Пан Володиовски

Двайсет и шеста глава

В бандите, които се занимаваха с разбойничество по двете страни на Днестър, влизаха хора от всичките народности, жители на околните области. Всред тях винаги имаше най-много татари бегълци от добруджанската и белгородската орда, още по-диви и по-храбри от кримските си побратими, но не липсваха също така и власи, и казаци, и унгарци, и полски слуги, избягали от станиците, разположени по брега на Днестър. Те вилнееха ту по полската, ту по влашката страна, като постоянно преминаваха граничната река, щом ги притиснеха перкулабите или комендантите на Жечпосполита. Тия банди имаха недостъпни скривалища в пещерите, в долищата и горите.

Главната цел на техните нападения бяха стадата от едър рогат добитък или коне на станиците, които зиме не се прибираха от степта, а сами си търсеха храна под снега. Но освен това те нападаха селата, градчетата, паланките, по-малките гарнизони, полските търговци, па дори и турските, както и посредниците, които отиваха в Крим с откупи. Тия банди имаха своя дисциплина и свои главатари, но рядко се обединяваха едни с други. Дори често се случваше по-многобройните да избиват по-малочислените. Те се бяха гъсто намножили навсякъде по земите на Рус, особено от времето на полско-казашките войни, когато изчезна всяка сигурност по тия места. Бандите край Днестър, подсилвани от бегълци от ордите, бяха особено опасни. Някои от тях брояха до петстотин души. Главатарите им си присвояваха титлата бей. Те опустошаваха страната съвсем по татарски и често пъти самите командири наистина не знаеха дали имат работа с разбойници или с предни чамбули на цяла орда. Тия банди не бяха в състояние да се съпротивяват срещу редовните войски, особено срещу конницата на Жечпосполита, но намерили се в безизходица, биеха се отчаяно, защото знаеха, че паднат ли в плен, ги чака въже. Оръжието им беше най-разнообразно. Нямаха лъкове и пушки, които всъщност малко можеха да им послужат при нощни нападения. По-голямата част беше въоръжена с турски ханджари и ятагани, с боздугани, с татарски саби и конски челюсти, нанизани на дъбови сопи и завързани с въженце. В силната ръка това последно оръжие вършеше много работа, защото трошеше всяка сабя. Някои носеха вили, много дълги, здраво обковани с желязо; някои най-сетне носеха копия, които при нужда насочваха срещу конницата.

Бандата, която се бе спряла при Шероци брод, трябва да беше извънредно многобройна или да е била страшно притисната в молдавската страна, щом се бе осмелила да се приближи до хрептьовския гарнизон въпреки страха, който будеше самото име на пан Володиовски всред всички разбойници по двата бряга. Вторият разезд съобщи, че тя се състояла от повече от четиристотин души, с вожд Азба бей, прочут разбойник, който от няколко години изпълваше със страх и полската, и молдавската страна на Днестър.

Пан Володиовски се зарадва, когато узна с кого ще има работа, и веднага издаде съответни заповеди. Освен хоронгвите на Мелехович и на пан Мотовидло тръгнаха и хоронгвите на подолския генерал и на пшемиския подстолник. Те тръгнаха още през нощта и уж на различни страни, но както рибарите залагат широко гриба, та после да се съберат при един отвор, така и тия хоронгви се движеха в широк кръг, за да се съберат призори при Шероци брод.

Баша следеше с разтуптяно сърце излизането на войските, понеже това щеше да бъде нейната първа акция, и много се радваше на тия стари степни вълци. Те излизаха толкова тихо, че не можеше да се чуят дори в самия форт. Не иззвънтяха шпори, стреме не се удари в стреме, ни сабя в сабя, кон не зацвили. Нощта беше хубава и необикновено светла, тъй като беше пълнолуние. Месецът осветяваше добре хълма, на който беше разположена станицата, и степта, леко наклонена по всички посоки; и все пак едва излязла някоя хоронгва извън палисадата, едва засвяткала със сребърни искри, които месецът изтръгваше от сабите, и вече изчезваше от очите като ято яребици, гмурнали се в тревата. Имаше нещо тайнствено в този поход.

На Баша се струваше, че това са ловци, тръгнали на някакъв лов, който предстои да започне на разсъмване, и затова вървят толкова тихо и предпазливо, че да не подплашат дивеча преждевременно. И сърцето й се изпълни със силно желание да участва в тоя лов.

Пан Володиовски не се противопостави, защото Заглоба го склони да даде съгласието си. А и самият той знаеше, че все пак ще трябва някога да задоволи желанието на Баша, та предпочете да не отлага, особено като имаше предвид, че тия банди нямат обичай да употребяват лъкове и пушки.

Те обаче тръгнаха едва три часа след излизането на първите хоронгви, понеже такъв беше планът, съставен от пан Михал. С тях тръгнаха пан Мушалски и двайсет линкхаузови драгуни с вахмистър — все мазури, левент момци, зад чиито саби прелестната командирша беше в такава безопасност, както в брачната си стая.

Самата тя щеше да пътува на мъжко седло, та беше облечена съответно: носеше кадифени шалвари с бисерен цвят, много широки, които приличаха на пола, а крачолите им бяха пъхнати в жълти ботушки от сахтиян; облякла бе и къса дреха, също така сива, подплатена с кримски агнешки кожи, красиво поръбена по шевовете; носеше още сребърна паласка, фино изработена, лека турска сабичка, окачена на копринен колан, и пистолети в кобури. На главата си носеше калпаче с дъно от венецианско кадифе, украсено с перо от чапла, обшито наоколо с кожа от дива котка; изпод калпачето се виждаше светло, розово лице, почти детско, и две любопитни очи, които светеха като въгленчета.

