Пан Володиовски

Трийсет и девета глава

Никой не мислеше да търси Тухайбейович и той лежа в пустошта, докато се свести сам.

Като дойде на себе си, седна и в желанието си да разбере какво става с него, взе да се оглежда по околността.

Но той я видя сякаш в мрак; после разбра, че вижда само с едното си око, и то зле. Другото беше избито или обляно с кръв.

Азия вдигна ръце към лицето си. Пръстите му попаднаха на висулки съсирена кръв по мустаците; устата му също беше пълна с кръв, която го задавяше, така че трябваше на няколко пъти да кашля и плюе; при това плюене страхотна болка пронизваше лицето му. Той премести пръсти по-горе от мустаците, но веднага ги махна и изохка от болка.

Ударът на Баша му беше смазал горната част на носа и засегнал костта на лицето.

Той поседя малко, без да мръдне; после с окото, в което му беше останало малко светлина, се заоглежда наоколо и като видя в една цепнатина ивица сняг, довлече се до него, грабна пълна шепа и го сложи върху разбитото си лице.

Това веднага му донесе голямо облекчение, затова, щом снегът взе да се топи и да тече на розови струи по мустаците му, отново загребваше в шепи и го слагаше на лицето си. А започна и да го яде лакомо — и това също му донесе облекчение. След някое време безкрайната тежест, която усещаше върху главата си, олекна дотолкова, че Азия си спомни всичко, което се беше случило. Но в първия момент не изпита нито ярост, нито гняв, нито отчаяние. Телесната болка беше заглушила всички други чувства и бе оставила само едно желание — по-скоро да се спаси.

Азия изяде още няколко шепи сняг и започна да търси с очи коня си; коня го нямаше; той разбра, че ако не иска да чака, докато липковците дойдат за него, трябва да тръгне пеш.

Тогава се опря с ръце о земята и се опита да стане, но само нададе вой от болка и отново седна.

Той поседя така може би около един час и пак поднови усилията си. Тоя път сполучи дотолкова, че стана, облегнат с гръб на скалата, и успя да се задържи на крака; но когато помисли, че трябва да изостави подпората и да направи стъпка, после втора и трета в празното пространство, чувство на безсилие и страх го завладя толкова силно, че за малко не седна отново.

Той обаче се овладя й като извади сабята си, подпря се на нея и тръгна напред. Успяваше. След няколко крачки усети, че краката му и цялото тяло са силни, че той ги владее отлично, че само главата му сякаш не е негова и се клати като грамадна везна ту наляво, ту надясно, напред или назад. Имаше също така чувството, че носи тая прекалено тежка и колеблива глава с необикновена предпазливост и с необикновен страх да не я изпусне върху камъните и да я разбие.

А понякога тя така го обръщаше целия, сякаш искаше той да се движи в кръг. Понякога му притъмняваше в единственото здраво око; тогава се подпираше с две ръце на сабята си.

Все пак виенето на свят постепенно преминаваше, болката обаче се засилваше непрекъснато и така го въртеше в челото, очите, в цялата глава, та чак скимтене се изтръгваше от гърдите на Азия.

Ехото от скалите повтаряше стоновете му и той вървеше всред тая пустиня кървав, страшен и повече приличаше на призрак, отколкото на човек.

Смрачаваше се вече, когато чу пред себе си конски тропот.

Беше един липковски десетник, който идваше за заповеди.

Още тая вечер Азия намери толкова сили, че заповяда да потегли хайка, но веднага след това легна на кожи и през следващите три дни не можеше да види никого освен гърка фелдшер, който му превързваше раните, и Халим, който помагаше на фелдшера. Едва на четвъртия ден говорът му се възстанови, а заедно с него и съзнанието за случилото се.

И веднага трескавата му мисъл полетя подир Баша. Той я виждаше как тя бяга през скали и пущинаци; изглеждаше му като птица, която отлита завинаги; виждаше я да пристига в Хрептьов; виждаше я в прегръдките на мъжа й — и при тая гледка го овладя още по-остра болка, отколкото от раните, а заедно с болката и мъка, а заедно с мъката — срам за претърпяното поражение.

