Пан Володиовски

Двайсет и пета глава

Свещеник Камински, на младини войник и рицар с голям замах, седеше в Ушица и възстановяваше енорията си. Но понеже черквата беше в развалини, а енориашите ги нямаше, този енорийски свещеник без стадо ходеше в Хрептьов и там прекарваше по цели седмици, за да поучава рицарите.

Като изслуша внимателно разказа на пан Мушалски, няколко вечери по-късно каза следното на събраните:

— Аз винаги съм обичал да слушам такива разкази, в които тъжните преживелици имат щастлив край, понеже от тях се вижда, че когото пази ръката Божия, той винаги може да се измъкне от примките на ловците и да се върне под покрив дори от Крим.

Затова нека всеки от ваши милости запомни веднъж завинаги, че за Господа-Бога няма нищо невъзможно и нека дори в най-тежка опасност да не губи вяра в неговото милосърдие.

Ето, това е!

Похвално е, че пан Мушалски е обикнал прост човек с братска любов. Пример за това ни е дал самият спасител, който, макар да произхожда от царска кръв, е обичал простите хора, мнозина от тях е направил апостоли и им е помогнал да се издигнат, та сега да заседават в небесния сенат.

Но едно нещо е частната любов, а друго всеобщата, на един народ към друг, каквато обич нашият Господ, спасителят, ни е заповядал не по-малко грижливо да спазваме. А къде е тя? Когато човек се огледа по света, навсякъде вижда ожесточеност в сърцата, сякаш хората слушат дяволските, а не Божиите наредби.

— Ваше благоговейнство — отговори пан Заглоба, — ти мъчно можеш да ни убедиш, че трябва да обичаме турчина, татарина или другите варвари, които и сам Господ-Бог трябва да презира.

— Аз не ви увещавам към такова нещо, но поддържам, че децата eiusdem martis180 трябва да се обичат, а ето че вместо това от буната на Хмелницки досега, или от трийсет години, всички тия места не изсъхват от кръв.

— А по чия вина?

— Който пръв си признае вината, на него Бог пръв ще прости.

— Ти, ваше благоговейнство, днес носиш духовни дрехи, но на младини, както чуваме, хубаво си биел бунтовниците…