Така облечена и седнала на дорест татарски кон, бърз като сърна и кротък като сърна, тя приличаше на хетманско дете, което тръгва на първо учение под грижите на стари бойци. Те също се чудеха на нейната фигура; пан Заглоба и пан Мушалски се мушкаха с лакти, а от време на време всеки целуваше пръстите си в знак на необикновеното си възхищение от Баша, а двамата заедно с Володиовски я успокояваха, че не са закъснели с тръгването си.

— Ти не разбираш от война — казваше малкият рицар — и затова ни подозираш, че искаме да те заведем на мястото, след като всичко е свършено. Едни хоронгви се движат направо към целта, а други трябва да заобикалят, за да пресекат пътищата — и едва тогава ще почнат тихо да се събират в едно, за да хванат неприятеля в клопка. А ние ще пристигнем навреме и без нас няма да се почне нищо, защото там е пресметнат всеки час.

— Ами ако неприятелят разбере и се промъкне между хоронгвите?

— Той е хитър и бдителен, но и за нас такава война не е нещо ново.

— Ти вярвай на Михал — извика Заглоба, — защото няма човек с по-голяма практика от него. Лоша съдба е докарала тук тия негодници.

— В Лубни бях младо момче — отговори пан Михал — и вече ми поверяваха подобни задачи. А сега, понеже исках да ти устроя това зрелище, аз съм го подготвил още по-грижливо. Хоронгвите ще се покажат едновременно на неприятеля, едновременно ще викнат и едновременно ще връхлетят върху него, като че ли някой с бич е изплющял.

— Ей! Ей! — изписка Баша от радост и като се изправи на стремената, хвана малкия рицар за шията. — А на мене ще позволиш ли също да връхлетя? Кажи, Михале, нали? — питаше тя със светнали очи.

— В навалицата няма да ти позволя, защото при голяма тълпа лесно може да се случи някакво нещастие, а и конят може да не върви както трябва, но аз дадох инструкция след разбиването на бандата да подгонят някоя група към нас; тогава ще пуснем конете и можеш да съсечеш двама или трима, но винаги нападай отляво, защото тогава на преследвания е неудобно да посяга през коня, а ти го имаш от дясната си страна.

На това Баша отговори:

— Хо! Хо! Аз не се страхувам! Ти сам казваше, че със сабя вече действам много по-добре от вуйчо Маковецки; никой не ще може да се справи с мене!

— Внимавай да държиш здраво юздите — намеси се пан Заглоба. — Те си имат свои дяволии и може да се случи така, че ти го гониш, а той изведнъж обърне и спре коня си; тогава ще го отминеш със засиления кон, но докато го отминеш, той вече ще те удари. Опитният боец никога не пуска прекалено свободно коня си, ами го командва според нуждата.

— И сабята не бива никога да вдигаш много, та да ти бъде лесно да преминеш към мушкане — каза пан Мушалски.

— Аз ще бъда при нея за всеки случай — отговори малкият рицар. — Виждаш ли, цялата трудност в битката се състои в това, че трябва да мислиш за всичко: и за своя кон, и за неприятелския, за юздите, за сабята, за сеченето и мушкането — за всичко едновременно! Който придобие опит, всичко това му иде от само себе си, но отначало дори знаменитите фехтовчици често биват несръчни и най-обикновеният боец, стига да е с практика, може да събори от коня по-опитния от себе си новак… Затова аз ще бъда при тебе.

— Само не действай вместо мене и заповядай на хората никой да не се намесва без нужда.

— Хо! Хо! Ще видим какво ще стане със смелостта ти, когато се случи нещо! — отвърна малкият рицар с усмивка.

— Само да не се хванеш за полите на някого от нас — довърши пан Заглоба.

— Ще видим! — каза Баша възмутена.

Като разговаряха така, те навлязоха в местност, покрита тук-таме с храсти. Вече наближаваше да се развидели, но в момента стана по-тъмно, понеже месецът залезе. А и от земята почнаха да се вдигат леки изпарения и да закриват по-далечните предмети. При тая лека мъгла и мрак храстите, които се мержелееха малко по-надалече, придобиваха във възбуденото въображение на Баша форми на живи същества. Много пъти й се струваше, че вижда съвсем ясно хора и коне.

— Михале, какво е това? — питаше шепнешком и сочеше с пръст неясните очертания.

— Нищо, храсти.

— Мислех, че са конници. Скоро ли ще стигнем?

— Още час и половина и ще започне.

— Ах!

— Страх ли те е?

— Не, само че сърцето ми бие от голямо желание! Откъде накъде ще се страхувам! Никак не ме е страх! Гледай какъв скреж има тук… Вижда се, макар да е тъмно.

Наистина те навлязоха в такава част от степта, където дългите и изсъхнали стъбла на бурените бяха покрита със скреж. Пан Володиовски погледна и каза:

— Оттук е минал Мотовидло. Трябва да се е спотаил на около половин миля по-нататък. Развиделява се вече!

Наистина вече се зазоряваше. Здрачът се разредяваше. Небето и земята ставаха сиви, въздухът побледняваше, върховете на дърветата и храстите сякаш се обточиха със сребро. По-далечните китки гора почнаха да се откриват, като че ли някой бавно вдигаше завеса.

В тоя миг от близката горичка внезапно се появи конник.

— От пан Мотовидло ли? — попита Володиовски, когато конникът спря коня си до самия него.

— Тъй вярно, ваша милост!

— Какво има?

— Преминаха Шероци брод; после, привлечени от мученето на воловете, тръгнаха към Калушик. Там взеха воловете и сега стоят на Юрково поле.

— А къде е пан Мотовидло?

