Пан Володиовски

Пета глава

На другия ден, снабдил се с писмо от примаса и след като заедно с Хаслинг състави целия план, пан Заглоба позвъни на манастирската врата на Mons regius. Сърцето му биеше силно при мисълта как ще го приеме пан Володиовски, и макар че предварително бе намислил какво да му каже, сам разбираше, че много ще зависи от начина, по който ще бъде приет. С тия размисли той дръпна втори път звънеца, а когато ключът изщрака в ключалката и вратичката се пооткрехна, веднага се вмъкна през нея малко насила и каза на обърканото младо калугерче:

— Зная, че за да вляза тук, трябва да имам специална пермисия50, но аз нося писмо от архиепископа, което, carissime frater51, благоволи да предадеш на отец игумена.

— Ще бъде според волята на ваша милост — отговори вратарят и се поклони, щом видя печата на примаса.

След тия думи монахът дръпна ремъка, който висеше на езика на звънеца, и удари два пъти, за да повика някого, защото той самият нямаше право да се отдалечава от вратичката. При това иззвъняване се появи втори монах, взе писмото и се отдалечи, без да каже нито дума, а пан Заглоба сложи на пейката вързопа, който носеше със себе си, после седна сам и силно засумтя.

— Frater — каза той най-после, — откога си в ордена?

— Пета година — отговори вратарят.

— О, толкова млад, а вече пета година! Сега, дори да му се поиска на човек да излезе, вече е късно! А сигурно неведнъж си закопнявал за света, защото, благоговейни брате, едного войната го влече, другиго — пиршествата, а трети — жените…

— Apage!52 — каза калугерчето и се прекръсти набожно.

— Как така? Нима не те е изкушавало желанието да излезеш? — повтори Заглоба.

Но калугерчето погледна недоверчиво пратеника на архиепископа, който приказваше такива страшни неща, и отговори:

— След когото вратата тук се затвори, той вече не излиза.

— Ще видим! А какво става с пан Володиовски? Здрав ли е?

— Тук няма човек с такова име.

— Брат Михал? — каза пан Заглоба, за да опита. — По-рано драгунски полковник, който е влязъл тук неотдавна?

— Него ние го наричаме брат Йежи, но той още не е поел обетите и не може да ги поеме преди срока.

— И надали ще ги поеме, защото ти, frater, няма да повярваш, какъв женкар беше той! Друг такъв любител на женските прелести няма да намериш в никой орд…, исках да кажа, в никой полк от цялата войска.

— Не ми подобава да слушам такива неща — отвърна монахът, все по-слисан и огорчен.

— Я слушай, frater. Не зная къде у вас имате обичай да приемате хората, но ако това става тук, на това място, съветвам те, когато дойде брат Йежи, ти да отидеш ей в онази там стая при вратичката, защото ние ще говорим тук за прекалено светски неща.

— Аз още сега бих искал да се махна — каза монахът.

В това време се показа Володиовски, или по-право брат Йежи, но Заглоба не го позна, понеже пан Михал се беше много променил.

Преди всичко с дългото бяло расо той изглеждаше по-висок, отколкото в драгунската униформа; после щръкналите по-рано към очите мустачки сега бяха увиснали надолу; беше се помъчил също така да си пусне и брадата, но тя представляваше две жълти косъмчета, не по-дълги от половин пръст; най-сетне беше много измършавял и отслабнал, а очите му бяха загубили някогашния си блясък; приближаваше се бавно, с ръце върху гърдите, скрити под расото, и с наведена глава.

Заглоба не го позна, а понеже помисли, че това е самият игумен, стана от пейката и започна:

— Laudetur…53

Внезапно се взря по-внимателно, разпери ръце и викна:

— Пане Михале! Пане Михале!

Брат Йежи се остави да го грабне в прегръдките си, нещо като изхълцване разтърси гърдите му, но очите му останаха сухи. Заглоба дълго го прегръща, най-после заговори:

— Ти не си плакал сам над нещастието си. Плаках аз, плакаха и Скшетуски, и Кмичиц, и жените им. Воля божия! Примири се с нея, Михале! Дано те утеши милостивият отец и дано те възнагради!… Добре си направил, че навреме си се затворил всред тия стени. В нещастието няма по-добро нещо от молитвата и набожните размисли. Дай да те прегърна още веднъж! Едва мога да те видя през сълзите си!

