Пан Володиовски

Двайсет и седма глава

В Хрептьов семейство Володиовски съвсем неочаквано свари гости. Пристигнал бе пан Богуш, който си бе избрал тук седалище за няколко месеца, за да преговаря чрез Мелехович с татарските ротмистри Александрович, Моравски, Творовски, Кричински и др., било то липковци или черемисовци, които бяха преминали на султанска служба. Към пан Богуш се бе присъединил старият пан Нововейски с дъщеря си Ева, най-сетне пани Боска, солидна дама, също така с дъщеря си, още съвсем младичката и много хубава панна Зоша.

Присъствието на жени в пустинния и див Хрептьов зарадва, но и още повече учуди войниците. Жените също така бяха учудени, като видяха пан командира и пани командиршата. Защото поради известността и страшната слава на пан Володиовски те си го бяха представяли като някакъв великан, който дори само с погледа си поразява хората, а Баша като грамадна жена с вечно намръщени вежди и дебел глас. Вместо това те видяха пред себе си дребен войник с любезно, добродушно лице — и също така дребна и розова като кукличка женичка, която с широките си шалвари и сабичката си напомняше по-скоро извънредно хубаво момче, а не възрастен човек. Домакините посрещнаха гостите с отворени прегръдки; Баша още преди представянето целуна сърдечно и трите жени, а после, когато й казаха кои са и откъде идат, тя рече:

— С готовност бих направила всичко за ваши милости! Много се радвам! Добре, че по пътя не ви се е случила някаква неприятност, защото в тая наша пустиня такова нещо не е рядкост, но тъкмо днес смазахме до крак едни разбойници.

А като видя, че пани Боска я гледа с все по-голямо удивление, тя се тупна по сабичката си и добави много наперено:

— И аз участвах в битката! Разбира се! Така е то у нас! За Бога, позволи ми, ваша милост пани, да отида и се преоблека с по-прилични за моя пол дрехи и да поизмия ръцете си от кръвта, защото се връщаме от страшна битка. Охо! Ако Азба не беше убит, може би ваша милост пани не бихте стигнали щастливо до Хрептьов. След един миг се връщам, а през това време Михал ще бъде на вашите услуги.

Баша каза това и изчезна зад вратата, а малкият рицар, който беше вече приветствал пан Богуш и пан Нововейски, се приближи до пани Боска.

— Бог ми даде такава жена — рече й той, — която е не само мила другарка вкъщи, но и храбър другар на полето. А сега по нейна заповед аз съм на услугите ти, ваша милост благодетелко.

На това пани Боска отговори:

— Да я благослови Бог с всичко, както я е благословил с хубост. Аз съм Антоньова Боска; не съм дошла тук да искам ваша милост да ми служи, а да го моля на колене за помощ и спасение в моята беда. Зошка! Коленичи и ти пред тоя рицар, защото, ако той не ни помогне, никой няма да помогне.

При тия думи пани Боска наистина се хвърли на колене, а хубавата Зоша последва примера й и двете, облени в сълзи, завикаха:

— Спаси ни, рицарю! Имай милост над сиротите!

Всички офицери се приближиха с любопитство, като видяха коленичилите жени, особено защото ги привлече хубавата Зоша, а малкият рицар, силно смутен, се спусна да вдига пани Боска и да я настанява на пейката.

— За Бога! — говореше той. — Какво правиш, ваша милост пани? По-скоро аз би трябвало да коленича пред такава солидна дама. Казвай, ваша милост пани, с какво мога да помогна, и кълна се в Бога, че ще го сторя!

— Той ще направи това; и аз от своя страна ще помогна! Заглоба sum! Достатъчно е, ваша милост пани, да знаеш това! — извика старият воин, трогнат от сълзите на жените.

Тогава пани Боска кимна на Зоша, а тя бързо извади изпод елечето си писмо и го подаде на малкия рицар. Той погледна писмото и каза:

— От пан хетмана!

После строши печата и започна да чете:

Докато пан Володиовски четеше писмото, пани Боска плачеше непрекъснато, а Зоша заедно с нея и вдигаше към небето сините си очички.