— Преградил е пътя от възвишението, а пан Мелехович откъм Калушик. Другите хоронгви — не зная.

— Добре — каза Володиовски, — аз зная; бързай при пан Мотовидло и кажи да затварят пътищата. А отделни хора да разпрати по половината път до пан Мелехович. Тръгвай!

Войникът легна върху седлото и препусна така, че чак далакът на коня изведнъж заигра, и скоро изчезна. А те продължиха пътя си още по-тихо, още по-предпазливо… В това време съвсем се развидели. Мъглата, която на разсъмване се беше вдигнала от земята, изчезна съвсем, а на източната страна на небето се появи дълга светла и розова ивица, чиято светлина и розовина започна да обагря въздуха, височините, зъберите на далечните долища и върхове.

Ненадейно до ушите на конниците достигнаха някакви безредни крякания откъм Днестър и високо пред тях се появи грамаден орляк гарвани, които летяха към изгрева. Отделни птици всеки миг се откъсваха от орляка и вместо да летят право напред, започваха да правят кръгове над степта, както правят усорлиците и ястребите, когато търсят плячка.

Пан Заглоба вдигна сабята си нагоре, посочи с острието й гарваните и каза на Баша:

— Да се чудиш на разума на тия птици. Щом някъде предстои битка, те веднага долитат от всички страни, като че ли някой ги изсипва от чувал. Когато се движи само една войска или ще се срещнат приятелски, гарвани не се виждат. Така умеят тия дяволи да отгатват човешките намерения, при все че никой не им ги съобщава. Само със sagacitas narium181 не е достатъчно да се обясни това и ти можеш наистина да се чудиш.

В това време птиците се приближиха значително, като грачеха все по-силно, а пан Мушалски се обърна към малкия рицар, удари с ръка по лъка си и рече:

— Пане командир, нали позволяваш да сваля един гарван за удоволствие на пани командиршата? От това няма да се вдигне шум.

— Свали, ваша милост, дори два — каза Володиовски, защото знаеше каква слабост има старият войник да демонстрира умелата си стрелба с лък.

При тия думи несравнимият стрелец посегна с ръка зад гърба си и извади една переста стрела, после я сложи на тетивата, вдигна лъка и главата си нагоре и зачака.

Орлякът се приближаваше все повече. Всички спряха конете и гледаха любопитно към небето. Внезапно се чу жалният стон на тетивата, подобен на изпискване на лястовица, и стрелата полетя и изчезна към орляка.

За миг можеше да се помисли, че пан Мушалски не е улучил, но ето че една птица се преметна и се сниши право над главите им, после запада все по-надолу към земята, като се премяташе непрекъснато, докато най-сетне взе да пада с разперени криле, също като лист, който се люшка из въздуха.

След малко птицата падна на няколко крачки пред коня на Баша. Стрелата я беше пронизала цяла и острието светеше над гърба й.

— Дано е добър знак — каза пан Мушалски и се поклони пред Баша. — Аз ще наблюдавам отдалече моята голяма благодетелка, пани командиршата, и в случай на нужда пак ще пусна стреличка, дай, Боже, също така сполучливо. Дори да избръмчи близо до ваша милост, уверявам, че няма да те нарани.

— Аз не бих искала да бъда на мястото на оня татарин, когото ваша милост ще вземеш за прицел! — отговори Баша.

Но по-нататъшният разговор беше прекъснат от пан Володиовски, който посочи една доста голяма могила, отдалечена на няколко хвърлея, и рече:

— Там ще спрем…

След тия думи тръгнаха тръс. Когато стигнаха на половината път до могилата, малкият рицар поръча да забавят крачка, а близо до самия връх да спрат конете.

— Няма да отиваме на самия връх — каза той, — защото при такава светла утрин биха могли да ни забележат отдалече, но ще слезем от конете и така ще се приближим до ръба, че само главите ни да се показват малко.

При тия думи той скочи от коня си, а след него Баша, пан Мушалски и няколко други. Драгуните останаха под върха и държаха жребците, а те се придвижиха чак до мястото, където хълмът изведнъж се спускаше надолу почти като отвесна стена.

В подножието на тая стена, висока няколко десетки лакти, растеше тесен пояс от доста гъсти храсти, а по-нататък се простираше ниска, равна степ, която от тая височина можеше да бъде обхваната с поглед на много далечно разстояние.

Тая равнина, пресечена от малък поток, който течеше към Калушик, беше също така покрита с китки храсти както подножието на скалата. От най-голямата китка тънки ивици дим се виеха към небето.

— Виждаш ли — каза Володиовски на Баша — неприятелят се е спотаил там.

— Виждам пушеци, но не виждам нито хора, нито коне — отговори Баша с разтуптяно сърце.

— Защото ги закриват храстите, опитното око обаче може да ги съзре. Гледай ето там: два, три, четири, цял куп коне се виждат; един е пъстър, друг — съвсем бял, а оттук изглежда син.

— Скоро ли ще се спуснем при тях?

— Ще ни ги докарат тук, но има време, защото от онази китка храсти до нас ще е около четвърт миля182.

— Къде са нашите?

— Виждаш ли ей там оная малка горичка? Хоронгвата на пан подкоможи в тоя момент трябва вече да стига до нея. Навярно след малко Мелехович ще се покаже ето от тая страна. Другата хоронгва от шляхтичи ще ги атакува откъм оня камък. Щом видят хора, те сами ще тръгнат насам, защото оттук могат лесно да минат към реката покрай гъсталака, а от оная страна има страшно стръмен дол, през който не може да мине никой.

— Значи, те са в клопка?

— Както виждаш.

