Пан Володиовски

Четирийсет и пета глава

А когато земята просъхна и тревата избуя, ханът тръгна лично начело на петдесетхилядна кримска и астраханска орда в помощ на Дорошенко и разбунтуваните казаци. И самият хан, и неговите роднини султанчета, и всички по-значителни мурзи и бейове бяха облечени със специални кафтани230, изпратени подарък от падишаха, и отиваха към Жечпосполита не вече така, както ходеха обикновено за плячка и роби, а на свещена война, на „кесим“ и „смърт“ на Лехистан и християнството.

Друга още по-голяма буря се събираше при Адрианопол, а срещу това наводнение стърчеше само каменецската скала — останалата Жечпосполита се простираше като открита степ или лежеше като болен човек, който няма сили не само да се отбранява, но и да става на крака. Изтощили я бяха предишните, макар в края на краищата победоносни войни с шведите, с прусите, московците, казаците, унгарците; изтощили я бяха военните конфедерации и бунтовете на прокълнатия Любомирски — а сега окончателно я бяха обезсилили домашните разпри, неспособността на краля, несъгласията между големците, слепотата на безразсъдната шляхта и заплахата от вътрешни размирици. Напразно великият Собески предупреждаваше за надвисналата гибел — никой не искаше да повярва, че ще има война; пренебрегнаха мерките за отбрана, съкровището нямаше пари, а хетманът — войска. Срещу силата, с която едва би могъл да се справи само един съюз на всички християнски народи, хетманът можеше да противопостави едва няколко хиляди души.

В това време на Изток, където всичко ставаше по волята на падишаха, а народите бяха като меч в ръката на един човек, работите се развиваха съвсем другояче. От момента, когато бе развято голямото знаме на пророка и окачени бунчуци върху портата на сарая231 и по сарайските кули, а улемите232 започнаха да проповядват свещена война, половин Азия и цяла Северна Африка се раздвижи. Самият падишах през пролетта излезе на Кучункаурийските ливади и започна да трупа отдавна невиждана по света сила. Сто хиляди спахии и еничари, елит на турската войска, застанаха при неговата свещена особа, а после взеха да пристигат войски от всичките най-далечни краища и владения. Които живееха в Европа, дойдоха най-рано. Пристигнаха маси от конници от бошницки233 бегове, които приличаха на зората по цвета на дрехите си и на светкавици по устрема си; дойдоха диви албански бойци, пехотинци, които воюваха с ханджари; пристегнаха части от сръбски потурнаци, надойдоха тълпи от населението, което живееше край Дунава и по-долу, отвъд Балкана, и още по-долу, чак до гръцките планини. Всеки паша водеше цяла армия, която сама би била способна да залее беззащитната Жечпосполита. Пристигнаха власи и молдавци, надойдоха многобройни добруджански и белгородски татари; дойдоха няколко хиляди липковци и черемисовци, които предвождаше страшният Азия Тухайбейович и които щяха да бъдат водачи по нещастната, добре позната на тях страна.

А после започнаха да прииждат опълчения от Азия. Пашите на Сивас, Бруса, Алеп, Дамаск, Багдад освен редовните войски докараха със себе си въоръжени тълпи, като се почне от диви планинци от обраслите с кедър планини на Мала Азия, та се свърши с мургавите жители на крайбрежията на Тигър и Ефрат. Явиха се по призива на халифа и арабите, чиито наметала покриха като сняг Кучункаурийските ливади; между тях имаше и бедуини от пясъчните пустини, и жители на градовете от Мека до Медина. Не остана вкъщи и васалната египетска сила. Които живееха в многолюдния Кайро, които всяка вечер гледаха към пламналите от залеза пирамиди, които блуждаеха по развалините на Тива, които населяваха ония мрачни земи, откъдето извираше свещеният Нил и чиято кожа бе обгоряла от слънцето като сажди — всички те сега стояха въоръжени край адрианополската крепост и всяка вечер се молеха за победата на исляма и за гибелта на оная страна, която единствена закриваше от векове останалия свят пред последователите на пророка.

Въоръжените хора бяха стотици хиляди, стотици хиляди коне цвилеха по ливадите, стотици хиляди биволи, овце и камили пасяха наблизо до конските стада. Можеше да се помисли, че по заповед на Бога ангел е изгонил хората от Азия, както някога Адам от рая, и им е заповядал да тръгнат към страни, където слънцето е по-бледо и степта зиме се покрива със сняг. И те вървяха заедно със стадата, неизброим мравуняк бели, мургави и черни бойци. Колко ли езика се чуваха там, колко ли различни облекла блестяха на пролетното слънце! Народи се чудеха на народи; чужди бяха обичаите на едни за други, непознато оръжието, различни начините на воюване и само вярата обединяваше тези чергарски поколения, само когато муезините започваха да зоват за молитва, само тогава тия разноезични маси се обръщаха с лице към изток и в един глас призоваваха Аллаха.

