Пан Володиовски

Петдесет и четвърта глава

След това нападение нощта мина в престрелка, но прекъсвана; на разсъмване съобщиха, че няколко турци стоят край замъка и чакат да бъде изпратен някой насреща им за преговори. Така или иначе трябваше да се знае какво искат, затова старшите офицери в съвета определиха пан Маковецки и пан Мишлишевски да влязат във връзка с поганците.

Миг по-късно към тях се присъедини пан Казимеж Хумецки и тръгнаха. Турците бяха трима: Мухтар бей, Саломи, русчушки паша, и третият — Козра, преводач. Срещата стана под открито небе извън портата на замъка. Като видяха пратениците, турците започнаха да се кланят и едновременно да докосват с върха на пръстите си сърцето, устата и челото, а поляците ги приветстваха любезно и ги попитаха за какво са дошли. На това Саломи рече:

— Драги! Нашият господар понесе голяма несправедливост, за която трябва да плачат всички правдолюбиви хора и за която сам предвечният ще ви накаже, ако не я поправите бързо. Вие сами изпратихте Юрица, който се кланяше доземи пред нашия везир и го молеше за примирие, а после, когато повярвахме във вашето благородство и излязохме иззад скалите и насипите, вие започнахте да ни биете с оръдията си и като изскочихте из стените, постлахте с трупове пътя чак до шатъра на падишаха. Това провинение не може да остане ненаказано, освен ако веднага не предадете замъците и града и не изразите голямото си съжаление и мъка.

На това пан Маковецки отговори:

— Юрица е куче, превишило инструкциите, защото заповяда на слугата си да окачи бяло знаме, за което ще бъде съден. Епископът питаше лично от своя страна дали би могло да се сключи примирие, но понеже и вие не престанахте да стреляте срещу насипите през времето, когато се носеха тия писма (аз самият съм свидетел на това, защото пръснати камъни ме удариха по лицето), и вие нямахте право да искате от нас прекъсване на стрелбата. Ако сега идете с готово примирие, тогава добре, но ако не, тогава кажете, драги, на вашия господар, че постарому ще отбраняваме стените и града, докато не изгорим или — което е по-сигурно — не изгорите вие сред тия скали. Ние нямаме нищо повече да ви кажем, драги, освен да ви пожелаем Бог да умножи вашите дни и да ви даде да доживеете до дълбока старост.

След тоя разговор пратениците веднага се разотидоха. Турците се върнаха при везира, а пановете Маковецки, Хумецки и Мишлишевски — в замъка, където ги обсипаха с въпроси как са отпратили парламентьорите. Тогава те разказаха за турската декларация.

— Не я приемайте, скъпи братя — каза Казимеж Хумецки. — С две думи: тия кучета искат до довечера да им предадем ключовете на града.

Тогава се обадиха многобройни гласове, които повтаряха любимия израз:

— Ще преседне нашето месо на това поганско куче! Няма да се дадем, ще го прогоним за негов срам и позор! Не искаме!

След такова решение всички се разотидоха и стрелбата започна веднага. Турците вече бяха успели да докарат на позициите много тежки оръдия и гранатите им прехвърляха „брустверите“ и взеха да падат в града. Топчиите в града и в замъците работеха с пот на челото през останалата част от деня и през цялата нощ. Ако някой загинеше, нямаше с кого да бъде заместен, липсваха също така подавачи на снаряди и барут. Едва пред разсъмване грохотът понамаля.

Но щом се поразвидели и на изток се показа обточената със злато червена ивица на зората, и в двата замъка нададоха тревога. В града всички заспали се събудиха, сънливи тълпи започнаха да се появяват по улиците и да се ослушват внимателно:

— Нападение се готви! — казваха си един на друг и сочеха към замъците.

— А пан Володиовски там ли е? — питаха неспокойни гласове.

— Там е! Там е! — отговаряха други.

А в замъците биеха камбаните на параклисите, освен това от всички страни се чуваше ръмженето на барабани. В утринния здрач, когато градът беше сравнително тих, тия звуци гърмяха тайнствено и тържествено. В същия момент турците засвириха намаз; една музика предаваше звуците на друга и те се носеха като ехо по целия безкраен стан. Поганските мравуняци взеха да се раздвижват около шатрите. При изгряващия ден в полумрака се показваха натрупаните насипи, насипчета и подкопи, които се виеха като дълга линия покрай замъка. Внезапно тежките турски оръдия зареваха по цялата тази линия, скалите на Смотрич им отговориха с гръмко ехо и настана толкова ужасен и страхотен шум, като че ли в небесните хляби се бяха запалили всички мълнии, които се намираха там на склад, и се сриваха на земята заедно със свода от облаци.

