Пан Володиовски

Четирийсет и първа глава

Вестта за пристигането на Баша се разнесе като гръм из Хрептьов, но никой освен малкия рицар, пан Заглоба и прислужничките не я видя нито тая вечер, нито през следващите.

След припадането й при прага на стаята тя се свести само дотолкова, че можа поне с няколко думи да разкаже как и какво й се беше случило, но веднага след това започна наново да губи съзнание, а след един час, въпреки че я свестяваха по всякакви начини, затопляха я, пояха я с вино, опитваха се да я хранят, тя вече не познаваше дори мъжа си и нямаше съмнение, че за нея започва дълго и тежко боледуване.

В това време целият Хрептьов се развълнува. Узнали, че „пани“ се е върнала полумъртва, войниците се изсипаха на плаца като рой пчели; всички офицери се събраха в гостната стая, шепнеха си тихо и чакаха нетърпеливо новини от съседната стаичка, в която се намираше Баша. Дълго време обаче не можеха да узнаят нищо. Наистина от време на време бързо прибягваха прислужнички или до кухнята за топла вода, или до аптечката за пластири, помади и мехлеми, но те не се оставяха да ги спрат. Несигурността легна тежка като олово върху всички сърца. Все по-големи тълпи, дори от селото, се събираха на плаца; въпроси обикаляха от уста на уста: пръсна се вестта за измяната на Азия и че „пани“ се спасила с бягство, но бягала цяла седмица, без да се храни и без да спи. При тая вест гърдите се надигнаха от ярост. Докато накрая групите войници ги обзе странен и страшен кипеж, сподавян от страха, да не би шумното му избухване да влоши здравето на болната.

Най-сетне след дълго очакване при офицерите излезе пан Заглоба със зачервени очи и настръхнала коса, доколкото му беше останала на главата, а те се втурнаха към него и веднага се сипнаха тихи, трескави въпроси:

— Жива ли? Жива ли е?

— Жива — отговори старецът, — но един Бог знае дали след час…

Тук гласът му пресекна в гърлото, долната му устна се затресе, внезапно той се хвана с ръце за главата и седна тежко на пейката.

После сподавени хълцания разтърсиха гърдите му.

При тая гледка пан Мушалски грабна пан Ненашинец в прегръдките си, макар че не го обичаше много, и нададе тих вой, а пан Ненашинец го последва веднага. Пан Мотовидло изблещи очи, сякаш искаше да погълне нещо, но не можеше, пан Снитко започна да разкопчава жупана си с разтреперани ръце, а пан Громика вдигна ръце нагоре и се заразхожда по стаята.

Войниците съзряха през прозореца тия белези на отчаяние и като сметнаха, че пани вече е умряла, започнаха да шумят и да се вайкат. Щом чу този шум, пан Заглоба веднага изпадна в гняв и изскочи на плаца, сякаш хвърлен с прашка.

— Тихо, негодници! Дано ви гръм избие! — извика той със сподавен глас.

И те замлъкнаха веднага, защото разбраха, че още не е време за плач, но не се махаха от плаца. А пан Заглоба се върна в стаята поуспокоен и отново седна на пейката.

В тоя момент една прислужница се показа на вратата на стаичката.

Пан Заглоба се втурна към нея.

— Какво става там?

— Спи.

— Спи ли? Слава Богу!

— Може би ще даде Бог…

— Какво прави пан командирът?

— Пан командирът е при леглото.

— Добре! Тръгвай за каквото са те пратили!

Пан Заглоба се обърна към офицерите и каза, като повтаряше думите на жената:

— Може би Всевишният ще се смили. Спи! Известна надежда почва да се явява у мене… Ох!…

И те си отдъхнаха също така дълбоко. После се скупчиха в тесен кръг около пан Заглоба и започнаха да питат:

— За Бога! Какво се е случило? Какво е станало? Как е могла да избяга пеш?

— Отначало не е бягала пеш — отговори пан Заглоба шепнешком, — а с два коня, защото съборила от седлото и това куче, дано го чума умори.

— На ушите си не мога да повярвам!

