Пан Володиовски

Петдесет и първа глава

Още същия ден пан Володиовски замина с хоронгвите на помощ на пан Вашилковски, който се бе спуснал към Гринчук, тъй като бе дошла вест, че там татарите нахлули ненадейно, пленявали хората, грабели добитъка, но не палели селата, за да не бъдат открити. Пан Вашилковски ги разгромил веднага, освободил робите и взел пленници. Пан Володиовски откара тия пленници в Жванец и поръча на пан Маковецки да ги подложи на разпит и да запише подробно показанията им, за да бъдат препратени на хетмана и на краля. Татарите признаха, че преминали границата по перкулабска заповед и им бил придаден в помощ ротмистър Стинган от Влашко. Но макар и печени на огън, не знаеха да кажат къде можеше да се намира сега турският султан с цялата си сила, защото те вървели напред на разкъсани групи и не поддържали връзка с главния стан.

Всички обаче единодушно твърдяха, че султанът е тръгнал със силите си, че иде към Жечпосполита и навярно скоро ще се яви при Хотим. В тия показания нямаше нищо ново за бъдещите защитници на Каменец, но понеже в кралския двор във Варшава не вярваха, че ще има война, подолският пан подкоможи реши да изпрати пленниците заедно с техните новини във Варшава.

Разездите се върнаха доволни от първия поход. А ето че вечерта при Володиовски пристигна секретарят на неговия побратим Хабарескул, старши хотимски перкулаб. Той не донесе никакво писмо, защото перкулабът се страхуваше да пише, но му бе поръчал да каже устно на неговия побратим Володиовски, „зеница на окото му“ и „обич на сърцето му“, да бъде нащрек и ако Каменец не разполага с достатъчно войска за отбрана, да напусне града под някакъв предлог, защото втори ден вече в Хотим очакват султана с всичките му сили.

Володиовски поръча на секретаря да поблагодари на перкулаба и като го награди, изпрати го обратно, а сам той веднага уведоми командирите за приближаването на опасността.

Вестта, макар и очаквана всеки час, направи силно впечатление. Удвоиха енергията при строителните работи в града, а пан Хероним Лянцкоронски незабавно тръгна за своя Жванец, за да следи оттам какво става в Хотим.

Известно време мина в очакване, най-сетне на втори август, празника Света Богородица ангелска, султанът пристигна при Хотим. Полковете се разляха като безбрежно море — и при вида на последния укрепен град в границите под властта на падишаха от стотици хиляди гърла се изтръгна възгласът: „Аллах! Аллах!“ От другата страна на Днестър се простираше беззащитната Жечпосполита, която тия безбройни войски щяха да залеят като наводнение или да погълнат като огън. Огромните маси войска не можеха да се поберат в крепостта, затова се разположиха на полето, по същите ония места, където преди няколко десетки години също такава многобройна армия на пророка беше разгромена от полските саби.

Сега изглеждаше, че е дошъл часът на отмъщението и никой в тия диви пълчища, като се почне от султана, та се свърши с обозния нестроевак, не предчувстваше, че това поле за втори път ще се окаже зловещо за полумесеца. Надежда, не, дори сигурност в победата оживяваше всички сърца. Еничарите и спахиите, башибозушките тълпи от Балкана, от Родопските планини, от Румелия, от Пелион и Оса, от Кармел и Ливан, от арабските пустини, от бреговете на Тигър, от низините на Нил и спечените африкански пясъци с диви възгласи искаха да бъдат прехвърлени незабавно на отвъдния бряг на „неверните“. Но в това време муезините от хотимските минарета започнаха да зоват за молитва и всичко утихна. Море от глави с чалми, качулки, фесове, бурнуси, кефии и стоманени шлемове се наведоха към земята и по полето се понесе глухото шепнене на молитва, подобно на бръмчене на огромен рой пчели, и прекъсвано от полъсите на вятъра, летеше зад Днестър към Жечпосполита.

