Пан Володиовски

Шеста глава

Кетлинг и Володиовски си обещаваха, щом се удаде случай, отново да яздят стреме до стреме, край един огън да сядат, с глави върху едно седло да спят.

Но вместо това случаят ги раздели само една седмица след тяхната среща. От Курландия пристигна пратеник със съобщение, че оня Хаслинг, който беше осиновил младия шотландец и го бе дарил с богатство, сега внезапно заболял и много искал да види осиновения си син. Младият рицар не се колеба; яхна коня и замина.

Преди заминаването си той помоли пан Заглоба и Володиовски да смятат неговия дом за свой и да живеят в него, докато им омръзне.

— Може би Скшетуски и жена му ще дойдат — казваше той. — Когато дойде време за избора на крал, той сигурно ще пристигне поне сам; но дори да бъде с всичките си деца, ще се намери тук място за цялото семейство. Аз нямам никакви роднини, пък дори братя да имах, те нямаше да ми бъдат по-близки от вас.

Заглоба беше особено доволен от тая покана, защото в Кетлинговия дом му беше много удобно, но тя беше добре дошла и за пан Михал.

Наистина Скшетуски не дойдоха, но вместо тях съобщиха, че е пристигнала сестрата на Володиовски, която беше женена за пан Маковецки, латичовски столник.64 Неин пратеник отишъл при хетмана да пита дали някой от придворните не знае нещо за малкия рицар. Естествено, веднага му посочили къщата на Кетлинг.

Володиовски много се зарадва, защото бяха минали години, откак не беше виждал сестра си, а като узна, че поради липса на по-добра странноприемница е спряла в една бедна къщурка в Рибаки, веднага се затече да я покани у дома на Кетлинг.

Здрачаваше се вече, когато пристигна при нея, но веднага я позна, при все че в стаята с нея се намираха и две други жени, защото пани столникова беше дребна и топчеста като кълбо прежда.

Тя също го позна и като паднаха в прегръдките си, дълго не можаха да заговорят; той усещаше по лицето си топлите й сълзи, а тя неговите; през това време другите две жени стояха прави като свещи и наблюдаваха срещата.

Първа се съвзе пани Маковецка и започна да възкликва с тънък и доста писклив глас:

— Колко години! Колко години! Бог да ти помага, скъпи братко! Щом дойде вест за твоето нещастие, веднага скочих и тръгнах. А мъжът ми не ме спираше, защото от Буджак65 ни заплашва буря… Говори се също за белгородските татари. И навярно пътищата ще почернеят, тъй като огромни ята птици се виждат, а така е винаги преди всяко нападение. Бог да те утеши, мили братко! Скъпи! Златен! Мъжът ми също ще дойде тук за избора на крал, та ми рече така: „Вземи девойките и заминавай по-рано. Михал, казва, в скръбта му ще приласкаеш, от татарите и без това, казва, ще трябва да скриеш нейде глава, че страната ще пламне в огън, та така добре се нарежда. Тръгвай, казва, за Варшава, заеми хубава странноприемница, докато е време, та да има къде да живееш…“ Той там с поветници66 ще тръгне по пътищата да разузнава. Войската ни е малко. У нас е винаги така. Ох ти, мой скъпи Михале! Ела при прозореца да ти видя лицето. Отслабнало е, но при скръб другояче е невъзможно. Лесно беше на мъжа ми да каже в Рус67 търси странноприемница! Но тук няма никъде нищо; ние самите сме ето в тая колиба. Едва получих три вързопа слама за спане.

— Позволи, сестро… — каза малкият рицар.

Но сестрата не искаше да позволи и продължаваше да говори като кречетало.

— Спряхме тук, нямаше къде другаде. Стопаните ни гледат някак кръвнишки, може и да са лоши хора. Вярно, че имаме четирима слуги, все верни хора, а и ние самите не сме плашливи, защото по нашите места и жената трябва да има рицарско сърце, иначе не би могла там да живее. Имам една пушка, която винаги нося със себе си, а Башка два пищова. Само Кшиша не обича оръжията… Но понеже тук градът ни е чужд, да има как да спрем в някоя по-сигурна квартира…

— Позволи, сестро!… — повтори пан Володиовски.