В това време, преди пан Михал да свърши, Баша дотича, вече преоблечена с женски дрехи, и като видя сълзите в очите на двете жени, започна грижовно да разпитва какво има. Тогава пан Михал й прочете още веднъж писмото на хетмана, а тя го изслуша внимателно и веднага с ентусиазъм подкрепи молбите на хетмана и на пани Боска.

— Златно сърце има пан хетманът! — възкликна тя, като прегръщаше мъжа си. — Но и ние няма да се посрамим! Михалко! Пани Боска ще остане у нас до завръщането на мъжа й, а ти в срок от три месеца ще го докараш от Крим. Три или два месеца, нали?

— Или утре, или след един час! — отвърна пан Михал шеговито.

След това той се обърна към пани Боска:

— Както виждаш, ваша милост пани, жена ми ги решава много бързо.

— Да я благослови Бог за това! — повтори пани Боска. — Зошка, целуни ръка на пани командиршата.

Но пани командиршата никак не мислеше да дава ръцете си за целуване, вместо това още един път се прегърнаха със Зоша, тъй като те някак веднага си допаднаха една на друга.

После Баша се обърна към мъжа си, към пан Заглоба и другите офицери:

— На съвет, ваша милост панове! На съвет, на съвет и пъргаво!

— Пъргаво, че главата гори! — измърмори пан Заглоба. А Баша разтърси русата си коса и рече:

— Не ми гори на мене главата, ами сърцата на тия дами горят от скръб!

— Никой не се противопоставя на твоето хубаво желание — каза Володиовски, — само че най-напред ще трябва да изслушаме подробно изложение от пани Боска.

— Зоша, разкажи всичко, както беше, защото аз не мога от сълзи — каза матроната.

Зоша сведе очи към земята, закри ги съвсем с клепачите си, после се изчерви като вишна, понеже не знаеше откъде да започне, и силно засрамена, че ще трябва да вземе думата пред толкова много хора.

Но пани Володиовска й дойде на помощ:

— Зошка, кога взеха в плен пан Боски?

— Преди пет години, в шейсет и седма — отвърна Зоша с тънкото си гласче, без да повдига дългите си ресници от очите.

А после вече издекламира на един дъх:

— Тогава не се чуваше нищо за нахлувания, а хоронгвата на татко се намираше при Паньовце. Татко и пан Булайовски надзираваха ратаите, които пазеха стадата по ливадите, а в това време дошли татари по влашкия път и пленили татко заедно с пан Булайовски, но пан Булайовски се върна още преди две години, а татко не се върна.

Тук две дребни сълзици потекоха по бузите на Зоша, та пан Заглоба се разчувства, щом ги видя, и каза:

— Горкото ми зайче… Не се страхувай, детето ми, татко ти ще се върне и ще танцува на твоята сватба.

— А хетманът писа ли на пан Злотницки по Пьотрович? — попита пан Володиовски.

— Пан хетманът писа за татко на познанския пан мечник по пан Пьотрович — декламираше по-нататък Зоша — и пан мечникът заедно с пан Пьотрович намерили татко у един ага на Мурза бей.

— За Бога! Аз познавам тоя Мурза бей! Бях побратим с неговия брат — възкликна Володиовски. — А той не искаше ли да даде пан Боски?

— Имаше заповед от хана да даде татко, но Мурза бей е суров, жесток, скрил татко, а на пан Пьотрович казал, че отдавна вече го бил продал в Азия. Но други пленници казали на пан Пьотрович, че това не е вярно и че Мурза нарочно говори така, за да може и по-нататък да измъчва татко, защото между всички татари той е най-жесток към пленниците. Може би тогава татко да не е бил в Крим, защото Мурза си има собствени галери и се нуждае от хора за гребци, но продаден татко не е бил; всички казвали, че Мурза по-скоро ще убие пленника, но няма да го продаде.

— Съвършена истина — каза пан Мушалски. — Тоя Мурза ага-бей го знаят по целия Крим. Той е много богат татарин, но особено ожесточен срещу нашия народ, защото четиримата му братя са паднали в походи срещу нас.

— А няма ли той случайно побратим между нашите хора? — попита Володиовски.