След това се обадиха барабани, тръби и пищялки и дадоха знак за почивка. Макар че войските бяха вървели бавно и удобно, падишахът искаше да им даде добра почивка след дългия път чак от Адрианопол. Самият той извърши обредното си измиване в един бистър извор, който бликаше близо до града, и тръгна за хотимския конак, а по полето започнаха да опъват шатри на полковете, които скоро покриха като сняг необгледното пространство наоколо.

Денят беше прекрасен и свършваше спокойно. След последните вечерни молитви станът се отдаде на почивка. Засветиха хиляди и стотици хиляди огньове, чието трептене гледаха с тревога от отсрещния жванецки замък, защото те бяха заели толкова голямо пространство, та войниците, които бяха ходили на разузнаване, като докладваха какво са видели, казваха „че цялата Молдавия в огньове“ им се струвала. Но колкото повече ясният месец се изтъркулваше все по-нагоре по звездното небе, огньовете, освен тия на стражата, гаснеха, станът утихваше и всред мълчанието на нощта се чуваше само цвиленето на конете и ревът на биволите, които пасяха по тарабанските ливади.

Но на другия ден още призори султанът заповяда на еничарите, татарите и липковците за преминат Днестър и да заемат както градчето Жванец, така и замъка. Храбрият Хероним Лянцкоронски не ги чакаше зад стените, но със своите четирийсет татари, осемдесет киевци и една собствена шляхтичка хоронгва удари еничарите при брода и въпреки гъстия огън от пушките смути тази най-добра пехота така, че тя почна да се оттегля безредно във водата. Но в това време един чамбул, подпомогнат от липковците, се прехвърли отстрани и се вмъкна в града. Пушеците и виковете предупредиха храбрия пан подкоможи, че градът е вече в ръцете на неприятеля, затова той заповяда да се оттеглят от брода, за да отидат на помощ на нещастните жители. Еничарите като пехота не можеха да го преследват, а той летеше с пълна бързина на помощ. И вече пристигаше, когато внезапно неговите четирийсет татари хвърлиха знамената си и преминаха на страната на неприятеля. Настана много опасен момент — чамбулът, подпомаган от липковците, предположи, че измяната ще предизвика бъркотия, та атакува направо и с голям устрем пан подкоможи. За щастие киевците, насърчени от примера на вожда си, оказаха енергична съпротива, а шляхтичката хоронгва бързо разби неприятеля, който и не беше в състояние да оказва отпор на редовната полска конница. Пясъкът пред града веднага се покри с трупове, особено на липковци, защото те по-упорито от обикновените татари оказваха съпротива. Много от тях бяха съсечени и по улиците, след което пан Лянцкоронски, като видя, че откъм водата се приближават еничари, се скри зад стените, но преди това изпрати в Каменец искане за подкрепления.

Падишахът не мислеше още в тоя ден да превзема жванецкия замък, защото правилно смяташе, че ще го сломи за миг при общото прехвърляне на войската. Искаше само да заеме града и понеже предполагаше, че изпратените части са напълно достатъчни за това, не прати повече нито еничари, нито татари. А тия, които бяха вече отсам реката, след оттеглянето на пан подкоможи зад стените отново заеха града и не го палеха, за да може в бъдеще да служи за убежище и на тях самите, и на други части, но започнаха да се разпореждат в него със сабя и кинжал. Еничарите хващаха младите жени за войнишко забавление, а мъжете и децата съсичаха с брадви; татарите бяха заети със задигане на плячка.

Внезапно от кулата на замъка видяха, че откъм Каменец се приближава някаква конница. Щом чу това, пан Лянцкоронски излезе сам на кулата заедно с няколко офицери и като насочи далекогледа си през една бойница, дълго и внимателно гледа към полето и най-сетне каза:

— Това е лека конница от хрептьовския гарнизон, същата конница, начело на която Вашилковски беше ходил в Гринчук. Сигурно и сега е изпратен пак той.

После отново взе да гледа:

— Виждам доброволци; навярно Войчех Хумецки!

А след малко:

— Слава Богу! И самият Володиовски иде, защото виждам драгуни. Ваша милост панове, и ние ще изскочим иззад стените и с Божия помощ не само ще прогоним неприятеля от града, но и ще го отхвърлим отвъд реката!

