Пан Володиовски

Четирийсет и четвърта глава

Кетлингови гостуваха около три седмици. След като изтече това време, Баша се опитваше да стане от леглото, но се видя, че още не може да се държи на крака. Здравето й се възвръщаше по-бързо от силите и лекарят й заповяда да лежи, докато те не се възстановят напълно.

А в това време настъпи пролет. Най-напред откъм Дивите поля и Черно море задуха силен и топъл вятър, който изпораздра и разръфа облачната завеса като прогнило от старост рухо222, а после започна да гони и пръска тия облаци по небето, както овчарско куче разгонва и пръска стадата овце. Понесените от него облаци често пъти обливаха земята с обилен дъжд от едри като дренки капки. Разтопените остатъци от сняг и лед образуваха езера по равната степ; от храсталаците взеха да се стичат струички вода, потоците по дъното на долищата придойдоха и всичко това се носеше към Днестър с шум, врява и вик, също както децата тичат радостни към майка си.

Между разкъсаните облаци час по час се показваше слънцето, светло, подмладено и някак мокро, сякаш окъпано в тая водна шир.

После светлозелените стъбълца на тревата захванаха да се показват от размекнатата земя; тънките клонки на дърветата и храстите набъбнаха от изобилни пъпки. Слънцето грееше все по-силно; по небето се появиха птичи ята; жерави, диви гъски, щъркели, после вятърът започна да докарва цели облаци от лястовици; жаби закрякаха като грамаден хор в затоплената вода; дребните сиви птички се разпяха до забрава — и през иглолистните и широколистни гори, през степта и долищата се понесе силен ек, сякаш цялата природа крещеше от радост и унес:

— Пролет! Уха! Пролет!

Но за тия нещастни краища пролетта носеше траур, а не радост, смърт, а не живот. Няколко дни след заминаването на Кетлингови малкият рицар получи следното съобщение от пан Мишлишевски:

Володиовски изпрати веднага своя слуга Пентка с тая новина при хетмана.

Самият той обаче не бързаше да напусне Хрептьов. Първо, като войник той не можеше да изостави тази станица без хетманска заповед, после, твърде много години беше прекарал в разправии с татарите, та знаеше, че чамбулите няма да тръгнат толкова скоро. Водите още не бяха се оттеглили, тревата не бе израсла достатъчно, а и казаците още се намираха по своите зимни селища. Турците малкият рицар очакваше едва през лятото, защото, макар вече да се събираха при Адрианопол, все пак такъв грамаден обоз, такива маси от войска, от прислуга, товари, коне, камили и биволи можеха да се движат извънредно бавно. Леките татарски конни части можеха да се очакват по-рано, в края на април или началото на май. Наистина преди главната сила, която броеше десетки хиляди бойци, винаги върху страната връхлитаха отделни чамбули и по-малки или по-големи шайки, както отделните капки дъжд падат преди същинския порой. Но малкият рицар не се страхуваше от тях. Дори елитна татарска конна част не беше в състояние да се противопостави на открито поле срещу конницата на Жечпосполита, та какво остава за такива банди, които при самата вест за приближаването на войска се пръскаха като прах пред вятър.

Във всеки случай имаше доста време, а дори и да не стигнеше, пан Володиовски не би имал нищо против да се сблъска с някои чамбули и да ги срази така болезнено, че да го помнят цял живот.

Той беше войник по плът и кръв, войник по професия, затова близостта на войната будеше у него жажда за неприятелска кръв, а едновременно му възвръщаше спокойствието.

Пан Заглоба, макар през дългия си живот да беше вече напълно обръгнал на големите опасности, беше по-малко спокоен. При внезапни случаи той умееше да прояви смелост; по-право, той си я беше създал в себе си чрез дългата, макар и често пъти неволна практика и през живота си беше нанесъл значителни победи, обаче винаги първата вест за военна опасност му правеше силно впечатление. Но когато малкият рицар му изложи своето гледище, и той доби по-добро настроение, дори започна да ругае целия Изток и да му се заканва.

