Пан Володиовски

Четирийсет и шеста глава

След дългия престой на Кучункаурийските ливади Азия Тухайбейович наистина тръгна с липковците начело на похода на цялата турска войска към границите на Жечпосполита.

След тежкото поражение, което понесоха неговите намерения и личност от храбрата ръка на Баша, щастливата му звезда сякаш отново светваше. Преди всичко той оздравя. Наистина хубостта му беше веднъж завинаги унищожена: едното му око бе съвсем изтекло, носът смазан, а лицето му, някога подобно на соколова глава, бе станало ужасно и страшно. Но тъкмо този страх, който овладяваше хората, му създаваше още по-голяма слава между дивите добруджански татари. За неговото идване се разчу по целия стан, а подвизите му растяха в разказите на хората. Говореше се, че докарал всички липковци и черемисовци на султанска служба; че измамил ляхите, както никой не ги е измамвал; че изгорил всички градове по днестърския път, изклал гарнизоните им и взел грамадна плячка. Тия, които сега щяха да отидат в Лехистан, тия, които идеха от далечните краища на Изтока и не бяха опитали досега ляхското оръжие, тия, чиито сърца биеха неспокойно при мисълта, че скоро ще трябва да се изправят очи срещу очи срещу страшната конница на неверните — виждаха в лицето на младия Азия боеца, който вече се беше бил с ляхите, който не се беше уплашил от тях, напротив — беше ги победил и сложил щастливо начало на войната. Видът на „багадира“ изпълваше сърцата с надежда; а понеже Азия беше син на страшния Тухай бей, чието име гърмеше по целия Изток, очите на всички още повече се обръщаха към него.

— Ляхи са го отгледали — казваха, — но той е син на лъв, изпохапал ги и се върна на служба на падишаха.

Самият везир пожела да го види, а „изгряващото слънце на войната“, младият каймакамин Кара Мустафа, влюбен във военната слава и в дивите бойци, го обикна. Двамата го разпитваха внимателно за Жечпосполита, за хетмана, за войската, за Каменец и се радваха на отговорите му, защото от тях виждаха, че войната ще бъде лесна, че тя трябва да донесе победа на султана, поражение на ляхите, а на тях двамата прозвището гази, което значи завоеватели. Затова по-късно Азия често пъти имаше случай да пада по лице пред везира, да седи на прага на каймакамовия шатър и от двамата получи като дар много камили, коне и оръжие.

Великият везир му подари кафтан от сребърно ламе, а това облекло го издигаше в очите на всички липковци и черемисовци. Кричински, Адурович, Моравски, Грогхолски, Творовски, Александрович, с една дума, всички тия ротмистри, които някога живееха в Жечпосполита и й служеха, а сега бяха преминали към султана, се поставиха безропотно под командването на Тухайбейович и почитаха в негово лице както княжеския произход, така и боеца, който бе получил кафтан. Така той стана влиятелен мурза и повече от две хиляди бойци, несравнимо по-храбри от обикновените татари, се подчиняваха на всяко негово кимване. Близката война, в която младият мурза можеше да се отличи по-лесно от всеки друг, обещаваше да го издигне високо; в нея той би могъл да намери почести, слава, власт.

Въпреки това Азия носеше отрова в душата си. Преди всичко самолюбието му беше засегнато от това, че за турците, особено за спахиите, татарите не бяха нещо много повече, отколкото кучетата гончета за ловците.

Лично него го ценяха, но татарите изобщо бяха смятани за долнокачествена войска. Турчинът се нуждаеше от тях, понякога се страхуваше от тях, но в стана ги презираше. Азия забеляза това и откъсна своите липковци от общата татарска маса като отделен, по-добър род войска, но с това веднага настрои против себе си другите добруджански и белгородски мурзи, без да успее да внуши на разните турски офицери, че липковците са наистина нещо по-добро от чамбулите на ордата. От друга страна, възпитан в християнска страна, между шляхтичи и рицари, той не можеше да свикне с обичаите на Изтока. В Жечпосполита беше само обикновен офицер, и то от по-долен род войска, но въпреки това, когато се срещаше с по-висшите офицери и със самия хетман, нямаше нужда да се унижава така, както тук, където беше мурза и вожд на всички липковски части. Тук пред везира трябваше да пада по лице, да бие чело о земята в приятелския шатър на каймакамина, да се кланя пред пашите, пред улемите, пред главния еничарски ага. Азия не беше свикнал с това; той помнеше, че е син на витез, душата му беше дива и пълна с надменност и тя се стремеше високо, както се стремят орлите — затова страдаше много.