— Биех ги, защото бях длъжен като войник — и не това е мой грях, а задето ги мразех като чумата. Аз имах свои лични поводи, за които няма да говоря, защото това са стари времена и тия рани са вече засъхнали. Но се разкайвам, че вършех повече, отколкото бях длъжен. Под свое командване имах сто души от хоронгвата на пан Неводовски и често излизах самостоятелно и с тях палех, колех, бесех… Ваши милости знаете какви времена бяха. Палеха и колеха татарите, повикани от Хмеля, палехме и колехме и ние, казаците също така навсякъде оставяха само гола земя и си позволяваха още по-грозни жестокости от нас и татарите. Няма нищо по-страшно от вътрешните размирици!… Никой не би могъл да каже какви времена бяха тогава — достатъчно е само това, че и ние, и те приличахме повече на бесни кучета, а не на хора… Веднъж съобщиха на частта ни, че бунтарите обсаждат пан Рушецки в неговата крепост. Изпратиха на помощ мен с моите хора. Пристигнах късно. Крепостта му беше вече сравнена със земята. Аз обаче нападнах пияните селяци и изклах по-голямата част, малцина само се скриха из нивите; тях заповядах да ги хващат живи и да ги бесят за пример. Но къде? По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. В цялото село не беше останала нито една сграда, нито едно дърво, дори дивите круши, които растяха самотно по синорите, бяха изпосечени. Нямах време да правя бесилки; а и гора нямаше никъде наблизо — степи. Какво да се прави? Вземам моите пленници и тръгвам. Все ще се намери някакво клонесто дъбче. Минавам една миля, минавам две — степ и степ, докъдето ти поглед стига. Най-сетне попадаме на следи от някакво село, беше надвечер; гледам, разглеждам: тук-таме купища въглени, а останалото сива пепел! Отново нищо! Но на едно малко възвишенийце беше останал кръст, голям, дъбов, изглежда, направен неотдавна, защото дървото никак не беше още почерняло и светеше при залеза като от огън. На него беше окачен Христос от тенекия, изрязан и така боядисан, че едва като се приближиш отстрани и видиш тънката тенекия, ще разбереш, че не виси истинско тяло; но отпред лицето беше като живо, само малко побледняло от болка, и трънен венец, и очите повдигнати нагоре със страхотна тъга и жал. Когато видях кръста, в главата ми се мярна мисълта: „Ето дърво, друго нямаш“ — но веднага се уплаших. В името на отца и сина, няма да ги беся на кръста! Но помислих, че ще зарадвам очите на Христос, ако заповядам тия, които са пролели толкова невинна кръв, да бъдат съсечени пред неговото лице, и казвам: „Мили Боже, представи си, че това са ония евреи, които са те приковали на кръста, защото тия не са по-добри от тях.“ И веднага заповядах да ги вземат един по един, да ги отвеждат на могилката при кръста и там да ги съсичат. Между тях имаше стари, побелели селяни и момчета! Първият, когото докараха, каза: „В името на Божието страдание, в името на тоя Христос, помилвай ме, пане!“ А аз на това: „Сечи го!“ Драгунът удари и отсече… Докараха втория, той същото: „В името на милостивия Христос, помилвай!“ А аз отново: „Сечи го!“ Същото с третия, четвъртия, петия; бяха четиринайсет и всеки ме заклинаше в името на Христа… Залезът вече беше угаснал, когато свършихме. Заповядах да ги наслагат в кръг около подножието на кръста… Глупак! Мислех, че с тази гледка ще насладя единородния… а те някое време движеха ту ръце, ту крака, от време на време някой се мяташе като риба, извадена от вода, но всичко това беше съвсем кратко; скоро силата напусна телата им и те лежаха тихо като венец…

А понеже настана пълен мрак, реших да нощуваме тук, макар че нямаше с какво да запалим огън. Бог беше дал топла нощ, та моите хора налягаха върху черги, а после отново отидох при кръста, за да прочета всекидневните си молитви пред краката на Христос и да се предоставя на неговото милосърдие. А мислех, че молитвата ми ще бъде приета с благодарност, защото денят ми беше преминал в труд и в такива дела, които смятах за своя заслуга.

Често на отрудения войник се случва да заспи, щом започне вечерната си молитва. Това се случи и на мене. Драгуните, като видели, че съм коленичил, с глава, опряна на кръста, смятали, че съм потънал в набожни размишления, и никой от тях не искал да ме прекъсва; а очите ми се притвориха веднага и странен сън ме осени от тоя кръст. Няма да кажа, че съм имал видение, защото бях и съм недостоен за него, но заспал дълбоко, аз видях като наяве цялото мъчение на Христа… При вида на тия страдания на невинния агнец сърцето ми се сломи, сълзи потекоха от очите ми и ме обзе безкрайна жалост. „Господи — казвам, — аз имам шепа добри момчета: искаш ли да видиш какво може нашата конница, кимни само с глава и аз в миг ще понеса на сабите ни тия твои палачи.“ Щом казах това, всичко изчезна от очите ми, остана само кръстът, а на него Христос, който плачеше с кървави сълзи… А аз прегръщам подножието на светото дърво и също така ридая. Не зная колко продължи това, но след известно време, като се поуспокоих, отново рекох: „Господи, Господи! Та нали ти беше проповядвал светото си учение между закоравелите евреи? Ако беше дошъл от Палестина в нашата Жечпосполита, никога нямаше да те разпънем на кръст, но щяхме да те приемем сърдечно, да те надарим с всякакви блага и да ти дадем гражданство за възвеличаване на още по-голямата твоя Божия слава. Защо не направи така, Господи?“