— А ти къде живееш, Михале? Трябва да ми помогнеш да намерим странноприемница, понеже познаваш Варшава…

— Аз имам готова квартира — прекъсна я пан Михал — и толкова хубава, че сенатор би могъл да отседне в нея. Живея у моя приятел капитан Кетлинг и веднага ще те заведа там…

— Но имай предвид, че ние сме три и две слугини, и четирима слуги. Ах, за Бога, аз не те запознах досега с компанията си!

Сега тя се обърна към другарките си:

— Ваша милост пани, вие знаете кой е този, но той не ви познава; затова запознайте се, макар и на тъмно. Дори печката не са ни запалили досега… Това е панна Кристина Дрогойовска, а това — панна Барбара Йежорковска. Моят мъж е техен настойник и се грижи също така и за имотите им; те живеят при нас, понеже са сирачета. А не е прилично такива млади девойки да живеят сами.

Докато пани столникова говореше, Володиовски се поклони по войнишки; девойките хванаха роклите си с пръсти и направиха реверанс, при който панна Йежорковска отметна глава като младо жребче.

— Да сядаме и да вървим! — каза Володиовски. — С мене живее пан Заглоба, когото помолих да се разпореди да приготвят вечеря.

— Славният пан Заглоба ли? — попита внезапно панна Йежорковска.

— Башка, тихо! — каза пани столникова. — Страх ме е само да не създадем много главоболия.

— Щом там пан Заглоба мисли за вечерята — отвърна малкият рицар, — тя ще стигне дори два пъти по толкова хора да дойдат. Наредете, ваши милости, да изнесат вързопите. Взел съм кола за багажа, а карабонът68 на Кетлинг е толкова широк, че четиримата ще можем удобно да се поберем. А ето какво ми хрумна: ако слугите не са пияници, нека останат тук с каруците и големия багаж, пък ние ще вземем само най-необходимото.

— Няма защо да остават — отсече пани столникова, — колите още не са разтоварени, трябва само да впрегнат конете и веднага могат да тръгнат. Башка, иди се погрижи за това!

Панна Йежорковска се затече към пруста и не след много се върна и съобщи, че всичко е готово.

— Тогава хайде! — каза Володиовски.

След малко седнаха в карабона и тръгнаха за Мокотов. Пани столникова и панна Дрогойовска бяха заели задната седалка, а отпред малкият рицар се беше настанил при панна Йежорковска. Беше вече тъмно, та той не можа да види лицата им.

— Вие, ваши милости, познавате ли Варшава? — попита той, като се наведе към панна Дрогойовска и повиши глас, за да преодолее трополенето на карабона.

— Не — отговаря тя с нисък, но звучен и мил глас. — Ние сме истински провинциалистки и досега не сме познавали нито славни градове, нито славни хора.

При тия думи тя сведе леко глава, сякаш даваше да се разбере, че към последните причислява и пан Володиовски, а той посрещна отговора с благодарност. „Това е любезна девойка!“ — помисли малкият рицар и веднага почна да си блъска главата с какъв комплимент да се отблагодари.

— Дори десет пъти да е по-голям тоя град — каза той най-после, — пак ваши милости ще можете да бъдете най-изисканото му украшение.

— Откъде знаеш, ваша милост, като е тъмно? — попита внезапно панна Йежорковска.

„Ех, че коза!“ — помисли пан Володиовски.

Но не отговори нищо и някое време пътуваха всред мълчание; неочаквано панна Йежорковска отново се обърна към малкия рицар:

— Не знаеш ли, ваша милост, дали там, в конюшнята, ще има достатъчно място за десет коня и две коли?

— Дори за трийсет; ще се намери къде да се настанят.

— Охо! — възкликна девойката.

— Башка — каза пани столникова с укорителен тон.

— Аха! Много добре!… Башка! Башка! А на чия глава бяха конете през целия път?