Самата прислуга около султана беше по-многобройна от всичките войски на Жечпосполита. След войската и въоръжената доброволческа маса се влачеха тълпи от търговци, които продаваха всякаква стока; техните коли заедно с военните се нижеха като река.

Двама паши с тройни бунчуци начело на две войски имаха за задача само да доставят храна за тая човешка маса — и всичко имаше в изобилие. Сангританският началник на санджак бдеше над цял обоз с барут. Заедно с войската вървяха двеста оръдия, от тях десет „разрушителни“, такива големи, каквито не притежаваше никой християнски владетел. Азиатските бейлербейове се намираха на дясното крило, а европейските — на лявото. Шатрите заемаха толкова голямо пространство, че наспроти тях Адрианопол изглеждаше като не особено голям град. Само султанските шатри, блеснали от пурпур, от копринени шнурове, атлази и златни бродерии, сякаш образуваха отделен град. Между тях се движеха въоръжени стражи, черни скопци от Абисиния с жълти и сини кафтани; грамадни хамали от кюрдските племена, предназначени да носят товари; млади узбекски момчета с неимоверно хубави лица, закрити с копринени пискюли — и множество друга прислуга, пъстра и ярка като степни цветя; коняри, трапезници, носачи на лампи, най-сетне придадени за обслужване на по-важните придворни.

На обширния плац около султанския двор, който по блясък и разкош напомняше обещания на правоверните рай, се намираха не толкова грамадните, но също така по царски устроени дворове на везира, на улемите и на анадолския паша, младия каймакамин234 Кара Мустафа, към когото бяха обърнати очите на султана и на всички в целия стан като към бъдещо „слънце на войната“.

Пред шатрите на падишаха се виждаха блестящи стражи от „поляхска“235 пехота с толкова високи чалми, че хората, които ги носеха, изглеждаха като великани. Тая стража беше въоръжена с джирити, прикрепени на дълги пики, и с къси криви мечове. Техните платнени шатри се допираха до шатрите на султана. По-нататък следваше станът на страхотните еничари, въоръжени с мускети и копия, които съставяха ядрото на турското могъщество. Нито германският император, нито френският крал можеха да се похвалят с пехота, равна на тая по брой и бойна опитност. Във войните с Жечпосполита по-мекият изобщо султански народ не можеше да се мери при равна сила с редовните полски войници и понякога ги надмогваше и побеждаваше само с безкрайното си числено превъзходство. Но еничарите се осмеляваха да излизат дори срещу редовните конни хоронгви. Те будеха ужас в целия християнски свят и дори в самия Цариград. Често пъти и самият султан трепереше пред тия преторианци, а главният ага на тия „агънца“ биваше един от най-важните големци в дивана236.

Зад еничарите се намираха спахиите, зад тях — редовните войски на пашите, а по-нататък — башибозушките маси. Целият този стан се намираше от няколко месеца при Адрианопол и чакаше да се попълни с пълчищата, които прииждаха от най-далечните кътове на турските владения, а пролетното слънце да изсмуче влагата от земята и с това да улесни похода към Лехистан.

А слънцето, сякаш и то подчинено на волята на султана, светеше спокойно. От началото на април до май само няколко пъти топли дъждове оросиха Кучункаурийските ливади, иначе над султанските шатри висеше без нито едно облаче лазурният божи шатър. Дневните лъчи играеха по белите платна, по издутите чалми, по пъстроцветните кефии237, по острията на шлемовете, по знамената и джиритите и потапяха всичко — и стана, и шатрите, и хората, и стадата — в море от ярка светлина. Вечер върху чистото небе блестеше незакрит от мъгла лунният сърп и тихо покровителстваше тия хиляди, които отиваха под неговия знак да превземат нови и нови земи; после той се издигаше все по-високо на небето и побледняваше при сиянието на огньовете. Но когато те пламваха по цялото безкрайно пространство, когато пешите араби от Дамаск и Алеп, наричани масаладилари, запалеха зелените, червените, жълтите и сините лампи при султанските и везирски шатри, можеше да се помисли, че къс от небето е паднал на земята и че звезди така блестят и мигат по ливадите.