— За Бога! Едва стоя вече! — възкликна Баша. Но след малко:

— Михалко, ами ако бяха умни, какво биха направили?

— Щяха да полетят с целия си устрем срещу хоронгвата на пан подкоможи и да я прегазят. Тогава биха били свободни, но те няма да направят това, преди всичко понеже не обичат да се сблъскват с редовна конница и, второ, понеже ще се страхуват, че в гората дебне по-голяма войска, та затова ще полетят към нас.

— О! Но ние не ще можем да ги спрем: имаме само двайсет души.

— А Мотовидло?

— Вярно? Ха! Но къде е той?

Вместо отговор Володиовски изкряка внезапно, както кряка ястреб или сокол.

Веднага многобройни крякания му отговориха от подножието на хълма. Това бяха войниците на Мотовидло, които се бяха спотаили в храстите толкова добре, че Баша, която беше застанала над самите тях, никак не ги бе видяла.

И тя гледаше слисана някое време ту надолу, ту към малкия рицар, после бузите й изведнъж пламнаха в огън и тя хвана мъжа си за шията.

— Михалко, ти си най-големият военачалник на света!

— Имам само по-голям опит — отговори Володиовски, като се усмихваше. — Ама ти не ми скачай тук от радост и помни, че добрият войник трябва да бъде спокоен.

Но предупреждението не помогна никак. Баша беше сякаш в треска. Искаше й се веднага да яхне коня и да се спусне от възвишението, за да се присъедини към частта на Мотовидло. Но Володиовски я задържа още, защото искаше тя да види добре началото.

В това време утринното слънце изгря над степта и покри цялата равнина със студена, бледозлатиста светлина. Близките китки храсти светнаха весело, по-далечните и по-неясни се очертаха по-забележимо; скрежът, който се виждаше на места из долищата, започна да лъщи трепетливо, въздухът стана много прозрачен и погледът можеше да лети почти без граници към далечината.

— Хоронгвата на пан подкоможи излиза от горичката — обади се пан Володиовски. — Виждам хората и конете!

Наистина те започнаха да излизат от края на гората и да се чернеят като дълга линия по силно покритата със скреж крайгорска ливада. Бялото пространство между тях и гората постепенно започна да се увеличава. Изглежда, че те не бързаха особено много, защото желаеха да дадат време на другите хоронгви.

Сега Володиовски се обърна наляво.

— Ето го и Мелехович! — каза той. А след малко добави:

— И хората на пшемиския ловчи пристигат. Никой не е закъснял ни най-малко.

Тук мустачките му се раздвижиха живо:

— Нито един не би трябвало да избяга! Сега на конете!

Бързо се обърнаха към драгуните, скочиха на седлата и почнаха да се спускат по страната на хълма между храстите в дола, където се намериха всред войниците на пан Мотовидло.

После вече всички вкупом се приближиха до края на храстите, спряха там и загледаха напред.

Изглежда, че неприятелят видя приближилата хоронгва на пан подкоможи, тъй като в същия момент групи конници се изсипаха от гъсталака, който растеше насред равнината, сякаш някой беше подплашил стадо сърни. С всеки миг се изсипваха все повече и повече. Слети в една верига, отначало те се движеха в тръс по края на гъсталака; конниците бяха налягали върху конските вратове и отдалече можеше да се помисли, че това е конско хергеле, което се носи като дълга линия покрай храсталаците. Изглежда, че те още не бяха сигурни дали тая хоронгва отива към тях и вече ги е видяла или това е само войскова част, която претърсва околността. В последния случай те можеха да се надяват, че храстите все още ще ги скрият от очите на войниците.

От мястото, където Володиовски стоеше начело на хората на Мотовидло, се виждаха отлично неуверените и колебливи движения на чамбула, които напълно наподобяваха движенията на диви животни, надушили опасност. Когато татарите достигнаха до средата на храсталаците, те се понесоха по-бързо. Но изведнъж, щом първите редици стигнаха до откритата степ, спряха внезапно конете, а заедно с тях се спря и цялата банда.

Те бяха съзрели отряда на Мелехович, който идеше откъм тая страна.

Тогава направиха полукръг встрани от храсталаците и пред очите им се показа цялата пшемиска хоронгва, която вече се носеше в галоп.

Сега им стана ясно, че всички хоронгви знаят за тях и вървят срещу тях. Диви викове се чуха всред бандата и настана бъркотия. Хоронгвите също завикаха и полетяха в кариер, та равнината заехтя от конския тропот. Като видя това, чамбулът в миг се превърна в сбит куп и се понесе с всички сили на конете към хълма, под който малкият рицар вече стоеше с пан Мотовидло и неговите хора.

Пространството, което делеше едните от другите, започна да намалява с поразителна бързина.

Отначало Баша леко побледня от вълнение и сърцето й биеше все по-силно в гърдите, но като видя, че я гледат и не съзря дори най-малка тревога върху никое лице, тя се овладя бързо. След това приближилият се като вихър облак погълна цялото й внимание. Тя стегна поводите, стисна здраво сабичката си и кръвта й отново бликна силно от сърцето към нейното лице.

— Много добре! — каза малкият рицар.

А тя само го погледна, раздвижи ноздри и прошепна едновременно:

— Скоро ли ще се хвърлим в бой?

— Има време! — отговори пан Михал.

А ония летяха, летяха като заек, който усеща кучетата зад себе си. Само половин хвърлей място вече ги делеше от храстите, виждаха се вече протегнатите конски глави със свити уши, а над тях — татарските лица, сякаш сраснали с гривите. Те са все по-близо и по-близо… Чува се пръхтенето на татарските коне, чиито оголени зъби и изпулени очи показваха, че се движат с такава бързина, та дори не могат да си поемат дъх… Володиовски дава знак и редицата от войнишки пушки се насочва към неприятелите.

