Пан Володиовски

Трийсет и трета глава

Сипеше се толкова гъст сняг, че съвсем запълни рововете на станицата и образува насип върху оградите от колове. Навън беше нощ и виелица, но главното помещение на хрептьовския форт гореше от светлини. Имаше двама цигулари, един с контрабас, двама флейтисти и един валдхорнист. Цигуларите свиреха така енергично, че понякога им се завиваше свят, а бузите на флейтистите и валдхорниста се издуваха и очите им се наливаха с кръв. Най-старите офицери и шляхтичи бяха насядали един до друг по пейките край стените, както сивите гълъби накацват по ръба на покрива, попийваха си медовина и вино и наблюдаваха танцувачите.

Първата двойка бяха пан Мушалски, въпреки напредналата си възраст такъв опитен танцьор, какъвто и стрелец с лък, и Баша. Тя беше облечена с рокля от сребърно ламе, обшита по ръбовете с хермелинова кожа, и изглеждаше като свежа роза, забучена в пресен сняг. И стари, и млади се удивяваха на нейната хубост и възклик: „Боже Господи!“ се изтръгваше неволно от много гърди, защото макар Нововейска и Боска да бяха малко по-млади от нея и необикновено хубави, все пак тя беше най-хубава от трите. В очите й гореше радост и желание; когато минаваше покрай малкия рицар, благодареше му с усмивка за удоволствието, а през разтворената й розова уста святкаха белите й като бисер зъбки — и блеснала цяла в своето сребърно ламе, тя сияеше като лъч или звезда и озаряваше едновременно очите и сърцата с красотата си на дете, жена и цвят.

След нея се носеха разцепените ръкави на контошчето й, подобни на криле на голяма пеперуда, а когато повдигаше с ръце полите на роклята си и правеше реверанс пред танцьора, можеше да помислиш, че се крие в земята като някакво видение или като ония подземни потоци, които скачат над бреговете на долищата през ясните летни нощи.

Отвън войниците притискаха суровите си мустакати лица до осветените прозоречни стъкла и надничаха вътре, сплескали носовете си в тях. Те се чувстваха много поласкани, че любимата им пани Володиовска надминава всички по красота, защото всички обичаха Баша до забрава и без да пестят забележките си за Нововейска и Боска, с гръмлив вик приветстваха всяко нейно приближаване до прозорците.

Володиовски растеше като подквасено тесто и клатеше глава в такт с движенията на Баша; пан Заглоба стоеше до него с голяма чаша в ръка, потропваше и разливаше течността по пода, а понякога се обръщаха с малкия рицар един към друг и се гледаха смълчани и задъхани от крайно възхищение.

А Башка бляскаше и бляскаше по цялото помещение, все по-весела, все по-прелестна. Това беше нейната пустиня! Веднъж битка, после лов, после забава и танци, и оркестър, и множество войници — и съпруг, най-голям между тях, влюбен и любим; Баша чувстваше, че всички я обичат, че й се възхищават, адмирират, че поради това малкият рицар е все по-щастлив — ето защо и тя се чувстваше щастлива като птиците, които с идването на пролетта се носят всред майския въздух и крещят силно и радостно.

Във втората двойка след Баша танцуваше с Азия Нововейска, облечена с тъмночервена салтамарка. Младият татарин не й говореше нищо, напълно упоен от бялото видение, което блестеше в първата двойка, но тя мислеше, че вълнението така спира гласа му в гърдите и отначало с леки, а после с все по-силни ръкостискания се мъчеше да му вдъхне смелост.

Азия също й отвръщаше от време на време с толкова силни стисвания, че тя едва успяваше да сподави вика на болка, но той правеше това неволно, тъй като не мислеше за нищо друго освен за Баша, не виждаше нищо освен Баша, а в душата си повтаряше зловещото си обещание, че ако се наложи, и половината Рус ще изгори, но тя ще бъде негова.

А навремени, когато съзнанието му се възвръщаше донякъде, идеше му да хване Ева за гърлото и да я души, да я мъчи и заради нейните ръкостискания, и защото се изправяше между неговата любов и Баша. Тогава той пронизваше горката девойка със своя жесток соколов поглед, а нейното сърце започваше да бие по-силно, понеже тя мислеше, че той от любов я гледа така хищнически.