Това беше артилерийски бой. Градът и замъците отговаряха мощно. Скоро пушеци заслониха слънцето и целия свят, турските фортификации престанаха да се виждат, не се виждаше и Каменец, а само един сив, грамаден облак, пълен с гръмотевици и трясък.

Но турските оръдия бяха по-силни от градските. Скоро смъртта започна да коси в града. Няколко крепостни оръдия бяха разбити. От прислугата при оръдията загиваха по двама-трима наведнъж. На един отец францисканец, който ходеше по насипите и благославяше оръдията, клинът изпод един топ откъсна носа и част от лицето; край него двама много смели евреи, които помагаха при насочването на оръдията, бяха убити.

Но най-много биеха оръдията в градския шанец. Пан Казимеж Хумецки седеше там като саламандър сред най-големия огън и дим; половината от неговата група беше загинала, останалите почти всички бяха ранени. Той самият онемя и оглуша, но с помощта на полския кмет принуди неприятелската батарея да млъкне поне докато докараха нови оръдия на мястото на старите повредени.

Изтече един ден, втори, трети, а тоя страшен colloquium249 на оръдията не преставаше нито за миг. Турците сменяха топчиите си четири пъти на денонощие, но в града едни и същи трябваше да издържат без сън, почти без ядене, полузадушени от дима, мнозина ранени от разпръснати камъни и отломъци от лафетите. Войниците издържаха, но духът на гражданите почна да отслабва. Накрай стана нужда да ги гонят с тояги към оръдията, край които впрочем падаха убити. За щастие вечерта и през нощта на третия ден, в четвъртък срещу петък, най-голямата сила на огъня се обърна срещу замъците.

И двата, но особено старият бяха засипвани с гранати от грамадни мортири, които обаче „нанасяха малки щети, защото в тъмнината всяка граната се забелязва и човек лесно може да й избяга“. Едва на разсъмване, когато хората бяха налегнати от толкова голяма умора, та от нужда за сън не можеха да се държат на крака и падаха подкосени, започнаха да гинат доста.

Малкият рицар, Кетлинг, Мишлишевски и Квашиброцки отговаряха от замъците на турския огън. Подолският пан генерал постоянно се отбиваше при тях и се движеше загрижен всред град от гюллета, но без да обръща внимание на опасността.

Надвечер, когато огънят се засили още повече, пан генерал Потоцки се приближи до пан Володиовски.

— Ваша милост полковник — каза той, — няма да се задържим тук.

— Докато се задоволяват със стрелба — отговори малкият рицар, — ще се задържим, но те ще ни вдигнат във въздуха с мини, защото копаят.

— Дали наистина копаят? — попита генералът неспокойно. На това Володиовски отговори:

— Седемдесет оръдия стрелят и техният грохот е почти непрестанен, но все пак се случват минути на тишина, а когато се утиши, нека ваше достойнство наостри добре ухо и ще чуе.

За такъв момент не трябваше да чакат дълго, още повече и случаят им дойде на помощ. Едно от разрушителните турски оръдия се пръсна. Това предизвика известна бъркотия; от другите окопи изпратиха да питат какво става и последва прекъсване на стрелбата.

Тогава пан Потоцки и Володиовски се приближиха до самия край на един от издатъците на замъка и започнаха да се ослушват. След някое време ушите им доловиха доста ясни звънливи отгласи от кирки, които удряха по скалната стена.

— Дълбаят — каза пан Потоцки.

— Дълбаят — повтори малкият рицар.

После замлъкнаха. Силно безпокойство се отрази върху лицето на генерала; той вдигна ръце и притисна челото си с тях. Като видя това, Володиовски каза:

— Това е нещо обикновено при всяка обсада. При Збараж копаеха под нас денем и нощем.

Пан генералът повдигна глава.

— Какво правеше Вишньовецки срещу това?

— Местехме се от по-обширните насипи на все по-тесни.

— А ние какво трябва да правим?