— Огън!

Гръм, дим — и сякаш вихър удари в куп плява.

За миг бандата се пръсва на всички страни с виене и крясъци. Изведнъж малкият рицар излиза от гъсталака, а едновременно подкоможската, пшемиската и липковската хоронгва затварят обръча и подгонват разпръснатите към средата му, за да ги съберат отново в един куп. Напразно татарите търсят изход поотделно, напразно се въртят, бягат надясно, наляво, напред, назад — обръчът е сключен и бандата въпреки желанието си се скупчва все по-плътно, а в тоя миг хоронгвите долитат и започва страхотен грохот.

Разбойниците разбраха, че само оня ще се измъкне жив от тоя хаос, който си пробие път, затова, макар безредно и всеки на своя глава, започнаха да се отбраняват отчаяно и с ярост. Но веднага, още в началото застлаха полето с трупове — толкова силен беше устремът на удара.

Въпреки теснотата войниците ги притискаха и напираха с конете си напред, като сечаха и мушкаха с оная неумолима и страхотна опитност, която може да има само войникът по професия. Отгласът от ударите се носеше над това човешко сборище, подобен на отглас от цепове за вършитба, които удрят вкупом и бързо по гумното. Войниците удряха и сечаха татарите по главите, по вратовете, по плещите, по ръцете, с които те прикриваха главите си, биеха ги от всички страни, без отдих, без прошка и милост. Враговете също удряха кой с каквото можеше: с ханджари, със саби, един — с боздуган, друг — с конска челюст. Конете им, тласкани към средата, клякаха на задниците си или падаха възнак. Други се хапеха и цвилеха, мятаха се в блъсканицата и предизвикваха неописуема бъркотия. След кратък бой всред мълчание от всички татарски гърди се изтръгна вой; по-големият брой на противника, по-доброто му въоръжение, по-голямата му опитност ги смазваше. Те разбраха, че няма спасение за тях, че никой не ще се измъкне не само с плячка, но че няма да спаси дори живота си. Войниците постепенно се разпалваха и удряха все по-мощно. Някои от разбойниците започнаха да скачат от седлата, за да се промъкнат между краката на жребците. Те биваха смачквани с копита, а понякога войникът се обръщаше и промушваше със сабята си отгоре беглеца; някои падаха на земята с надежда, че когато хоронгвите се придвижат към средата, те ще останат извън обръча и ще могат да се спасят с бягство.

Бандата намаляваше все повече, защото всеки момент гинеха и хора, и коне. Като видя това, Азба бей стегна доколкото можа хората си в един клин и с цялата тая сила се хвърли върху войниците на Мотовидло, за да разкъса на всяка цена обръча.

Но те го спряха веднага и тогава започна страхотна сеч. В същото това време Мелехович, който беснееше като огън, разкъса бандата, остави едната й половина на двете шляхтички хоронгви, а сам връхлетя върху ония, които се биеха с войниците.

Наистина част от разбойниците се измъкнаха към полето при това движение и се пръснаха по равнината като листа, но войниците от задните редици, които поради твърде малкото място не можеха да влязат в боя, веднага се спуснаха подире им по двама, по трима или поединично. А тия, които не успяха да се измъкнат, падаха под меча въпреки отчаяната отбрана и лягаха един до друг като снопове, които жътварите са започнали да жънат от две страни.

Баша полетя заедно с войниците, като пищеше с тънкия си глас, за да си придаде смелост, понеже в първия миг й бе попритъмняло в очите както от бързината, така и от силното вълнение. А когато вече стигна до неприятеля, отначало видя пред себе си само тъмна, подвижна и разлюляна маса. Овладя я непреодолимо желание съвсем да затвори очи. Наистина тя не се поддаде на това си желание, но и така размахваше сабя, малко слепешката. Това обаче трая кратко време. Най-сетне смелостта й взе връх над уплахата и тя бързо прогледна. Най-напред съзря конските глави, а зад тях — пламнали и диви лица; едно от тях блесна току пред нея; Баша замахна силно и лицето изчезна изведнъж, сякаш беше призрак.

Тогава до ушите на Баша стигна спокойният глас на мъжа й:

— Добре!

Този глас й придаде необикновена смелост, тя писна още по-тънко и започна да сее смърт вече с пълно хладнокръвие. Ето отново пред нея се зъби някаква страшна глава с плосък нос и издадени скули: Баша — фрас върху нея!… Там пък ръка издига боздуган: Баша — фрас върху нея; вижда някакви плешки с кожух — забива острието в тях; след това сече надясно, наляво, направо, а при всеки замах човек пада на земята и откъсва юздата на коня. Баша чак се чуди, че това е толкова лесно. Но е лесно, защото от едната й страна стреме до стреме се намира малкият рицар, а от другата — пан Мотовидло. Първият внимателно гледа своята любима — и ту угаси някой човек като свещ, ту с удар на сабята си отсече ръка заедно с оръжието или понякога изпречи острието между Баша и неприятеля и вражеската сабя внезапно изхвръкне нагоре, сякаш е крилата птица.

Пан Мотовидло, флегматичен войник, пазеше другата страна на храбрата дама. И както трудолюбивият градинар при минаване между дърветата току ще отсече или отчупи суха клонка, така и той час по час събаряше хората върху окървавената земя, като се биеше с такава флегматичност и спокойствие, сякаш мислеше за нещо друго. Двамата знаеха кога трябва да позволят на Баша да нападне и кога да я изпреварят или заместят.

А отдалече бдеше над нея и един трети, несравним лъконосец, който нарочно стоеше по-настрани и непрекъснато слагаше стрела на тетивата и я пускаше в най-голямата навалица като сигурен пратеник на смъртта.