Но най-много го гореше като огън споменът за Баша. Да оставим това, че една слаба ръка го беше съборила от коня, него, който при Брацлав, при Калник и на сто други места беше призовавал на двубой и събарял мъртви най-опасни запорожки фехтовчици; да оставим срама, да оставим позора! Но той обичаше безгранично тая жена, до забрава, той би искал да я има в своя шатър, да я гледа, да я бие, целува. Ако му дадяха да избира дали да стане падишах и да управлява половината свят или да я вземе в прегръдките си, да чувства със сърцето си топлината на нейната кръв, с лицето си — нейния дъх, с устните — нейните устни, той би я предпочел пред Цариград, Босфора и титлата халиф. Желаеше я, понеже я обичаше; желаеше я, понеже я мразеше; колкото по-чужда му беше, толкова по я желаеше; колкото по-чиста, по-вярна, по-неопетнена бе, толкова повече я желаеше. Много пъти, когато в шатъра си спомняше, че веднъж в живота си вече бе целувал нейните очи в дола след битката с Азба бей, че при Рашков беше усещал гърдите й върху своите, овладяваше го безумието на страстта. Той не знаеше какво е станало с нея, дали се е върнала в Хрептьов или е загинала по пътя. Понякога му ставаше по-леко при мисълта, че може би е умряла; понякога го обземаше безкрайна скръб. Имаше моменти, когато мислеше, че е било по-добре да не я отвлича, да не опожарява Рашков, да не идва тук, да остане липковец в Хрептьов, стига да може поне да я вижда.

А нещастната Зоша Боска се намираше в неговия шатър. Животът й течеше като на робиня, всред позор и непрекъснат ужас, защото в сърцето на Азия нямаше нито капка милост към нея. Той просто я изтезаваше само за това, че тя не беше Баша. Все пак Зоша притежаваше сладостта и чара на полско цвете, беше млада и хубава и той се наслаждаваше от нейната хубост, но по най-дребен повод я риташе с крака или шибаше с камшик бялото й тяло. По-страшен ад тя не можеше да си представи, защото живееше без надежда. Нейният живот беше разцъфтял именно в Рашков като пролет, като цвят на любовта към младия Нововейски. Тя го обичаше от цялата си душа, обичаше с всички сили тая благородна и едновременно добра рицарска натура, но ето че сега беше играчка и робиня на този ужасен слепец; разтреперана като бито куче, тя трябваше да пълзи в краката му и да го гледа в лицето, да го гледа в ръцете дали няма да грабнат камшика от сурови ремъци — и да спира дъха си, да спира и сълзите си.

Зоша знаеше добре, че за нея няма и не може да има милосърдие, защото дори някакво чудо да я изтръгнеше от тия страшни ръце, тя вече не беше някогашната Зоша, бяла като първия сняг, годна да се отплати с чисто сърце за любовта. Всичко това беше минало безвъзвратно. А понеже за тоя страхотен позор, в който живееше сега, тя нямаше никаква вина, напротив, по-рано винаги бе била девойка, кротка като агънце, добра като гълъб, доверчива като дете, чистосърдечна, обичаща, не разбираше защо е тази страшна несправедливост към нея, която вече не може да бъде отменена, защо върху нея тежи такъв неумолим Божи гняв — и това душевно терзание увеличаваше нейната болка, нейното отчаяние.

Така й течаха дните, седмиците и месеците. Азия още през зимата дойде на Кучункаурийските ливади, а походът към границите на Жечпосполита започна едва през юни. Цялото това време бе изпълнено за Зоша с позор, с мъка и работа. Понеже Азия въпреки нейната хубост и сладост, въпреки че я държеше в шатъра си, не само че не я обичаше, но по-скоро я мразеше, защото не беше Баша и я смяташе за обикновена робиня, тя трябваше да работи като робиня. Тя поеше конете и камилите му на реката; тя носеше вода за обредните измивания, дърва за огъня; тя постилаше кожите за нощуване; тя готвеше храната. В другите части на турските войски жените не излизаха от шатрите поради страх от еничарите или поради обичая, но липковският стан се намираше настрани, а обичаят жените да се крият не беше разпространен между липковците, защото, живели някога в Жечпосполита, те бяха свикнали с други отношения. Робините на простите войници, доколкото някой от тях имаше отвлечена пленница, дори не закриваха лицето си с яшмак. Наистина на жените беше забранено да излизат вън от границите на липковския стан, защото извън тия граници непременно щяха да бъдат отвлечени, но в самия стан можеха навсякъде да се движат безопасно и да се занимават с домакинството в стана.