А пан Заглоба наистина плачеше, развълнуван от вида на Володиовски, но накрай заговори отново:

— Прости, че прекъснах размишленията ти, но аз не можех да постъпя другояче и сам ще ми дадеш право, когато ти изтъкна моите основания. Ей, Михале! Много добро и много зло сме преживели двамата с тебе! Дали намери ти някаква утеха зад тази решетка?

— Намерих — отговори пан Михал — в тия думи, които слушам и повтарям тук всеки ден и които искам да повтарям до смъртта си: Memento mori! В смъртта е утехата за мене.

— Хм! Смъртта по-лесно може да се намери на бойното поле, а не в манастира, където животът тече така, като че ли някой бавно развива кълбо.

— Тук няма живот, понеже няма земни залисии, и докато душата напусне тялото, тя сякаш живее в друг свят.

— Щом е така, тогава няма да ти кажа, че белгородската орда се готви да нападне Жечпосполита с голяма сила, понеже какво може да те интересува това?

Пан Михал изведнъж размърда мустачки и неволно посегна с десница към лявото си бедро, но като не намери там сабя, веднага скри ръце под расото, наведе глава и каза:

— Memento mori!

— Така е! Така! — каза Заглоба, като мигаше малко нетърпеливо със здравото си око. — Дори вчера пан хетман Собески казваше: „Нека Володиовски да послужи поне през тая буря, а после да върви в който си иска манастир. Бог не би се разсърдил за това, напротив, такъв монах ще бъде с още по-големи заслуги.“ Но човек няма защо да ти се чуди, че предпочиташ собственото си спокойствие пред щастието на отечеството, нали се казва: prima caritas ab ego.54

Настана продължително мълчание, само мустаците на пан Михал някак се наежиха и започнаха да се мърдат бързо, макар и леко.

— Обетите не си поел още и всеки момент можеш да излезеш, нали? — попита най-сетне пан Заглоба.

— Аз не съм още монах, понеже чаках божията благодат, пък и всички болезнени земни мисли да напуснат душата ми. Но благодатта е вече над мене, спокойствието ми се възвръща — мога да изляза, но вече не желая, тъй като наближава денят, когато с чиста съвест и освободен от земни желания ще мога да поема обетите.

— Не искам да те отклонявам от това, напротив, похвалявам решението ти, ако и да помня, че когато навремето Скшетуски пожела да стане монах, все пак отложи това, докато отечеството се освободи от неприятелското нашествие. Но ти постъпи, както искаш. Аз наистина няма да те отклонявам, защото навремето си и аз чувствах влечение към монашеския живот. Дори преди петдесет години бях станал послушник; да не се казвам Заглоба, ако лъжа! Но Бог другояче беше решил… Ще ти кажа само това, Михале, че сега трябва да излезеш с мене поне за няколко дни.

— Защо да излизам? Оставете ме на мира! — каза Володиовски.

Заглоба вдигна до очите си полата на контоша и захлипа.

— За себе си — заговори той с пресеклив глас — не моля за помощ, макар княз Богуслав Радживил да ме преследва с отмъщението си и да ми праща убийци, а мене, стареца, няма кой да ме брани и пази… Мислех, че ти!… Но това не е важно!… Аз ще те обичам винаги, дори да не искаш да ме знаеш… Само се моли за душата ми, защото аз няма да се отърва от ръцете на Богуслав!… Нека да става с мене каквото ще. Но друг твой приятел, който е делил с тебе всеки къшей хляб, умира и непременно желае да те види и не иска да умре без тебе, защото имал да ти направи някакви признания, от които зависело спокойствието на душата му.

Пан Михал, който вече бе изслушал с голямо вълнение съобщението за опасността, в която се бил намирал Заглоба, сега скочи, хвана Заглоба за раменете и почна да пита:

— Скшетуски ли?