След тия думи той се затече с всички сили надолу, за да стегне своите киевци и шляхтичите. В това време в града татарите първи съзряха приближаващите се хоронгви, завикаха пронизително: „Аллах!“ и взеха да се събират в чамбул. По всички улици се чу биене на барабани и засвириха пищялки; еничарите веднага се строиха с оная бързина, по каквато малко други пехоти на света биха могли да се сравняват с тях.

Чамбулът излетя извън града като духнат от вятъра и връхлетя срещу леката хоронгва. Самият чамбул освен липковците, голяма част от които пан Лянцкоронски бе избил, беше три пъти по-многоброен от жванецкия гарнизон и пристигащите на помощ хоронгви, поради което не се поколеба да нападне пан Вашилковски. Но пан Вашилковски, невъздържан младеж, който еднакво алчно, както и сляпо се хвърляше срещу всяка опасност, веднага заповяда на хората си да се понесат с най-голям устрем и летеше като вихрушка, без да мисли за броя на неприятелите.

Тая смелост смути татарите, които изобщо не обичаха ръкопашните срещи. Затова въпреки виковете на мурзите, които се движеха отзад, въпреки пронизителното свирене на пищялките и гласа на барабана, който гърмеше за „кесим“ — тоест да се секат главите на неверните, — те веднага започнаха да спират, да задържат конете; изглежда, че сърцата и желанието им изстиваха все повече, докато най-сетне на разстояние един изстрел с лък пред хоронгвата се разбягаха на две страни и изстреляха безброй стрели към подгонилите ги конници.

Пан Вашилковски не знаеше нищо за еничарите, които се бяха спотаили от другата страна на къщите откъм реката, и полетя с хората си със същия устрем подир татарите или по-право подир половината чамбул, настигна го бързо и започна да сече ония, които имаха по-лоши коне и не можеха да бягат бързо. Тогава другата половина на чамбула се обърна, за да го обгради, но в тоя момент се нахвърлиха доброволците, в същото време изскочи и пан подкоможият с киевците. Притиснати от няколко страни, татарите се пръснаха за миг като пясък — и започна гонене на купчина подир купчина, на мъж подир мъж, като от ордата се стелеха гъсто трупове, особено от ръката на пан Вашилковски, който в заслепението си сам нападаше цели купища, както ястреб напада орляк врабци или жълтурки.

Но пан Володиовски, прозорлив и хладнокръвен войник, не пусна драгуните от ръцете си. Също както оня, който държи песовица ловни кучета за здрави ремъци, не ги пуска подир какъв да е дивеч, а едва когато види блесналите очи и белите зъби на опасен глиган, така и малкият рицар, презрял страхливата орда, следеше дали зад нея няма спахии, еничари или някаква друга елитна част.

В тоя миг до него дотича пан Хероним Лянцкоронски със своите киевци.

— Ваша милост! — извика той. — При реката има еничари, да ги притиснем!

Володиовски извади рапирата от ножницата и изкомандва:

— Напред!

Всеки от драгуните стегна поводите, за да държи коня си по-сигурно в ръка, след което редиците се наведоха малко напред и тръгнаха така опитно, като че да бяха на учение. Отначало се движеха тръс, после галоп, но още не пускаха конете си в най-бърз бяг. Едва когато минаха къщите, разположени при реката, източно от замъка, видяха белите плъстени шапки на еничарите и разбраха, че ще имат работа не с башибозук, а с редовна еничарска войска.

— Бий! — викна Володиовски.

И конете се изпънаха, като почти докосваха земята с коремите си и отхвърляха с копита бучки втвърдена пръст.