— Ние трябва да вземем оръдията и каквото може с тях и да се пренесем в стария замък, защото старият е построен върху такива скали, че и с мини не ще могат да ги разбият. Аз винаги съм смятал, че новият ще послужи само за да дадем първия отпор на неприятеля, а после ще трябва сами да го вдигнем във въздуха отпред с барут и истинската отбрана ще започне едва в стария.

Настана кратко мълчание и генералът отново наведе загрижената си глава.

— Ами ако се наложи да отстъпим и от стария замък? Къде ще отстъпим? — попита той със сломен глас.

В отговор на това малкият рицар се изправи, мръдна мустачки и посочи с пръст земята.

— Аз само там! — каза той.

В тоя момент оръдията отново зареваха и цяло ято гранати полетя към замъка, но понеже беше вече тъмно, те се виждаха много ясно. Пан Володиовски се сбогува с генерала, мина покрай стените и като преминаваше от една батарея на друга, навсякъде насърчаваше, даваше съвети; най-сетне се срещна с Кетлинг и каза:

— Е, какво?

Кетлинг се усмихна приятно.

— От тия гранати е светло като в ден — каза той и стисна ръка на малкия рицар, — не си скъпят огъня за нас!

— Едно голямо оръдие им се пръсна. Ти ли го улучи?

— Аз.

— Страшно ми се спи.

— И на мене, но сега не е време.

— О — каза Володиовски, — сега и жените трябва да са неспокойни; при тая мисъл сънят бяга от очите ми.

— Молят се за нас — каза Кетлинг и вдигна очи към летящите гранати.

— Да даде Бог здраве и на моята, и на твоята!

— Между жените — започна Кетлинг — няма…

Но не довърши, защото малкият рицар се обърна в тоя момент към вътрешността на замъка и внезапно викна със силен глас:

— За Бога! Помощ! Какво виждам аз!

И се втурна напред. Кетлинг се огледа смаян; на двайсетина крачки в двора на замъка видя Башка, придружена от пан Заглоба и жмуджанина Пентка.

— При стената! При стената! — викаше малкият рицар и ги теглеше с всички сили под прикритието на бойниците.

— За Бога!… Ха! — казваше пан Заглоба запъхтян и с прекъсван глас. — Излез наглава с такава, ако можеш! Моля, убеждавам я: „Ще погубиш и себе си, и мене!“ — коленича, нищо! Можех ли да я пусна сама, а?… Уф! Нищо не помага! Нищо не помага! „Ще отида, та ще отида!“ Ето ти я!

По лицето на Баша беше изписан страх, а веждите й трепереха, като че ли ще заплаче. Но не от гранатите се страхуваше тя, не от трясъка на гюллетата, не от разпръснатите камъни, а от гнева на мъжа си. Затова сви ръце като дете, което се бои от наказание, и почна да вика с разхълцан глас:

— Не можех, Михалко! Кълна ти се, не можех! Михалко мой, не се сърди! Аз не мога да седя там, когато ти гориш тук. Не мога, не мога!…

А той наистина започна да се сърди и вече викна:

— Башка, не те ли е страх от Бога! — Но изведнъж се разчувства, гласът му спря в гърлото и едва когато тази светла, скъпа главица се облегна на гърдите му, той се обади: — Приятелю ти мой верен до смърт, приятелю ти мой!…

И я прегърна с две ръце.

А в това време Заглоба се мушна в една чупка на стената и заговори бързо на Кетлинг:

— И твоята искаше да дойде, но я излъгахме, че няма да тръгваме. Как може! В такова състояние… Артилерийски генерал ще ти се роди, да не съм Заглоба, ако не бъде генерал… Ха! На моста от града за замъка падат гранати като круши… Мислех, че ще се пръсна… от яд, не от страх… Паднах върху едни остри отломъци и така си раздрах кожата, че цяла седмица не ще мога да седна от болка. Калугерките ще трябва да ме мажат, без да се смущават от скромността си… Уф! А тия дяволи стрелят ли, стрелят, дано ги мълнии изпострелят!… Пан Потоцки иска да предаде на мене командването… Дайте на войниците да пият, че инак няма да издържат… Гледайте тая граната! Божичко! Ще падне някъде тук наблизо… Прикрийте Башка! За Бога, наблизо!…

Но гранатата не падна близо, а далече, чак върху покрива на лютеранския параклис в стария замък. Понеже сводът му беше много здрав, там бяха внесли муниции, но гранатата проби свода и запали барута. Мощен гръм, по-силен от гърма на оръдията, разтърси из основи двата замъка. От бойниците се чуха гласове на ужас, полските и турските оръдия млъкнаха.

