Пан Володиовски

Трийсет и осма глава

Азия приближи толкова много коня си до жребеца на Баша, че почти докосна стремето й със своето, и измина още двайсетина крачки в мълчание. През това време се мъчеше да се успокои окончателно и се чудеше защо това спокойствие му иде с толкова усилия, щом държи Баша в ръцете си и няма никаква човешка сила, която би успяла да му я отнеме. Но той самият не знаеше, че колкото и невероятно да беше това и колкото очевидно да беше противното, в душата му тлееше някаква искра на надежда, че желаната жена ще му отговори с взаимност. И ако тая надежда беше слаба, желанието да стане това беше толкова силно, че го разтърсваше като треска. Няма да разгърне ръце тая жадувана жена, няма да му каже думите, за които е бленувал по цели нощи: „Азия, аз съм твоя!“ — няма да впие устни в устните му — той знаеше това… Но как ще посрещне думите му? Какво ще каже? Дали ще загуби всяко съзнание като гълъб в ноктите на хищник и ще му позволи да я хване така, както безпомощният гълъб се предава на ястреба? Ще моли ли със сълзи за милост, или с вик на ужас ще изпълни тая пустиня? Дали ще се случи нещо повече или нещо по-малко от всичко това?… Такива въпроси бушуваха в главата на татарина. Но ето че е дошло времето, когато той трябва да отхвърли преструвките и да й покаже истинското си страшно лице… О, страх! О, безпокойство! Още миг — и всичко ще се изпълни!

Накрай обаче тая мъчителна тревога започна да се превръща у татарина в това, в което най-често се превръща тревогата на дивия звяр — в ярост… И сам започна да се възбужда от тази ярост.

„Каквото и да стане — помисли той, — тя е моя, моя е цялата и моя ще бъде още днес, моя ще бъде и утре, а после вече не ще може да се върне при мъжа си, а трябва да върви с мене…“

При тая мисъл дива радост го залюля и той внезапно се обади с глас, който и на самия него се стори чужд:

— Ваша милост не ме познаваше досега!…

— В тая мъгла така се е променил гласът на ваша милост — отговори малко неспокойно Баша, — та наистина ми се струва, че някой друг говори.

— В Могильов няма войска, в Ямпол няма, в Рашков няма! Аз единствен съм тук господар… Кричински, Адурович и другите са мои роби, защото аз съм син на княз, на владика — аз съм им везир, аз съм им върховен мурза, аз съм им хан, аз единствен имам сила, всичко тук е в ръцете ми…

— Защо ми казваш това, ваша милост?

— Ваша милост не ме познаваше досега… Рашков е близо… Аз исках да бъда татарски хетман и да служа на Жечпосполита, но пан Собески не разреши… Няма да бъда повече липковец, няма да служа под ничие командване, сам ще водя огромни чамбули срещу Дорош или срещу Жечпосполита — както ваша милост заповядаш!…

— Как аз ще заповядам?… Азия! Какво става с тебе?…

— Това, че всички тук са мои раби, а аз съм твой раб! Какво ме интересува хетманът! Разрешил или не разрешил! Една дума кажи, ваша милост, и аз ще сложа Акерман под нозете ти, и Добруджа ще сложа — и тези орди, които имат тук улуси — и тия, които чергаруват в Дивите поля — и тия, които са навсякъде тук из селищата, ще бъдат твои раби, както аз съм твой раб!… Заповядаш ли, няма да послушам кримския хан и султана няма да послушам, и с меч срещу тях ще воювам, и ще окажа помощ на Жечпосполита, и нова орда ще основа на тия места, а над мене ще бъдеш само ти, само пред тебе ще бия поклони, твоето благоволение и милост ще моля!

След тия думи той се наведе на седлото и като грабна през кръста ужасената и сякаш зашеметена от думите му жена, продължи да говори с бърз, хриплив глас:

— Нима ти не знаеше, че аз обичах само тебе?!… И колко се настрадах!… Аз и така ще те взема!… Ти си вече моя и ще бъдеш моя!… Никой тук няма да те изтръгне от ръцете ми! Ти си моя! Ти си моя! Ти си моя!

— Господи, Света Богородице! — извика Баша.

Но той я стисна така в прегръдките си, сякаш искаше да я задуши… Ускорен дъх излизаше от устата му, очите му се заслониха с мъгла, най-сетне той издърпа Баша от стремената, от седлото, взе я пред себе си, притисна гърдите й до своите, а синкавата му уста взе да се отваря лакомо като устата на риба и да търси нейната уста.