Еничарите не знаеха каква сила иде на помощ на Жванец и наистина отиваха към реката. Един техен отряд от двеста и няколко десетки души вече се намираше на брега и първите му редици бяха започнали да се качват на саловете; втори отряд, също така силен, се приближаваше бързо, но в отличен ред, когато съзря, че връхлита конница. Тогава се спря и в един миг се обърна срещу неприятеля. Пушките се наведоха като плет и изтрещя залп като на учение. Нещо повече, упоритите войници разчитаха, че другарите им от брега ще ги подкрепят с огъня си, и не само не офейкаха след залпа, но се свикаха, тръгнаха зад пушека и атакуваха яростно конницата със саби. Това беше дързост, на каквато бяха способни само еничарите, но те заплатиха скъпо, защото конницата, дори да иска, не можеше да задържи конете, та удари върху тях като чук, разби ги в миг и започна да сее ужас и гибел.

Първата редица рухна под силата на напора като нива, люшната от вятър. Наистина мнозина паднаха само от връхлитането, после скачаха и бягаха безредно към реката, откъдето другата част гърмеше непрекъснато, като се целеше високо, за да може над главите на своите да удря драгуните. За кратко време между еничарите при саловете се виждаше, че има колебание и неувереност дали да се качат на саловете или да последват примера на втория отряд и да атакуват конницата в ръкопашен бой. Но от тая стъпка ги възпря видът на побягналите групи, които конницата притискаше с конските гърди и сечеше толкова жестоко, че нейната ожесточеност можеше да се сравнява като че ли само с опитността й. Случваше се някоя такава група, притисната прекалено много, да се обръща в отчаянието си и да започва да хапе, както хапе притиснат звяр, щом види, че за него вече няма възможност за бягство. Но тъкмо тогава застаналите на брега бойци можаха да видят като на длан, че е невъзможно да се удържи срещу студеното оръжие на тая конница, толкова много ги превъзхожда тя в ползването му. Тя сечеше еничарите по главите, лицата и вратовете с такава опитност и бързина, че окото почти не можеше да долови движението на сабите. И както ратаите в заможно стопанство, когато очукват добре изсъхнал грах, удрят ревностно и бързо по гумното, та целият двор ехти от ударите, а олющеното зърно се пръска на всички страни, така и цялото крайбрежие ехтеше от ударите на сабите, а купища еничари, лющени безмилостно, се пръскаха на всички страни.

Пан Вашилковски се хвърляше в боя начело на своята лека конница, без да мисли за собствения си живот. Но както опитният косач ще надмине по-силния от себе си, но по-малко опитен в коситбата ратай, защото, докато тоя се измаря и покрива с обилна пот, оня непрекъснато върви напред и стеле пред себе си откоси — така пан Володиовски превъзхождаше увлеклия се младеж. Пред самото сблъскване с еничарите той пусна драгуните напред, а сам остана малко по-назад, за да може да наблюдава цялата битка. Така, застанал по-надалеко, наблюдаваше внимателно, час по час се хвърляше в боя, удряше, насочваше, отново оставяше битката да се отдалечи от него и отново гледаше, отново удряше. Както бива обикновено при битка с пехота, така и сега се случи, че в устрема си конницата отмина побегналите. Двайсетина от тях, като нямаха възможност да отидат към реката, се обърнаха да бягат към града, за да се скрият в слънчогледите, които растяха пред самите къщи. Но пан Володиовски ги забеляза, настигна първите двама и нанесе между тях два леки удара, а те паднаха веднага, заритаха земята с крака и душите им отлетяха през отворените рани заедно с кръвта. Третият видя това и гръмна срещу малкия рицар с пушка, но не улучи, а малкият рицар го фрасна с острието между носа и устата и така го лиши от живот. После незабавно се втурна подир другите. И селско момче не набира толкова бързо израсналите на купчина гъби, както той набра бегълците, преди да стигнат до слънчогледите. Само последните двама бяха хванати от жванецки жители, на които малкият рицар заповяда да ги запазят живи.

А сам той се поразпали и като видя, че еничарите са вече притиснати до самата река, втурна се във вихъра на боя, изравни се с драгуните и започна работа.

На моменти удряше пред себе си, на моменти се обръщаше наляво или надясно, мушваше леко и не гледаше повече, а при всеки удар бяла шапка падаше на земята. Еничарите захванаха уплашено да се блъскат с крясък пред него, а той удвои бързината на ударите си и макар сам да остана спокоен, никое око не можеше да следи движенията на неговата рапира и да разбере кога сече и кога мушка, защото сабята му образуваше само едно светлисто колело около неговата особа.