— Съмняваме се! — отговориха от всички страни.

— Обяснете ми най-сетне какво значи това побратимство — каза Баша.

— Това е, знаеш — рече Заглоба, — когато след война започват някакви преговори, тогава войниците се посещават взаимно и се сприятеляват. Случва се тогава някой рицар да си хареса някой мурза, а мурзата него, тогава те си обещават приятелство до смърт, което се нарича побратимство. И колкото някой е по-славен, като например Михал, аз или пан Рушчиц, командир сега в Рашков, толкова по-желано е неговото побратимство. Разбира се, че такъв няма да се побратимява с кой да е дребосък, а ще си потърси побратим само между най-славните мурзи. Според обичая те леят вода върху сабите и взаимно се заклеват в дружба — разбираш ли?

— А като се стигне после до война?

— В генерална битка могат да се бият, но ако се срещнат насаме един срещу друг или се нападат като отделни бойци, тогава ще се поздравят и ще се разделят в мир. А когато единият попадне в плен, другият е длъжен да му подслажда тоя живот, а в краен случай и откуп да даде за него. Ха! Имало е и такива, които и имотите са си делили. Когато въпросът е за приятели или познати, дали да издириш някого или да помогнеш на някого, тогава също побратимите се обръщат до побратими и справедливостта налага да се признае, че никой народ не се държи по-добре от татарите при подобни юраменти183. Думата за тях е всичко! И на такъв приятел със сигурност можеш да разчиташ.

— А Михал много ли такива приятели има?

— Имам трима силни мурзи — отговори Володиовски, — а единия още от лубнинско време. Веднъж издействах свободата му от княз Йереми. Ага бей се наричаше. Ако трябва сега дори главата си да заложи за мене, ще я заложи. Другите двама също са сигурни.

— Ха! — каза Баша. — Аз бих искала да се побратимя със самия хан и да освободя всички пленници.

— Той не би се противопоставил — каза пан Заглоба, — не се знае само каква награда би поискал от тебе срещу това.

— Извинете, ваши милости — каза Володиовски, — нека се посъветваме какво трябва да правим. Чуйте сега следното: имам сведение от Каменец, че най-късно след две седмици тук ще пристигне Пьотрович с многобройна свита. Той заминава за Крим, за да откупи няколко арменски търговци от Каменец, които били ограбени при смяната на хана и взети в плен. Това се случило и на Сеферович, брат на претора184. Всички те са много заможни хора; няма да се поскъпят за парите и Пьотрович ще замине добре снабден. Никаква опасност не го заплашва, защото преди всичко зимата е близка и не е време за чамбули и, второ, с него отива Навираг, делегат на ечмяджинския185 патриарх, и двама анардрати186 от Кафа, които имат пропуски от младия хан. Така че ще дам писма на Пьотрович и до представителите на Жечпосполита, и до моите побратими. Освен това на ваши милости е известно, че пан Рушчиц, рашковски командир, има в ордата синове, които са били пленени като деца, а сега съвсем са се потатарчили и са стигнали до високо положение. Всички те ще положат най-големи усилия, ще се опитат с добро, в случай на упорство от страна на Мурза самия хан ще настроят срещу него, а може и да извият врата на Мурза някъде там скришом. Затова аз се надявам, че ако — дай Боже — пан Боски е жив, непременно ще го измъкна в срок от няколко месеца, както ми заповядва пан хетманът и моята, застанала пред вас, по-близка началничка (тук Володиовски се поклони на жена си)…

„По-близката началничка“ отново скочи да прегърне малкия рицар. А пани Боска и дъщеря й само скръстваха молитвено ръце и благодаряха на Бога, че им е дал възможност да попаднат на такива сърдечни хора. И двете значително се развеселиха.

— Ако беше жив старият хан — каза пан Ненашинец, — всичко щеше да стане по-лесно, защото той беше много благосклонен към нас, а за младия казват противното. Дори и тия арменски търговци, за които отива пан Захариаш Пьотрович, бяха задържани в самия Бахчисарай през владичеството на младия и, както казват, по негова заповед.