Кетлинг остави Заглоба, а пан Володиовски — Баша и двамата се втурнаха с всички сили към стените. За кратко време се чуваше как задъхани даваха нареждания, но биенето на барабаните от турските окопи заглуши техните команди.

— Ще тръгнат в атака! — прошепна Заглоба на Баша.

И наистина турците, като чуха взрива, навярно си въобразиха, че двата замъка трябва да са разрушени, част от защитниците заровени в развалините, а останалите овладени от страх. С тая мисъл те се готвеха за нападение. Глупци! Не знаеха, че само лютеранският параклис хвръкна във въздуха, а взривът освен разтърсване не причини други щети и дори нито едно оръдие в новия замък не падна от лафета си. Все пак биенето на барабаните в окопите ставаше все по-разпалено. Тълпи от еничари се измъкваха иззад насипите и тичаха с всички сили към замъка. Наистина огньовете в замъка и в турските ровове бяха угаснали, но нощта се проясни и при светлината на месеца се виждаше сбитата маса от бели еничарски шапки, която се люлееше при тичането като вълна, раздвижвана от вятъра. Вървяха няколко хиляди еничари и няколкостотин от джамака250. Мнозина от тях вече никога нямаше да видят стамбулските минарета, светлите води на Босфора и тъмните гробищни кипариси, но сега тичаха с ожесточение и надежда за сигурна победа в сърцата.

Володиовски тичаше като дух покрай стените.

— Не стреляйте! Чакайте команда! — викаше той при всяко оръдие.

Драгуните с мускети легнаха като венец по стените, задъхани от озлобление. Настана тишина, чуваше се само тътнежът от бързите стъпки на еничарите, подобен на приглушен гръм. Колкото повече наближаваха, толкова по-сигурни ставаха, че с един замах ще завладеят двата замъка. Мнозина смятаха, че останалите защитници вече са се оттеглили в града и по стените няма никого. Когато стигнаха до рова пред стените, започнаха да го засипват със снопове пръчки, чували с памук, вързопи слама и го запълниха за един миг.

По стените продължаваше да е тихо.

Но когато първите редици вече стъпиха върху постилката, с която беше напълнен ровът, при един зъб на стените изтрещя пистолетен изстрел и едновременно пронизителен глас извика:

— Огън!

И веднага двата бастиона и съединителното предно удължение светнаха като дълга огнена светкавица; разнесе се гръм на оръдия, стрелба от пушки и мускети, крясък на нападателите. Както копие, хвърлено от ръката на силен ловец, се забива досред корема на мечка, а тя се свива на кълбо, реве, хвърля се, мята се, изпъва се и отново се свива — така именно се засвиваха тълпите от еничари и джамак. Нито един изстрел на защитниците не беше напразен. Оръдията, напълнени с дребни метални късове, просто събаряха хората, както силният вятър събаря нивата с едно подухване. Тия, които атакуваха удължението, което съединяваше бастионите, се намериха под три огъня — и обзети от ужас, започнаха да се събират в безреден куп по средата и падаха толкова нагъсто, че труповете образуваха треперещи възвишения. Кетлинг изпращаше в тоя куп картеча от две оръдия, а накрай, когато нападателите взеха да бягат, затвори с дъжд от желязо и олово тесния изход между бастионите.

Атаката беше отблъсната по цялата бойна линия и когато еничарите и джамакът изоставиха рова и побягнаха като луди с рев на ужас, в турските окопи почнаха да хвърлят запалени катраници, факли и да палят бенгалски огньове, които превръщаха нощта в ден, та да осветят пътя за побягналите и да затруднят очакваното преследване от страна на — обсадените.