В третата двойка танцуваше младият пан Нововейски със Зоша Боска. Тя, подобна на незабравка, ситнеше край него със сведени очи, а той изглеждаше като развилнял се степен жребец, скачаше като развилнял се степен жребец. Изпод неговите подковани токове хвърчаха трески, косата му се беше разчорлила, лицето обагрило с руменина, издул бе широките си ноздри като турски кон и въртеше Зоша, както вихърът върти лист, и я вдигаше във въздуха. Развеселила се бе душата му безкрайно, а понеже служеше на края на Дивите поля и по цели месеци не виждаше жени, Зошка изведнъж така му падна на сърце, че той в миг се влюби до смърт в нея.

От време на време поглеждаше сведените й очи, румените бузи или закръгления бюст и чак пръхтеше при тая приятна гледка и още по-силно изчаткваше искри с токовете си, и още по-силно притискаше при завъртванията девойката до широката си гръд — и избухваше, и кипеше с огромен смях от безкрайно желание и обичаше все по-силно.

А Зоша чак се уплаши в милото си сърчице, само че това не беше неприятен страх, защото и на нея се беше харесал тоя вихър, който я бе грабнал и понесъл. Истински змей! Тя бе виждала различни кавалери в Яворов, но досега не бе видяла толкова огнен, и никой не танцуваше така, и никой не прегръщаше така. Наистина същински змей!… Какво да прави, като е невъзможно да му се противопостави…

В следващата двойка танцуваше панна Каминска с един учтив офицер, а по-нататък Керемовичова и Нересевичова, които, макар и не шляхтички, все пак бяха поканени в компанията, защото и двете бяха жени с доста изискани маниери и много заможни.

Сериозният Навираг и двамата анардрати гледаха с все по-голямо удивление полските танци; старите, насядали около медовината, вдигаха все по-голяма глъч, подобна на шума, който вдигат скакалците по стърнищата. Оркестърът обаче заглушаваше всички гласове, а в средата на помещението радостта в сърцата растеше и растеше.

Изведнъж Башка пусна своя партньор, изтича задъхана при мъжа си и скръсти пред него молитвено ръце:

— Михалко! — каза тя. — На войниците там зад прозорците е студено, нареди да им дадат буре с водка!

А той, необикновено развеселен, започна да я целува по малките длани и викна:

— Аз не бих скъпил и кръвта си, за да те зарадвам!

После сам изтича на двора да каже на войниците по чие ходатайство ще имат буре водка, защото желаеше да бъдат благодарни на Баша и да я обичат още повече.

И когато в отговор те нададоха такъв страхотен вик, та чак снегът започна да се сипе от покрива, малкият рицар извика:

— И гръмнете там с мускетите в чест на пани!

При завръщането си в помещението намери Баша да танцува с Азия. Когато липковецът обхвана с ръце тая прелестна фигура, когато почувства топлината, която лъхаше от нея, и дъха й върху лицето си, зениците му изчезнаха почти напълно под черепа и целият свят се завъртя пред очите му; в душата си той се отказваше от рая, от вечността — и срещу всички удоволствия, срещу всички хурии211 искаше единствено нея.

Внезапно Баша, като видя при движението тъмночервената салтамарка на Нововейска, полюбопитства дали Азия не е открил любовта си пред девойката и попита:

— Не си ли й направил предложение, ваша милост?

— Не!

— Защо?

— Не е още време — отговори татаринът със странен израз на лицето.

— А много ли обичаш, ваша милост?

— До смърт! До смърт! — извика Азия с тих, но хриплив глас, подобен на гарвански грак.

И продължиха да танцуват веднага след Нововейски, който излезе като първа двойка. Другите вече сменяха партньорките си, но той още не оставяше Зоша, само от време на време я настаняваше за малко на пейка, за да си почине и поеме въздух, а после отново лудееше.

Накрая се спря пред оркестъра и като прегърна Зоша с една ръка, хвана се за кръста с другата и викна на музикантите:

— Свирачи, краковския! Хайде!