Образцов ред и дисциплина цареше всред тия огромни маси. Пашите се огъваха като тръстика при вятър пред султанската воля, пред тях се огъваше войската. Нямаше недостиг на храна за хората и стадата. Всичко беше доставено в повече, отколкото трябва, и всичко навреме. При образцов ред минаваха също така часовете за военно обучение, часовете за храна и молитва. В момента, когато муезините почнеха да призовават на молитва от набързо построените дървени минарета, цялата войска се обръщаше с лице към изток, всеки постилаше пред себе си кожа или килимче и всички като един човек падаха на колене. При тая гледка и дисциплина сърцата се радваха, а душите се изпълваха със сигурна надежда в победата.

Султанът пристигна в стана към края на април, но не тръгна веднага на поход. Той чака повече от месец да просъхне земята: в това време обучаваше войската, привикваше я към лагерния живот, управляваше, приемаше посланици и съдеше под пурпурен балдахин. Прекрасната като сън първа съпруга Касека го придружаваше в тоя поход, а с нея вървеше и дворът й, също така подобен на райски сън.

Позлатена кола возеше султанската съпруга под шатър от пурпурна тафта, зад нея следваха други коли и бели сирийски камили, покрити също така с пурпур, които носеха товари. Хубавици и баядерки й пееха песни по пътя. Сладките тонове на тихи инструменти се обаждаха веднага щом, уморена от пътя, притваряше копринените клепачи на очите си и я люлееха приспивно. През време на дневния зной над нея вееха ветрила от щраусови и паунови пера; скъпоценни източни благовония горяха в индийски вази пред нейните шатри. Придружаваха я всичките съкровища, чудеса и богатства, каквито можеха да си позволят само Изтокът и султанското могъщество. Приказни хубавици, баядерки, черни скопци, момчета прислужници, хубави като ангели, сирийски камили, коне от пустините на Арабия — с една дума: цялата свита блестеше от скъпоценности, ламета, сърма, лъщеше като дъга от диаманти, рубини, смарагди и сапфири. Пред това шествие народите падаха по лице, без да смеят да погледнат към лицето, на което само падишахът имаше право — и това шествие изглеждаше или свръхземно видение, или действителност, която самият Аллах бе свалил на земята от света на виденията и сънните блянове.

Но слънцето грееше все по-силно и най-сетне дойдоха горещи дни. Тогава една вечер издигнаха знаме на висока мачта пред султанския шатър и оръдеен гръм възвести на войските на народите, че походът към Лехистан започва. Загърмя грамадният свещен барабан, забумтяха всички други, обадиха се пронизителните гласове на пищялки, нададоха вой набожни полуголи дервиши — и реката тръгна надвечер, за да избегне слънчевия зной. Но същинската войска щеше да тръгне едва няколко часа след даването на първия сигнал. Най-напред тръгна обозът, после ония паши, които се грижеха за прехраната на войската, последваха ги цели легиони от занаятчии, които щяха да опъват шатрите, тръгнаха както товарните стада, така и предназначените за клане. Походът щеше да продължава по шест часа и през тая нощ, и през следващите, и при такъв ред, че когато войникът пристигнеше на мястото за престоя, винаги намираше осигурена и храна, и почивка.

Когато най-после дойде време да тръгне и войската, султанът се изкачи на една могила, за да обгърне с поглед цялата си сила и да се нарадва на гледката й. С него бяха везирът, улемите и младият каймакамин Кара Мустафа, „изгряващото слънце на войната“, и стража от рота „поляхска“ пехота. Нощта беше спокойна и ясна; луната светеше много ярко — и султанът би могъл да обхване с око всичките си войски, ако не беше обстоятелството, че никое човешко око не би успяло да ги обхване изведнъж, защото макар да вървяха гъсто едни до други, частите в поход заемаха няколко мили.

Въпреки това той се радваше в сърцето си и като прехвърляше благовонните зърна на броеницата си от сандалово дърво, вдигаше очи към небето, за да благодари на Аллаха, че го е направил господар на толкова войска и толкова народи. Внезапно, когато началото на обоза вече почти се беше загубило в далечината, той прекъсна молитвата си, обърна се към младия каймакамин Кара Мустафа и каза:

— Забравих кой се движи като предна стража…

— Райска светлост! — отговори Кара Мустафа. — Като предна стража се движат липковците и черемисовците, а ги води твоето куче Азия, синът на Тухай бей…