С такива разговори стигнаха пред дома на Кетлинг.

Всички прозорци бяха ярко осветени в чест на пани столникова. Прислугата изтича начело с пан Заглоба, който щом се приближи до карабона и видя три жени, веднага попита:

— В коя от дамите имам чест да приветствам моята лична благодетелка и едновременно сестра на най-близкия ми приятел Михал?

— Аз съм! — отговори пани столникова.

Тогава пан Заглоба й грабна ръката и почна бързо да я целува и да повтаря:

— Моите почитания, моите почитания!

После й помогна да слезе от карабона и я поведе много почтително към входа, като тътрузеше крака.

— Позволете ми още веднъж пред прага да приветствам ваша милост — казваше той пътьом.

А в това време пан Михал помагаше на девойките да слязат. Но тъй като карабонът беше висок, а стъпалото мъчно можеше да се напипа в тъмното, той хвана панна Дрогойовска през кръста, вдигна я във въздуха и я сложи на земята пред себе си. А тя, без да се противи, за миг натежа с гърдите си върху неговите и каза:

— Благодаря, ваша милост!

След това пан Володиовски се обърна към панна Йежорковска, но тя вече беше скочила от другата страна и тогава той подаде ръка на Дрогойовска.

В стаята последва запознаването с пан Заглоба, който при вида на двете девойки изпадна в прекрасно настроение и веднага ги покани на вечеря. От блюдата върху масата се издигаше пара и както пан Михал предвиждаше, всичко беше в такова изобилие, че стигаше и за два пъти повече хора.

Седнаха на трапезата. Пани столникова зае челното място, отдясно на нея Заглоба, а до него панна Йежорковска. Володиовски седна от лявата страна на сестра си, до Дрогойовска.

И едва тук малкият рицар можа добре да разгледа девойките.

И двете бяха хубави, но всяка по свой начин. Дрогойовска имаше черна като гарванови криле коса, също такива вежди, големи лазурни очи, мургава и бледа кожа, толкова нежна, че се виждаха сините жилки по слепите очи. Едва забележим тъмен мъшец покриваше горната й устна и подчертаваше сладката й и съблазнителна уста, леко разтворена сякаш за целувка. Тя беше в траур, защото неотдавна бе загубила баща си и тоя цвят на дрехите й при нежната кожа и черната коса й придаваше тъжен и суров вид. На пръв поглед изглеждаше по-възрастна от другарката си и едва като се взря по-добре, пан Михал забеляза, че под тая прозрачна кожа тече кръв на първа младост. И колкото повече я гледаше, толкова по й се възхищаваше: и на господарската й осанка, и на лебедовата шия, и на тия стройни, пълни с девичи чар форми.

„Тази ще е знатна дама — мислеше си той, — която трябва да има великолепна душа! А пък другата е същински хлапак!“

Сравнението беше сполучливо.

Йежорковска беше много по-малка от Дрогойовска и изобщо беше дребна, макар и не слаба; розова като пъпка от роза, русокоса. Но косата й беше отрязана, изглежда, след боледуване и прибрана в златиста мрежа. Все пак и тая коса върху неспокойната й глава също не искаше да стои спокойно и надничаше с крайчетата си през всичките дупки на мрежата, а над челото образуваше безреден рус кичур, който падаше чак върху веждите като казашка чучка — и всичко това при проницателните й и неспокойни очи и закачлив израз правеше розовото личице да прилича на лицето на ученик, който само гледа да извърши безнаказано някое немирство.

Въпреки това тя беше толкова хубава и свежа, та човек мъчно може да откъсне очи от нея. Нослето й беше тънко, малко вирнато, с подвижни, непрекъснато издуващи се ноздри, с трапчинки по бузите и трапчинка върху брадичката — белег за весел характер.

Но сега тя седеше сериозно и ядеше с апетит, само час по час хвърляше поглед ту към пан Заглоба, ту към пан Володиовски и ги гледаше с почти детско любопитство, сякаш бяха нещо чудновато.

