Пан Володиовски

Десета глава

Всички нощи на Володиовски бяха нищо в сравнение с тая, която прекара след случката с Кшиша. Защото той изневери на паметта на своята покойница, споменът за която все пак му беше скъп; измами доверието на живата, злоупотреби с приятелството, пое известни задължения, постъпи като човек без съвест. Друг воин не би искал и да знае за такава една целувка и най-много би засукал мустак, като си спомни за нея; но пан Володиовски, особено след смъртта на Ануша, беше много добросъвестен, като всеки човек с оболяла душа и разкъсано сърце. Така че какво му предстоеше сега? Как трябваше да постъпи?

Оставаха само няколко дни до заминаването му, което можеше да пресече и тури край на всичко. Но достойно ли бе да замине, без да каже нито дума на Кшиша, и да я остави така, както се оставя една обикновена прислужница, от която си откраднал целувка? При тая мисъл храброто сърце на малкия рицар изтръпваше. Дори при това раздвоение, в което бе изпаднал сега, мисълта за Кшиша го изпълваше с блаженство, а споменът за целувката го пронизваше със сладостни тръпки.

При тоя спомен бяс го хващаше срещу самия себе си, но въпреки всичко не можеше да се противопостави на чувството на сладост и блаженство. Все пак цялата вина той поемаше върху себе си.

— Аз доведох Кшиша до това — повтаряше си той с горчивина и болка, — аз я доведох, ето защо не е достойно да замина, без да й кажа нито дума.

Тогава какво? Да й направи ли предложение и да замине като годеник на Кшиша?

Но ето, че облечена с бяло и самата бяла-беленичка като восъчна фигурата на Ануша Борзобогата изведнъж се изправяше пред очите на рицаря така, както я беше сложил в ковчега.

— Поне на това имам право — казваше тази фигура, — да ме жалиш и да тъгуваш за мене. Отначало искаше да ставаш монах, цял живот да ме оплакваш, а сега вземаш друга, преди още душичката ми да е успяла да долети до небесните порти. Ах, почакай! Нека по-напред да стигна до небесата, нека престана да виждам тая земя…

И на рицаря се струваше, че е някакъв клетвопрестъпник спрямо тая светла душица, чиято памет трябва да почита и пази като светиня. Обземаше го и мъка, и безкраен срам, и презрение към самия себе си. Желаеше смъртта.

— Анушка! — повтаряше той на колене. — Аз не ще престана да те оплаквам до смъртта си, но какво да правя сега?

Бялата фигура не отговаряше нищо на това, разсейваше се като лека мъгла, а вместо нея във въображението на рицаря се появяваха очите на Кшиша и нейната уста, покрита с нежен мъх, а заедно с тях и съблазни, от които горкият воин се отърсваше като от татарски стрели. И той би устоял на самите съблазни, но в същото време съвестта му казваше: зле ще сториш, ако заминеш и оставиш посрамена почтената девойка, която ти доведе до грях.

Така се колебаеше сърцето на рицаря на две страни всред несигурност, тревога, мъка. Навремени го обземаше желание да отиде, да признае всичко на пан Заглоба и да се посъветва с тоя човек, чийто разум намираше изход от всяка трудност. Та нали той бе предвидил всичко, предварително беше казал какво значи да започваш приятелство с жени…

Но тъкмо това съображение въздържаше малкия рицар. Той си спомни колко рязко бе викнал на пан Заглоба: „Ти, ваша милост, не обиждай Кшиша!“ Но кой обиди Кшиша? Кой сега се питаше дали не е по-добре да я остави като някаква прислужница и да си замине?

— Ако не беше клетата покойница, нито минута нямаше да се колебая — каза си малкият рицар — и никак нямаше да се тревожа; напротив, щях да се радвам в душата си, че съм вкусил такава рядкост!

А след малко измърмори:

— И сто пъти с готовност бих вкусил!

Но като видя, че изкушенията отново го налягат, той се отърси енергично от тях и така започна да разсъждава:

„Тръгна тя! Щом веднъж постъпих като човек, който желае не приятелство, а очаква наслади от Купидон, тогава трябва вече и по-нататък да вървя по тоя път и утре да кажа на Кшиша, че я искам за жена.“

Тук той се позамисли малко, после продължи да размишлява така:

„… С това поискване на ръката й и днешната конфиденция99 ще придобие напълно почтен характер, а утре ще мога да си позволя и нови…“

На това място обаче той се плесна с длан по устата.

— Тю! — каза. — Навярно цял чамбул дяволи седи зад яката ми!