Въпреки тежката работа за Зоша дори беше известна разтуха да излезе за дърва или на реката, на водопой с конете, с камилите, понеже в шатрата се страхуваше да плаче, а по пътя можеше да даде безнаказано воля на сълзите си. Веднъж, като вървеше така с наръч дърва, тя срещна майка си, която Азия беше подарил на Халим. Те паднаха в прегръдките една на друга и трябваше със сила да ги разделят; макар че Азия после наби Зоша, като я удряше жестоко с бича и по главата, все пак това беше една хубава среща. Втори път, като переше кърпите и партенките на Азия при брода, Зоша видя отдалече Евка, която вървеше с ведра с вода. Евка стенеше под тежестта на ведрата; фигурата й беше вече силно променена и натежала, но чертите, макар и закрити с яшмак, спомниха на Зоша за Адам и такава болка сви сърцето й, че за миг загуби съзнание. Те обаче от страх не си казаха нищо.

Този страх постепенно сподави и овладя всички чувства на Зоша, докато най-сетне остана само той на мястото на желанията, надеждите, спомените. Да не бъде бита — това й стана едничката цел. На нейно място Баша още първия ден би убила Азия със собствения му нож, без да мисли какво би станало после с нея; но боязливата Зоша, още полудете, не притежаваше смелостта на Баша.

И ето че най-сетне се стигна дотам да смята за благоволение, когато страшният Азия под влияние на временна похот приближеше понякога загрозеното си лице към нейните уста. Седнала в шатъра, тя не снемаше очи от своя господар и дебнеше да разбере дали й е сърдит или не, следеше движенията му и се мъчеше да отгатне неговите желания.

А когато се случеше да не познае и зъбите му почнеха да святкат изпод мустаците, както някога на стария Тухай бей, тогава, почти загубила ума и дума от ужас, тя се влачеше в краката му, притискаше побледнелите си устни до ботушите му, прегръщаше конвулсивно коленете му и викаше като измъчвано дете.

— Не ме бий, Азия! Аз няма вече! Прости, не ме бий!

Но той почти никога не прощаваше, гавреше се с нея не само защото не беше Баша. Та нали някога тя беше годеница на Нововейски. Азия имаше безстрашна душа, но сметките между него и Нововейски бяха толкова страшни, че при мисълта за този гигант със закоравяла в сърцето жажда за мъст безпокойство обземаше младия липковец. Предстоеше война, можеха да се срещнат — вероятно щяха да се срещнат. Азия не можеше да си наложи да не мисли за това, а понеже тия мисли му идваха в главата, като гледаше Зоша, той си отмъщаваше на нея, сякаш искаше с ударите на бича да разпръсне собственото си безпокойство.

Най-сетне дойде моментът, когато султанът издаде заповед за поход. Разбира се, че липковците, а след тях цялата огромна маса от добруджански и новогродски татари щеше да се движи като предна стража. Това беше уговорено между султана, везира и каймакамина. Но отначало, особено до Балкана, всички вървяха заедно. Походът беше лек, защото поради започналите горещини се движеха само нощем, по шест часа от един престой до друг. Бурета с катран горяха по техния път, а масалджиларите светеха на султана с цветни факли. Човешкият мравуняк се движеше като вълна през необозрими равнини, изпълваше като скакалци долините, покриваше цели планини. След въоръжените хора вървяха обозите, в тях харемите, а зад обоза — безбройни стада.

Но не щеш ли, златистата и пурпурна кола на Касека затъна в предбалканските мочурища и двайсет биволи не можаха да я измъкнат от калта. „Това е лошо предзнаменование, господарю, и за тебе, и за цялата войска!“ — каза на султана главният мюфтия. „Лошо предзнаменование!“ — започнаха да повтарят из стана полупобърканите дервиши. Тогава султанът се уплаши и реши да отпрати от стана всички жени заедно с прекрасната Касека.

Заповедта беше обявена на войските. Тия от войниците, които нямаха къде да изпратят робините си, а от любов не искаха да ги продават за удоволствие на други, предпочетоха да ги изколят. Другите ги купуваха за хиляди търговците от кервансараите, за да ги продават по-късно по пазарите на Стамбул и на всички градове в близка Азия. Три дни подред продължи това като голям панаир. Азия без колебание изнесе на продан Зоша, която веднага купи доста скъпо един богат, но стар стамбулски търговец на бакалия за своя син.

Той беше добър човек, та поради сълзите и заклинанията на Зоша купи и майка й от Халим, наистина на безценица. На другия ден двете тръгнаха за Стамбул заедно с цяла тълпа други жени. В Стамбул съдбата на Зоша не престана да бъде позорна, но се подобри. Новият й собственик я обикна и след няколко месеца я направи своя съпруга. Майка й вече не се разделяше от нея.

Много хора, между които и много жени, дори след дълго робство се връщаха в родината. Като че ли е имало някой, който по всякакъв начин е търсил и Зоша посредством арменци и гръцки търговци, посредством слуги на посланиците на Жечпосполита — но напразно. После търсенията престанали изведнъж и Зоша не видя никога нито родния край, нито лицата на своите скъпи.

До смъртта си тя живя в харем.