Пан Володиовски мълчеше и макар да чувстваше, че трябва да занимава панна Дрогойовска с разговор, не знаеше как да започне. Изобщо малкият рицар не беше умел в отношенията си с жените, а сега и душата му беше по-тъжна, понеже тия девойки живо му напомняха любимата покойница.

Пан Заглоба обаче забавляваше пани столникова, като й разказваше за подвизите на пан Володиовски и за своите. В средата на вечерята той започна да разказва как някога само четирима: той, пан Володиовски, княгиня Курцевичувна и Женджан били преследвани от цял татарски чамбул69 и как най-после, за да спасят княгинята и да спрат преследването, двамата с пан Володиовски се хвърлили срещу чамбула.

Панна Йежорковска чак престана да яде и подпряла брадичката си върху ръцете, слушаше внимателно и току разтърсваше кичура си коса, мигаше с очи, щракаше с пръсти на най-интересните места и повтаряше:

— Ах! Ах! Е и какво? И какво?

Докато се стигна до онова място, когато драгуните на Кушел неочаквано пристигнали на помощ, връхлетели на татарите и ги гонили и секли около половин миля — тогава панна Йежорковска не можа да издържи повече, плесна с все сила ръце и възкликна:

— Бих искала да бъда там, дявол да го вземе!

— Башка! — извика тлъстичката пани Маковецка с подчертано украински акцент. — Ти си дошла между културен народ, отвикни от твоите „дявол да го вземе!“ Велики Боже, само това липсваше да викнеш: „Ах, майка му мечка!“

Девойката се засмя със свеж и звучен като сребро смях и изведнъж се плесна с ръце по коленете.

— Е, тогава да викам „майка му мечка“, лелко!

— О, Боже! Срам ме е да слушам! Извини се пред цялата компания! — викна пани столникова.

Тогава, в желанието си да се извини първо пред пани столникова, Башка скочи от мястото си, но с това изпусна под масата ножа и лъжицата си, та веднага сама се мушна да ги търси.

Закръгленичката пани столникова не можа повече да сдържи смеха си, а се смееше много особено: най-напред почна да се тресе и подскача, а после тънко да пищи. Всички се развеселиха. Заглоба беше възхитен.

— Гледайте какви ми ги прави тая девойка! — повтаряше пани столникова и се тресеше.

— Чудно удоволствие, честна дума! — казваше Заглоба.

В това време панна Баша излезе изпод масата; ножа и лъжицата беше намерила, но беше загубила мрежата от главата си; косата й беше паднала цяла върху очите. Тя се изправи, изду ноздри и рече:

— Аха! Смеете се на моето излагане, а? Добре!

— Никой не се смее! — рече Заглоба с убедителен тон. — Никой не се смее! Никой не се смее! Само се радваме, че Бог ни е пратил радост в лицето на ваша милост, панно.

След вечерята преминаха в гостната. Там панна Дрогойовска видя окачената на стената лютня, свали я и започна да подрънква струните. Володиовски я помоли да изпее нещо, а тя отговори просто и добродушно:

— Готова съм, ако с това ще мога да прогоня скръбта от душата на ваша милост…

— Благодаря! — отговори малкият рицар и вдигна към нея пълни с благодарност очи.

След малко се разнесе следната песен:

— Не зная вече как да благодаря на ваша милост, пани — казваше Заглоба, който седеше малко настрани с пани столникова и й целуваше ръцете, — че дойде и доведе със себе си толкова хубави момичета, та дори самите грации би трябвало да палят печката при тях. Особено онова хайдуче ми страшно допадна на сърцето, понеже такова зверче така ще ти разпръсне тъгата, че и невестулка не може да разгони по-добре мишките. Та какво са скърбите, ако не мишки, които гризат зърната на веселостта в сърцата ни? Ти, ваша милост, благодетелко, трябва да знаеш, че нашият бивш крал Joannes Casimirus така обичаше моите comparationes70, та дори един ден не можеше да мине без тях. Трябваше и пословици, и умни сентенции да измислям за него, а той заповядваше да му ги повтарят винаги вечер преди лягане и според тях насочваше политиката си. Но това е друг въпрос. Вярвам, че и нашият Михал окончателно ще забрави своето нещастие при тия наслаждения. Ти, ваша милост, не знаеш, че само преди една седмица съм го измъкнал от камедулите, където вече искаше да поема обети. Но аз си спечелих помощта на самия нунций71, който предупреди игумена, че целият манастир ще прати да станат драгуни, ако не пуснат веднага Михал. И те не казаха нито гък!… Слава Богу… Аз го познавам! Ако не днес, то утре, която и да било от двете такива искри ще изчатка от него, че от тях сърцето му ще пламне като прахан.