— Избяга! Избяга! — повтаряше той непрекъснато и яростта така го задушаваше, та навремени изглеждаше, че отново губи съзнание.

— Лошо! — отговаряше на Халим, когато той се мъчеше да го успокои и го уверяваше, че Баша не може да убегне на хайката — и риташе с крака кожите, с които го завиваше старият татарин, и с нож заплашваше него и гърка, и виеше като див звяр, и скачаше в желанието си да полети сам, да я настигне, да я хване, а после да я удуши със собствените си ръце от гняв и дива обич.

Понякога бълнуваше в треска: викаше на Халим ей сега да му донесе главата на малкия рицар, а жена му да затвори вързана в съседната стаичка. Понякога разговаряше с нея, молеше я, заплашваше; понякога протягаше ръце, за да я прегърне; най-сетне потъна в дълбок сън и спа цяло денонощие. А когато се събуди, нямаше вече треска и можеше да се види с Кричински и Адурович.

А те бързаха с тая среща, понеже не знаеха какво да предприемат. Войската, която бе тръгнала начело с младия Нововейски, наистина нямаше да се върне по-рано от две седмици, но някаква неочаквана случка можеше да ускори завръщането й и тогава Кричински и Адурович трябваше да знаят как да се държат. Наистина те само наглед искаха да се върнат на служба в Жечпосполита, но цялата тая работа се ръководеше от Азия; само той можеше да им даде указания какво трябва да правят засега; само той би могъл да обясни от кое биха спечелили повече: дали като се върнат веднага на султанска земя или като се преструват и докога да се преструват, че служат на Жечпосполита. Те двамата знаеха добре, че в края на краищата и Азия иска да измени на Жечпосполита, но предполагаха, че може би ще им каже да чакат с обявяването на измяната, докато започне войната, та да изменят най-резултатно. При това неговите указания щяха да бъдат за тях заповед, защото той се беше наложил като вожд, като глава на цялата акция, като най-хитър, най-влиятелен, най-сетне като Тухайбейович, син на прославения всред всички орди герой.

Затова веднага се изправиха пред леглото му и се закланяха доземи и той ги приветстваше още без сили, с превързано лице и едно око, но вече съвсем здрав. И още в началото им каза:

— Болен съм. Жената, която исках да отвлека и да я задържа за себе си, се изтръгна от ръцете ми, като ме нарани с дръжката на пистолет. Това беше съпругата на командира Володиовски… дано чума тръшне него и целия му род!

— Да бъде, както си рекъл! — отговориха двамата ротмистри.

— Да ви даде Бог вам, правоверни, щастие и благополучие!…

— И на тебе, господарю!

После веднага заговориха какво трябва да правят.

— Не можем да се бавим, нито да отлагаме чак до войната преминаването на султанска служба — каза Азия, — защото след случилото се с оная жена те няма да ни вярват и ще ни нападнат с оръжие. Но преди те да ни ударят, ние да ударим града и да го изгорим за слава на Бога! Шепата войници, които са останали тук, ще вземем в робство, в робство ще вземем и жителите, поданици на Жечпосполита, а богатствата на власите, арменците и гърците ще си разделим и ще минем отвъд Днестър, на султанска земя.

Кричински и Адурович, които от дълго време чергаруваха всред най-дивата орда и грабеха заедно с нея, бяха съвсем подивели и очите им светнаха при тия думи.

— Благодарение на тебе, господарю — каза Кричински, — ни пуснаха в тоя град, който Бог ни дава сега в нашите ръце!…

— Нововейски не ви ли правеше въртели? — попита Азия.

— Нововейски знаеше, че ние минаваме към Жечпосполита, и знаеше, че ти идеш, за да се свържеш с нас, та ни смяташе за свои, както тебе смята за свой.

— Ние стояхме на молдавския бряг — намеси се Адурович, — но с Кричински му ходихме на гости, а той ни прие като шляхтичи и ни думаше така: „Със сегашната постъпка вие измивате стария си грях, а понеже хетманът ви прощава под гаранция на Азия, и на мене не ми прилича да ви се мръщя.“ Той дори искаше да спрем в града, но ние казахме: „Няма да сторим това, докато Азия Тухайбейович не ни донесе позволението на хетмана…“ Все пак на тръгване той ни даде пиршество и ни молеше да пазим града…

— На това пиршество — добави Кричински — видяхме баща му и оная старица, която чака мъжа си да се върне от робство, както и момата, за която Нововейски иска да се жени.