— И младият ще се промени, както се промени старият, който, преди да се убеди в нашата добродушност, беше най-настървеният враг на полското име — рече Заглоба. — Аз зная това най-добре, защото бях седем години в робство у него.

След тия думи той седна при пани Боска.

— Нека моят вид да те утеши, ваша милост пани. Седем години! Това не е шега, но аз се върнах и избих толкова много от тия кучета, че за всеки ден от моето робство изпращах в пъкъла най-малко по двама от тях, а за неделите и празниците кой знае дали няма да се падне по трима или по четирима!

— Седем години! — повтори пани Боска и въздъхна.

— Да пукна, ако съм добавил поне един ден. Седем години в самия хански дворец — потвърди пан Заглоба, като мигаше тайнствено с очи. — И трябва да знаеш, ваша милост пани, че младият хан е мой…

Тук той пошепна нещо на ухото на пани Боска, внезапно избухна във висок смях: „Ха, ха, ха!“ и започна да се пляска с длани по коленете, а накрай, в разпалеността си, потупа и коленете на пани Боска, като казваше:

— Хубави времена бяха, нали? На младини, който е на бойното поле, той е неприятел, а всеки ден нов номер!…

Солидната матрона се смути много и се поотдръпна от веселия рицар; младите жени сведоха очи, защото лесно се досетиха, че номерата, за които говореше пан Заглоба, ще да са нещо несъвместимо с вродената им скромност, особено защото офицерите избухнаха в силен смях.

— Ще трябва бързо да изпратим някого при пан Рушчиц — каза Баша, — та пан Пьотрович да намери вече писмата готови в Рашков.

На това пан Богуш отговори:

— Побързайте, ваши милости, с цялата тая работа, докато е зима, защото, първо, по това време никакви чамбули не излизат и пътищата са безопасни и, второ, напролет Бог знае какво може да се случи.

— Пан хетманът има ли някакви сведения от Цариград? — попита Володиовски.

— Получи и по тях ще трябва да поговорим насаме. Едно е сигурно, че и с ония ротмистри ще трябва да свършим бързо. Кога ще се върне Мелехович, тъй като от него зависи много?

— Той трябва да очисти останалите разбойници, а после да погребе труповете. Би трябвало да се върне още днес или утре сутринта. Заповядах му да погребе само нашите, а хората на Азба бей не е необходимо, понеже идва зима и няма опасност от зарази. Пък и вълците ще ги очистят.

— Пан хетманът моли — каза пан Богуш — тук да не се пречи с нищо на работата на Мелехович; колкото пъти пожелае да отиде в Рашков, нека върви. Пан хетманът моли също така да му се вярва във всичко, защото е уверен в неговата любов към нас. Той е голям воин и много добро може да направи.

— Нека отива в Рашков и където ще — отговори малкият рицар. — След като премахнахме Азба, той дори не ми е особено потребен. Сега вече няма да се появят никакви по-големи групи чак до първата трева.

— Значи Азба е унищожен? — попита пан Нововейски.

— Така унищожен, че не зная дали са избягали дори двайсет и пет души, а и те ще бъдат изловени един по един, ако Мелехович не ги е вече уловил.

— Страшно се радвам на това — отговори пан Нововейски, — защото сега навярно може да се пътува безопасно до Рашков.

Тук той се обърна към Баша:

— Ние можем да вземем писмата за пан Рушчиц, за които спомена, ваша милост благодетелко.

— Благодарим — отговори Баша, — но тук винаги имаме случаи за изпращане, защото дотам отиват нарочни пратеници.

— Всички гарнизони трябва да поддържат постоянна връзка помежду си — обясни пан Михал. — Но извинявай, ваша милост, ти с тая прекрасна девойка ли отиваш в Рашков?

— Тя е подявка, не е никаква красавица, ваша милост благодетелю — отговори пан Нововейски, — а отиваме в Рашков, защото там служи моят непрокопсан син в хоронгвата на пан Рушчиц. Близо десет години има, откак е избягал от къщи, и само с писма чука на моята бащинска снизходителност.

Володиовски чак плесна с ръце.

