойни полета, не ще се уплаши и на изборното поле високо ще отдаде почит на справедливостта… Но дали другите ще го последват?…

Тук подканцлерът се замисли, после повдигна очи и продължи:

— Бог е по-силен от всички нас. Кой знае какви са неговите присъди? Кой знае? Щом си помисля как цялото рицарство вярва и се уповава на ваша милост, наистина забелязвам с удивление, че някаква надежда нахлува в сърцето ми. Кажи ми искрено, ваша милост, дали някога за тебе е съществувало нещо невъзможно?

— Никога! — отговори Заглоба убедено.

— Ние обаче не би трябвало така изведнъж да поставяме твърде остро тая кандидатура. Нека това име да звучи в човешките уши, но нека да не изглежда много страшно на нашите противници; нека по-добре да се смеят и подиграват, та да не поставят твърде силни пречки… А може би Бог ще даде да изплава внезапно, когато другите партии взаимно осуетят своите усилия… Проправяй му постепенно път, ваша милост, и не прекъсвай тая си работа, защото това е твой кандидат, достоен за разума и опитността ти… Да те благослови Бог в тия твои намерения…

— Трябва ли да разбирам — попита Заглоба, — че ваше достойнство е мислел за княз Михал?

Епископът подканцлер извади от ръкава си малка книжка, на която с дебели букви се чернееше заглавие „Censura candidatorum“ и каза:

— Чети, ваша милост, нека написаното тук да отговори вместо мене!

След тия думи епископът подканцлер стана да си тръгва, но пан Заглоба го задържа и каза:

— Позволи, ваше достойнство, аз да ти отговоря още нещо. И така най-напред благодаря на Бога, че по-малкият печат132 се намира в такива ръце, които умеят да правят хората меки като восък.

— Какво, какво? — попита подканцлерът учуден.

— Второ, предварително заявявам на ваше достойнство, че кандидатурата на княз Михал ми много харесва, тъй като познавах и обичах баща му и съм се бил под негово командване заедно с моите приятели, които също така от душа ще се зарадват при мисълта, че ще могат да проявят и към сина оная любов, която хранеха към великия му баща. Затова аз се хващам с две ръце за тая кандидатура и още днес ще поговоря с пан подкоможи Кшицки, човек с големи връзки и мой близък, който има значително влияние всред шляхтата, понеже мъчно може да не го обича човек. Ние двамата ще направим всичко, което зависи от нас, и дано даде Бог да постигнем нещо.

— Нека ангелите да ви водят — отговори епископът, — щом е така, нищо повече не искам.

— Извинявай, ваше достойнство! Аз пък искам още нещо, а именно — да не би ваше достойнство да си помисли така: „Моите собствени desiderata133 вложих в устата му, втълпих му, че той по собствен ум invenit134 кандидатурата на княз Михал, с две думи, омачках глупака в ръцете си, сякаш беше от восък…“ Ваше достойнство! Аз ще избирам княз Михал, защото ми е допаднал на сърцето — ето защо!… Защото, както виждам, допада и на ваше достойнство — ето защо… Ще го избирам заради княгинята-вдовица, заради моите приятели, заради доверието, което имам в разума (тук пан Заглоба се поклони), от който е изскочила тая Минерва135, — а не защото съм се оставил да ми втълпят като на малко дете, че това е моя инвенция136; не затова най-после, че съм глупак, а защото когато някой умен ми каже нещо умно, тогава старият Заглоба казва: „Добре!“

Тук шляхтичът се поклони още веднъж и млъкна. Отначало епископът подканцлер се беше много смутил, но като видя и доброто настроение на шляхтича, и това, че работата взема толкова желан обрат, засмя се от цялата си душа, после се хвана за главата и започна да повтаря:

— Одисей, кълна се в Бога, истински Одисей! Пане брате, който иска да направи нещо хубаво, по различен начин трябва да се отнася с хората, но с вас виждам, че е нужно да се говори направо за същността. Страшно ми допаднахте на сърцето!

— Както на мене княз Михал!

— Да ви даде Бог здраве! Ха! Бит съм, но съм доволен! Вижда се, че сте от стара коза яре… А това пръстенче нека ти бъде за спомен от нашия colloquium137.

Но Заглоба отговори:

— А това пръстенче нека си остане на мястото…

— Вземете го, че ще ми стане криво…

— По никакъв начин! Може би друг път… Някога по-късно… След избора…

Епископът подканцлер разбра и повече не настояваше, но си излезе със светнало лице.

Пан Заглоба го изпрати чак извън портата и на връщане мърмореше:

— Ха, дадох му урок! Намерил кого да залъгва… Но ми направи чест! Сега големците ще се надпреварват да пристигат през тая порта… Интересно какво ли си мислят там жените?

Жените наистина бяха слисани и пан Заглоба порасна в очите особено на пани Маковецка чак до потона и щом се показа, тя веднага викна ентусиазирана:

— Ти, ваша милост, надмина Соломон по ум!

А той беше много доволен:

— Кого казваш, че съм надминал, ваша милост? Почакай, ваша милост, ще видиш тук и хетмани, и епископи, и сенатори; може би ще трябва да се браня от тях; навярно ще ми се наложи да се крия зад завесата…

По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на Кетлинг.

— Кетлинг, искаш ли повишение? — извика пан Заглоба, упоен от собствения си успех.

— Не — отвърна рицарят тъжно, — защото отново ще трябва да замина за дълго.

Заглоба го изгледа по-внимателно:

— Ти какво си така сякаш подкосен?

— Именно защото заминавам.

— За къде?

— Получих писмо от Шотландия, от стари приятели на баща ми и мои. Работите ми изискват непременно да отида там и може би за дълго… Жал ми е да се разделям с ваши милости, но — трябва!

Заглоба излезе насред стаята, погледна към пани Маковецка, после към девойките и попита:

— Чухте ли? В името на отца и сина и светаго духа, амин!