Пан Лянцкоронски, който отдавна беше чувал за него, че е майстор над майсторите, но досега не го беше виждал в бой, чак престана да се бие и гледаше смаян, без да може да повярва на очите си, че един човек, макар и майстор, макар и обявен за най-добър рицар, може да направи толкова нещо. И той се хвана за главата, а бойците наоколо чуваха само как повтаряше непрекъснато: „За Бога, нищо не е онова, което се говореше за него!“ А други викаха: „Гледайте, защото това няма да видите никъде по света!“ А Володиовски продължаваше да работи. Най-сетне изтласкаха до реката еничарите, които сега почнаха да се блъскат безредно, за да се качат на саловете. Но понеже саловете бяха много, а се връщаха по-малко хора, отколкото бяха дошли, те се побраха бързо и лесно. Тежките весла се раздвижиха веднага и между конницата и еничарите се отвори водно пространство, което се разширяваше с всеки момент… Но от саловете започнаха да гърмят пушки еничарки, срещу които драгуните отговориха с гръм от бандолетите си; пушеците се издигнаха като облак над водата, после се разтегнаха в дълги ивици. Саловете с еничарите в тях се отдалечаваха все повече. А драгуните, спечелили боя, вдигнаха страшен вик и като заплашваха бегълците с пестници, викаха подир тях:

— Елате, кучета! Елате!…

Макар куршумите още да плющяха, пан Лянцкоронски прегърна Володиовски при самия бряг.

— На очите си не можех да повярвам! — каза той. — Това са mirabilia245, ваша милост, които заслужават златно перо!

А Володиовски:

— Вродена способност и опитност, това е всичко! Колко войни са ми минали вече през главата!

След тия думи той отвърна с прегръдка на прегръдката на Лянцкоронски, освободи се от обятията му и като погледна към брега, възкликна:

— Гледай, ваша милост, защото ще видиш друга рядкост!…

Подкоможият се обърна и забеляза един офицер, който опъваше лък от брега. Това беше пан Мушалски.

Преславният лъконосец досега воюваше заедно с другите и водеше ръкопашен бой с неприятеля, но сега, когато еничарите се бяха вече толкова отдалечили, че куршумите от техните и нашите пушки не достигаха, той извади лъка изпод бедрото си, застана на едно място, където брегът беше по-висок, и най-напред опита с пръст тетивата, а после, когато тя избръмча високо, сложи переста стрела и се прицели.

В тоя именно момент към него се обърнаха Володиовски и Лянцкоронски.

Това беше прекрасна картина! Лъконосецът седеше на кон, лявата си ръка държеше изпъната напред, в нея лъкът като в клещи, а дясната притегляше все по-силно към зърното на гръдта си, та чак жилите изскочиха на челото му, и се целеше спокойно.

В далечината под облак от пушеци се виждаха двайсетина сала, които се плъзгаха по реката, придошла силно поради топенето на снеговете в планините, но толкова прозрачна този ден, че в нея се отразяваха саловете и седналите на тях еничари. Бандолетите от брега бяха замлъкнали: очите се обърнаха към пан Мушалски или в посоката, към която щеше да полети убийствената стрела.

Изведнъж тетивата бръмна високо и перестият пратеник на смъртта изскочи от лъка. Никое око не можа да долови неговия полет, но всички видяха отлично как застаналият при едно весло едър еничарин разпери внезапно ръце, завъртя се на място и цопна във водата. Бистрата бездна плисна под неговата тежест, а пан Мушалски каза:

— За тебе, Дидюк!…

После посегна за втора стрела.

— В чест на пан хетмана! — обърна се той към другарите си.

Те затаиха дъх; след миг въздухът отново избръмча и втори еничарин падна на дъното на сала.