— О! — каза Азия. — Аз дори не съм се още сетил, че те всички са сега тук… А аз докарах панна Нововейска!…

Той плесна с ръце, а когато Халим се появи незабавно, каза му:

— Щом моите липковци видят огън в града, веднага да нападнат войниците, които са тук, във форта, и да им прережат гърлата; а жените и стария шляхтич да вържат и да ги пазят, докато не издам друга заповед.

След тия думи той се обърна към Кричински и Адурович:

— Самият аз няма да помагам, защото нямам сили, но ще яхна коня и поне ще погледам, а вие, другари мили, започвайте, започвайте!

Кричински и Адурович веднага се затекоха към вратата, а той излезе след тях и като заповяда да му дадат кон, отиде до палисадата, за да гледа от портата на високия форт онова, което щеше да става в града.

Много липковци също почнаха да се катерят на насипа през палисадата, за да насладят очите си с гледката на клането. Ония войници на Нововейски, които не бяха тръгнали за степта, видяха струпването на липковците и помислиха, че в града има нещо за гледане, та веднага се смесиха с тях без сянка от тревога или подозрение. Пък и тия пехотинци бяха само двайсет души, останалите бяха по кръчмите из града.

В това време отрядите на Адурович и Кричински се пръснаха мигновено из градчето. Тия отряди бяха съставени почти все от липковци и черемисовци, значи от бивши жители на Жечпосполита, в по-голямата си част шляхтичи, но понеже отдавна вече бяха напуснали границите й, през това време на скитничество бяха заприличали повече на диви татари. Техните някогашни жупани се бяха изпокъсали, та почти всички носеха овчи кожуси с вълната отгоре, облечени направо върху голи, обрулени от степните вихри и дима на огнищата тела; оръжието им обаче беше по-добро от оръжието на дивите татари; всички имаха саби, всичките им лъкове бяха изпечени на огън, а мнозина носеха и пушки. Лицата им обаче изразяваха същата жестокост и жажда за кръв, както лицата на добруджанските, белгородските или кримските им събратя.

Сега се пръснаха из града и почнаха да го прекосяват в разни посоки, да викат пронизително, сякаш с тия възгласи желаеха взаимно да се насърчат и подбудят към убийства и грабежи. Но въпреки че вече мнозина бяха захапали по татарски обичай ножове в уста, местното население, съставено, както и в Ямпол, от власи, арменци, гърци и отчасти от татари-търговци, гледаше на тях без никакво недоверие. Дюкяните бяха отворени, търговците седяха пред тях по турски на пейките и прехвърляха зърната на броениците си. С виковете си липковците постигнаха само това, че почнаха да ги гледат с по-голямо любопитство, защото предположиха, че си устройват някакво забавление.

Внезапно обаче по ъглите на пазарището се извиха пушеци и всички липковци нададоха такъв страхотен вой, че смъртен ужас обзе власи, арменци и гърци, жените и децата им.

Изведнъж блеснаха саби и порой от стрели се изсипа върху спокойните жители. Техните викове, трясъците на бързо затваряните врати и прозоречни капаци се смесиха с конския тропот и с воя на грабителите.

Пазарището се покри с дим. Нададоха се викове: „Пожар! Пожар!…“ Същевременно започнаха да разбиват дюкяни, къщи, да извличат за косите ужасени жени, да изхвърлят на улицата вещи, сахтияни, стоки, постели, от които веднага захвърчаха нагоре облаци пера — разнесоха се стонове на подложени под нож мъже, плач, вой на кучета, рев на добитък, който пожарът обгръщаше в задните постройки; червените езици на огъня, видими дори денем върху фона на черни кълба дим, се стрелкаха все по-високо към небето.

А във форта конниците на Азия още в началото се хвърлиха да колят невъоръжените в по-голямата си част пехотинци.