— Ударила го с дръжката на пистолета между очите, а понеже били останали назад, никой не видял и никой не я гонил. Единия кон го изяли вълците, другия се удавил под леда. О, Христе милостиви! Вървяла клетата сама през горите, без да яде и да пие!…

Сега пан Заглоба зарева отново и прекъсна за някое време разказа си, а офицерите насядаха по пейките и също така се разреваха и от възхищение, и от ужас, и от жал за обичаната от всички жена.

— След като стигнала при Хрептьов — продължи пан Заглоба след малко, — тя вече не могла да познае мястото и мислела, че ще мре; едва като чула скриптенето на кладенец, разбрала, че е вече близо, и се довлякла с последни сили…

— Бог я е пазил при тия опасности — каза пан Мотовидло, като бършеше мокрите си мустаци, — ще я опази и по-нататък.

— Така ще бъде! Право го рече, ваша милост! — прошепнаха няколко гласа.

Ненадейно от плаца отново долетя по-силна глъчка, пан Заглоба пак скочи разярен и изтича пред вратата.

Там стояха глава до глава; щом видяха пан Заглоба и двама други офицери, войниците се отдръпнаха в полукръг.

— Тихо, песоглавци — започна пан Заглоба, — защото ще заповядам…

Но от полукръга излезе Зидор Люшня, драгунски вахмистър, чист мазур, любим войник на пан Володиовски, пристъпи няколко крачки, изпъна се като струна и каза с решителен глас:

— Ами, ваша милост, тя другояче не може да бъде: щом тоя кучи син е поискал да озлочести нашата пани, ние искаме да тръгнем срещу него и да отмъстим. Каквото казвам аз, това молят всички. А ако пан полковникът не може да тръгне, ние ще тръгнем и с друг командир и ще отидем дори в самия Крим, стига да хванем оня и да му платим заради нашата пани!…

Упорита, студена селяшка заплаха звучеше в гласа на вахмистъра; а другите драгуни и редниците от шляхтичките хоронгви започнаха да скърцат със зъби, да удрят тихо сабите, да сумтят и мърморят. Това глухо мърморене, подобно на ръмжене на мечка в нощния мрак, криеше в себе си направо нещо страшно.

Вахмистърът стоеше изпънат и чакаше отговор, зад него чакаха цели редици и в тях се забелязваше упоритост и толкова силна ярост, че пред нея изчезваше дори обикновената войнишка дисциплина.

Някое време цареше мълчание. Внезапно от по-задните редици се обади някакъв глас:

— Кръвта на оня е най-доброто лекарство за „пани“!

Гневът на пан Заглоба изчезна, защото тая привързаност на войниците към Баша го разчувства, а освен това при споменаването за лекарство в главата му се роди друго намерение, а именно да докарат лекар за Баша. В първия момент никой в пустинния Хрептьов не беше помислил за това, но в Каменец живееха няколко лекари, а между тях един грък, славен човек, богат, собственик на няколко къщи и толкова учен, че едва ли не го смятаха всички за магьосник. Не се знаеше само дали ще дойде в тая пустиня, колкото и да му се плати, понеже беше богат човек и дори магнатите го титулуваха „ваша милост пане“.

Пан Заглоба се замисли малко, после каза:

— Това архикуче няма да се отърве от справедливо отмъщение; аз ви обещавам това, а той сигурно би предпочел негово величество кралят да се закълне, че ще му отмъсти вместо Заглоба. Не е известно само дали е още жив, защото пани, когато се изтръгвала от ръцете му, го ударила с дръжката на пистолета право в мозъка. Сега обаче не е време да мислим за това, а преди всичко трябва да спасим пани.

— Ние сме готови да дадем дори собствения си живот за това! — отвърна Люшня.

А навалицата отново заръмжа в потвърждение думите на вахмистъра.

— Слушай, Люшня — каза Заглоба. — В Каменец живее лекарят Родопул. Ще отидеш при него; ще му кажеш, че пан подолският генерал си е навехнал крака край града и чака помощ от него. А щом той излезе извън стените, ще го хванеш за косата, ще го метнеш на коня или ще го натъпчеш в чувал и ще го докараш на един дъх в Хрептьов. Ще наредя да бъдат разпратени коне на всеки няколко хвърлея и ще летите в кариер. Гледай само да го докараш жив, защото умрял, не ни трябва.