По всички салове веслата се задвижиха по-бързо, те биеха буйно светлата повърхност, но несравнимият стрелец с лък сега се обърна с усмивка към малкия рицар:

— В чест на достойната съпруга на ваша милост!

И за трети път опъна лъка, за трети път пусна горчива стрела, а тя за трети път потъна до половината в човешко тяло. Възклик на триумф гръмна на брега, възклик на ярост от саловете, след което пан Мушалски се оттегли, а подир него се отдръпнаха и другите победители през днешния ден — и тръгнаха към града.

На връщане те оглеждаха със задоволство жътвата на днешния ден. Татари бяха загинали малко, защото те нито веднъж не се бяха съсредоточили добре и уплашени, веднага се прехвърлиха през реката; но еничарите, на брой няколко десетки, лежаха като добре препасани със сламени въжета снопове. Някои още се мятаха, но слугите на пан подкоможия бяха вече обрали всички.

Като ги гледаше, пан Володиовски каза:

— Това е храбра пехота и върви в боя като глиган, но не я бива на половината на шведската.

— Все пак те дадоха залп, сякаш някой строши лешник със зъби — забеляза пан подкоможият.

— Но това става от само себе си, а не поради тяхната опитност, защото те изобщо не правят никакви учения. Това беше султанска гвардия и те горе-долу биват обучавани, но освен тях има и нередовни еничари, много по-слаби.

— Дадохме им pro memoria! Бог е милостив, та започваме войната с такава значителна победа!

Но опитният пан Володиовски беше на друго мнение.

— Това е малка, незначителна победа — отговори той. — Добра е за повишаване духа на несвикналите хора и на гражданите, но друг резултат няма да има.

— Мислиш ли, ваша милост, че духът на поганците няма да падне?

— Духът на поганците няма да падне — каза Володиовски.

Като разговаряха така, стигнаха до града, където гражданите им дадоха двамата пленени еничари, които се бяха опитали да се скрият в слънчогледите от сабята на пан Володиовски.

Единият беше леко прострелян, другият напълно здрав и пълен със страхотен дух. Като стигнаха в замъка, малкият рицар поръча на пан Маковецки да го разпита, защото той не говореше турски, макар да разбираше добре тоя език. Пан Маковецки започна да пита дали султанът лично се намира в Хотим, както и кога смята да тръгне за Каменец?

Турчинът даваше ясни показания, но се държеше твърдо.

— Падишахът самолично е в Хотим — каза той. — В стана говореха, че утре пашите Халил и Мурад ще се прехвърлят отсам и ще вземат със себе си мехендизи, които веднага ще почнат да копаят окопи. Утре или вдругиден ще последва вашата гибел.

Тук пленникът се хвана за кръста и уверен в ужаса, който внушаваше султанското име, заговори така:

— Безумни ляхи! Как посмяхте под носа на господаря да нападате и избивате хората му? Мислите ли вие, че ще се отървете от строго наказание? Нима това замъче ще успее да ви запази? Какво ще бъдете вие след няколко дни, ако не роби? Какво сте днес, ако не кучета, които скачате срещу особата на господаря?

Пан Маковецки записваше внимателно всичко, но пан Володиовски реши да укроти дързостта на пленника и след последните думи го удари по лицето. Турчинът се смути, веднага почувства уважение към малкия рицар и изобщо почна да се изразява по-прилично. След свършването на разпита пленникът беше изведен от залата, а пан Володиовски каза:

— Ще трябва тия пленници и показанията им да бъдат изпратени с най-голяма бързина във Варшава, защото в кралския двор там още не вярват, че ще има война.

— Какви са тия мехендизи, с които Халил и Мурад ще се прехвърлят? — попита пан Лянцкоронски.

— Мехендизите са инженери, които ще направят прикрития и насипи за оръдията — отвърна Маковецки.

— А как мислиш, ваша милост, истина ли каза тоя пленник или лъжеше?

— Ако на ваша милост харесва — отговори Володиовски, — можем да му поизгорим петите. Аз имам един вахмистър, който се занима с Азия Тухайбейович и който в тия неща е exquisitissimus246, но по мое мнение еничаринът казва истината: прехвърлянето ще започне веднага и на него ние не ще можем да пречим, дори да сме сто пъти повече! Затова не ни остава нищо друго, освен да се стягаме и да тръгваме за Каменец с готова вест.

