Пан Володиовски

Четиринайсета глава

След като излязоха от замъка, Кетлинг имаше нужда да събере мислите си и да се отърси от изумлението, което предизвика у него постъпката на Кшиша, та се сбогува с нея и със Заглоба още при портата и те двамата тръгнаха обратно за странноприемницата. Баша и пани столникова също се бяха вече върнали от болната и пани столникова посрещна пан Заглоба със следните думи:

— Получих писмо от мъжа си, който още се намира в станицата121 при Михал. И двамата са здрави и съобщават, че скоро ще бъдат тук. Има писмо от Михал до ваша милост, а за мене само постскриптум в писмото на мъжа ми. Съпругът ми пише също така, че спечелил процеса с Жуброви за един имот на Баша. Сега вече там наближавали сеймиките… Разправя, че името на Собески имало страшно голямо влияние там, та и сеймикът щял да мине според неговото желание. Всичко живо се готвело да дойде на избора, но нашите места щели да вървят с пан коронния маршал. Там било вече топло и валели дъждове… У нас във Верхутка изгорели стопанските постройки… Един ратай запалил огън и понеже имало вятър…

— Къде е писмото на Михал до мене? — попита пан Заглоба, като прекъсна потока от новини, издумани на един дъх от добрата пани столникова.

— Ето го! — отговори пани столникова и му подаде писмото. — Понеже имало вятър, а хората били на панаир…

— Как са дошли тия писма? — отново попита Заглоба.

— Пристигнали в дома на пан Кетлинг, а оттам ги донесе слуга. А понеже, казвам, имало вятър…

— Искаш ли да чуеш, ваша милост благодетелко?

— Да, много моля.

Пан Заглоба строши печатите и почна да чете, отначало полугласно за самия себе си, после високо за всички:

— Ех, че са ги загрели! — извика Баша радостно. — Няма по-хубаво нещо от войниклъка!

— Нека пан Михал си ги изяде сам, аз не съм дете! — обади се Баша, а бузите й пламнаха сякаш от внезапно неприятно чувство.

— Ти не искаш ли да го видиш? Сърдиш ли му се? — попита Заглоба.

Но тя само измърмори нещо съвсем тихо и наистина даде воля на гнева си, като мислеше колко леко гледа на нея пан Михал, и за дроплите, и за оня пеликан, който беше възбудил особено много любопитството й.

През време на четенето Кшиша седеше със затворени очи, обърната с гръб към светлината, и това беше истинско щастие, защото околните не можеха да видят лицето й; иначе веднага биха разбрали, че в нея става нещо необикновено. Случилото се в черквата, а после писмото на пан Володиовски бяха за нея сякаш два удара с чук. Изчезна чудният сън и от тоя момент девойката се изправи лице срещу лице с тежката като бедствие действителност. Тя не можеше да събере изведнъж мислите си и само неясни, мъгляви чувства бушуваха в сърцето й. Володиовски заедно с писмото си, със съобщението за своето пристигане и с хермелиновите кожи й се стори съвсем плосък, почти отвратителен. В същото време Кетлинг никога не й беше бивал по-скъп. Скъпа й беше самата мисъл за него, скъпи думите му, любимо лицето му, скъпа неговата тъга. Но ето че тя ще трябва да се откаже от любовта, от възхищението, от това, към което се стреми сърцето й, протягат се ръцете й, да остави любимия човек в отчаяние, във вечна скръб, в страдания и да отдаде душата и тялото си на другиго, който става почти омразен само заради това, че е друг.

„Няма да надвия себе си, няма да мога!“ — викаше Кшиша в душата си.

И чувстваше това, което чувства пленничка, на която връзват ръцете; но тя сама се беше вързала, защото навремето си можеше да каже на Володиовски, че ще му бъде сестра и нищо повече.

