Пан Володиовски

Трийсет и първа глава

Лютата зима покри горите с дебел кит и препълни долищата до връх с огромни преспи, така че цялата страна изглеждаше като една бяла равнина. Внезапно връхлетяха силни виелици, при които хора и стада гинат под снежния покров, пътищата станаха невидими и опасни, но въпреки това пан Богуш пътуваше с всички сили към Яворов, за да сподели с хетмана час по-скоро великите замисли на Азия. Шляхтич от граничните области, израснал при постоянна казашка и татарска заплаха, проникнат от мисълта за опасностите, които заплашваха отечеството при бунтовете, нахлуванията и от цялата турска мощ, в тия замисли той виждаше едва ли не спасение на отечеството и свято вярваше, че дълбоко почитаният от него, както и от всички крайгранични жители хетман няма да се поколебае нито за миг, щом става дума за увеличаване силите на Жечпосполита, затова пътуваше с радост в сърцето въпреки виелиците, затрупаните пътища и снеговалежите.

Най-сетне един неделен ден той стигна заедно със снега в Яворов, завари благополучно хетмана и поръча веднага да му съобщят за него, макар да го предупреждаваха, че хетманът е зает денем и нощем да пише и изпраща писма, та почти няма време дори да се нахрани. Но неочаквано хетманът нареди да го поканят веднага. И след съвсем малко чакане между придворните старият войник се поклони пред коленете на своя вожд.

Той намери пан Собески много променен и със загрижено лице, защото това бяха най-тежките години от неговия живот. Името му още не беше се разчуло по всички краища на християнския свят, но в Жечпосполита вече го обкръжаваше славата на велик пълководец и страшен победител на мохамеданите.

Поради тая слава на времето си му бе поверен жезълът на велик хетман и защитата на източната граница, но към хетманското достойнство не му прибавиха нито войска, нито пари. Въпреки това победата и досега го следваше така вярно, както сянката върви след човека. С шепа войска той победи при Подгайци, с шепа войска прекоси като огън надлъж и нашир Украйна, превърна на пух и прах многохилядни чамбули, превзе бунтовнически крепости, сееше страх и ужас от полското име. Но сега над нещастната Жечпосполита се беше надвесила война с най-страхотната от тогавашните сили, война с целия мюсюлмански свят. За Собески вече не беше тайна, че когато Дорошенко предал Украйна и казаците на султана, той му обещал да раздвижи Турция, Мала Азия, Арабия, Египет чак до вътрешността на Африка, да обяви свещена война и да тръгне лично, за да иска от Жечпосполита нов „пашалък“. Гибелта се надигаше като хищна птица над цяла Рус, а в това време в Жечпосполита цареше безредие, шляхтата се бунтуваше в защита на своя неспособен избраник и събрана във въоръжени станове, ако беше готова за някаква война, това беше може би за гражданска. Изтощеният от неотдавнашните войни и военни конфедерации203 край беше обеднял; в него вилнееше завист, взаимно недоверие ядеше сърцата. Никой не искаше да вярва, че надвисва война с мюсюлманската мощ, и обвиняваше великия предводител, че нарочно пуска слухове за нея, та да отклони умовете от вътрешните разпри; още по-жестоко го обвиняваха, че сам е готов да повика турците, за да осигури победа на своята партия; обявяваха го просто за предател и ако не беше войската, не биха се поколебали да го изправят пред съд.

А той стоеше изправен пред бъдещата война, при която от изток щяха да нахлуят стотици хиляди диви хора, стоеше без войска, само с шепа войници, толкова малко, че султанският двор имаше повече слуги; без пари, без средства за възстановяване на разрушените фортове, без надежда за победа, без възможност за отбрана, без да е убеден, че смъртта му ще пробуди вцепенената страна, както някога смъртта на Жулкевски, и ще роди отмъстител.

Затова грижа беше легнала върху челото му, а прекрасното му лице, подобно на лице на римски триумфатор с лавров венец на челото, носеше следи от скрита болка и безсънни нощи.