Но блъсканицата стана толкова голяма, че Володиовски каза на Баша да се оттегли от хаоса заедно с няколко души, особено когато полудивите коне на татарите започнаха да хапят и ритат. А Баша веднага го послуша, защото колкото въодушевлението и храброто й сърце да я увличаха към понататъшна борба, все пак женската й природа започна да взема връх над увлечението и да се отвращава от тая сеч, от кръвнината, от воя, стоновете, хъркането на умиращите, от въздуха, пропит с миризма на кръв и пот.

Като се отдръпваше бавно с коня си, тя скоро се намери извън кръга на бойците, а пан Михал и пан Мотовидло, освободени от грижата да я пазят, най-сетне можеха да дадат пълна свобода на войнишката си страст.

В това време пан Мушалски, който досега стоеше настрана, се приближи до Баша.

— Ти, ваша милост, се държа наистина като рицар — каза й той. — Който не знае, би помислил, че Архангел Михаил е слязъл от небесата между войниците и поразява това куче семе… Каква чест е за тях да загиват от такава ръчица, която нека ми бъде позволено да целуна по тоя случай.

След тия думи пан Мушалски хвана ръката на Баша и притисна мустаците си до нея.

— Ти видя ли, ваша милост? Наистина ли се бих добре? — попита Баша, като си поемаше въздух с отворени ноздри и уста.

— И котката не се държи по-добре срещу плъховете. Радвах се от сърце, кълна се в Бога! Но ти, ваша милост, постъпи добре, като се оттегли от битката, защото към края обикновено най-лесно може да се случи беда.

— Мъжът ми заповяда, а на тръгване аз му обещах, че ще го слушам.

— Мога ли да оставя моя лък? А? Сега той не ми трябва, а ще се впусна със сабята. Виждам да се приближават трима души, които навярно пак полковникът изпраща да пазят твоята достойна особа. Иначе аз бих изпратил; но кланям ти се до земята, защото там вече скоро ще дойде краят и трябва да бързам.

Тримата драгуни наистина дойдоха, за да пазят Баша, а пан Мушалски, като видя това, пришпори силно коня и полетя напред. Баша се поколеба малко дали да остане на това място или да заобиколи стръмната стена и да се изкачи на възвишението, от което преди битката бяха гледали към равнината. Но тя се чувстваше много уморена и реши да остане.

Женската й природа се обаждаше все по-силно в нея. На някакви си двеста крачки доизбиваха без милост останалите разбойници и черната маса от бойци вилнееше все по-бурно по кървавото бойно поле. Отчаяни викове разтърсваха въздуха, а на Баша, която до неотдавна още беше така изпълнена с въодушевление, сега почна да й се повдига и й прилоша. Обзе я силен страх да не припадне съвсем и само срамът от драгуните я държеше на седлото; тя обаче грижливо извръщаше лицето си на другата страна, за да не съзрат колко е бледо. Чистият въздух постепенно възвръщаше силите и смелостта й, но не до такава степен, че да пожелае отново да се втурне между бойците. Тя би сторила това може би за да моли милост за останалите татари. Но знаеше, че от това не би излязло нищо, та чакаше жадно края на битката.

А там се биеха и биеха. Отгласите от сечта и виковете не преставаха нито за миг. Изтече около половин час: хоронгвите се скупчваха все повече и повече. Внезапно групичка разбойници, на брой двайсетина души, се изтръгна от убийствения кръг и полетя като вихър да бяга към хълма.

Като се носеха покрай урвата, те наистина можеха да се доберат до мястото, където възвишението се сливаше леко с равнината, и да намерят спасение във високата степ. Но на техния път стоеше Баша с тримата драгуни. Опасността вля веднага сили в сърцето й и хладнокръвие в нейния ум. Тя разбра, че оставането й тук значи гибел, защото разбойническата група само със своя устрем ще ги свали и стъпче, да не говорим, че може да бъдат вдигнати на сабите.

Изглежда, че старият вахмистър на драгуните беше на същото мнение, защото хвана с ръка юздата на Башиния кон, обърна го, за да бягат, и викна едва ли не с отчаян глас:

— По-скоро, светла пани!

Баша полетя като вихър, но сама: тримата верни войници се изправиха като стена на мястото, та поне за малко да задържат неприятеля и да дадат време на любимата си командирша да избяга на по-голямо разстояние.

В това време подир групата веднага се спуснаха войници, но с това обрачът, който досега обграждаше плътно разбойниците, се прекъсна и те захванаха да се измъкват по двама, по трима, а после все повече. Огромното мнозинство от тях вече лежеше на бойното поле, но няколко десетки заедно с Азба бей успяха да избягат. Всички тия групи се носеха с все сили на конете си към възвишението.

Тримата драгуни не успяха да задържат всички бегълци, освен това след кратък бой паднаха от седлата, а групата бегълци, които летяха по следите на Баша, завиха при склона на възвишението и се намериха сред високата степ. Полските хоронгви начело с липковската, която се намираше най-близо, летяха с всичка сила на конете си на няколко десетки крачки след тях.

На високата степ, пресечена на гъсто от коварни долчинки и трапища, конниците образуваха нещо като огромна змия; главата на тая змия беше Баша, шията — разбойниците, а по-нататъшната част от тялото — Мелехович с липковците и драгуните, начело на които летеше Володиовски с впити в хълбоците на коня шпори и с ужас в душата.