— Аз веднага се досетих, че ваша милост е баща на пан Нововейски, и тъкмо исках да питам за това, но бяхме заети с мъката на нейна милост пани Боска. Веднага се досетих, защото си приличате! Моля, значи той е син на ваша милост!…

— Така ме уверяваше покойната му майка, а понеже тя беше добродетелна жена, нямам причини да се съмнявам.

— Двойно се радвам на такъв гост! Бога ми! Само не наричай, ваша милост, сина си непрокопсаник, защото той е знаменит воин и достоен рицар, който прави най-голяма чест на ваша милост. След пан Рушчиц той е пръв преследвач в цялата хоронгва; ти, ваша милост, навярно не знаеш, че синът ти е любимец на хетмана! Цели гарнизони вече му са поверявани и той е излизал с безкрайна слава от всяка задача.

Пан Нововейски се зачерви от задоволство.

— Ваша милост полковник — каза той, — много пъти бащата ще укори детето си, за да възрази някой друг, и смятам, че нищо не може така да наслади родителското сърце, както опровержението на укора. И до мене достигнаха слухове за похвалната служба на Адашек, но едва сега съм зарадван истински, когато слушам от толкова славна уста потвърждение на тая мълва. Разправят, че той бил не само храбър воин, но и сериозен човек, което дори ме учудва, тъй като винаги беше много буен. От малък тоя дявол имаше влечение към войната и най-добро доказателство е това, че като хлапе избяга от къщи. Признавам, че ако бях го хванал тогава, нямаше да пестя ударите pro memoria187, но виждам, че сега ще трябва да се откажа от това, инак може пак да ми се скрие за някакви си десет години, а на мене, стария, ми е мъчно.

— Значи толкова години той не надникна вкъщи?…

— Защото му бях забранил. Но вече ми стига и сега аз идвам пръв, понеже той е на служба и не може. Исках да помоля ваши милости, мои благодетели, да окажете гостоприемство на момичето ми, а сам да замина за Рашков; но щом казвате, че навсякъде е безопасно, и нея ще взема със себе си. Любопитна е да види свят, сврачето му със свраче, нека се нагледа.

— И хората нека му се нагледат! — подхвърли Заглоба.

— Не биха имали на какво! — отвърна девойката, чиито смели черни очи и свити като за целувка уста говореха обаче нещо друго.

— Тя е подявка, нищо повече от подявка! — каза пан Нововейски. — Но щом види хубав офицер, нещо чак я подхвърля. Поради това намерих за по-добре да я взема със себе си, отколкото да я оставя, особено защото е опасно да се оставя само момиче вкъщи. Но ако ще трябва да замина за Рашков без нея, нека ваша милост пани нареди да я вържат с въже, иначе току-виж, че офейкала.

— И аз самата не бях по-добра — отговори Баша.

— Даваха й къделя да преде — обади се Заглоба, — а тя танцуваше с нея, като нямаше по-добър партньор! Но ти, ваша милост, пане Нововейски, си весел човек! Башка! Бих искал да се чукна с пан Нововейски, защото и аз обичам понякога веселбата…

В това време, преди да поднесат вечерята, вратата се отвори и влезе Мелехович. Пан Нововейски не го забеляза веднага, защото се беше заприказвал с пан Заглоба, но го забеляза Евка и пламъци бликнаха по лицето й, а после изведнъж побледня.

— Пане полковник! — каза Мелехович на Володиовски. — Ония са изловени според заповедта.

— Добре! Къде са?

— Заповядах да ги обесят съгласно заповедта.

— Добре! А твоите хора върнаха ли се?

— Едни останаха да погребат труповете, другите са с мене.

В тоя момент пан Нововейски повдигна глава и необикновено изумление се отрази върху лицето му.

— За Бога? Какво виждам аз?! — каза той. После стана, отиде право при Мелехович и викна:

— Азия! Какво правиш тук, негоднико?!

И вдигна ръка, за да хване липковеца за яката; но той кипна в един миг, сякаш някой хвърли в огън шепа барут, побледня като труп, хвана с желязна ръка ръката на Нововейски и рече:

— Аз не те познавам, ваша милост! Кой си ти?!