При тия думи повдигнах очи нагоре — не забравяйте, ваша милост панове, че това беше все насън — и какво виждам? Нашият Господ ме гледа строго, мръщи вежди и внезапно така ми отговаря със силен глас: Евтино е сега вашето шляхтичество, защото през време на шведската война всеки еснафин е могъл да го купи; но да оставим това! И вие, и селската паплач сте все едно, и едните, и другите сте по-лоши от евреите, защото тук всеки ден ме разпъвате на кръст… Не ви ли заповядах аз да обичате дори неприятелите си и да прощавате вината, а вие като бесни зверове си изтърбушвате вътрешностите един на друг. Като гледам това, аз страдам непоносимо. А ти самият, който искаше да ме спасяваш и после ме канеше в Жечпосполита, какво направи? Ето, трупове лежат около моя кръст и кръв е опръскала подножието му, а пък между тях имаше невинни млади момчета или хора заслепени, които бяха съвсем неуки и вървяха подир другите като глупави овце. Беше ли милостив към тях, съди ли ги преди смъртта им? Не! Заповяда всички да бъдат съсечени и мислеше, че с това ще ме зарадваш. Наистина едно е да кориш и наказваш така, както бащата наказва сина, както по-големият брат кори по-малкия, а друго е да си отмъщаваш без съд, без да знаеш мярка в наказанието и жестокостта. Стигна се дотам, че на тая земя вълците са по-милостиви от хората, че тук тревата се поти с кървава роса, че вихрите не веят, а вият, че в реките текат сълзи, а хората протягат ръце към смъртта и викат: „Убежище наше!…“

— Господи! — извиках аз. — Нима те са по-добри от нас? Кой извърши най-големите жестокости? Кой доведе поганците?

— Обичайте ги дори когато наказвате — отговори Господ, — и тогава помрачението ще падне от очите им, закоравелостта ще изчезне от сърцата и моето милосърдие ще бъде над вас. Иначе ще дойде татарската лавина и въже ще метне върху вас и тях — и тогава ще бъдете принудени да служите на неприятеля всред страдание, презрение, сълзи чак до деня, в който ще се обикнете едни други. Но ако чашата на вашата ожесточеност прелее, тогава няма да има милост нито за едните, нито за другите и поганецът ще завладее тая земя на веки веков!

Изтръпнах, когато слушах тия предсказания, и дълго време не можах да кажа нито дума, едва когато се хвърлих ничком на земята, попитах:

— Господи, какво трябва да правя аз, за да залича греховете си?

На това Господ ми рече:

— Иди, повтаряй думите ми, проповядвай любов!

След тоя отговор сънят ми изчезна. А понеже лете нощта е къса, събудих се още в зори и цял покрит с роса. Погледнах: главите лежат около кръста като венец, само че вече посинели. Странно нещо, вчера тази гледка ме радваше, а днес ме обзе ужас, особено като гледах главата на едно момче, може би на седемнайсет години, което беше изключително хубаво. Заповядах на войниците да погребат прилично телата под същия този кръст и оттогава не бях вече същият.

Отначало се случваше да си помисля: сън, празна работа! Но той се беше врязал в паметта ми и сякаш все повече овладяваше цялото ми естество. Не смеех да предположа, че сам Господ беше говорил с мене, защото — както вече казах — не се чувствах достоен, но може би съвестта ми, която през време на войната се бе спотаила в душата като татарин в трева, сега се обади внезапно, за да ми съобщи Божията воля. Отидох на изповед; свещеникът потвърди това ми предположение. „Явна, казва, воля и предупреждение на Бога, послушай ги, че иначе те чака лошо.“

Оттогава започнах да проповядвам любов.

Но рицарите и офицерите ми се смееха в очите: „А ти какво, казват, свещеник ли си, че да ни поучаваш? Малко ли омерзения на Бога създадоха тия кучи синове, малко ли черкви изгориха, малко ли кръстове опозориха? За това ли трябва да ги обичаме?“ С една дума, никой не ме слушаше.

Тогава след берестечката битка облякох тия духовни дрехи, та с по-голям авторитет да проповядвам словото и волята Божия.