Тя не издаде никакъв вик, но почна да се съпротивява с неочаквана сила. Между тях започна борба, в която се чуваше само задъханото им дишане. Резките движения и близостта на лицето му й възвърнаха съзнанието. Осени я такъв миг на ясновидство, какъвто иде на давещите се. Изведнъж почувства всичко съвсем ясно. Най-напред, че земята се откъсна изпод краката й и се разтвори като бездънен дол, към който той я дърпаше с всички сили; видя неговата любов, неговата измяна, собствената си страшна съдба, своята слабост и безпомощност; почувства тревога, усети странна болка и мъка — и в същото време у нея избухна пламък на безгранично възмущение, на ярост и желание за мъст. Толкова храброст се криеше в душата на това рицарско дете, на тая избрана жена на най-храбрия рицар в Жечпосполита, че в тоя страшен миг най-напред помисли: „Да отмъстя за себе си!“, а едва след това: „Да се спасявам!“

Всички сили на ума й настръхнаха, както космите на главата настръхват от ужас, а ясновидството на давещ се стана у нея почти чудотворно. При боричкането ръцете й започнаха да търсят оръжие у него и най-сетне попаднаха на костената дръжка на източен пистолет; но едновременно тя имаше толкова хладнокръвие, та помисли и това, че дори пистолетът да е пълен, дори да успее да отвори петлето, докато извие ръка, докато насочи цевта към главата му, той непременно ще улови ръката й и ще й отнеме последното средство за спасение — затова реши да действа другояче.

Всичко това продължи само колкото едно мигване на окото. Той наистина предвидя замаха й и бързо като светкавица протегна ръка, но не успя да пресметне движението й, ръцете им се разминаха и Баша с цялата отчаяна сила на младата си и енергична длан го фрасна като гръм между очите с костената дръжка на пистолета.

Ударът беше толкова страшен, че Азия не успя да викне и падна възнак, като я повлече подир себе си.

Баша стана в миг, скочи на жребеца и полетя като вихър в противоположна посока от Днестър, към широките степи.

Завесата от мъгла се затвори зад нея. Свил уши, конят бягаше слепешката между скали, пукнатини, долове, ями. Той можеше всеки миг да се срине в някаква пропаст, всеки миг можеше да разбие и себе си, и ездача в скалните издатини, но Баша вече не обръщаше внимание на нищо; най-страшната опасност за нея бяха липковците и Азия… Странно нещо! Сега, когато се бе освободила от ръцете на хищника и когато той лежеше навярно мъртъв всред скалите, над всичките й чувства зацари страхът. Легнала с лице върху гривата на коня, тя летеше в мъглата като сърна, гонена от вълци, но сега започна да се бои от Азия повече, отколкото когато беше в прегръдките му — и изпитваше ужас, изпитваше безсилие, изпитваше онова, което изпитва слабото, самотно и загубено дете, останало на произвола на съдбата. Някакви плачещи гласове се надигнаха в сърцето й и захванаха да зоват за помощ със стон, с боязън, с вопъл и мъка:

— Михале, спаси ме!… Михале, спаси ме!…

А жребецът неспирно летеше; воден от верен инстинкт, той прескачаше трапища, избягваше с гъвкаво движение изпъкналите скални ръбове, докато най-сетне каменният пласт престана да кънти под копитата му; изглежда, че беше попаднал на една от ония открити поляни, които се простираха тук-таме между долищата.

Пот го обливаше, ноздрите му започнаха да дишат шумно, но той все препускаше.

„Накъде да бягам?“ — попита се Баша.

И в същия миг си отговори:

„Към Хрептьов!“

Но нова тревога стисна сърцето й при мисълта за тоя далечен път през страшни пустини. Тя веднага си спомни и това, че Азия бе оставил отряди от липковци в Могильов и Ямпол. А всички липковци със сигурност участват в заговора; те всички служеха на Азия, така че непременно биха я хванали и откарали в Рашков; ето защо тя трябваше да навлезе дълбоко в степта и едва тогава да завие към север, като избягва селищата край Днестър.

Това се налагаше още повече и по друга причина: ако устроят хайка подире й, преследвачите непременно ще тръгнат покрай брега, а в това време тя може би ще срещне из широката степ някоя от полските части, които се връщат във форта си.