В това време пан Володиовски, като видя оня куп, затворен между бастионите, извика драгуните и се спусна заедно с тях към него. Тия нещастници още веднъж се опитаха да се измъкнат през изхода, но Кетлинг го обсипваше толкова страшно, че изходът веднага бе задръстен от дебел пласт трупове, висок колкото насип. На живите оставаше само да загинат, защото обсадените не искаха да вземат пленници, и те почнаха да се защитават отчаяно. Едри мъже, събрани в малки групички, по двама, трима, до петима — и опрели гръб един до друг, въоръжени с пики, алебарди, ятагани и саби, сечеха до забрава. Страхът, ужасът, увереността в неизбежната смърт и отчаянието се бяха превърнали у тях в едно-единствено чувство на ярост. Овладя ги боен ентусиазъм. Някои се хвърляха в забрава поотделно срещу драгуните. Тях мигновено ги съсичаха със саби. Това беше бой на две фурии, защото и драгуните бяха обзети от зверска ожесточеност срещу тоя неприятел поради усилията, безсънието и глада, а понеже го превъзхождаха в умението си да се бият с хладно оръжие, нанасяха страхотни поражения. Кетлинг от своя страна в желанието си да поразвидели бойното поле също така заповяда да запалят смолни факли и при тяхната светлина можеха да се видят неудържимите мазури как се биеха с еничарите със саби, хванали се за главите и брадите. Особено много беснееше страшният Люшня като разярен бик. На края на другото крило воюваше самият пан Володиовски, а понеже знаеше, че Баша го гледа от стените, той надмина самия себе си. Както жестоката невестулка, вмъкнала се в конопени снопи, в който се е заселило цяло гъмжило от мишки, извършва всред тях страхотно изтребление, така и малкият рицар се хвърляше между еничарите като някакъв дух на унищожението. Неговото име беше вече познато между турците и от по-раншните битки, и от разказите на хотимските турци, та вече съществуваше всеобщо мнение, че никой човек, който се срещне с него, няма да се отърве от смъртта; ето защо не един от тия еничари, затворени сега между бастионите, като го видеше внезапно пред себе си, дори не се защитаваше, а притваряше очи и загиваше под удара на рапирата му с думата „късмет“ на уста. Най-сетне еничарската съпротива отслабна; оцелелите се хвърлиха към купа от трупове, който заграждаше изхода, и там бяха доизбити.

Сега драгуните се върнаха през запълнения ров с песни и викове, задъхани, вмирисани на кръв; после от турските окопи и от замъка бяха дадени още няколко оръдейни изстрела, след което настана тишина. Така завърши оня оръдеен бой, който продължаваше от няколко дни и беше увенчан с атаката на еничарите.

— Слава Богу — каза малкият рицар, — ще имаме почивка поне до утрешния намаз, а имаме право на нея.

Но това не беше същинска почивка, защото, когато настъпи още по-дълбока нощ, в тишината отново се разнесе звук на кирки, които удряха скалната стена.

— Това е по-лошо от оръдията! — каза Кетлинг, като се ослушваше.

— Ех, да бях устроил излизане — забеляза малкият рицар, — но това е невъзможно, хората са преуморени. Не са спали, нито яли, макар че имаше какво, но време нямаше. Освен това при миньорите винаги има няколко хиляди души джамак и спахии на стража, за да не им попречим някак. Няма друг изход, сами ще трябва да вдигнем във въздуха новия замък и да се скрием в стария.

— Това вече не може да стане днес! — отговори Кетлинг. — Гледай, хората са изпопадали като снопи и спят дълбок сън. Драгуните дори не са обърсали сабите си.

— Башка, хайде в града и да спиш! — каза внезапно малкият рицар.

— Добре, Михалко — отговори Баша покорно, — ще си отида, щом казваш. Но там манастирът е вече затворен, та по-добре да остана тук и да бдя над твоя сън.

— Странно нещо! — каза малкият рицар. — След такива усилия сънят ми е отлетял и никак не ми се спи…

— Защото ти се е разлудувала кръвта, когато се забавляваше с еничарите — каза Заглоба. — И с мене винаги биваше така. След битка никак не можех да спя. Но що се отнася до Башка, защо ще трябва да се влачи нощем, когато портата е затворена; по-добре да остане тук до сутринта.

Баша прегърна от радост пан Заглоба, а малкият рицар, като видя колко много тя държи да остане, рече:

— Тогава да вървим в стаите.

И отидоха. Но видяха, че стаите са пълни с прах от вар поради снарядите, които разтърсваха стените. Там беше невъзможно да се издържи, та не след много Баша и мъжът й отново излязоха при стените и се настаниха в една ниша, останала след зазиждането на стара порта.