В това време панна Дрогойовска продължаваше да пее:

— Жените толкова се страхуват от тия стрели, колкото куче от сланина — шепнеше Заглоба на пани столникова. — Но признай, ваша милост благодетелко, че не си довела тия синигерчета без някакви скрити намерения. Чудесни девойки! Особено онова хайдуче, кълна се! Хитра сестричка има Михал, нали?

Пани Маковецка наистина си придаде много хитър израз, който обаче съвсем не отиваше на нейното добродушно и откровено лице, и отговори:

— Ех, мислил си е човек това-онова, ние жените обикновено не страдаме от липса на хитрост. Мъжът ми ще дойде тук за избора, а аз взех момичетата предварително, защото у нас се мяркат само татари. Но ако от това излезе нещо щастливо за Михал, ще отида пеш на поклонение при някоя от чудотворните икони.

— Ще излезе, ще излезе! — рече Заглоба.

— Двете момичета са от знатен род, и двете са богати, а това също има значение в днешните тежки времена…

— Такова нещо на мене няма нужда да се припомня. Михаловото богатство го изяде войната, ако и да зная, че той има някой и друг грош под лихва у големи панове. Много пъти сме вземали чудесна плячка, ваша милост пани, и при все че всичко това предавахме на хетманска дискреция72, част се оставяше за подялба „на сабя“, както се казва у нас по войнишки. И неведнъж на Михал се падаше по толкова, че ако беше запазил всичко, днес щеше да има солидно богатство. Но войникът не ти мисли за утрешния ден, ами днес да гуляе. И Михал щеше да изгуляе всичко, ако не съм го възпирал винаги… Та ти, ваша милост пани, казваш, че тия момичета са от знатен род?

— В Дрогойовска тече сенаторска кръв. Вярно е и това, че там нашите крайгранични кастеланства не са като краковското, а има и такива, за които малцина в Жечпосполита са чували; но все пак, който е седнал веднъж на стола, той и на потомството предава своя блясък. Що се отнася до рода, Йежорковска май надминава Дрогойовска…

— Я гледай, я гледай! Аз самият съм потомък на един цар на масагетите73, та обичам да послушам за родовия произход на някого.

— Йежорковска не произхожда от толкова високо гнездо, но ако ваша милост желаеш да послушаш — защото ние по нашите места на пръсти можем да изброим връзките на всеки род, — ще ти кажа, че тя е роднина и на Потоцки, и на Язловецки, и на Лашч. Виждате ли, ваша милост, работите стоят така…

Тук пани столникова разгърна диплите на роклята си и се настани удобно, та да не изпитва никаква пречка при любимия си разказ; тя разпери пръстите на едната си ръка, а показалеца на другата приготви да изброява дядовците и бабите, след което започна:

— Дъщерята на пан Якуб Потоцки, Елжбета, от втората му жена, Язловецка, се оженила за пан Ян Смьотанко, подолски хоронжи74…

— Законотовах!75 — каза Заглоба.

— От тоя брак се родил пан Миколай Смьотанко, също така подолски хоронжи.

— Хм! Чудесно достойнство.

— Той бил женен първия път за Дорогостай… не, за Рожинска… не, за Вороничувна… Ах да му се не види! Забравила съм!

— Вечен и покой, както и да се е наричала! — каза Заглоба внушително.