Тих шум на задоволство се чу от всички страни, а Люшня размърда наежените си мустаци и каза:

— Аз ще го хвана и няма да го изпусна чак до Хрептьов!

— Тръгвай!

— Извинявай, ваша милост…

— Какво искаш още?

— Ами ако после пукне?

— Нека пука, стига да дойде тук жив! Вземи шестима души и тръгвай!

Люшня се затече. Другите, доволни, че могат да направят нещо за пани, се хвърлиха да оседлават коне и докато преброиш няколко пъти до сто, шестима души тръгнаха за Каменец, а след тях други водеха свободни коне, за да ги наредят по пътя.

Пан Заглоба се върна в стаята доволен от себе си.

След малко от стаичката излезе Володиовски; променен, загубил ума и дума, равнодушен към думите на съчувствие и утеха. Той съобщи на пан Заглоба, че Баша продължава да спи, седна на пейката и гледаше замаян към вратата, зад която лежеше жена му. На офицерите се струваше, че той се ослушва, затова всички затаяваха дъх и в стаята зацари пълна тишина.

След някое време Заглоба се приближи на пръсти до малкия рицар.

— Михале — каза той, — изпратих за лекар в Каменец, но… но може би ще трябва да пратим за още някого?…

Володиовски гледаше, събираше мислите си, но изглежда, че не разбираше.

— За свещеник — каза Заглоба. — Свещеник Камински би ли могъл да пристигне до утре сутринта?…

Тогава малкият рицар затвори очи, обърна към камината побледнялото си като платно лице и започна да повтаря с бърз шепот:

— Иисусе, Иисусе, Иисусе!

Тогава пан Заглоба, без да пита повече, излезе и издаде съответни нареждания.

Когато се върна, Володиовски вече не беше в стаята. Офицерите казаха на пан Заглоба, че болната започнала да вика мъжа си — неизвестно дали при бълнуване или в съзнание.

Старият шляхтич наскоро се убеди със собствените си очи, че това е било при бълнуване.

По бузите на Баша цъфтеше светла руменина; привидно тя изглеждаше здрава, но очите й, макар и да блестяха, бяха мътни, сякаш зениците се бяха разтопили в бялото; бледите й ръце търсеха нещо пред себе си с еднообразно движение по завивката. Володиовски лежеше полужив в краката й.

От време на време болната мърмореше нещо тихо или изричаше по-високо някои думи, а между тях най-често се повтаряше „Хрептьов“. Несъмнено в отделни моменти й се струваше, че още пътува. Пан Заглоба се обезпокои особено от това движение на ръцете по завивката, защото в неговото несъзнателно еднообразие виждаше белег на приближаваща смърт. Той беше човек с опит и пред очите му бяха умирали много хора, но никога сърцето му не се беше късало от такава мъка, както при гледката на това цветче, което увяхваше толкова рано.

И като разбра, че само Бог може да спаси от угасване тоя живот, коленичи пред леглото и започна да се моли пламенно.

В това време дъхът на Баша ставаше все по-тежък и постепенно се превръщаше в хриптене. Володиовски скочи от краката й. Заглоба стана; двамата не си казаха нито дума, само се спогледаха в очите, а в погледите им имаше ужас. Струваше им се, че тя вече свършва, но това продължи само миг. Скоро дишането й се успокои и дори стана по-бавно.

От тоя момент те непрекъснато се намираха между страха и надеждата. Нощта се влечеше лениво. Офицерите също не си отидоха да почиват, но седяха в стаята, като или поглеждаха към вратата на стаичката, или си шепнеха помежду си, или дремеха. От време на време влизаше слуга, за да добави дърва в камината, и при всяко мръдване на дръжката на вратата те скачаха от пейките, като смятаха, че влиза Володиовски или Заглоба и че ще чуят страшните думи:

— Вече издъхна!

В това време петлите започнаха да пеят, а тя още се бореше там с треската. На разсъмване се изви страхотен вятър с дъжд и бучеше в гредите, виеше на покрива, от време на време разлюляваше пламъка в камината и изхвърляше в стаята кълба дим и искри. Призори пан Мотовидло излезе тихо, защото му предстоеше да тръгне на обиколка. Най-сетне настъпи бледен, облачен ден и освети уморените лица.