Щом видя обаче пан Богуш, добродушна усмивка проясни лицето на хетмана; той сложи ръце върху раменете на поклонилия се пред коленете му и каза:

— Здравей, войнико, здравей! Не очаквах да те видя толкова скоро, но затова си ми още по-мил в Яворов. Откъде идеш? От Каменец ли?

— Не, светлейши пане хетмане. Дори не съм ходил в Каменец. Идвам право от Хрептьов.

— Какво прави там моето малко войниче? Здраво ли е и дали е очистил поне малко ушицките дебри?

— Дебрите са вече толкова спокойни, че дете може да минава безопасно през тях. Разбойниците са избесени, а през последните дни Азба бей с цялата му шайка беше така разбит, че и свидетел на поражението му не остана. Аз пристигнах там точно в деня, когато разбойниците бяха унищожени.

— Познавам Володиовски. Само Рушчиц в Рашков може да се сравни с него. Но какво говорят там в степите? Има ли някакви пресни новини от Дунава?

— Има, но лоши. През последните дни на зимата в Адрианопол ще се състои голям военен сбор.

— Това вече зная. Сега има само лоши новини: лоши от страната, лоши от Крим и от Стамбул.

— Все пак не всички са лоши, светлейши пане хетмане, защото аз самият нося толкова щастлива новина, че ако бях турчин или татарин, сигурно щях да искам мущулук204.

— Все едно, че от небето си ми паднал! Хайде! Говори бързо, прогони грижата ми!

— Но аз съм толкова измръзнал, ваша светлост, та чак разумът ми се е вкочанясал в главата.

Хетманът плесна с ръце и заповяда на слугата да донесе медовина. След малко донесоха покрита с плесен дамаджана, а също така свещници със запалени свещи, защото, макар да беше още рано, снежните облаци бяха направили деня толкова мрачен, че и навън, и в стаите сякаш цареше здрач.

Хетманът наля и пи за здравето на госта, а той се поклони ниско, гаврътна чашата си и рече:

— Първата новина е, че този Азия, който трябваше да привлече обратно на наша служба липковските и черемисовските ротмистри, не е никакъв Мелехович, а е син на Тухай бей!

— На Тухай бей ли?… — попита пан Собески учуден.

— Да, ваша светлост. Разкри се, че пан Ненашинец го отвлякъл от Крим още като дете, но при завръщането си го загубил и Азия попаднал у пановете Нововейски, където расъл, без да знае, че произхожда от такъв баща.

— Странно ми беше, че той, толкова млад, има такова обаяние всред татарите. Но сега разбирам: та нали и казаците, дори тия, които останаха верни на родината ни, смятат Хмелницки за нещо свято и се гордеят с него.

— Именно, именно! Същото казвах на Азия! — рече пан Богуш.

— Странни са Божиите пътища — отговори хетманът след малко. — Старият Тухай проля реки кръв от нашето отечество, а младият му служи или поне досега му е служил вярно, защото не знам дали сега не ще му се поиска да вкуси от кримското величие.

— Сега? Сега той е още по-верен — и тук ще започне втората ми новина, в която може би се съдържа и сила, и замисъл, и спасение за угнетената Жечпосполита. Кълна се в Бога, че заради тая именно новина презрях трудностите и опасностите, за да я съобщя час по-скоро и да зарадвам загриженото сърце на ваша светлост.

— Слушам внимателно — каза пан Собески.

Богуш почна да излага замислите на Тухайбейович и ги излагаше толкова разпалено, че наистина стана красноречив. От време на време той си наливаше медовина с разтреперана от вълнение ръка, като преливаше чашата с благородното питие, и говореше, говореше…

Пред изумените очи на великия хетман сякаш преминаваха светли образи на бъдещето: и така хиляди и десетки хиляди татари вървяха заедно с жените, децата и стадата си към земя и свобода; уплашените казаци, като виждаха тая нова сила на Жечпосполита, удряха покорно чело пред нея, пред краля и хетмана; и нямаше вече бунтове в Украйна, не вървяха по старите пътища унищожителните като огън или наводнение разбойнически чамбули към Рус, а вместо това по безкрайните степи летяха заедно с полски и казашки войски чамбули на украинска татарска шляхта, свиреха тръби и гърмяха барабани…