— Не Скшетуски, а Кетлинг!

— За Бога, какво става с него?

— Като ме бранеше, убийците на пан Богуслав го простреляха и не зная дали ще бъде жив още един ден. Заради тебе, Михале, си навлякохме и двамата тая беда, защото дойдохме във Варшава само за да намерим някаква утеха за тебе. Излез поне за два дни и утеши близкия до смъртта. После ще се върнеш… ще станеш монах… Донесох инстанция55 от примаса до игумена да не ти създават импедименти56… Побързай само, че всеки миг е скъп!

— За Бога! — каза Володиовски. — Какво чувам! Тук не могат да ми създават импедименти, защото досега съм само като на реколекции57… За Бога! Молбата на близкия до смъртта е свято нещо! И аз не мога да я отхвърля!

— Това би било смъртен грях! — възкликна Заглоба.

— Да! Вечно този предател Богуслав!… Но да не се върна никога тук, ако не отмъстя за Кетлинг… Ще ги намеря аз тия придворни, тия палачи и ще им насека чутурите… Велики Боже! Грешни мисли вече ме обземат! Memento mori!… Чакай тук, ваша милост, само да си облека старите дрехи, че с расо не мога да изляза навън…

— Ето ти дрехи! — викна Заглоба и скочи към вързопа, който досега се намираше на пейката до него. — Аз всичко съм предвидил, всичко съм приготвил… Ето ботуши, ето ти великолепна рапирка, ето и горна дреха…

— Ела в килията ми, ваша милост — отговори бързо малкият рицар.

И отидоха, а когато се появиха отново, край пан Заглоба ситнеше вече не бяло калугерче, а офицер с жълти ботуши до над коленете, с рапира на бедрото и с бял ремък през рамо. Заглоба мигаше с едното си око и се усмихваше под мустак при вида на брата вратар, който с видимо възмущение отваряше портата за двамата.

Малко по-надолу, близо до манастира, чакаше колата на пан Заглоба, а при нея двама слуги: единият седеше на капрата и държеше поводите на впрегнатата четворка, която пан Володиовски веднага огледа с окото на познавач; другият стоеше при колата с плесенясала отвън дамаджанка в едната си ръка и с две чаши в другата.

— До Мокотов пътят е доста дълъг — каза Заглоба, — а при леглото на Кетлинг ни чака голяма мъка. Я си пийни, Михале, та да имаш сили да понесеш всичко, че много си отслабнал.

При тия думи Заглоба взе дамаджанката от ръцете на слугата и напълни двете чаши с толкова старо унгарско вино, че то се беше чак сгъстило от старост.

— Хубаво питие — каза той, като сложи дамаджаната на земята и взе чашите. — За здравето на Кетлинг!

— За негово здраве! — повтори Володиовски. — Да побързаме.

И гаврътнаха чашите на един дъх.

— Да побързаме! — повтори Заглоба. — Наливай, момче! За здравето на Скшетуски! Да побързаме!

Отново гаврътнаха чашите на един дъх, защото наистина трябваше бързо да тръгнат.

— Да сядаме! — викаше Володиовски.

— А за мое здраве няма ли да пиеш? — питаше Заглоба с жален глас.

— Само по-скоро!

И пиха бързо. Заглоба гаврътна на един дъх чашата си, при все че в нея имаше около четвърт литър, а после, без още да е обърсал мустаците си, извика:

— Ама аз ще изляза неблагодарник, ако не пия за твое здраве! Наливай, момче!

— Благодаря ти! — отвърна брат Йежи.

Дъното на дамаджанката се видя. Заглоба я хвана за шията и я строши на дребни късчета, защото не можеше да понася вида на празни съдове. После седнаха пъргаво и тръгнаха.

Благородното питие веднага изпълни жилите им с приятна топлина, а сърцата — с някаква бодрост. Бузите на брат Йежи се покриха с лека червенина, а погледът му си възвърна някогашната проницателност.

Неволно той посегна веднъж-дваж към мустачките си и така ги засука като шила, че краищата им стигаха чак под очите. При това започна да оглежда с голямо любопитство местността, сякаш я виждаше за пръв път.

