Пан Володиовски

Осма глава

Малкият рицар още същия ден се яви при хетмана, който нареди да го пуснат веднага и му рече:

— Ще трябва да изпратя Рушчиц в Крим, за да следи накъде отиват работите там и да настоява пред хана за спазване на договорите. Желаеш ли да постъпиш отново на служба и да поемеш командването след него. Ти, Вилчковски, Шилницки и Пиво ще държите под око Дорош83 и татарите, на които никога не може да се вярва напълно…

Пан Володиовски помръкна. Нали беше прекарал най-хубавите си години на служба във войската. Цели десетки години не беше вкусил спокойствие; живял бе в огън, в пушеци, напрежение, безсъние, глад, без покрив над главата, без шепа слама за постеля. Един Бог знае каква ли кръв не бе проляла сабята му. Но той нито се установи на едно място, нито се ожени. Сто пъти по-малко заслужилите вече ядяха panem bene merentium84, радваха се на почести, служби, староства. А той беше почнал да служи по-богат, отколкото е сега. Въпреки това ето че отново поискаха да метат с него като със стара метла. А и душата му бе разкъсана на две; едва се намериха нежни дружески ръце, които започнаха да му превързват раната, а вече му се заповядва да става и да бърза към далечните пустинни брегове на Жечпосполита, без да мислят, че той е толкова изтощен душевно. Ако не бяха тия походи и служба, поне няколко години щеше да се радва на своята Ануша.

Като помисли за всичко това, безкрайно огорчение се надигна у него; но понеже сметна, че не е достойно за един рицар да се отказва от службата и да припомня за положението си, отговори с две думи:

— Ще замина.

Тогава самият хетман каза:

— Ти не си на служба, можеш да откажеш. Сам най-добре знаеш дали не е прекалено рано за тебе.

На това Володиовски отговори:

— Вече и да умра, не ми е прекалено рано!

Пан Собески прекоси няколко пъти стаята, после се спря при малкия рицар и сложи фамилиарно ръката си на рамото му.

— Ако досега сълзите ти не са изсъхнали, ще ти ги изсуши вятърът в степта. През целия си живот си се блъскал ти, войниче, блъскай се още! А ако някога останеш с убеждение, че си забравен, че не си възнаграден, че не са ти дали да починеш, че си придобил в службата не намазани с масло препечени резени, а сух хляб, не нашивки, а рани, не почивка, а мъка — тогава само стисни зъби и кажи: „За тебе, родино!“ Друга утеха не ще ти дам, защото нямам, само в това мога да те уверя, макар да не съм свещеник, че като служиш така, по-далече ще стигнеш на изтърканото седло, отколкото други в шестоконни карета и че ще има такива порти, които пред тебе ще се отварят, а пред тях затварят.

„За тебе, родино!“ — каза в душата си Володиовски, същевременно учуден как е могъл хетманът така проницателно да проникне в неговите скрити мисли.

А пан Собески седна срещу него и продължи:

— Аз не искам да говоря с тебе като с подчинен, а като с приятел, нещо повече — като баща със син! Много пъти, още в ония времена, когато бивахме в огъня при Подгайци85 и преди това в Украйна; когато едва успявахме да възпираме много по-силния неприятел, а тук, в сърцето на отечеството, в безопасност зад нашите плещи зли хора вилнееха и се грижеха само за личните си интереси — много пъти, казвам, ми идваше мисълта, че Жечпосполита е осъдена да загине. Твърде много тук своеволието господства над реда, твърде много общественото благо е свикнало да отстъпва пред частните интереси… Това никъде го няма в такава степен… Ех! Тровеха ме тия консидерации86 и денем на бойното поле, и нощем в шатъра, защото си мислех: „Ето! Ние, войниците, изгаряме!… Добре!… Това е наш дълг и наша съдба! Но поне да знаехме, че от тая кръв, която изтича от раните ни, ще дойде и спасението!“ Не! И тая надежда я нямаше. Ех, тежки дни преживявах при Подгайци, при все че пред вас показвах весело лице, за да не помислите, че съм се разколебал в победата на бойното поле. „Няма хора — мислех си аз, — няма хора, които да обичат истински това отечество!“ И се чувствах, като че ли някой ми забиваше нож в гърдите. Докато веднъж — това беше последният ден в подгайцкия стан, — когато изпратих вас, две хиляди души, в атака срещу двайсет и шест хилядна орда, а вие полетяхте на явна смърт, на сигурно заколение с такива викове и готовност, сякаш отивахте на сватба, внезапно ми хрумна мисълта: „Ами тия мои войници?“ И Бог в един миг свали камъка от сърцето ми, а в очите ми стана светло. „Те — казах си аз — гинат от чиста любов към майката родина; те няма да се присъединят към разните съюзи или към предателите; от тях ще създам свещено братство, от тях ще създам школа, в която ще се учат младите поколения. Техният пример, тяхната дружба ще подейства; чрез тях тоя злочест народ ще се възроди, ще престане да ламти за личните интереси, ще забрави своеволията и ще се възправи като лъв, който усеща страхотна мощ в тялото си, и ще учуди света! Такова братство ще направя от моите войници!“