— А втори път се оженил за Лашчувна…

— Черквата това и чакала! И какъв е бил effectus76 от тоя брак?

— Синовете им измрели…

— Всяка радост на тоя свят е крехка…

— А от четирите им дъщери най-малката, Анна, се оженила за Йежорковски, от герба Равич, комисар по разграничаването на Подолието, който после е бил, ако не се лъжа, и подолски мечник.

— Беше, помня! — отговори Заглоба с пълна увереност.

— От тоя брак, виждаш ли, ваша милост, се е родила Баша.

— Виждам и това, че в тоя момент се цели с щурмака77 на Кетлинг.

И наистина Дрогойовска и малкият рицар бяха заети с разговор, а панна Баша за развлечение се целеше към прозореца с щурмака.

Като видя това, пани Маковецка започна да се тресе и пищи.

— Ти, ваша милост, не можеш дори да си представиш какво преживявам аз с това момиче! Истински хайдамак78!

— Ако всички хайдамаци бяха такива, веднага бих се присъединил към тях!

— Тя не мисли за нищо друго освен за оръжия, коне и война! Веднъж се беше измъкнала от къщи и отишла с пушка на лов за диви патици. Отишла някъде си между тръстиките и какво да види: тръстиките се разтварят и гледа… глава на татарин, който се прокрадва през тръстиките към селото… Друга би се уплашила, а тая хубостница — бум с пушката и татаринът — цап във водата! На място го свалила, представи си, ваша милост… и с какво?… Със сачми за патици…

Тук пани Маковецка отново почна да се тресе и да хихика заради случилото се с татарина, после добави:

— И, право да си кажем, спаси всички ни, защото цял чамбул идвал; като се върна, вдигна тревога, та имаше време да се скрием с прислугата в гората! У нас е винаги така!…

По лицето на Заглоба се разля такова възхищение, та чак окото си затвори за миг; после скочи, устреми се към девойката и докато тя да разбере какво става, целуна я по челото и каза:

— Това от стария воин за оня татарин в тръстиките!

Момичето разтърси енергично светлата си коса:

— Ама дадох му да разбере, нали? — извика то със звънкото си детско гласче, което, свързано със смисъла на думите, звучеше толкова странно.

— Ах ти, мое хайдамаче миличко! — каза Заглоба разчувстван.

— Но какво значи един татарин! Ваши милости сте съсекли хиляди и татари, и шведи, и немци, и унгарци на Ракочи. Какво съм аз пред ваши милости, пред такива рицари, които нямат равни в цяла Жечпосполита. Аз зная отлично това! Охо!

— Ще те учим как да въртиш сабичка, щом имаш такова влечение. Аз съм вече малко възтежичък, но Михал също е майстор.

При това предложение момичето чак подскочи високо, после целуна ръка на пан Заглоба и направи реверанс пред малкия рицар, като каза:

— Благодаря за обещанието! Аз вече мога мъничко!

Но Володиовски беше цял погълнат от разговора с Кшиша Дрогойовска, та отговори разсеяно:

— Както заповядаш, ваша милост панно!

Заглоба отново седна със засияло лице при пани латичовската столникова.

— Моя светла благодетелко — каза той. — Знам аз много добре колко хубави са сушените турски плодове, защото дълги години съм живял в Стамбул, но знам също, че и много лакомници има за тях. Как така е станало, та досега никой не се е полакомил за тая девойка?

— За Бога! Имаше доста младежи, които се занасяха и по двете. А на смях Башка наричаме вдовица на трима мъже, защото едновременно трима достойни кавалери се бяха спуснали да я задирят: пан Швирски, пан Киндрацки и пан Чвилиховски. Все шляхтичи от нашите места и големи земевладелци, чиито родствени връзки мога също така да изредя подробно на ваша милост.

При тия думи пани столникова вече отново разпери пръстите на лявата си ръка и приготви за броене показалеца на дясната, но Заглоба я попита бързо:

— И какво стана с тях?

— И тримата загинаха във войната, затова наричаме Баша вдовица.