Внезапно пан Заглоба се плесна с ръце по коленете и викна ни в клин, ни в ръкав:

— Хайде, хоп! Уверен съм, че щом Кетлинг те види, веднага ще оздравее! Хайде, хоп!

И като хвана Михал за шията, започна да го прегръща с всичка сила.

Володиовски не искаше да му остане длъжен, та се запрегръщаха най-искрено.

Някое време пътуваха всред мълчание, но с някакво чувство на блаженство. В това време крайградските къщурки вече почнаха да се появяват от двете страни на пътя.

Пред къщурките цареше голямо движение. Граждани, слуги с разни униформи, войници и шляхтичи, много от тях богато облечени, вървяха в едната и другата посока.

— Цели тълпи шляхтичи са пристигнали за конвокацията — каза Заглоба; — наистина мнозина не са представители, но всеки иска да присъства, да слуша, да гледа. Къщите и странноприемниците навсякъде са толкова претъпкани, че една стая мъчно можеш да намериш, а едни шляхтички са плъпнали по улиците, повече, казвам ти, от космите на брадата ми. Пък едни хубави, зверчетата му, та на човек понякога чак му се дощява да се плесне с ръце по бедрата като петел с крилете си и да закукурига. Я гледай, гледай оная, черничката, подир която слуга носи зелена шубка; нали си я бива, а?

Тук Заглоба мушна Володиовски в хълбока, а той погледна, мръдна мустачки, очите му светнаха, но веднага се засрами, опомни се и като сведе глава, каза след кратко мълчание:

— Memento mori!

А Заглоба го хвана отново за шията.

— Щом ме обичаш, щом ме уважаваш, per amicitiam nostram58, ожени се! Толкова чудесни девойки има, ожени се!

Брат Йежи погледна слисан приятеля си. Пан Заглоба не можеше да е пиян, защото много пъти бе изпивал три пъти по толкова, без да му личи, значи говореше това само защото се беше разчувствал. Но всяка подобна мисъл беше сега толкова далече от ума на пан Михал, че в първия миг изумлението му надделя неговото възмущение.

Но после погледна сурово Заглоба в очите и попита:

— Да не те е хванало виното, ваша милост?

— От все сърце ти казвам: ожени се!

Пан Володиовски го погледна още по-сурово:

— Memento mori!

Но Заглоба не се предаваше лесно.

— Михале, ако ме обичаш, направи го заради мене и плюй на това твое „memento“. Repeto59, че ще постъпиш, както поискаш, но аз мисля така: нека всеки служи на Бога с това, за което го е създал, а тебе те е създал за рапирата и тук се е проявила неговата воля, щом ти е дал да постигнеш такова съвършенство в това изкуство. А ако искаше да те има като духовник, тогава щеше да те надари със съвсем друг ум и да насочи сърцето ти към книгите и латинския. Забележи също, че светците войници се ползват на небето с не по-малко уважение от светците монаси и в походи срещу армията на пъкъла ходят, и praemia60 от ръцете божии получават, когато се връщат с взети знамена… Всичко това е вярно, не отричаш, нали?

— Не отричам и зная, че мъчно човек може да излезе наглава с ума на ваша милост; но и ти, ваша милост, няма да отречеш, че храната за скръбта е по-добра в манастира, отколкото в света.

— О, щом е по-добра там, толкова повече трябва vitare61 манастирите поради скръбта си. Глупец е тоя, който храни скърбите, вместо да ги държи гладни, та тия зверове да пукнат час по-скоро!

Пан Володиовски не намери веднага какво да възрази, та замълча и едва след малко се обади със скръбен глас:

— Не ми споменавай за женитба, ваша милост, защото такива споменавания само отново будят мъка в сърцето. Някогашното желание също го няма, то изтече заедно със сълзите, а и годините ми вече не са за такова нещо. Ето че и косата ми започна да оредява! Четирийсет и две години, а двайсет и пет във военни походи, това не е шега, не е!

