Пан Володиовски

Шестнайсета глава

Макар че пан Заглоба посрещна с изумление вестта за заминаването на Кетлинг, в главата му не се явиха никакви подозрения, тъй като беше лесно да се предположи, че Карл II си е спомнил услугите, които е направил на трона родът на Кетлинг през бурните времена, и е пожелал да се отблагодари на последния потомък на тоя род. Дори по-чудно щеше да бъде, ако станеше другояче. Освен това Кетлинг показа на Заглоба някакви „задморски писма“ и го убеди окончателно.

Но, от друга страна, това заминаване постави под заплаха всички планове на стария шляхтич и той с безпокойство мислеше какво ще стане по-нататък. От писмото на Володиовски можеше да се заключи, че той ще се върне всеки момент, а ветровете там в степта са извеяли и остатъка от скръб — мислеше пан Заглоба. Ще се върне по-решителен, отколкото беше, когато замина, а понеже дяволът повече го влечеше към Кшиша, току-виж, че веднага й поискал ръката… А после?… После Кшиша ще се съгласи, защото как би могла да откаже на такъв кавалер и при това брат на пани Маковецка — и горкото, скъпото ми хайдуче ще остане на сухо.

А пан Заглоба се беше запънал с упоритостта, присъща на старите хора, непременно да свърже Баша с младия рицар.

Нищо не помогнаха нито съветите на Скшетуски, нито тия, които пан Заглоба сам даваше понякога на себе си. Наистина имаше моменти, когато той си обещаваше да не се бърка повече в нищо, но после неволно отново се връщаше с още по-голяма упоритост към мисълта да свърже тая двойка. Той по цели дни обсъждаше как да помогне, за да стане това; правеше планове, кроеше хитрости. И толкова много се вълнуваше от всичко това, та когато му се стореше, че е намерил изхода, възкликваше високо, сякаш работата беше вече свършена:

— Да ви благослови Бог!

Но сега той видя пред себе си почти осуетени своите желания. И не му оставаше нищо друго, освен да се откаже от всички по-нататъшни усилия и да предостави бъдещето на божията воля, защото в главата на пан Заглоба не можеше да се задържи за дълго оная сянка от надежда, че Кетлинг преди заминаването си ще предприеме някаква решителна стъпка по отношение на Кшиша. Затова вече само от съжаление и любопитство реши да изпита младия рицар, както и да разбере от него датата на заминаването и онова, което възнамерява да извърши преди напускането на Жечпосполита.

Ето защо го повика на разговор и му каза със силно разтревожено лице:

— Няма как! Всеки сам разбира най-добре какво трябва да прави и аз не ще те увещавам да останеш, но бих искал да узная поне нещо за твоето завръщане…

— Нима аз мога да отгатна какво ме чака там, където отивам — отговори Кетлинг, — какви работи и какви приключения?… Ще се върна някога, ако мога; ще остана там завинаги, ако бъда принуден.

— Ще видиш, че и сърцето ти ще те тегли към нас.

— Дано гробът ми да бъде не другаде, а на тая земя, която ми даде всичко, което можеше да даде.

— Ето, виждаш! В други страни чужденецът до смъртта си остава чуждо чедо, а нашата майка веднага ще ти протегне ръце и ще те прегърне като свое дете.

— Това е вярно, това наистина е вярно! Ех, само да мога… Защото в моето старо отечество може би ще намеря всичко, само щастие няма да намеря.

— Ех! Казвах ти: забий кол, ожени се — не искаше да чуеш. А като си женен, дори да заминеш, пак ще трябва да се върнеш, освен ако поискаш и жена си да отведеш през разлудувалите се флукти138, което не предполагам. Съветвах те, но какво да се прави, не искаше да слушаш!

Тук пан Заглоба захвана да се взира внимателно в лицето на Кетлинг, като явно искаше някакво обяснение от него, но Кетлинг мълчеше, само беше свел глава и забил очи в пода.

— Какво ще кажеш на това, а? — попита Заглоба след малко.

— Нямаше никаква вероятност за такова нещо — отвърна младият рицар бавно.

Заглоба почна да се разхожда из стаята, после застана пред Кетлинг, сложи ръце отзад и каза:

— А аз ти думам, че имаше! Ако нямаше, от днес нататък никога да не препаша с ремъка си ей този мой корем. Кшиша е твой приятел!