Но вече не се отказа от мисълта за предложение и разсъждаваше, че ако с това засегне любимата покойница, тогава може да измоли прошка от нея с литургии и благочестие, с което едновременно ще й покаже, че винаги мисли за нея и не престава да я почита.

Освен това, ако хората вземат да се чудят и да се надсмиват, че само преди няколко седмици искаше от скръб да става монах, а сега вече се е обяснил на друга в любов, срамът ще бъде само негов, докато в противен случай невинната Кшиша ще трябва да дели с него и срама, и вината.

— Тогава утре ще й поискам ръката, другояче не може! — каза той накрая.

След тия думи значително се успокои и като прочете молитвите си и се помоли горещо за Ануша, заспа. А когато на другия ден се събуди, повтори:

— Днес ще й поискам ръката!…

Но това не беше така лесно, защото пан Михал не искаше да съобщава на всички, а по-напред да поговори с Кшиша и тогава да действа по-нататък. Не щеш ли, пан Нововейски пристигна още от сутринта и сякаш се намираше едновременно навсякъде.

Кшиша се движеше през целия ден като отровена: беше бледа, уморена и току навеждаше очи; понякога така се изчервяваше, та червенината обхващаше дори шията; понякога устните й трепереха като да заплаче; или пък биваше някак сънлива и отмаляла.

На рицаря беше трудно да се приближи до нея и особено да останат насаме за по-дълго време. Наистина той можеше просто да я изведе навън на разходка, защото времето беше чудесно и по-рано би направил това без никакви угризения, но сега не смееше, тъй като му се струваше, че веднага всички ще се досетят каква му е целта — всички ще отгатнат, че ще иска ръката й.

Добре, че го отмени Нововейски. Той отведе настрани пани столникова и доста дълго разговаря за нещо с нея; после двамата се върнаха в стаята, където малкият рицар седеше с двете девойки и пан Заглоба, и пани столникова каза:

— Вие, младите, да бяхте се разходили по двама с шейни, от снега чак искри хвърчат.

При тия думи Володиовски се наведе бързо към ухото на Кшиша и прошепна:

— Заклевам те, ваша милост панно, да седнеш с мене… Имам много неща да ти говоря.

— Добре — отговори Дрогойовска.

После двамата с Нововейски се завтекоха към конюшнята, а Баша заедно с тях и след около четвърт час две шейни спряха пред къщата. Володиовски и Кшиша седнаха в едната, Нововейски с хайдучето — в другата и тръгнаха без кочияши.

А пани Маковецка се обърна към Заглоба и каза:

— Пан Нововейски поиска ръката на Баша!

— Така ли? — попита Заглоба неспокойно.

— Лвовската пани подкоможина, неговата кръстница, ще дойде утре да се разбере с мене, а пан Нововейски ме помоли да му дам възможност поне отдалече да изпита Баша, защото сам разбира, че ако Баша не го обича, напразни ще бъдат всички усилия и ухажвания.

— И затова ли, ваша милост пани благодетелко, ги изпрати с шейни?

— Затова. Моят мъж е много добросъвестен. Той неведнъж ми е казвал: „Аз се грижа за имотите им, но мъж нека всяка си избира сама; стига да е честен човек, аз няма да се противопоставя, дори да е много по-беден. Най-сетне двете с Кшиша са вече големи и могат да разполагат със себе си.“

— И какво, ваша милост пани, възнамеряваш да отговориш на лвовската пани подкоможина?

— Мъжът ми пристига през май; на него ще предоставя това; но мисля, че ще стане така, както поиска Баша.

— Нововейски е хлапе.

— Но сам Михал казваше, че е знаменит воин, прославен вече с военните си подвизи. Притежава значителен имот, а пани подкоможина ме запозна с всичките му роднински връзки. Виждаш ли, ваша милост, то било така: неговият прадядо, роден от княгиня Сенютувна, primo voto100 бил женен…

— Какво ме интересуват неговите роднински връзки! — пресече я Заглоба, без да крие лошото си настроение. — Той не ми е нито брат, нито сват, а пък аз ти казвам, ваша милост пани, че хайдучето съм определил за Михал, защото, ако между девойките, които ходят на два крака по света, има по-хубава и по-добра от нея, тогава от тоя миг нека аз почна да ходя на четири крака като ursus101!

— Михал още не мисли за нищо и дори да мисли, на него окото му е повече в Кшиша… Ех! Това ще реши Бог, чиито пътища са неизповедими!

— Но ако това голобрадо момче остане с пръст в устата, аз ще се напия от радост! — добави Заглоба.

В това време в двете шейни се решаваше съдбата на рицарите. Пан Володиовски дълго не можеше да се реши да каже дума, най-сетне се обърна към Кшиша и заговори:

— Ти, ваша милост, не мисли, че съм лекомислен човек или някакъв измамник, защото и на годините ми не прилича това…

Кшиша не отвърна нищо.