И го отблъсна така силно, че пан Нововейски се олюля и се намери насред стаята.

От ярост той не можа някое време да каже нито дума, но после си пое дъх и започна да крещи:

— Ваша милост командире! Това е мой човек и при това беглец! От малък беше в моя дом!… Нехранимайко! Отрича! Това е мой човек! Ева! Кой е този? Казвай?

— Азия! — каза панна Ева, разтреперана цялата. Мелехович дори не я погледна. Той беше впил очи в пан Нововейски и като движеше ноздри, гледаше стария шляхтич с неописуема омраза, стиснал с ръка дръжката на ножа. От движението на ноздрите мустаците му затрепераха, а под тях проблясваха бели зъби съвсем като на побесняло животно.

Офицерите застанаха в кръг. Баша изскочи по средата между Мелехович и Нововейски.

— Какво значи това? — попита тя със смръщени вежди. Нейният вид поуспокои противниците.

— Пане командир — каза Нововейски, — това значи, че той е мой човек, на име Азия — и беглец. Когато служех на млади години във войската в Украйна, намерих го полумъртъв в степта и го взех. Той е татарин. Двайсет години расна в къщата ми и се учеше заедно с моя син. Когато синът избяга, той ми помагаше в стопанските работи, докато го прихванаха да се увърта около Ева, а аз, щом забелязах това, заповядах да го набият с пръчки и тогава той изчезна. Как се нарича той тук?

— Мелехович!

— Той си е присвоил това презиме. Нарича се Азия, нищо повече. Разправя, че не ме познавал, но аз го познавам, Ева също.

— За Бога! — каза Баша. — Синът на ваша милост го е виждал много пъти. Как не го е познал?

— Синът ми е могъл да не го познае, понеже, когато избяга от къщи, двамата бяха по на петнайсет години, а тоя седя у мене още шест, през това време се промени значително, порасна, а и мустаци му израснаха. Но Ева го позна веднага. Ваши милости, вие трябва да повярвате по-скоро на един шляхтич, отколкото на този пришълец от Крим!

— Пан Мелехович е хетмански офицер — каза Баша, — това не е наша работа!

— Позволи, ваша милост, да го разпитам. Audiatur et altera pars!188 — обади се малкият рицар.

Но пан Нововейски изпадна в ярост.

— Пан Мелехович! Какъв пан ми е той?! Мой слуга, който се е скрил под чуждо презиме. Утре тоя „пан“ ще го направя слуга в кучкарницата си; вдругиден ще заповядам да го набият с камшик и самият хетман няма да ми попречи на това, тъй като съм шляхтич и зная правата си!

На това пан Михал мръдна мустачки и каза още по-остро:

— А аз съм не само шляхтич, но и полковник и също така зная своите права. Ти, ваша милост, можеш да търсиш човека си по закона и да се обърнеш към хетманския съд, но тук заповядвам аз и никой друг!

Пан Нововейски веднага се овладя, щом си припомни, че говори не само с командир, но и с началника на собствения си син, а при това и най-славния рицар в Жечпосполита.

— Пане полковник! — каза той вече с по-мек тон. — Аз няма да го взема против волята на ваша милост, но ще докажа правата си и моля да ми се повярва.

— Мелехович, ти какво ще кажеш на това? — попита Володиовски.

Татаринът впи очи в земята и мълчеше.

— Защото всички знаем, че името ти е Азия! — добави Володиовски.

— Какво ще търсим тук други доказателства! — каза Нововейски. — Ако това е моят човек, той има татуирани на гърдите си риби със синя боя!

Като чу това, пан Ненашинец отвори широко очи и уста, после се хвана за главата и викна:

— Азия Тухайбейович!

Всички очи се обърнаха към него, а той се тресеше цял, сякаш всички рани му се бяха отново отворили, и повтаряше:

— Той е мой пленник! Това е Тухайбейович! За Бога! Това е той.

А младият липковец вдигна гордо глава, плъзна дързък поглед по събраните, изведнъж разгърна дрехата върху своята широка гръд и рече:

— Ето татуираните със синя боя риби! Аз съм син на Тухай бей!…