— Дано даде Бог и да остане, при все че ще ни разделят морета!

— Тогава какво?

— Нищо повече! Нищо повече! — Ти пита ли я?

— Остави ме на мира, ваша милост! И така ми е тъжно, че заминавам!

— Кетлинг, искаш ли, докато е време, да я попитам и аз?

Кетлинг помисли, че щом Кшиша така много желаеше техните чувства да останат скрити, може би ще бъде доволна, ако й се яви възможност да ги отрече открито, затова отговори:

— Уверявам те, ваша милост, че нищо не ще излезе от това и сам аз съм толкова уверен, та сторих всичко, за да избия от главата си това чувство, но ако ваша милост очакваш чудо, попитай я!

— Ха! Щом ти си я избил от главата си — каза пан Заглоба с известна горчивина, — тогава наистина няма какво да се прави. Но позволи ми да ти кажа, че те смятах за по-установен кавалер.

Кетлинг стана, протегна трескаво двете си ръце нагоре и отговори с необикновена за него буйност:

— Какво ще ми помогне, ако пожелая някоя от ония там звезди? Нито аз мога да отлетя при нея, нито тя да слезе при мене! Горко на тия, които въздишат по сребърната луна!

Но пан Заглоба също кипна и засумтя. Някое време дори не можеше да говори, а щом овладя яда си, така отвърна с прекъслечен глас:

— Драги мой, ти не ме прави мене на будала и ако искаш да ми кажеш причините, казвай ги като на човек, който се храни с хляб и месо, а не с лудо биле… Защото ако аз бих се побъркал сега и си кажех, че тая ми шапка е луната, която не мога да достигна с ръка, тогава бих тръгнал с гола чутура по града и студът би ми хапал ушите като куче. Аз не воювам с такива основания… Това само зная, че момичето се намира през три стаи оттук, че яде, пие; че като върви, трябва да си движи краката; че при студ носът й се зачервява, а при жега й е горещо; че когато я ухапе комар, я сърби и че само по това може би прилича на луната, че няма брада. Но ако приказваме, както приказваш ти, може да се каже също, че ряпата е астролог. А що се отнася до Кшиша, ако не си опитал, ако не си питал, това е твоя работа, но ако си възбудил любов у девойката, а сега заминаваш, като си казваш „луна“, тогава можеш да нахраниш с каквато си щеш храна своята честност и разум. Така да знаеш!

На това Кетлинг отговори:

— От тая храна, с която се храня, не ми е сладко, а ми горчи в устата. Заминавам, понеже трябва; няма да попитам, тъй като няма за какво. Но ти, ваша милост, ме съдиш криво… Бог вижда колко криво!

— Кетлинг! Аз зная, че си почтен човек, само че не мога да разбера тия ваши маниери. На моето време човек отиваше при девойката и й казваше в очите горе-долу това: „Ако искаш, ще живеем един с друг, не щеш ли, тогаз търси си друг!“ И всеки знаеше какво трябва да прави… А който беше тъпоглав и не смееше сам да говори, изпращаше някой по-сладкодумен от него. Предложих ти и пак ти предлагам. Ще отида, ще й говоря, ще ти донеса респонс, а ти според това или ще заминеш, или ще останеш…

— Ще замина! Другояче не може да бъде и няма да бъде!

— Но ще се върнеш.

— Не! Ваша милост, прояви към мене малко съжаление и да не говорим повече за това. Ако ваша милост искаш да я питаш от собствено любопитство — добре, но не от мое име…

— За Бога! Ти като че ли си я питал вече?

— Да не говорим за това! Прояви малко милост към мене!

— Добре, ще говорим за времето… Дано ви гръм удари заедно с вашите маниери! Да, ти трябва да заминаваш, а аз да проклинам!

— Сбогом, ваша милост.

— Чакай, чакай! Ей сега ще ми мине бесът. Драги Кетлинг, чакай, защото имах да поговоря с тебе. Кога заминаваш?

— Щом си уредя работите. Бих искал да дочакам четвъртината аренда от Курландия, а тоя дом, в който живяхме, бих продал с готовност, ако се намери някой купувач.

— Нека го купи Маковецки или Михал! За Бога, ти няма да заминеш, без да се сбогуваш с Михал, нали?