— Ти, ваша милост панно, ми прости това, което сторих вчера, защото то беше от такова екстраординерно102 приятелско чувство към ваша милост, че аз по никакъв начин не можех да го възпра… Ваша милост панно, моя любима Кшишо, не забравяй кой съм аз, че съм прост войник, чийто живот е минал във войни… Друг по-напред би се проявил с оръдия103, а после би пристъпил към конфиденция, аз пък започнах от конфиденцията… Помни също и това, че ако конят, макар и обязден, като се разлудува понякога, повлича човека — как няма да го увлече чувството, което има по-силен устрем? Така и мене ме увлече чувството тъкмо защото си ми мила… Моя Кшишо любима! Ти си достойна за кастелани и сенатори; но ако не презреш войника, който макар и с обикновено положение е служил на отечеството все пак с известна слава, тогава аз падам пред краката ти, целувам ти нозете и питам: искаш ли ме, можеш ли да помислиш за мене без абоминация104?

— Пане Михале!… — отговори Кшиша.

И ръката й се измъкна от маншона и се скри в шепата на рицаря.

— Съгласна ли си? — попита Володиовски.

— Да! — отговори Кшиша. — И зная, че в цяла Полша не бих могла да намеря по-благороден човек!

— Бог да те възнагради, ваша милост панно! Бог да те възнагради, Кшишка! — казваше рицарят и обсипваше ръката й с целувки. — По-голямо щастие не можеше да ми се случи! Кажи ми само, че не ми се сърдиш за вчерашната конфиденция, та да олекне и на съвестта ми.

Кшиша присви очи.

— Не се сърдя! — каза тя.

— Ех, защо няма как да те целувам по нозете в тая шейна! — възкликна Володиовски.

Някое време се движиха и в мълчание, само шейнилата съскаха по снега, а изпод конските копита падаше град от снежни бучки.

После Володиовски се обади отново:

— Чак ми е чудно, че имаш хубави чувства към мене!

— По-чудно е, че ваша милост ме обикна толкова бързо… При тия думи лицето на пан Володиовски стана сериозно и той заговори така:

— Кшишо! Може би ти преценяваш зле, че преди да се отърся от болката по една, вече обикнах друга. Признавам ти също като на изповед, че навремето си бях стеснителен. Но сега работата е друга. Аз не съм забравил клетата покойница и никога няма да я забравя; обичам я досега и ако ти знаеше колко сълзи има в мене по нея, сама би заридала над мене…

Тук гласът на малкия рицар секна, понеже се развълнува силно и може би затова не забеляза, че тия думи сякаш не правеха особено голямо впечатление на Кшиша.

И отново настана кратка тишина, която тоя път прекъсна Кшиша:

— С всички сили ще гледам да те утешавам, ваша милост.

А малкият рицар отговори:

— Затова именно те обикнах толкова бързо, защото ти още от първия ден започна да ми превързваш раната. Какъв ти бях аз? Никакъв! А ти веднага се залови за това, понеже в сърцето си хранеше милосърдие към нещастника. Ах! Много, много съм ти задължен! Който не знае това, може би ще ме укорява, че през ноември исках да ставам монах, а през декември се каня да се женя. Пръв пан Заглоба е готов да ми се подиграва, той винаги обича да се шегува, когато му падне случай — но нека се подиграва колкото си ще! Пет пари не давам за това, особено щом укорът ще падне само върху мене, а не върху тебе…

Тук Кшиша се загледа в небето, замисли се и накрай каза:

— Трябва ли непременно да съобщим на хората за нашето споразумение?

— Как така?

— Ти, ваша милост, заминаваш след няколко дни, нали?

— Макар да не ми се ще, принуден съм.

— Аз пък нося траур за баща си. Защо да се излагаме на хорските приказки? Споразумението нека си остане между нас, а хората да не знаят, докато ти, ваша милост, не се върнеш от Рус. Съгласен?

— И на сестра си ли да не казвам?

— Сама ще й кажа, но след заминаването ти, ваша милост.

— А на пан Заглоба?

— Пан Заглоба много би се подигравал с мене, клетата. По-добре да не му казваме нищо! Баша също би ми досаждала и без това напоследък нещо я прихващат и настроението й се мени като никога. По-добре да мълчим!

Тук Кшиша отново повдигна нагоре тъмните си очи:

— Бог над нас е свидетел, а хората нека не знаят нищо.