Там почти не се състоя бой; неочаквано по петнайсетина ножа се забиха във всяка полска гръд; после отрязваха главите на нещастниците и ги отнасяха пред копитата на Азиевия кон.

Тухайбейович позволи на по-голямата част от липковците да се присъединят към събратята си в кървавата сеч; самият той стоеше и гледаше.

Димът закриваше делото на Кричински и Адурович. Миризмата на изгоряло стигна чак до форта; градът пламна като огромно огнище, а пушекът засланяше гледката; само понякога в тия пушеци се чуваше изстрел от пушка, сякаш гръм в облак, понякога се мернеше побягнал човек или отряд липковци, впуснал се да преследва.

Азия все стоеше и гледаше с изпълнено с радост сърце; мрачна усмивка играеше на устните му, изпод които святкаха бели зъби — усмивка още по-мрачна, защото беше смесена с болката от едва засъхналата рана. Освен радост в сърцето на липковеца се надигаше тщеславие. Ето, той беше свалил от сърцето си бремето на преструвките и за пръв път бе дал свобода на омразата си, укривана дълги години; сега той се чувстваше такъв, какъвто е, чувстваше се истински Азия, син на Тухай бей.

Но същевременно у него се надигна диво съжаление, че Баша не вижда тоя пожар, това клане, че не може да види и него в новия му лик. Той я обичаше, но в същото време го изпълваше дива жажда да й отмъсти.

„Тя би стояла ето тук, при коня! — мислеше си той. — Аз бих я държал за косата, а тя ще се лови за краката ми; после бих я взел и бих целувал устата й, и би била моя, моя, моя… робиня!…“

От отчаянието го възпираше само надеждата, че може би отрядите, изпратени да я настигнат, или тия, които бе оставил по пътя, ще му я докарат обратно. Той се хвана за тая надежда като удавник за сламка и тя му придаваше сили. Не можеше да мисли само, че я е загубил, понеже прекалено много мислеше за момента, когато ще я получи наново и вземе.

Азия стоя при портата, докато избиваният град не стихна, а това настана бързо, защото отрядите на Адурович и Кричински брояха почти толкова хора, колкото цялото градче — само пожарът надживя човешките стонове и фуча чак до вечерта. Азия слезе от коня си и тръгна с бавна крачка към една просторна стая; там му бяха постлали овнешки кожи, той седна на тях и зачака идването на двамата ротмистри.

Те дойдоха след малко, а заедно с тях и стотниците. Всички лица бяха радостни, защото плячката бе надминала очакванията им. Градчето се беше вече доста въздигнало след селските бунтове и беше заможно. Взети бяха също така около сто и петдесет млади жени и цял куп деца над десетгодишна възраст, които можеха да бъдат изгодно продадени по източните пазари. Мъжете, старите жени и малките деца, които не можеха да вървят дълъг път, бяха изклани. Ръцете на липковците димяха от човешка кръв, а с овчите си кожуси внесоха миризма на изгоряло. Всички насядаха около Азия и Кричински заговори:

— Само куп пепел ще остане след нас… Докато се върнат гарнизоните, ние бихме могли да отидем и в Ямпол, там има толкова най-различни богатства, може би и повече, отколкото в Рашков.

— Не! — отговори синът на Тухай бей. — В Ямпол има мои хора, които ще подпалят града; а за нас е време да преминем на ханова и султанска земя.

— Както заповядаш! Ще се върнем със слава и плячка! — извикаха ротмистрите и стотниците.

— Тук, във форта, има жени, тук е и оня шляхтич, който ме отгледа — каза Азия. — Той заслужава достойна награда.

При тая думи плесна с ръце и заповяда да докарат пленниците.

Докараха ги веднага; пани Боска, обляната в сълзи Зоша, бледата като платно Евка и стария пан Нововейски. Ръцете и краката му бяха стегнати с въжета. Всички бяха ужасени, но още повече изумени от това, което беше станало и което беше съвсем неразбираемо за тях. Само Евка, ако и да се губеше в предположения какво ли се е случило с пани Володиовска, защо Азия не се показваше досега, защо бе извършена сеч в града, а те бяха затворени като пленници, все пак предполагаше, че тук въпросът е да бъде тя отвлечена, защото Азия просто е беснеел от любов по нея, но тъй като в своята надменност не е искал да моли баща й за ръката й, решил е да я вземе със сила. Всичко това беше страшно само по себе си, но Евка поне не трепереше за собствения си живот.