— От душа бих желал да се сбогувам с него!

— Той ще пристигне всеки момент! Всеки момент! Може би той ще те убеди да се ожениш за Кшиша…

Тук пан Заглоба млъкна, тъй като внезапно го обзе някакво безпокойство.

„Исках да помогна на Михал от добро чувство — помисли той, — но, дявол да го вземе, против неговото желание; ако по тази причина между него и Кетлинг възникне някаква discordia139, тогава по-добре е Кетлинг да замине…“

Сега пан Заглоба започна да търка с ръка плешивата си глава и най-сетне каза:

— Говорех ти това-онова от искрено доброжелателство към тебе. Така те обикнах, че бих искал да те задържа на всяка цена, затова ти слагах Кшиша като примамка… Но това беше само от доброжелателство… Какво ми влиза в работата на мене, стареца!… Наистина само от доброжелателство… нищо повече. Ами че аз не се занимавам със сватосвания, защото, ако исках да сватосвам, щях да сватосвам себе си… Дай, Кетлинг, муцунката си… и не се сърди!…

Кетлинг взе в прегръдките си пан Заглоба, който наистина се разчувства и веднага поръча да донесат една дамаджанка, като казваше:

— По случай заминаването ти всеки ден ще изпивам по една такава дамаджанка.

И я изпиха, после Кетлинг се сбогува и си тръгна. В това време виното раздвижи фантазията на пан Заглоба; той започна много усилено да размишлява за Баша, за Кшиша, за Володиовски и за Кетлинг; почна да ги свързва в двойки, да ги благославя, накрай се разтъжи за момичетата и си каза:

— Ще отида да видя тия лудетини…

Девойките седяха в една стая от другата страна на трема и бродираха. Пан Заглоба ги поздрави и започна да се разхожда по стаята, като влачеше леко крака, защото те вече не искаха да го слушат, както в миналото, особено ако беше пийнал. Като се разхождаше, той поглеждаше към момичетата, които седяха близко едно до друго, така че светлата главица на Баша почти се опираше в тъмната на Кшиша. Баша плъзгаше след него поглед, а Кшиша бродираше толкова прилежно, че човек едва можеше да улови с око мяркането на иглата й.

— Хм! — обади се Заглоба.

— Хм! — повтори Баша.

— Не ме имитирай, че съм сърдит!

— Сигурно ще ми отреже главата! — извика Баша и се престори на уплашена.

— Кречетало! Кречетало! Кречетало! Езика ще ти отрежа, така да знаеш!

Като каза това, пан Заглоба се приближи съвсем до момичетата, хвана се внезапно за кръста и попита без всякакво встъпление:

— Искаш ли Кетлинг за мъж?

— И още пет като него! — обади се веднага Баша.

— Стой мирно, мухо, не говоря на тебе!… Кшиша, на тебе думам. Искаш ли да се ожениш за Кетлинг?

Кшиша леко побледня, ако и да смяташе отначало, че пан Заглоба пита Баша, а не нея; след това повдигна към стария шляхтич прекрасните си тъмносини очи:

— Не! — отговори тя спокойно.

— Ето, моля! Не! Поне казано кратко! Моля! Моля! И защо не го искаш, ваша милост, ако благоволяваш да ми кажеш?

— Защото не искам никого.

— Кшишка, на другиго ги разправяй тия! — намеси се Баша.

— Какво е предизвикало такова отвращение към брачния живот? — продължаваше да пита пан Заглоба.

— Това не е отвращение, само че искам да постъпя в манастир — отговори Кшиша.

В нейния глас имаше такава сериозност и такава тъга, та и Баша, и пан Заглоба дори за миг не предположиха, че Кшиша се шегува. Само ги овладя толкова силно изумление, че почнаха ту да се споглеждат, ту да заглеждат Кшиша като побъркани.

— Какво? — каза Заглоба пръв.

— Искам да постъпя в манастир! — повтори Кшиша меко. Баша я погледна веднъж и втори път, преметна внезапно ръце през шията й, притисна розовата си уста към бузата й и заговори бързо:

— Кшиша, ще се разрева! Кажи веднага, че това говориш ей така, на вятъра, защото ще се разрева, кълна се в Бога, че ще се разрева!