Движението на коня постепенно ставаше по-бавно. Баша беше опитен конник и разбра веднага, че трябва да му даде малко отдих, иначе той ще рухне. А чувстваше също, че е загубена, ако остане без кон в тая пустиня.

Затова тя задържа коня и някое време се движи тръс. Мъглата оредяваше, но от горкия жребец се вдигаше облак гореща пара.

Баша започна да се моли.

Внезапно на неколкостотин крачки зад нея в мъглата се обади конско цвилене.

Косата й настръхна.

— Моят ще падне, но и техните също! — каза тя на глас. И отново полетя.

Някое време жребецът й летеше с бързината на гълъб, преследван от ястреб, и пак препуска дълго, почти със сетни сили, но цвиленето продължаваше зад него в далечината. В това цвилене, което долиташе от мъглата, имаше нещо безкрайно копнежно и едновременно страшно. Но след уплахата в първия миг Баша се досети, че ако тоя кон след нея беше възседнат от някого, той нямаше да цвили, защото конникът би му попречил, за да не го издаде.

„Няма съмнение, че конят на Азия тича подир моя“ — помисли Баша.

За всеки случай тя извади от кобурите двата пищова, но това беше излишна предпазливост. След малко нещо черно се замярка в разредилата се мъгла и конят на Азия дотича с развята грива и издути ноздри. Като видя жребеца, започна да се приближава до него с подскоци и кратки откъслечни цвиления, а жребецът му отговори веднага.

— Тук! Тук! — извика Баша.

Животното, свикнало с човешката ръка, се приближи и се остави да го уловят за юздата. Баша повдигна очи към небето и рече:

— Божие покровителство!

И наистина улавянето на коня на Азия беше за нея благоприятно обстоятелство от всяко гледище.

Преди всичко двата най-добри жребци в целия отряд бяха в нейни ръце; второ, имаше кон за смяна и най-сетне неговото присъствие я уверяваше, че скоро няма да тръгне хайка подир нея. Ако конят се беше затекъл подир отряда, липковците, разтревожени от неговия вид, веднага щяха да се върнат да търсят командира си; но сега можеше да се предвиди, че те съвсем няма да помислят за някаква злополука с Азия и ще тръгнат да го търсят едва когато се обезпокоят от прекалено дългото му отсъствие.

„А тогава аз вече ще бъда далеко!“ — довърши Баша в ума си.

Сега тя за втори път си спомни, че отряди на Азия се намират в Ямпол и Могильов.

„Ще трябва да пътувам по широката степ и да не се приближавам до реката, докато не се намеря в околността на Хрептьов. Хитро постави тоя страшен човек клопките си, но Бог ще ме спаси от тях!“

Като помисли така, тя се ободри и започна да се готви за по-нататъшното си пътуване.

При седлото на Азия намери мускет, рог с барут, торбичка с куршуми и торбичка с конопено семе, което татаринът имаше обичай да яде непрекъснато. Баша скъси стремената на коня на Азия според дължината на краката си, каза си, че през целия път ще се храни с това семе като птица, и го прибра грижливо при себе си.

Тя реши да избягва хората, хуторите, защото из тия пущинаци от всеки човек би могла да очаква по-скоро зло, отколкото добро. Сърцето й се свиваше от страх с какво ще храни конете. Те ще изравят трева изпод снега и ще скубят мъх от скалните пукнатини, но ако паднат от лошата трева и тежкото пътуване? Нали тя не можеше да ги пази…

Вторият й страх беше дали не ще се обърка в пустинята. Лесно беше да не се обърка, ако пътува по брега на Днестър, но тя не можеше да избере тоя път. Какво ще бъде, когато навлезе в тъмните грамадни гори без никакви пътища? Как ще разбере дали се движи на север или в друга посока, ако настъпят мъгливи дни без слънце и нощи без звезди? Тя по-малко се безпокоеше от това, че горите са пълни с диви зверове, защото имаше смелост в храброто си сърце и оръжие. Наистина вълците, които се движеха на глутници, можеха да бъдат опасни, но тя повече се страхуваше от хората, отколкото от животните, а най-много — да не обърка пътя.

— Ех! Бог ще ми покаже пътя и ще ми помогне да се върна при Михал — рече тя на глас.

И като се прекръсти, избърса с ръкав лицето си от влагата, която бе изстудила побледнелите й бузи, огледа със зорки очи околността и пусна конете в галоп.