— Толкова добре ми тръгна при Жванец, че с готовност бих се затворил в замъка — каза пан подкоможият, — стига да съм сигурен, че от време на време ваша милост ще ми изскочиш от Каменец на помощ. После нека да става каквото ще!

— Те имат двеста оръдия — отговори Володиовски, — а прехвърлят ли две тежки оръдия, тоя замък няма да издържи нито ден. Аз самият исках да се затворя в него, но сега, когато го разгледах, виждам, че нищо не струва.

Другите също се присъединиха към мнението на малкия рицар. Пан Лянцкоронски упорстваше още някое време за показ, че ще остане в Жванец, но беше твърде опитен воин, та не можеше да не признае, че Володиовски е прав. Най-после размислите му пресече пан Вашилковски, който пристигна от бойното поле и се втурна бързо в замъка.

— Ваша милост панове — каза той, — реката не се вижда, защото целият Днестър е покрит със салове.

— Прехвърлят ли се? — попитаха всички едновременно.

— Точно така! Турците на салове, а чамбулите през бродовете за конските опашки.

Пан Лянцкоронски, без да се колебае повече, веднага нареди да бъдат потопени старите гаубици на замъка, а от вещите каквото може да се скрие или откара в Каменец. Володиовски яхна коня и тръгна начело на хората си да наблюдава прехвърлянето от едно далечно възвишение.

Пашите Халил и Мурад наистина се прехвърляха. Докъдето стигнеше поглед, се виждаха салове, чиито весла удряха бистрата вода с отмерени движения. Преминаваха голям брой еничари и спахии, защото саловете бяха отдавна вече приготвени в Хотим. Освен това по-нататък край брега стояха огромни маси войска. Володиовски предполагаше, че започват строеж на мост. Все пак султанът още не беше тръгнал с главната си сила. В това време пан Лянцкоронски пристигна с хората си и двамата с малкия рицар тръгнаха за Каменец. В града ги очакваше пан Потоцки. В квартирата му беше пълно с висши офицери, а пред нея стояха тълпи от мъже и жени, неспокойни, загрижени, любопитни.

— Неприятелят се прехвърля и Жванец е завзет! — каза малкият рицар.

— Строителните работи са завършени и чакаме! — отговори пан Потоцки.

Вестта стигна до тълпите, които започнаха да шумят като вълни.

— Към портите! — викаха из града. — Неприятелят е в Жванец!

Гражданите и гражданките тичаха към крепостните бастиони, като мислеха, че от тях ще съзрат неприятеля, но войниците не искаха да ги пуснат по местата, предназначени за военните части.

— Вървете си по къщите — викаха те към тълпите, — защото, ако ни пречите на отбраната, жените ви скоро ще видят турците отблизо!

Все пак в крепостта не цареше тревога, защото вестта за днешната победа я беше обиколила и естествено — преувеличена. За преувеличенията помагаха и войниците, които разказваха чудесии за сблъскването.

— Пан Володиовски разбил еничарите, самата султанска гвардия — повтаряха всички уста. — Не могат поганците да се мерят с пан Володиовски! Самия паша съсякъл. Дяволът не е толкова страшен, колкото го рисуват! Ето че не издържали срещу нашата войска! Пада ви се, кучета такива! Смърт за вас и за вашия султан!

Гражданките още веднъж дойдоха при окопите, кулите и бастионите, но натоварени с бутилки водка, вино и медовина.

Тоя път ги приеха с готовност и всред войниците започна веселба. Пан Потоцки не се противопостави, защото искаше да запази у войниците бодър дух и хубаво настроение, а понеже в града и замъка имаше неизмерими количества муниции, разреши да дават залпове с надежда, че тия отгласи на радост ще смутят значително неприятеля, ако ги чува.