— Когато християнски нации воюват помежду си — казваше той, — и Господ Иисус е тъжен, и всички светии се чешат по главата, защото обикновено бива така — загрижен ли е господарят, загрижени са и слугите; но който бие турчина, не може да направи нещо по-приятно за небето. От една духовна персона съм чувал, че на светците просто им се повдига, когато видят тия кучешки братя, поради това небесната храна и пития не им се услаждат и дори вечното им блаженство се разваля.

— Навярно ще да е така — отговори малкият рицар. — Само че турската мощ е безкрайно голяма, а нашата войска можеш да я побереш в шепата си.

— Но те няма да превземат цялата Жечпосполита я. Малко ли беше силен Carolus Gustavus? По онова време имаше война и със септентрионите224, и с казаците, и с Ракочи225, и с електора226 — а къде са те днес? Чак в техните краища отнесохме огън и меч…

— Това е вярно. Лично аз не бих се страхувал от тая война, особено защото — както съм казвал — трябва да направя нещо значително, за да се отплатя на Господ Иисус и пресветата Дева за милосърдието им към Башка. Дано само Бог ми даде удобен случай!… Но аз мисля за тия земи, които, по всичко изглежда, ще минат, макар и временно, заедно с Каменец в погански ръце. Представи си, ваша милост, какво опозоряване на божиите черкви ще бъде и какъв гнет за християнското население!

— Само за казаците не ми приказвай! Негодници! Те вдигнаха ръка срещу майка си, нека ги сполети онова, което си търсят сами. Най-важното е Каменец да удържи! Как мислиш, Михале, ще удържи ли?

— Мисля, че пан подолският генерал не го е укрепил, както трябва, а и гражданите, осигурени от местоположението, не са направили онова, което бяха длъжни. Кетлинг казваше, че там пристигнали полковете на епископ Тшебицки, които били много добре екипирани. За Бога! Ние издържахме при Збараж само зад един много слаб насип срещу също така изключително голяма сила, би трябвало да удържим и сега, защото Каменец е орлово гнездо…

— Ех! Орлово гнездо — но не се знае дали в него ще се намери орел, какъвто беше Вишньовецки, или само някаква врана. Ти познаваш ли подолския генерал?

— Богат пан и добър войник, но малко небрежен.

— Зная, познавам го. Неведнъж съм го укорявал за това. Пановете Потоцки искаха навремето да замина с него в чужбина заради образованието му, та покрай мене да се научи на изискани маниери. Но аз казах: „Няма да замина, защото е отпуснат, защото нито един негов ботуш няма две уши и по дворците ще ходи с моите, а сахтиянът е скъп.“ После при Мария Людвика ходеше като французите, но чорапите му непрекъснато падаха и прасците му бяха все голи. Той не може и вода да носи на Вишньовецки!

— Каменецките жълтогащници227 също се страхуват много от обсадата, защото търговията им ще спре. Те биха предпочели да бъдат под турчина, стига да не затварят дюкяните си.

— Негодници! — каза Заглоба.

И двамата с малкия рицар се замислиха дълбоко върху бъдещата съдба на Каменец; освен това те мислеха и за Баша, която ще трябва да сподели съдбата на всички жители, ако крепостта бъде превзета.

Но след малко пан Заглоба се удари по челото.

— Я виж! — каза той. — Защо сме се загрижили ние така? Ами за какво ни е дотрябвало да отиваме в тоя въшкав Каменец и да се затваряме там? Не е ли по-добре за тебе да отидеш при хетмана и да действаш срещу неприятеля на бойното поле? В такъв случай Башка няма да се запише в хоронгва я и ще трябва да замине за някъде, но не за Каменец, а някъде далече, ако щеш при Скшетуски. Михале! Бог гледа в сърцето ми и вижда какво голямо желание имам да се бия с поганците, но за тебе и за Башка ще направя това и ще я откарам.

— Благодаря ти, ваша милост — отговори малкият рицар. — Ако аз не бъда в Каменец, и Башка няма да настоява да отиде там, но какво ще правим, ако дойде заповед от хетмана?

— Какво ще правиш, като дойде заповед ли?… Да ги вземе дяволът всички тия заповеди!… Какво ще правиш ли?… Чакай! Започвам да мисля по-ясно. Трябва да изпревариш заповедта!