Тук пан Собески сам се разгорещи, вдигна нагоре глава, която приличаше на глава на римски император, и като протегна ръка, извика:

— Господи! Не пиши на нашите стени: „Мане, Текел, Фарес!“ и ми дай възможност да възродя отечеството!

Настана кратко мълчание.

Малкият рицар седеше с наведена глава и усещаше как цялото му тяло започва да трепери.

Хетманът се разхожда някое време с бързи крачки по стаята, после се спря пред малкия рицар.

— Примери са необходими — каза той, — всеки ден примери, които да бият в очи, Володиовски! Аз вписах на първо място тебе в това братство. Искаш ли да принадлежиш към него?

Малкият рицар стана и прегърна коленете на хетмана.

— Ето! — каза той с развълнуван глас. — Ето! Щом чух, че отново трябва да тръгвам, помислих, че това е несправедливост към мене и че имам право на почивка заради моята болка, сега обаче виждам, че съм сбъркал… и… и се разкайвам за тази си мисъл, но не мога да говоря, защото ме е срам…

Хетманът го притисна мълчаливо до сърцето си.

— Ние сме шепа — каза той, — но други ще последват примера ни.

— Кога трябва да тръгна? — попита малкият рицар. — Аз бих могъл да отида в самия Крим, бивал съм вече там.

— Не — каза хетманът. — В Крим ще пратя Рушчиц. Той има там побратими, дори и съименници, струва ми се, негови братовчеди, отвлечени като деца от ордата, които са се потатарчили и са се издигнали до високо положение между поганците. Те ще му бъдат в помощ за всичко, а ти ми трябваш на бойното поле, защото между татарите няма равен на тебе във военното дело.

— Кога трябва да тръгна? — повтори малкият рицар.

— Най-късно след две седмици. Трябва още да поприказвам с пан коронния подканцлер87 и с пан подскарбия88, да приготвя писмата за Рушчиц и да му дам инструкции. Все пак бъди готов, защото аз ще бързам.

— От утре ще съм готов!

— Бог да те възнагради за готовността ти, но толкова бързо не се налага. Няма също така да заминеш за дълго, защото по време на кралските избори, стига само да има мир, ще ми трябваш тук, във Варшава. Ти чувал ли си нещо за кандидатите? Какво се говори между шляхтата?

— Аз неотдавна излязох от манастира, а там не мислят за светските работи. Зная само онова, което ми е разправял пан Заглоба.

— Вярно. От него мога да получа сведения. Той е много влиятелен всред шляхтата. А ти за кого мислиш да дадеш гласа си?

— Сам не зная още, но мисля, че трябва да имаме войнствен господар.

— Именно! Точно така! И аз имам наум такъв, който само с името си би ужасил съседите. Войнствен господар ни трябва, какъвто беше Стефан Батори89. Е, бъди здрав, войниче!… Войнствен господар ни трябва! На всички повтаряй това… Бъди здрав! Бог да те възнагради за готовността…

Пан Михал се сбогува и излезе.

По пътя размишляваше. Все пак той беше доволен, че има пред себе си още седмица или две, защото му бяха приятни приятелството и утехата, които му даваше Кшиша Дрогойовска. Радваше го също така мисълта, че ще се върне за изборите — и вече безгрижно се прибираше вкъщи. И степите имаха за него някакъв чар, за който копнееше несъзнателно. Защото той беше свикнал с тия безбрежни пространства, в които конникът се чувства повече птица, отколкото човек.