А те, щом чуха заповедта, веднага започнаха краковския танц. Тогава пан Нововейски започна да потропва и запя със силен глас:

А това: „И-ха-ха!“ така изкрещя по казашки, че Зошка чак приседна от страх. Уплаши се също и застаналият наблизо сериозен Навираг, уплашиха се и двамата учени анардрати, а пан Нововейски поведе танца по-нататък, два пъти обиколи залата и като се изправи пред музиката, така запя отново за сърцето:

— Много хубави стихове! — възкликна пан Заглоба. — Аз най-добре разбирам от тия неща, защото сам съм създал много такива! Хващай, кавалере, хващай! А като хванеш пръстена, аз ще ти запея ето това:

— Да живее! Да живее пан Заглоба! — викнаха офицерите и шляхтичите с такъв силен глас, че сериозният Навираг чак се уплаши, уплашиха се и двамата учени анардрати и взеха да се споглеждат съвсем слисани.

А пан Нововейски завъртя още два кръга и най-сетне настани на пейката колкото задъханата, толкова и уплашена от смелостта на кавалера си Зоша. Той й беше много мил: толкова енергичен и открит, истински огън — но именно защото досега не беше срещала такива, тя се силно смути, сведе още по-ниско очи и седеше тихо като зайче!

— Защо мълчиш, ваша милост панно? Тъжна ли си нещо? — попита пан Нововейски.

— Нали татко е в робство — отговори Зоша с тънко гласче.

— Това не пречи! — каза юнакът. — Можеш да потанцуваш! Погледни, ваша милост панно, из тая зала: тук сме няколко десетки рицари и едва ли някой ще умре от собствената си смърт, а или от погански стрели, или в робство. Този днес, оня утре! И всеки тук по тия краища е загубил някого от своите, но ние се веселим, за да не би Господ-Бог да помисли, че се оплакваме от службата си! Ето, това е! Можеш да потанцуваш! Усмихни се, ваша милост панно, покажи очичките си, защото иначе ще помисля, че ме мразиш!

Наистина Зоша не повдигна очичките си, но пък ъглите на устата й започнаха да се повдигат и върху румените й бузи се появиха две трапчинки.

— Обичаш ли ме поне малко, ваша милост панно? — попита отново кавалерът.

На това Зоша отговори с още по-тихо гласче:

— Ами… да…

Като чу това, пан Нововейски подскочи на пейката, грабна ръцете на Зоша и започна да ги покрива с целувки и да казва:

— Край! Няма какво! Влюбих се във ваша милост до смърт! Не искам никоя друга, само ваша милост! Моя най-мила хубавице! Господи! Как те обичам, ваша милост панно! Утре ще падна пред нозете не майка ти! Какво ти утре! Още днес ще падна, само да съм сигурен, че си ми приятел!

Страхотен грохот от гърмежи зад прозорците заглуши отговора на Зоша. Зарадваните войници гърмяха така в чест на Башка; затрепераха прозоречните стъкла, стените се затресоха. За трети път се уплаши сериозният Навираг, уплашиха се и двамата учени анардрати, но застаналият до тях Заглоба започна да ги успокоява на латински:

— Apud Polonos — каза им той — nunquam sine clamore et strepitu gaudia fiunt.212

Изглежда, всички чакаха само тоя гръм на пушките, за да се развеселят до крайна сметка. Обикновената шляхтишка изисканост сега започна да отстъпва пред степната дивост. Оркестърът загърмя; танците отново се развихриха като буря, очите станаха разпалени и огнени, пара се вдигаше от косите. Най-възрастните дори се пуснаха в танца, гръмки възгласи се носеха всеки миг и пиеха, и пируваха, вдигаха наздравици с обувката на Баша, стреляха с пистолети в токовете на Ева — и Хрептьов ехтеше, гърмеше и пееше чак до сутринта, та дивечът от съседните гори се скри от страх в най-дълбоките гъсталаци.

А понеже това беше почти в навечерието на страхотната война с турската сила, понеже над всички тия хора висеше заплаха и смърт, сериозният Навираг се удивяваше безкрайно на тия полски войници, а не по-малко се удивяваха двамата учени анардрати.