— Хм! А тя как понесе това?

— Виждате ли, ваша милост, у нас това е обикновено нещо и рядко някой ще стигне до напреднала възраст и ще умре от собствената си смърт. У нас дори казват, че на шляхтича не му прилича друга смърт освен на бойното поле. Как Башка понесе това ли? Похлипа си малко, горката, и то най-вече в конюшнята, защото, дотежи ли й нещо, тя веднага тича в конюшнята! Отидох веднъж подире й и я питам: „За кого плачеш?“ А тя: „И за тримата!“ От тоя отговор веднага разбрах, че никого не е харесала особено много… И мисля, че щом главата й е заета с нещо друго, тя изобщо още не чувства божията воля; Кшиша — повечко, но Башка като че ли още съвсем никак!…

— Ще я почувства! — каза Заглоба. — Ваша милост благодетелко! Ние най-добре разбираме това! Ще я почувства, ще я почувства!…

— Такова е нашето предназначение! — отговори пани столникова.

— Точно така. От устата ми го взе, ваша милост пани! По-нататъшният разговор бе прекъснат от приближаването на младата компания.

Малкият рицар беше вече станал доста смел пред панна Кшиша, а тя, изглежда, от добро сърце се занимаваше с него и с неговата скръб, както лекар се занимава с болен. И може би затова именно проявяваше към него по-голяма благосклонност, отколкото позволяваше толкова краткото им познанство. Но понеже пан Михал беше брат на пани столникова, а момичето — роднина на мъжа й, това не учудваше никого. Башка обаче беше останала сякаш малко настрани и само пан Заглоба непрекъснато насочваше вниманието си към нея. Пък и изглежда, че на нея й беше все едно дали някой се занимава с нея или не. Отначало тя гледаше с възхищение двамата рицари, но със същото възхищение разглеждаше и чудесните оръжия на Кетлинг, окачени по стените. После започна да се попрозява, сетне очите й взеха все повече да се затварят, докато най-сетне каза:

— Както ми се спи, сигурно чак вдругиден ще се събудя…

След тия думи веднага всички се разотидоха, защото жените бяха уморени от пътя и чакаха само да постелят леглата. Когато най-после пан Заглоба се намери на четири очи с Володиовски, отначало замига многозначително, а после обсипа малкия рицар с град от леки пестници.

— Михале!… Е, какво, Михале, а? Същински репички, а? Калугер ще ставаш, а? Тая боровинка, Дрогойовска, е сладка, нали? Ами онова, розовичкото хайдуче, охо! Какво ще кажеш, Михале?

— Какво? Нищо! — отговори малкият рицар.

— Особено ми допадна хайдучето. Казвам ти, че когато седях до него на вечерята, такъв огън ме гореше от него, като че ли беше печка.

— То е още коза; другата — къде, къде е по-солидна!

— Дрогойовска е сочна слива, същинска сочна слива. Ама оня лешник!… Бога ми, ако имах зъби!… Исках да кажа, ако имах такава дъщеря, само на тебе бих я дал. Бадем, казвам ти, бадем!

Володиовски внезапно посърна, защото си спомни епитетите, които пан Заглоба даваше на Ануша Борзобогата. В неговите мисли и памет като жива изведнъж се изправи фигурата й, мъничкото й лице, тъмните й плитки, нейната веселост, чуруликането и начинът, по който гледаше. Тия две бяха по-млади, но оная му беше сто пъти по-скъпа от всички по-млади.

Малкият рицар скри лице в шепите си — и го овладя още по-силна скръб, по-силна, защото беше неочаквана.

Заглоба се учуди; мълча някое време и гледа неспокойно, после каза:

— Михале, какво ти е? Проговори, за Бога!

Володиовски продума:

— Толкова жени живеят, ходят по тоя свят, само моето агънце вече го няма, само нея едничката никога вече няма да я видя!…

След това болката задави гласа му, та той допря чело върху облегалката на пейката и зашепна през стиснати устни:

— Боже! Боже! Боже!…