— Как така?

— Пиши веднага на пан Собески, уж че му съобщаваш новини, а накрая кажи, че coram228 на близката война поради обичта, която чувстваш към него, би искал да бъдеш при неговата особа и да действаш на бойното поле. За Бога! Това е отлична мисъл! Защото, първо, немислимо е такъв преследвач като тебе да бъде затворен зад стените, вместо да се бие на полето, и, второ, за това писмо хетманът ще те обикне още повече и ще пожелае да те има при себе си. Той също така ще се нуждае от верни войници… Слушай само: ако Каменец се защити, славата ще падне върху подолския генерал, а каквото покажеш ти на бойното поле, то ще отиде за слава на хетмана. Не се страхувай! Хетманът няма да те даде на генерала. По-скоро ще даде някого другиго, но тебе или мене няма да даде!… Пиши писмо! Напомни му за себе си! Ех! Умът ми заслужава нещо по-хубаво, а не да го кълват кокошки по бунищата! Михале! Да пийнем ли нещо по тоя случай, а?! Пиши писмо!

Володиовски наистина се зарадва много; той прегърна пан Заглоба и като помисли малко, каза:

— И при това няма да измамя нито Господа-Бога, нито отечеството, нито хетмана, защото не ще и дума, че на бойното поле ще мога да се проявя много повече. От сърце ти благодаря, ваша милост. И аз мисля, че хетманът ще пожелае да ме има под ръка, особено след като му пиша. Но за да не оставя и Каменец, знаеш ли какво ще направя, ваша милост? Ще екипирам с мои средства малко пехота и ще я пратя в Каменец. И това ще пиша веднага на хетмана.

— Още по-добре! Но откъде ще вземеш хора, Михале?

— В подземията имам около четирийсет разбойници и обирници, тях ще взема. Колкото пъти заповядвах да обесят някого, Башка винаги ме молеше да му подаря живота и много пъти вече ме е съветвала да направя от тия разбойници войници. Не исках, защото беше необходим пример. Но сега войната е пред нас и всичко може. Те са здравеняци, вече мирисали барут. Ще обявя освен това, че който доброволно дойде от долищата или скривалищата и се запише във войската, ще му бъдат простени досегашните престъпления. Ще се съберат около стотина души… Башка също ще бъде доволна. Голямо бреме свали от сърцето ми, ваша милост!…

И още същия ден малкият рицар изпрати нов пратеник до хетмана, а на разбойниците обяви милост и помилване, ако постъпят в пехотата. Те се съгласиха с радост и обещаха да привлекат и други. Баша се зарадва безкрайно много. Докараха шивачи от Ушица, от Каменец и откъдето можеше, за да шият униформи. Някогашните разбойници се обучаваха на хрептьовския плац, а пан Володиовски се радваше в сърцето си при мисълта, че самият той ще действа на бойното поле срещу нападателя, че няма да изложи жена си на опасностите от обсадата, а на Каменец и отечеството ще окаже значителна услуга.

Тая дейност продължи няколко седмици, докато една вечер пратеникът се върна с писмо от пан хетмана Собески.

Хетманът пишеше следното:

Това писмо, прочетено в присъствието на офицерите, направи силно впечатление, защото всички те предпочитаха да служат на бойното поле, отколкото в крепост. Володиовски наведе глава.

— Какво мислиш, Михале? — запита Заглоба.

А той повдигна вече успокоеното си лице и отговори със също така спокоен глас, сякаш не беше преживял никакво разочарование в надеждите си:

— Ще отидем в Каменец… Какво имам да мисля?

И можеше да се стори на човек, че нищо друго никога не бе мислил.

След малко обаче той размърда мустачки и рече:

— Хей, мили другари, ще отидем в Каменец, но няма да го дадем, освен ако загинем сами!

— Освен ако загинем! — повториха офицерите. — Веднъж умира човек.

Пан Заглоба помълча някое време, шареше с очи по насъбраните, но като видя, че всички чакат това, което иска да каже, внезапно въздъхна и каза:

— Идвам с вас. Дявол да го вземе!