А пан Володиовски дочака здрача в квартирата на подолския генерал, яхна коня и се опита да се промъкне тихо до манастира, придружен само от един слуга, за да се намери час по-скоро при жена си. Но хитростта му не помогна. Познаха го и веднага многобройна тълпа обгради коня му. Започнаха възгласи и приветствия. Майки вдигаха децата си към него.

— Ето, той е! Гледайте и помнете! — повтаряха многобройни гласове.

Възхищаваха му се безкрайно, но хората, които не познаваха войната, се учудваха най-много на дребния му ръст. В главата на тия жълтогащници не можеше да се побере удивлението как тоя толкова малък човек с толкова весело лице може да бъде най-страшният воин на Жечпосполита, с когото никой не можеше да се мери. А той минаваше на кон между тълпата, от време на време помръдваше жълтите си мустачки и се усмихваше, защото все пак беше доволен. Когато най-сетне пристигна в манастира, Михал падна в отворените прегръдки на Баша.

Тя вече знаеше за днешните му подвизи и всичките му майсторски удари, защото преди малко у нея беше подолският пан подкоможи, който й разказа подробно всичко като очевидец.

Башка още в началото на разказа повика жените, които се намираха в манастира, а именно игуменката Потоцка, пани Маковецка, пани Хумецка, Кетлинг, Хочимирска, Богуш и докато пан подкоможият разказваше, тя започна да се перчи пред тях.

Володиовски дойде само миг след разотиването на жените.

След като се наситиха на приветстването си, умореният малък рицар седна да вечеря. А Башка седеше до него и сама му сипваше храна в чиниите и доливаше медовина в чашата. Той ядеше и пиеше с апетит, защото през целия ден не беше сложил почти нищо в уста. През паузите разказваше по нещичко, а Башка слушаше с блеснали очи, разтърсваше глава според обичая си и питаше:

— Аха! Е, и какво? Е, и какво?

— Между тях се намират силни мъже и страшно храбри, но човек мъчно може да попадне на турчин, майстор във фехтовката — казваше малкият рицар.

— Значи и аз бих могла да си премеря силите с всеки от тях?

— Разбира се! Само че няма да си ги премериш, понеже не ще те взема!…

— Поне един път в живота! Знаеш ли, Михалко, че когато ти отиваш извън стените, аз дори не съм неспокойна. Аз зная, че тебе никой няма да те засегне…

— Ами не могат ли да ме застрелят?

— Я мълчи, да не би да няма Бог? Ти не ще позволиш да те съсекат, а това е най-важното!

— На един, на двама няма да се дам.

— Нито на трима, Михалко, нито на четирима!

— Нито на четири хиляди! — рече Заглоба, като я имитираше. — Да знаеше, Михале, какво правеше тя, когато подкоможият разказваше! Мислех, че ще се пукна от смях. Кълна се в Бога! Така пръхтеше с нос като коза и гледаше в лицето всяка жена поред дали се наслаждава, както трябва. Накрай се уплаших, че ще почне да прави рогачи, а такава гледка не би била особено изискана.

Малкият рицар се попротегна след яденето, защото беше много уморен, внезапно привлече жена си до себе си и рече:

— Квартирата ми в замъка е вече готова, но така не ми се ще да се връщам!… Башка, аз като че ли ще остана тук?…

— Както искаш, Михалко! — отговори Баша и сведе очи.

— Ха! — възкликна Заглоба. — Мене тук вече ме смятат за гъба, а не за мъж, щом игуменката ми позволява да живея в манастира. Но аз ще й платя за това, ще се погрижа! Забелязахте ли как ми намига пани Хочимирска?… Тя е вдовичка… много хубаво! Нищо повече няма да кажа!

— За Бога, аз като че ли ще остана! — каза малкият рицар. На това Баша отговори:

— Стига да си починеш добре!

— Защо да не си почине? — попита Заглоба.

— Защото ще си бъбрем, бъбрем, бъбрем!

А пан Заглоба взе да си търси шапката, та също да отиде да си легне, най-сетне я намери, сложи я на главата си и каза:

— Няма да си бъбрете, бъбрете, бъбрете!

И излезе.