— Боже, не го наказвай за богохулство! Четирийсет и две години! Тю! Аз нося на гърба си повече от два пъти по толкова и пак понякога трябва да се бия с камшик, за да изтупам огъня от кръвта си, както праха от дрехите. Уважавай паметта на оная сладка покойница, Михале! Значи за нея беше добър, а за другите си евтин, стар?

— Стига, ваша милост! Стига, ваша милост! — обади се Володиовски с болезнен глас.

И сълзи потекоха по мустачките му.

— Няма да кажа нито дума повече! — рече Заглоба. — Дай ми само честно рицарско обещание, че каквото и да излезе с Кетлинг, един месец ще останеш с нас. Ще трябва да видиш и Скшетуски… А ако после пожелаеш да се върнеш под расото, никой няма да ти прави импедименти.

— Давам дума! — каза пан Михал.

И веднага заговориха за нещо друго. Пан Заглоба започна да разказва за конвокациите, как повдигнал въпроса за „руги“ срещу княз Богуслав и за случката с Кетлинг.

Понякога обаче прекъсваше разказа си и потъваше в мислите си. Те обаче трябва да бяха весели мисли, защото от време на време се плясваше с ръце по коленете и повтаряше:

— Хайде, хоп! Хайде, хоп!

Но колкото повече се приближаваха до Мокотов, по лицето на пан Заглоба почна да се появява някакво безпокойство. Внезапно той се обърна към Володиовски и каза:

— Помниш ли? Ти даде честна дума, че каквото и да излезе с Кетлинг, един месец ще останеш с нас!

— Дадох и ще остана — отговори Володиовски.

— Ето и дома на Кетлинг! — възкликна Заглоба. — Чудесно живее!

После викна на коларя:

— Я заплющи с камшика. Празник ще има днес в тая къща! Чуха се силни изплющявания на камшик. И колата още не беше минала през портата, когато от трема изскочиха няколко шляхтичи, познати на пан Михал; между тях бяха и негови стари другари от времето на буната на Хмелницки, и млади приятели от последно време, например пан Вашилевски и пан Нововейски, деца още, но пламенни рицари, които още в юношеска възраст бяха избягали от училище и от няколко години воюваха под командването на пан Володиовски. Тях малкият рицар обичаше безкрайно много.

От по-възрастните беше пан Орлик, чийто герб беше Целина, а черепът слепен със злато, защото навремето си му го бе разбила шведска граната; и пан Рушчиц, полудив степен рицар, несравним преследвач, който по слава отстъпваше само на Володиовски, и няколко други. Щом видяха двамата мъже в колата, всички захванаха да викат:

— Иде! Иде! Заглоба vicit62! Иде!

И като се хвърлиха към колата, грабнаха малкия рицар на ръце, понесоха го към входа и викаха:

— Здравей! Да си ни жив, скъпи другарю! Сега си ни в ръцете и няма да те пуснем! Да живее Володиовски, първият рицар, гордост на цялата войска! В степта с нас, брате! Към Дивите поля! Там вятърът ще отвее тъгите ти!

Пуснаха го едва пред къщната врата. Той се здрависваше с всички, защото беше много силно трогнат от тоя прием, но веднага след това взе да разпитва:

— А как е Кетлинг? Жив ли е още?

— Жив! Жив! — отговориха в хор, а мустаците на старите войни се раздвижиха в странна усмивка. — Ела при него, защото не ще изтрае да лежи, с такова нетърпение те чака.

— Виждам, че не е толкова близо до смъртта, както разправяше пан Заглоба — отговори малкият рицар.

В това време влязоха в трема, а оттам в една голяма стая. Насред нея имаше маса, натъкмена за пир, а в единия ъгъл диван, покрит с бяла конска кожа, на който лежеше Кетлинг.

— Приятелю! — каза пан Володиовски и забърза към него.

— Михал е! — възкликна Кетлинг, скочи на крака, сякаш беше съвсем здрав, и грабна малкия рицар в прегръдките си.

И така се прегръщаха, че ту Кетлинг вдигаше Володиовски нагоре, ту Володиовски — Кетлинг.