— Виждам, че умът ти, ваша милост панно, е равен на твоята хубост. Съгласен съм! Тогава Бог да ни е свидетел — амин! Облегни се с раменцето си на мене, защото, щом вече се разбрахме, скромността не е против това. Не бой се! Вчерашното и да искам не мога да си го позволя, че трябва да гледам конете.

Кшиша удовлетвори желанието на рицаря, а той се обади отново:

— Винаги когато сме насаме, говори ми по име.

— Не ми е някак лесно — отговори тя с усмивка. — Никога не ще посмея!

— А аз посмях!

— Защото ти, ваша милост, си рицар, защото си смел, защото си войник…

— Кшишка, моя любима!

— Мих…

Но Кшиша не посмя да довърши и закри лице с маншона си.

След някое време пан Михал зави към къщи и вече не говориха много по пътя, само току пред портата малкият рицар попита още:

— А след вчерашното… знаеш… много ли ти беше тъжно?

— Беше и срамно, и тъжно, но… чудесно! — добави тя тихо. И веднага си придадоха равнодушен израз на лицата, та никой да не познае какво се беше случило между тях.

Но това беше излишна предпазливост, тъй като никой не им обърна внимание.

Наистина Заглоба и пани столникова изтичаха чак в трема, за да посрещнат двете девойки, но очите им бяха обърнати само към Баша и Нововейски.

Баша беше червена, неизвестно дали от студа или от някакво вълнение, а Нововейски бе като отровен. И още в трема започна да се сбогува с пани столникова. Тя напразно го задържаше, напразно и сам Володиовски, който беше в отлично настроение, го увещаваше да остане на вечеря; извини се, че е служебно зает, и замина.

Тогава пани столникова, без да каже нищо, целуна Баша по челото — а тя веднага избяга в стаята си и не се върна чак до вечерята.

Едва на другия ден пан Заглоба я издебна сама и я попита:

— Е, какво, хайдучето ми, Нововейски сякаш гръм го е ударил?

— Аха! — отговори тя, като потвърждаваше с глава и мигаше с очи.

— Я ми кажи какво му рече?

— Въпросът му беше бърз, защото той е решителен, но и отговорът беше бърз, понеже и аз съм решителна: „Не!“

— Отлично си постъпила! Дай да те прегърна! А той какво? Лесно ли отстъпи?

— Попита дали с течение на времето не ще може да постигне нещо! Жал ми беше за него, но не и не; нищо не може да излезе от това!…

Тук Баша изду ноздри, и взе да тръска коса малко тъжно и сякаш замислена.

— Ще ми кажеш ли причините? — попита Заглоба.

— Същото искаше и той, но напразно; на него не ги казах и на никого няма да ги кажа.

— А може би — каза Заглоба, като я гледаше втренчено в очите, — може би в сърцето си носиш някакво скрито чувство, а?

— Ами, чувство! — извика Баша.

После скочи от мястото си и започна да повтаря бързо, сякаш искаше да скрие смущението си:

— Не искам пан Нововейски! Не искам пан Нововейски! Не искам никого! Защо ми досаждаш, ваша милост? Защо ми досаждат всички?…

Внезапно се разплака.

Пан Заглоба я утешаваше, както можеше, но тя през целия ден беше тъжна и сърдита.

— Пане Михале! — каза пан Заглоба на обед. — Ти заминаваш, но в това време Кетлинг ще се върне, а той е хубавец над хубавците! Не зная какво ще правят момичетата, но мисля, че като се върнеш, ще ги намериш влюбени.

— Много хубаво! — отговори Володиовски. — Веднага ще го сватосаме за панна Баша.

Баша впи в него погледа си на рис и рече:

— Защо, ваша милост, не си така грижлив и за Кшиша?

При тия думи малкият рицар съвсем се обърка и отговори:

— Ти, ваша милост панно, още не познаваш силата на Кетлинг, но ще я опознаеш!

— А защо да не я опознае Кшиша? Нали не аз пея:

Сега пък Кшиша се обърка на свой ред, а малката оса продължаваше да говори:

— В краен случай ще помоля пан Нововейски да ми заеме щита си, но не зная как Кшиша ще се отбранява, щом ваша милост заминеш, а тя се изправи пред такава опасност.

Ала Володиовски се беше вече съвзел, та отговори малко остро:

— Може би и тя ще намери с какво да се отбранява дори по-добре от ваша милост!

— Как?

— Тя е по-малко плашлива, а е по-сериозна и по-разсъдлива…

Пан Заглоба и пани столникова помислиха, че сприхавото хайдуче веднага ще се изправи за борба, но за тяхна голяма почуда „хайдучето“ наведе глава над чинията и едва след малко каза с тих глас:

— Ако ваша милост се сърди, извинявам се и пред тебе, и пред Кшиша…