Въведените пленници не познаха Азия, понеже лицето му беше почти цялото превързано. Но страхът още повече тресеше коленете на жените, защото в първия миг те сметнаха, че по някакъв непонятен начин диви татари са унищожили липковците и са завладели Рашков. Едва когато видяха Кричински и Адурович, разбраха, че се намират именно в ръцете на липковците.

Някое време всички се споглеждаха мълчаливо едни други, най-после старият пан Нововейски се обади с неуверен, но силен глас:

— В чии ръце се намираме ние?

Азия започна да отвива превръзките от главата си и скоро изпод тях се показа лицето му, някога прекрасно, макар и диво, сега загрозено завинаги, със счупен нос и тъмносиньо петно вместо едното око — лице страшно, съсредоточено в студена жажда за мъст и с усмивка, която приличаше на спазма.

Азия мълча още минутка, после впи пламналото си око в стария шляхтич и рече:

— В моите: на сина на Тухай бей!

Но старият Нововейски го позна, преди той да си каже името, позна го и Евка, при все че сърцето й се сви от ужас и погнуса, като гледаше тая отвратителна глава.

Девойката закри очи с незавързаните си ръце, а шляхтичът отвори уста, започна да мига с очи от изумление и да повтаря:

— Азия! Азия!

— Когото ти, ваша милост, хранеше, на когото беше баща и чийто гръб се обля с кръв под твоята родителска ръка…

Кръв нахлу в главата на шляхтича.

— Изменнико! — каза той. — Пред съд ще отговаряш за постъпките си!… Змия!… Аз имам и син!

— Имаш и дъщеря — отговори Азия, — заради която заповяда да ме бият до смърт с бич, а тая ти дъщеря сега аз ще я подаря на последния ординарец да я има за слугиня и за удоволствие!

— Вожде, подари я на мене! — обади се внезапно Адурович.

— Азия! Азия! Аз винаги съм те… — викна Евка и се хвърли в краката му.

Но той я ритна с крак, а Адурович я хвана за ръцете и я повлече към себе си по пода. Пан Нововейски от червен стана син. Въжата скърцаха на ръцете му, така ги опъваше, а от устата му излизаха неразбираеми думи.

Азия стана от кожите и тръгна към него, отначало бавно, после все по-бързо, като див звяр, който иска да се хвърли върху жертвата си. Накрай, вече дошъл съвсем близо, го хвана за брадата с изкривените пръсти на сухата си ръка и почна да го бие безмилостно по лицето и главата.

Хриплив рев се изтръгна от гърлото на шляхтича, а накрай, когато падна на земята, Тухайбейович коленичи на гърдите му и внезапно ярък блясък на нож освети мрака на стаята.

— Милост! Помощ! — виеше Евка.

Но Адурович я цапна по главата, после сложи широката си длан върху устата й; в това време Азия колеше пан Нововейски.

Гледката беше толкова страшна, че се смрази кръвта дори на липковските стотници. Защото Азия движеше бавно, с пресметната жестокост ножа по гърлото на нещастния шляхтич, а той хриптеше и хъркаше страхотно. Кръвта бликаше все по-силно от отворените жили върху ръцете на убиеца и като поток течеше на пода. Най-сетне хриптенето и хъркането малко по малко стихнаха, само въздухът взе да съска в прерязания гръклян, а краката на умиращия потреперваха конвулсивно и ритаха земята. Азия стана.

Сега окото му падна върху бледото и мило личице на Зоша Боска, която изглеждаше като мъртва, защото бе припаднала и висеше през ръката на един липковец, който я придържаше, и каза:

— Тая девойка запазвам за себе си, докато не я подаря или продам.

После се обърна към татарите:

— А сега, щом хайката се върне, ще преминем на султанска земя.

Хайката се върна след два дни, но с празни ръце. Тогава Тухайбейович се прехвърли на султанска земя с отчаяние и ярост в сърцето, като остави след себе си сив и синкав куп пепел.