И дълги години прииждаха коли след коли, а в тях въпреки заповедите на хана и султана — множество народ, който беше предпочел закона и свободата пред гнета, украинския чернозем и хляба — пред гладните си досегашни местожителства… И някогашната вражеска сила идваше да помага на Жечпосполита — Крим се обезлюдяваше; някогашната мощ се изплъзваше от ръцете на хана и султана и тях ги обхващаше страх, защото от степите, от Украйна ги гледаше заплашително в очите новият хетман на новата татарска шляхта, страж на Жечпосполита и верен неин защитник, славният син на страшен баща — младият Тухайбейович.

Румени петна избиха по лицето на Богуш, като че ли той се упоява от собствените си думи, накрая вдигна нагоре двете си ръце и възкликна:

— Ето какво нося! Ето какво е излюпило в хрептьовските пущинаци това змейско отроче. А сега му трябват само писмата и позволението на ваша светлост, за да прати зов към Крим и край Дунав! Ваша светлост! Дори Тухайбейович да не направи нищо повече от това, че ще разпали огън в Крим и край Дунав, ще предизвика раздори, ще събуди хидрата на междуособиците, ще вдигне едни улуси срещу други — пак ще окаже голяма и безсмъртна услуга на Жечпосполита в навечерието на войната, повтарям: в навечерието на войната!

Но пан Собески се разхождаше с големи крачки по стаята и мълчеше. Великолепното му лице беше мрачно, почти страшно; той се разхождаше и изглеждаше, че разговаря в душата си — неизвестно дали със себе си, или с Бога.

Най-сетне великият хетман задуши колебанието в душата си, защото се обърна към оратора със следните думи:

— Богуш, такова писмо и такова позволение аз няма да дам, докато съм жив, дори да имах право на това.

Думите паднаха така тежко, сякаш бяха излети от разтопено олово или желязо, и така притиснаха Богуш, че той чак онемя за малко, наведе глава и едва след доста време измънка:

— Защо, ваша светлост, защо?…

— Най-напред ще ти отговоря като държавник: името на Тухайбейовчи наистина би могло да привлече certum quantum205 татари, ако при това им се обещаят земя, свобода и шляхтички привилегии. Но не биха дошли толкова, колкото сте си въобразили. Освен това луда постъпка би било да се викат татари в Украйна, да заселваме там нов народ, когато дори само с казаците не можем да се справим. Казваш, че между тях веднага биха започнали раздори и войни, че щели да бъдат готов меч над казашката шия, но кой ти гарантира, че тоя меч няма да се обагри и с полска кръв? Аз не съм познавал досега този Азия, но сега виждам, че в гърдите му живее змеят на надменността и амбицията, затова повторно питам: кой ще ти гарантира, че в него не се крие втори Хмелницки? Той ще бие казаците, но ако Жечпосполита не го задоволи в нещо или го заплаши със закон и наказание за някое своеволие, тогава именно той ще се съюзи с казаците и ще извика нови мравуняци от изток, както Хмелницки повика Тухай бей; на самия султан ще се покори, както се покори Дорошенко, и вместо увеличаване на нашата сила ще последва нова кръвнина, ще ни сполетят нови поражения.

— Ваша светлост. Станат ли татарите шляхтичи, те ще държат вярно страната на Жечпосполита.

— Липковците и черемисовците малко ли бяха? Те бяха отдавна шляхтичи и пак преминаха на султанска служба.

— На липковците не бяха запазени привилегиите.

— А какво ще стане, ако шляхтата, което е съвсем сигурно, предварително се противопостави на такова разширение на шляхтичките прерогативи? С какви очи, с каква съвест искаш да даваш на диви и хищни тълпи, които досега непрекъснато са съсипвали нашето отечество, сила и право да решават нейната съдба, да избират крале, представители да изпращат на сеймовете? Защо да им се дава такава награда? Каква лудост е прихванала тоя липковец и какъв зъл дух е овладял тебе, стари воине, че си позволил така да те излъжат и подведат, та да повярваш в такова безчестие и в такова невъзможно нещо?