Тук Кшиша си спомни оная целувка, приета и дадена, и я обзе срам и презрение към самата себе си. Дали тя обичаше вече тогава Володиовски? Не! В сърцето й нямаше обич, а покрай съчувствието само любопитство и кокетство, прикрити с привидно сестринско чувство. Едва сега тя разбра, че между целувката от силна любов и целувката, предизвикана от разбушувалата се кръв, има разлика като между ангел и дявол. Освен презрение у Кшиша се надигна и гняв, но душата й започна да се бунтува и срещу Володиовски. Той също така беше виновен; защо цялото покаяние, терзание и разочарование трябва да пада само върху него? Защо и той да не вкуси от тоя горчив хляб? Нима тя няма право да му каже, когато той се върне:

— Излъгах се… съжалението към ваша милост взех за любовно чувство; и ти си се излъгал; сега ме остави, както те оставих аз!…

Внезапно страхът от отмъщението на страшния мъж направи да настръхне косата й, страх не за нея самата, а за любимата глава, върху която това отмъщение със сигурност щеше да се стовари. Във въображението си тя видя Кетлинг изправен на бой с тоя зловещ фехтовчик над фехтовчиците, а после как пада като цвете, подсечено с коса; видя неговата кръв, побледнялото му лице, затворените му навеки очи — и страданията й превишиха всяка мярка.

Тя стана бързо и отиде в стаята си, за да се махне от очите на хората, да не слуша разговорите за Володиовски и за близкото му завръщане. В сърцето й се надигаше все по-голямо озлобление срещу малкия рицар.

Но терзанието и мъката я последваха; те не я напуснаха, когато се молеше; седнаха на леглото й, когато си легна в него съсипана, и започнаха да й говорят.

— Къде е той? — питаше мъката. — Ето и досега не се е върнал в странноприемницата; ходи през нощта и кърши ръце. Ти би искала да бъдеш слънце за него, кръвта от сърцето си би дала за него, а го напои с отрова, нож заби в сърцето му…

— Ако не беше твоето кокетство, ако не беше желанието ти да примамваш всеки, когото срещнеш — говореше терзанието, — всичко би могло да бъде другояче, а сега ти остава само отчаянието. Твоя е вината! Твоя е тая голяма вина! Няма вече изход, няма вече спасение за тебе, а само срам, само болка, само плач…

— Как коленичеше той пред тебе в черквата… — отново говореше мъката. — Цяло чудо, че не ти се пръсна сърцето, когато те гледаше в очите и те молеше да се смилиш над него. Добре беше да се съжалиш над чуждия, а какво остава сега за него, за любимия, за най-милия! Благослови го, Боже, утеши го, Боже!

— Ако не беше твоята плахост, най-милият на сърцето ти можеше да си тръгне радостен — повтаряше терзанието — и ти би могла да отидеш в прегръдките му като избраница, като съпруга…

— И вечно да бъдеш с него! — добавяше мъката.

А терзанието:

— Твоя е вината!

А мъката:

— Кшиша, плачи!

Отново терзанието:

— С това няма да изкупиш вината си!

И отново мъката:

— Направи каквото щеш, но го утеши.

— Володиовски ще го убие! — отговори веднага терзанието. Студена пот обля Кшиша и тя седна на леглото. Силната светлина на луната нахлуваше в стаята, която при белите отблясъци на месеца изглеждаше някак странно и страшно.

„Какво значи това? — мислеше Кшиша. — Ето там Баша спи, виждам я, луната свети в лицето й, а нито зная кога е дошла, кога се е съблякла и си е легнала. Не съм заспивала нито за миг, но, изглежда, че горката ми глава е вече съвсем объркана…“

С такива размисли тя си легна отново, но веднага мъката и терзанието също седнаха върху ръба на леглото й, също като две самодиви, които според волята си се гмуркаха в лунния блясък или отново изплаваха от тая сребърна бездна.

— Днес изобщо няма да спя! — каза си Кшиша.

И почна да мисли за Кетлинг и заедно с това да страда все по-силно.

Внезапно всред нощната тишина се обади жалният глас на Баша.

— Кшиша!

— Ти не спиш ли?

— Присъни ми се, че някакъв турчин прониза със стрела пан Михал. Господи Иисусе Христе! Сън, празна работа! Но чак треска ме тресе! Да се помолим, дано Бог отмени нещастието!

Главата на Кшиша като светкавица преряза мисълта: „Дано го прониже някой!…“ Но веднага се ужаси от собствената си злина и макар че трябваше да има свръхчовешка сила, за да може тъкмо в тоя момент да се моли за щастливото завръщане на Володиовски, все пак каза:

— Добре, Баша!

После двете станаха от леглата, коленичиха с голи колене върху обления от лунната светлина под и започнаха да четат молитва. Гласовете им се следваха един друг, като ту се повишаваха, ту се снишаваха. Човек би казал, че стаята се бе превърнала в манастирска килия, в която две бели монахинки четат нощни молитви.