Там той седна и се опря на стената, а тя се притисна до него като дете до майка си. Нощта беше августова, топла и приятна. Месецът осветяваше нишата със сребърна светлина и лицата на малкия рицар и Башка бяха окъпани от светлината. По-долу, в двора на замъка, се виждаха заспали групи от войници, а също така и телата на убити през дневната престрелка, защото досега не бяха намерили време да ги погребат. Тихата светлина на луната пълзеше по тия групи, сякаш небесната самотница искаше да знае кой спи само от умора, а кой вече е заспал вечният си сън. По-нататък се очертаваше стената на главната сграда на замъка, от която върху половината двор падаше черна сянка. От външната страна на стените, където между бастионите лежаха изпосечени с мечове еничари, се чуваха мъжки гласове. Това бяха слуги и ония от драгуните, за които плячката беше помила от съня, та ограбваха телата на загиналите. Техните фенерчета мигаха по бойното поле като светулки. Някои се викаха тихо, а един пееше полугласно нежна песен, която съвсем не отговаряше на заниманието, на което се бе отдал в тоя момент:

Но след някое време това движение започна да намалява и най-сетне престана напълно. Зацари тишина, прекъсвана само от далечните удари на кирките, които непрекъснато трошеха скалата, и подвикванията на стражата по стените. Тая тишина, светлината и великолепната нощ упоиха малкия рицар и Баша. Неизвестно защо им стана малко тъжно, макар и приятно. Башка първа повдигна очи към мъжа си и като видя, че зениците му са отворени, попита:

— Михалко, не спиш ли?

— Да се чудиш, но никак не ми се спи.

— А добре ли ти е?

— Добре. Ами на тебе?

Башка започна да върти светлата си главица.

— Ах, Михалко, толкова ми е хубаво. Ти чу ли какво пееше оня там?

И тя повтори последните думи на песента:

Настана кратко мълчание, което прекъсна малкият рицар.

— Башка! — каза той. — Слушай, Башка!

— Какво, Михалко?

— Да си кажа правичката, ние се чувстваме страшно добре двамата и мисля, че ако единият от нас падне, другият ще тъгува безкрайно.

Баша отлично разбра, че когато малкият рицар казва: „Ако единият от нас падне“ — вместо „умре“ — има наум само себе си. Тя помисли, че той може би не се надява да излезе жив от тая обсада, че иска да я подготви за това нещастие, и страшно предчувствие сви нейното сърце, та скръсти молитвено ръце и каза:

— Михале, имай милост към себе си и към мене!

Гласът на малкия рицар беше леко развълнуван, ако и да говореше спокойно.

— Виждаш ли, Башка, ти не си права — каза той, — защото помислим ли разумно какво представя тоя временен живот? Защо да си блъскаме главата? Кой ще изпитва тук пълно щастие и любов, когато всичко е крехко като суха клечка?

Но Баша започна да се тресе от плач и да повтаря:

— Не искам, не искам, не искам!

— Кълна се в Бога, че не си права — повтори малкият рицар. — Виждаш ли, там горе, зад оня тих месец, е страната на вечното щастие. За него ми говори ти! Който се намери на онова поле, той ще си отдъхне като след дълъг път — и там ще се наслаждава спокойно. Когато ми дойде времето (а такава е съдбата на войника), ти веднага трябва да си кажеш: „Няма нищо!“ Ти просто си длъжна да кажеш: „Михал си отиде, наистина далече, по-далече, отколкото оттук до Литва, но няма нищо, защото и аз ще отида след него.“ Башка, хайде, тихо, не плачи! Който отиде пръв, той ще приготви жилище и за другия — ето, това е цялата работа.

Тук той като че ли беше осенен от видението на бъдещи неща, защото вдигна очи към лунния блясък и продължи така:

— Какво е земният живот! Да предположим, че аз съм вече там, а някой чука на небесните порти. Свети Петър отваря; гледам аз: Кой е? Моята Башка! Боже Господи! Ех, че като скачам, ех, че като виквам! Мили Боже! Думи липсват в устата ми! И няма да има плач, а вечно веселие, и няма да има нито поганци, нито оръдия, нито мини под стените, а само спокойствие и щастие! Ей, Башка, помни: няма нищо!

— Михале! Михале! — повтаряше Баша.

И отново настана тишина, прекъсвана само от далечния монотонен звън на кирките.

Най-сетне Володиовски продума:

— Башка, да прочетем сега молитва.

И тия две чисти като сълзи души започнаха да се молят. И както четяха молитвата си, спокойствие се изливаше върху двамата, а после ги налегна сън и те спаха чак до зори. После пан Володиовски още преди утринния намаз изпроводи Баша чак до моста, който съединяваше стария замък с града, а на сбогуване й каза:

— Помни, Башка: няма нищо!