Богуш сведе очи и отговори с неуверен глас:

— Ваша светлост! Аз предварително знаех, че съсловията ще се противопоставят, но Азия казва, че щом татарите веднъж се заселят с разрешението на ваша светлост, тогава вече не ще се оставят да бъдат изгонени.

— Човече, значи той вече е заплашвал, вече е размахвал меч над Жечпосполита, а ти не си разбрал това?!

— Ваша светлост! — отвърна отчаяно Богуш. — Най-сетне би могло да не се правят шляхтичи всичките татари, да речем, само най-знатните, а останалите да бъдат обявени за свободни хора. Те и така ще дойдат в отговор на призива на Тухайбейович.

— Тогава не е ли по-добре да обявим всичките казаци за свободни хора? Прекръсти се, стари воине, защото, казвам ти, зъл дух те е овладял.

— Ваша светлост…

— И това още ще ти кажа — тук пан Собески смръщи лъвското си чело, а очите му заблестяха, — че дори да стане всичко така, както казваш, дори чрез това нашата сила да порасне, дори войната с турчина да бъде избегната, дори самата шляхта да иска това, пак никога няма да допусна такова нещо, докато ето тая ръка държи сабята и може да се прекръсти — никога, кълна се в Бога!

— Защо, ваша светлост? — повтори пан Богуш, като кършеше ръце.

— Защото аз съм не само полски хетман, но и християнски; защото стоя на стража на кръста! И макар казаците още по-жестоко да късат вътрешностите на Жечпосполита, аз няма да сека вратовете на заслепения, но християнски народ с погански меч. Защото правя ли това, аз бих казал „ракка!“206 на нашите бащи и деди, на моите собствени деди, на техния прах, кръв и сълзи, на цялата някогашна Жечпосполита. За Бога! Ако ни чака погуба, ако е съдено нашето име да стане име на мъртви, а не на живи, нека след нас да остане славата и споменът за оная служба, която ни е определил Бог; нека потомците, когато гледат тия кръстове и гробове, да кажат: „Тук са защитавали християнството, кръста срещу мохамеданския разврат, докато са имали дъх в гърдите, кръв в жилите, и са паднали за другите народи.“ Това е нашата служба, Богуш! Ние сме крепостта, в която Христос е затъкнал на стената своето страдание, а ти убеждаваш мене, войника Божи, нещо повече — командира, пръв да отварям портата и да пускам поганците като вълци в кошара, и да предавам на сеч Исусовите овчици! По-добре да страдаме от чамбулите, по-добре да търпим бунтове, по-добре да дойде тая страшна война, по-добре аз и ти да паднем, по-добре цялата Жечпосполита да загине, отколкото да опозорим името й, да се лишим от слава и да изменим на службата си пред Бога!

След тия думи пан Собески се изправи с целия си ръст, а на лицето му бе отразено такова сияние, каквото трябва да е имал Готфрид де Буйон207, когато се е втурнал към стените на Ерусалим с възгласа: „Бог иска така!“, а пан Богуш се почувстваха прах пред тия думи, Азия също му се стори прах пред пан Собески, а пламенните замисли на младия татарин почерняха и изведнъж станаха нещо нечестно и напълно позорно в очите на Богуш.

А и какво би могло да се каже след декларацията на хетмана, че е по-добре човек да загине, отколкото да измени на службата Божия? Какви още аргументи да приведе? И горкият шляхтич сам не знаеше дали да падне пред коленете на хетмана или да почне да се бие в гърдите и да повтаря: „Mea culpa, mea maxima culpa!“208

В тоя момент в близката черква на доминиканския манастир се разнесе звън на камбани.

Щом ги чу, пан Собески каза:

— Звънят за вечерня! Богуш, да отидем и се помолим на Бога!