В момента, когато шепата разбойници се изтръгна от обръча, той беше зает от другата му страна, затова Мелехович го изпревари при преследването. Затова сега косата на малкия рицар настръхваше на главата му при мисълта, че Баша може да бъде обградена от бегълците, че може да загуби хладнокръвие и да бяга направо към Днестър, че някой от разбойниците може да я удари със сабя, ханджар или боздуган, когато минава край нея. И сърцето му примираше от страх за живота на любимото създание. Почти легнал върху конския врат, побледнял, със стиснати зъби, с буря от страшни мисли в главата, той ръгаше жребеца с въоръжените си пети, удряше го с плоското на сабята си и летеше като дропла, преди да хвръкне за полет. Пред него се мяркаха овнешките калпаци на липковците.

— Боже, дай Мелехович да ги настигне! Той има добър кон… Боже, дай! — повтаряше Володиовски с отчаяние в душата.

Но неговите страхове бяха напразни, а опасността не толкова голяма, колкото се струваше на влюбения рицар. Татарите твърде много бяха загрижени за собствената си кожа, твърде близо чувстваха липковците зад плещите си, та не биха гонили един отделен ездач, дори ако тоя ездач беше най-прекрасната девойка от Мохамедовия рай и да бягаше с плащ, цял обшит със скъпоценности. Баша трябваше само да завие към Хрептьов, за да се отърве от преследването, защото разбойниците в никой случай не биха завили подире й към устата на лъва, когато направо пред тях се намираше реката със своите гъсталаци, където те можеха да се скрият. Освен това липковците, които имаха по-добри коне, се приближаваха все повече до тях, а Баша яздеше несравнимо по-бърз кон от обикновените рунтави татарски коне, извънредно издръжливи на бяг, но не така бързи, както конете от благородна кръв. Най-сетне Баша не само че не загуби хладнокръвие, ами дръзката й природа се обади в нея с цялата си сила и рицарската кръв отново заигра в жилите й.

Конят й се изпъна като сърна, вятърът свиреше в ушите й и вместо страх обзе я някакво чувство на упоение.

„Цяла година могат да ме преследват, но няма да ме настигнат — помисли тя. — Ще попрепускам още, а после ще завия и или ще ги оставя да ме отминат, или — ако не престанат да ме преследват — ще ги отведа под сабите на другите.“

Тя помисли, че ако разбойниците, които се носят подире й, се разпръснат прекалено много из степта, може би като завие назад, ще налети на някого от тях и ще стане двубой.

— Е, голяма работа! — каза тя при тая мисъл на борческата си душа. — Михал така ме е обучил вече, та смело мога да се реша, иначе ще помислят, че бягам от страх, и няма да ме вземат на друга акция, а на всичко отгоре пан Заглоба ще ми се присмива…

Като си каза това, тя се огледа назад към разбойниците, но те бягаха накуп. За двубой нямаше никаква вероятност, обаче на Баша й се дощя непременно да даде пред очите на цялата войска доказателство, че не бяга слепешката и загубила ума и дума.

За тая цел, като си припомни, че в кобурите има два отлични пистолета, грижливо напълнени преди тръгването от самия Михал, почна да задържа коня си или по-скоро при задържането да го обръща към Хрептьов. Но — о, чудо! — като видя това, цялата група от разбойниците промени малко посоката на бягството си и зави повече наляво, към възвишението. Баша ги остави да се приближат на няколко десетки крачки и гръмна два пъти към най-близките коне, после направи кръг и се понесе с всички сили към Хрептьов.

Но едва конят й бе изминал с бързината на лястовица двайсетина крачки, когато внезапно пред него зачерня една широка степна вдлъбнатина. Без да му мисли, Баша го бодна с шпори и благородното животно не отказа да скочи. Но само предните му копита докоснаха срещуположния бряг и той за миг търсеше усилено със задните си крака опора по стръмната стена, при което недостатъчно замръзналата още пръст се свлече изпод краката му и той се срина във вдлъбнатината заедно с Баша.

За щастие конят не я притисна, защото тя още преди това успя да измъкне краката си от стремената и да се наведе с всички сили настрани. И падна върху дебел слой мъх, покрил като килим дъното на вдлъбнатината, но разтърсването беше толкова силно, че тя загуби съзнание.

Володиовски не видя злополуката, защото липковците му закриваха хоризонта, но Мелехович изкрещя със страшен глас на хората си да не се спират и да продължат преследването на разбойниците, а самият той долетя до трапа и се срина презглава надолу.

В миг скочи от седлото и грабна Баша в прегръдките си. Соколовите му очи за секунда я обгърнаха цялата и търсеха дали няма да съзрат някъде кръв, после като светкавица се устремиха към мъха. Мелехович разбра, че тоя мъх беше спасил нея и коня й от смърт.

Сподавен възклик на радост се изтръгна от устата на младия татарин.

Баша обаче тежеше върху ръцете му, та той я притисна с всички сили до гърдите си, после започна да целува бързо очите й с побледнели устни, после прилепи уста до устата й, сякаш искаше да й изпие душата, докато целият свят се завъртя с него в безумен вихър, а спотаената в дъното на гърдите му като змей в пещера страст го грабна като буря.

В тоя момент обаче от високата степ с екот се разнесе тропотът на множество коне, който се приближаваше все повече. Множество гласове завикаха: „Тук! В тоя дол! Тук!“

Мелехович сложи Баша върху мъха и се обади на приближилите:

— Тук! Тук!

Минута по-късно Володиовски скочи на дъното на трапа, последван от пан Заглоба, Мушалски, Ненашинец и няколко други офицери.

— Нищо й няма! — викна татаринът. — Мъхът я спаси!

Володиовски грабна на ръце припадналата си жена, другите скочиха за вода, каквато нямаше наблизо. Заглоба хвана челото на припадналата и започна да вика:

— Баша! Башка, милата ми Башка!