На плаца започна обикновеното движение, всред воя на вихъра се чуваше конски тропот между преградите на конюшните, теглене на геранила и войнишки гласове, но скоро се чу звънче: пристигна свещеник Камински.

Когато той влезе облечен с бял филон, офицерите коленичиха. На всички се стори, че е настанал тържествен момент, след който несъмнено ще последва смъртта. Болната не се беше свестила, та свещеникът не можа да я изповяда. Извърши само последно миропомазване, после взе да утешава малкия рицар и да го увещава да се предостави на Божията воля. Но пан Володиовски не се утеши от това, защото никакви думи не можеха да проникнат през неговата болка.

Целия ден смъртта се въртеше над Баша. Както паяк, скрит някъде в мрачните ъгли на потона, изпълзява понякога на светлина и по невидима нишка се спуска надолу, така понякога изглеждаше, като че ли ей сега смъртта ще се спусне над главата на Баша. И неведнъж на околните се струваше, че сянката й вече пада върху челото на Баша, че тая светла душичка вече разперва криле, за да отлети от Хрептьов някъде в безкрайните простори, в отвъдната страна на живота; после смъртта отново като паяк се криеше под потона и надеждата изпълваше сърцата.

Но това беше непълна и само временна надежда, защото никой не смееше да повярва, че Баша ще преживее болестта. Не се надяваше и Володиовски, ето защо болката му стана толкова голяма, че пан Заглоба, макар сам да беше изключително угнетен, започна да се страхува и да моли офицерите да се грижат за него.

— За Бога! Пазете го — казваше той, — защото може да се мушне с нож!

Наистина Володиовски съвсем не мислеше за такова нещо, но разкъсан от скръб и болка, непрекъснато се питаше:

„Как мога да живея аз, когато тя си отива? Как мога да пусна само най-милото ми същество? Какво ще каже тя, когато се огледа там и няма да ме намери при себе си?“

И като размишляваше така, той желаеше от цялата си душа да умре заедно с нея, защото както не можеше да си представи живота на земята без нея, така не разбираше как би могла тя да бъде щастлива без него в отвъдния живот и да не копнее по него.

След пладне зловещият паяк отново се скри под потона, червените петна по бузите на Баша позагаснаха, а огънят спадна дотолкова, че болната се свести малко.

Някое време тя лежа със затворени очи, после ги отвори, погледна малкия рицар в лицето и попита:

— Михалко, аз в Хрептьов ли съм?

— В Хрептьов, скъпа! — отговори Володиовски, като стискаше зъби.

— И ти наистина ли си при мене?

— Наистина! Как се чувстваш?

— Ах, добре!…

Изглежда, че сама не беше сигурна дали поради треската не й се мяркат измамни видения. Но от тоя момент тя се свестяваше все повече и повече.

Вечерта вахтмистър Люшня пристигна с хората си и изтърси от един чувал пред къщата каменецкия лекар заедно с лекарствата му. Лекарят беше едва жив. Но като разбра, че не се намира в разбойнически ръце, както мислеше, а е бил извикан по тоя начин при болна, наскоро му минаха повдиганията и той се залови пъргаво с лекуването, особено когато пан Заглоба му показа в едната си ръка кесия, пълна с дукати, в другата пълен пистолет и му рече:

— Това е наградата за живота й, а това за смъртта!

И още същата нощ, почти призори, зловещият паяк се скри някъде веднъж завинаги; вместо това присъдата на лекаря: „Ще боледува дълго, но ще оздравее“ — прозвуча като радостно ехо по целия Хрептьов. Когато Володиовски чу това за пръв път, падна на земята и така се разрида, та човек можеше да помисли, че плачът ще разкъса гърдите му; а на пан Заглоба така му прилоша от радост, че лицето му се покри с пот и той едва успя да извика: „Дайте да пия!“ Офицерите почнаха да се прегръщат един друг.

А на плаца отново се събраха драгуните, редниците и казаците на пан Мотовидло. Едва можеха да ги въздържат да не викат. Те искаха непременно да покажат по някакъв начин радостта си и започнаха да молят да им дадат няколкото затворени в хрептьовските изби разбойници, за да ги обесят за здравето на „пани“.

Но малкият рицар отказа.