Повече от двайсет години правя това неуморно. Когато ми вече побеля… Милостивият Бог няма да ме накаже, че досега гласът ми беше глас в пустиня.

Ваша милост панове, обичайте вашите неприятели, наказвайте ги както бащата наказва, корете ги както по-големият брат кори, иначе — горко на тях, но още по-горко и на вас, горко и на цялата Жечпосполита!

Гледайте какви са последствията от оная война и от настървението на брат срещу брата. Ето че пустиня стана тая земя; гробове има в Ушица вместо енориаши; в пепелища лежат черкви, градове, села, а поганската сила се надига и расте над нас като море, което е готово да погълне и тебе, каменецка твърдиньо…

Пан Ненашинец слушаше словото на свещеник Камински с голямо вълнение и чак пот изби на челото му, после се обърна така всред всеобщо мълчание:

— Пан Мотовидло, който е тук между нас, когото всички обичаме и уважаваме, е пример, че между казаците има достойни рицари. Но що се отнася до една всеобща любов, за която свещеник Камински говори толкова красноречиво, признавам, че досега съм живял в тежък грях, защото не я е имало у мене и аз не съм се мъчел да я имам. Сега негово благоговейнство ми поотвори очите. Но без особено Божие благоволение аз няма да намеря тая любов в сърцето си, защото в него нося спомена за една страшна злина, за която ще ви разкажа накратко.

— Да пийнем нещо топло — прекъсна го Заглоба.

— Хвърлете дърва в камината — каза Баша на слугите.

И след малко просторната стая засия от нова светлина, а пред всеки от рицарите слуга сложи кана с греяна бира. Всички веднага натопиха с готовност мустаците си в нея, а след като отпиха веднъж, втори път, пан Ненашинец отново взе думата и заговори така, като че ли тракаше каруца:

— Когато умираше, майка ми остави сестра ми под моите грижи. Тя се казваше Халшка. Нямах жена, деца, та обичах и пазех това момиче като зеницата на окото си. Тя беше двайсет години по-малка от мене и аз я носех на ръце. Просто я смятах за свое дете. После отидох в поход, а тя беше отвлечена от ордата. Когато се върнах, блъсках глава в стените. През време на буната имотът ми пропадна, но аз продадох, каквото имах — последната конска сбруя, — и заминах с арменци, за да я откупя. Намерих я в Бахчисарай. Беше при харема, не в харема, защото бе едва на дванайсет години. Никога няма да забравя, Халшко, момента, когато те намерих, как ме прегърна за шията, как ме целуваше по очите! Но какво да се прави! Излезе, че малко било това, което бях докарал. Момичето беше хубаво, Йеху ага, който я беше отвлякъл, искаше три пъти по толкова! Готов бях да дам себе си отгоре. Не помогна и това. Пред моите очи на пазара я купи Тухай бей, оня прочут наш враг, който искаше да я подържи три години при харема, а после да я направи своя жена. Връщах се в родината и си скубех косата. По пътя узнах, че в едно крайморско село живее една от жените на Тухай бей с любимия му син Азия… Тухай бей държеше жени по всички градове и в много села, та навсякъде да си има удоволствие под собствен покрив. Като узнах аз тоя му син, помислих, че Бог ми сочи последния начин за спасението на Халшка, и веднага реших да отвлека Азия, а после да го разменя с моето момиче. Но сам не можех да направя това. Трябваше да събера дружина в Украйна или в Дивите поля, което не беше лесно, първо, защото името на Тухай бей беше страшно за цялата Рус и, второ, той помагаше на казаците срещу нас. Все пак по степта се влачат много скитници, които мислят само за своя полза и за плячка са готови да отидат всякъде. Събрах значителна дружина от такива хора. Езикът не може да разкаже какво преживяхме, докато нашите лодки излязат на морето, защото трябваше да се крием и от казашките старшини. Но Бог ни закриляше. Отвлякох Азия, а заедно с него и голяма плячка. Хайката по нас не ни настигна и ние се намерихме благополучно в Дивите поля, откъдето исках да отида в Каменец и веднага да започна преговори чрез тамошни търговци.