— Нищо й няма! — повтори бледият като труп Мелехович.

Но Заглоба се удари по бедрото, грабна манерката си, наля водка върху длан и взе да разтрива с нея челото на Баша, после наклони манерката към устата й — и това явно помогна, защото, докато другите дотичат с вода, тя отвори очи и започна да поема въздух с уста, като се давеше от водката, която гореше небцето и гърлото й. След няколко минути тя дойде напълно на себе си.

Без да обръща внимание на присъствието на офицерите и войниците, Володиовски ту я притискаше до гърдите си, ту покриваше ръцете й с целувки и говореше:

— Ах ти, моя любима! За малко душата ми не издъхна. Нищо ли ти няма? Нищо ли не те боли?

— Нищо не ми е! — отговори Баша. — Аха! Сега виждам, че съм загубила съзнание, защото конят се свлече с мене… Боят свърши ли вече?

— Свърши. Азба бей е съсечен. Сега да се връщаме бързо, защото ме е страх да не се разболееш от умора.

— Никаква умора не усещам! — каза Баша. После погледна зорко насъбраните и изду ноздри.

— Само да не мислите, ваша милост панове, че съм бягала от страх. Ами! И наум не ми е дошло такова нещо. Кълна се в любовта си към Михал, че за удоволствие препусках пред тях, а после гръмнах с пистолетите.

— Един кон е застрелян от тия изстрели, а разбойника хванахме жив — намеси се Мелехович.

— Че какво? — отговори Баша. — Такава злополука при скок може да се случи на всекиго, нали? Никаква експериенция не може да те запази понякога да не се препъне конят. Ах, добре, че сте ме забелязали, ваша милост панове, защото иначе бих могла дълго да полежа тук.

— Пръв те съзря пан Мелехович и той ти се притече пръв, а ние летяхме след него — отговори Володиовски.

Като чу това, Баша се обърна към младия липковец и му протегна ръка:

— Благодаря ти, ваша милост, за стореното.

Той не отговори нищо, само притисна ръката й до устните си, а после се наведе и като селянин прегърна смирено нозете й.

В това време все повече хоронгви пристигаха до брега на вдлъбнатината; битката беше свършена, та пан Володиовски само заповяда на Мелехович да устрои хайка за тия двайсетина татари, които бяха успели да се скрият от преследването, и веднага всички тръгнаха за Хрептьов. По пътя Баша още веднъж видя бойното поле от хълма.

Човешки и конски трупове лежаха на места на купчини, на места поотделно. По небесния лазур се носеха към тях със силен грак все по-многобройни орляци от гарвани, кацаха настрани и чакаха да се отдалечат войниците, които още се въртяха по равнината.

— Ето войнишките гробари! — каза Заглоба, като сочеше птиците със закривения връх на сабята си. — Щом ние заминем, тук ще пристигнат вълци с оркестър и със зъби ще бият камбани над тия покойници. Това е значителна победа, макар и нанесена над такъв негоден неприятел, защото Азба бей от няколко години върлуваше ту тук, ту там. Командирите го гонеха като вълк, но все напразно, докато най-сетне налетя на Михал и му дойде черният час.

— Азба бей убит ли е?

— Мелехович го настигна пръв и ти казвам, като го фрасна над ухото, сабята му стигна чак до зъбите.

— Мелехович е добър войник! — каза Баша. Сега тя се обърна към пан Заглоба:

— А ти, ваша милост, много ли се би?

— Не пищях като щурец, не скачах като бълха, нито като пумпал, защото такова удоволствие оставям на инсектите, но пък и не ме търсеха в мъха като гъба, за носа също никой не ме е дърпал, нито някой ми е духал в муцуната…

— Аз не те обичам, ваша милост! — отговори Баша, като издаде напред устни и неволно докосна розовото си носле.

А той я гледаше, усмихваше се и мърмореше, без да престане да я закача.

— Ти се биеше храбро — каза той, — офейкваше храбро, претъркулна се храбро, пък сега от болка в костите също така храбро ще се налагаш с булгур; а ние ще трябва да те пазим, да не би врабците да те изкълват заедно с твоята храброст, защото те са много лакоми за булгур.

— Ти, ваша милост, гледаш да направиш така, че Михал да не ме вземе при втора акция. Много добре разбирам!

— Напротив, напротив, ще го моля винаги да те взема за лешници, защото си тънка и клонът няма да се счупи под тебе. Боже мой, и това ми било благодарност! А кой увещаваше Михал да дойдеш с нас? Аз! Сега страшно се укорявам за това, особено като ми плащаш така за добрите чувства към тебе. Чакай! Отсега нататък бодили ще сечеш с дървена сабя на хрептьовския плац! Ето работа за тебе! Друга би прегърнала стареца, а това хапливо дяволче най-напред ме уплаши, пък сега още и се нахвърля срещу мене!

Без да мисли много, Баша веднага прегърна пан Заглоба, който се зарадва много на това и каза:

— Хайде, хайде! Трябва да призная, че все нещичко помогна за днешната победа, защото войниците се биха със страхотна ярост — нали всеки искаше да се покаже.

— Вярно — извика пан Мушалски. — На човек не му е жал да загине, когато го гледат такива очи!

— Vivat нашата пани! — възкликна пан Ненашинец.

— Vivat! — повториха стотици гласове.

— Дай й Боже здраве!

А пан Заглоба се наведе към нея и измърмори:

— След бременност!

И продължиха да пътуват весело, като подвикваха, сигурни, че вечерта ще има пир. Настана чудесно време. Тръбачите по хоронгвите засвириха, барабанчиците заудряха барабани и така с голяма врява влязоха всички в Хрептьов.