— Накараха ме да се преструвам на болен — казваше шотландецът, — да се преструвам на умрял, но не можах да издържа, щом те видях! Здрав съм като камък и нищо лошо не ми се е случило. Но искахме да те измъкнем от манастира… Прощавай, Михале!… От сърдечно чувство ти скроихме тая клопка!

— Към Дивите поля с нас! — отново викнаха рицарите и така силно заудряха по сабите с жилавите си ръце, че в стаята се вдигна страшен шум от дрънкане на желязо.

Но пан Михал се изненада много. Той помълча малко, после започна да поглежда към всички и особено към пан Заглоба, накрай каза:

— Ах, изменници! Мислех, че Кетлинг е смъртно съсечен!

— Какво значи това, Михале? — викна Заглоба. — Нима се сърдиш, че Кетлинг е здрав? Нима не искаш да бъде здрав, а желаеш смъртта му? Толкова ли ти се е вкаменило сърцето, та би се радвал всички да видиш като призраци: и Кетлинг, и пан Орлик, и пан Рушчиц, и тия млади момчета — о, дори Скшетуски и мене, мене, който те обича като свой син?

Тук Заглоба закри очите си и завика още по-жално:

— Не си струва да живее човек, ваша милост панове, защото няма благодарност на тоя свят, а само коравосърдечие!

— За Бога! — отговори Володиовски. — Аз не ви желая злото, но вие не можахте да почетете скръбта ми.

— Криво му е, че сме живи! — повтаряше Заглоба.

— Стига, ваша милост!

— Разправя, че не сме искали да се отнесем с уважение към скръбта му, а малки ли потоци сълзи изляхме над нещастието му, ваша милост панове! Не е ли така? Бог ми е свидетел, че сме готови на сабите си да разнесем твоята скръб, защото приятелите са длъжни винаги да постъпват така. Но понеже ти даде честна дума, че един месец ще останеш при нас, поне през тоя месец ни обичай още, Михале!

— Аз и до смъртта си ще ви обичам, ваша милост панове! — отговори Володиовски.

Пристигането на нов гост прекъсна по-нататъшния разговор. Заети с пан Володиовски, бойците не чуха кога дойде тоя гост и го видяха едва сега, на вратата. Той беше грамаден мъж, внушително едър и строен, лицето му бе като на римски император, то изразяваше могъщество, а едновременно монаршеска доброта и милостивост. Той беше съвсем различен от всички тия бойци, значително по — едър и стоеше пред тях, както царят на птиците, орелът, би стоял пред ястреби, соколи и керкенези…

— Великият хетман! — извика Кетлинг и като домакин, скочи да го посрещне.

— Пан Собески! — повториха другите.

Всички глави се наведоха в пълен с уважение поклон.

Освен Володиовски всички знаеха, че хетманът ще дойде, защото бе обещал това на Кетлинг, и все пак идването му направи толкова голямо впечатление, че известно време никой не смееше пръв да отвори уста. Покрай другото това беше и необикновено благоволение. Но пан Собески обичаше войниците повече от всичко, особено ония, които толкова пъти вече бяха стъпвали заедно с него по вратовете на татарските чамбули; той ги смяташе за нещо като свое семейство и затова именно бе решил да приветства Володиовски, да го утеши — най-сетне чрез проява на такова необикновено благоволение и грижа за него да го задържи в редовете на войската.

Затова, щом се здрависа с Кетлинг, веднага протегна ръце към малкия рицар, а когато той се приближи и прегърна му коленете, стисна му главата в шепите си.

— Е, стари войниче! — каза той. — Божията ръка те притисна към земята, но тя ще те вдигне и утеши… Бог е с тебе! А ти вече ще останеш с нас.

Ридание разтърси гърдите на пан Михал.

— Ще остана! — каза той всред сълзи.

— Това е хубаво, такива ми са необходими колкото е възможно повече! А сега, стари другари, нека си спомним ония времена, когато в украинските степи под шатри сядахме на пир. Добре ми е между вас! Хайде, домакине, давай!

— Vivat Joannes dux!63 — викнаха всички гласове.

Пирът започна и продължи много.

На другия ден пан хетманът изпрати за Володиовски един много скъп дорест турски кон.