Разделих цялата плячка между хората си, а за себе си задържах само хлапето на Тухай. А понеже постъпих така добре и щедро с тия хора, понеже преди това преживяхме заедно толкова приключения, понеже заедно с тях бях примирал от глад и главата си излагах за тях, мислех, че всеки е готов да скочи в огъня за мене, че съм спечелил сърцата им навеки.

Скоро трябваше да платя горчиво за това.

Не ми дойде на ум, че те разкъсват на парчета собствените си атамани, за да си разделят плячката от тях; забравил бях, че всред тия хора липсва вяра, добродетел, благодарност, съвест… Вече близо до Каменец тях ги съблазни надеждата за богат откуп за Азия. Нападнаха ме нощем като вълци, душиха ме с въже на шията, с ножове изпорязаха тялото ми, най-сетне сметнаха, че съм умрял, и ме изоставиха в пустинята, а сами избягаха с детето.

Бог ми изпрати спасение и ми върна здравето; но моята Халшка пропадна навеки. Може би тя още живее някъде там, може би след смъртта на Тухай друг поганец я е взел за жена. Може би е приела мохамеданство, може би съвсем е забравила брата си, може би някога нейният син ще пролее моята кръв… Ето моята история!…

Тук пан Ненашинец замлъкна и загледа мрачно в земята.

— Колко наша кръв и сълзи се проляха за тоя край! — обади се пан Мушалски.

— Обичай своите неприятели — подхвърли свещеник Камински.

— А като оздравя, не потърси ли това хлапе, ваша милост? — попита пан Заглоба.

— Както узнах по-късно — отговори пан Ненашинец, — друга дружина нападнала моите разбойници и ги избила до крак. Те трябва да са отвлекли и детето заедно с плячката. Търсих навсякъде, но то сякаш бе потънало в дън земя.

— Дали, ваша милост, не си го срещнал по-късно някъде, но не си можал да го познаеш? — каза пани Баша.

— Детето не зная имаше ли и три години. Едва знаеше името си — Азия. Но щях да го позная, защото и над двете цицки имаше татуирана риба със синя боя.

Внезапно Мелехович, който дотогава седеше спокойно, се обади от ъгъла на стаята със странен глас.

— По рибата не би го познал, ваша милост, защото много татари могат да носят такъв знак, особено между ония, които живеят край морето.

— Не е вярно — отвърна старият пан Громика, — след берестечката битка разглеждахме трупа на Тухай бей, който беше останал на бойното поле, и зная, че имаше риби на гърдите си, а всички други загинали носеха други знаци.

— А аз ти казвам, ваша милост, че мнозина носят риба.

— Да, но от потомството на вражеския Тухай.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на пан Лелчиц, когото сутринта пан Володиовски беше изпратил на разузнаване и тъкмо сега се връщаше.

— Пане командире — каза той още от вратата. — При Шероци брод, от молдавската страна, се намира някаква дружина и замисля да се прехвърли отсам.

— Какви са тия хора? — попита пан Михал.

— Разбойници. Има малко власи, малко унгарци, но най-много татари, общо около двеста души.

— Те са същите, за които имах съобщение, че са вилнеели по влашката страна — каза Володиовски. — Перкулабът трябва да ги е притиснал там, та сега бягат към нас; но там само татарите ще бъдат около двеста души. Те ще се прехвърлят през нощта, а на разсъмване ние ще ги пресрещнем. Пан Мотовидло и Мелехович ще бъдат готови от полунощ. Да им се подкара стадо волове за примамка, а сега — в квартирите!

Войниците започнаха да се разотиват, но всички още не бяха напуснали стаята, когато Баша се затече към мъжа си, преметна ръце на шията му и започна да му шепне нещо на ухото. Той се усмихваше и клатеше глава в знак на отрицание, но, изглежда, тя настояваше, като все по-силно стискаше ръце около шията му. Пан Заглоба видя това и каза:

— Направи й веднъж това удоволствие; тогава и аз, старецът, ще се потътря с вас.