„Разбира се, че ще отида в тия безкрайни поля — мислеше си той, — при ония селища и могили, за да опитам отново стария живот, да ходя на поход с войниците, да пазя границите като жерав, да вилнея из тревите, щом пукне пролетта — да, ще отида, ще отида!“

И веднага пришпори коня и полетя в галоп, защото вече закопня за бързината и за фиукането на вятъра в ушите. Денят беше хубав, сух, студен. Замръзнал сняг вече покриваше земята и скърцаше под краката на турския му кон. Твърди бучки от него изхвръкваха с устрем изпод копитата. Пан Володиовски яздеше така, че слугата, който беше на по-лош кон, остана далеко назад.

Слънцето отиваше към залез; по небето светеха сияния и хвърляха виолетов отблясък по снежните простори. Първите трепетни звезди изгряха по зачервеното небе, а луната се показа като сребърен сърп. Пътят беше пуст, само тук-таме рицарят отминаваше някоя кола и продължаваше да хвърчи; едва когато видя дома на Кетлинг, задържа коня и даде възможност на слугата да го настигне.

Ненадейно видя пред себе си някаква стройна фигура, която идеше към него.

Беше Кшиша Дрогойовска.

Щом я позна, пан Михал веднага скочи от коня и го предаде на слугата, а самият той изтича към нея, малко поучуден, но още повече зарадван, че я вижда.

— Войниците разправят — каза пан Михал, — че по здрач човек може да срещне разни свръхестествени същества, които понякога са предвестник на зло, а понякога на добро; но за мене не може да има по-добър предвестник от срещата на ваша милост.

— Пан Нововейски пристигна и се забавлява с Баша и с пани столникова — отговори Кшиша, — а аз излязох нарочно да посрещна ваша милост, понеже се безпокоях във връзка с онова, което пан хетманът е искал да ти съобщи.

Искреността на тия думи спечели напълно сърцето на малкия рицар.

— Нима наистина така се безпокоиш за мене, ваша милост панно? — попита той и повдигна към нея очи.

— Да! — отговори Кшиша с нисък глас.

Володиовски не снемаше очи от нея, защото тя никога досега не му се бе сторила толкова хубава. На главата си имаше атлазена качулка, а бял лебедов пух обграждаше дребното й възбледо лице, на което падаше лунният блясък и осветяваше меко благородните й вежди, сведените очи, дългите ресници и оня тъмен, едва забележим мъшец над устната. Някакво спокойствие и голяма доброта лъхаше от лицето й.

В тоя момент пан Михал почувства, че това е любимо, приятелско лице. И каза:

— Ако не беше слугата зад нас, от благодарност щях да падна на снега пред краката на ваша милост!

А тя:

— Не говори такива неща, ваша милост, защото аз съм недостойна за тях, но като награда кажи, че оставаш при нас и че ще мога по-дълго да те утешавам!

— Не оставам! — отговори пан Володиовски. Кшиша се спря изведнъж:

— Не може да бъде!

— Обикновен войнишки дълг! Заминавам за Рус… За Дивите поля…

— Обикновен дълг?… — повтори Кшиша.

И като млъкна, тръгна бързо към къщата. Пан Михал пристъпваше до нея леко смутен. Беше му и малко тежко на душата, и глупаво. Искаше да каже нещо, искаше да подхване наново разговора — не вървеше. И все пак му се струваше, че има хиляди неща за казване на Кшиша и че тъкмо сега му е времето, когато са сами и никой не им пречи.

„Стига само да започна — помисли той, — по-нататък ще тръгне!…“

Затова внезапно попита:

— А пан Нововейски отдавна ли дойде?

— Неотдавна — отговори Дрогойовска. И разговорът отново секна.

„Не е това пътят! — помисли Володиовски. — Ако започвам така, никога нищо няма да кажа. Но виждам, че скръбта ми е стопила и малкото останала досетливост.“

И известно време пристъпваше мълчаливо и само мърдаше все по-силно мустачките си.

Най-сетне, вече пред самата къща, спря и заговори:

— Виждаш ли, ваша милост панно, ако аз толкова години отлагах щастието си, за да служа на отечеството, с какви очи да не отложа сега утехата си?

На Володиовски се струваше, че тоя толкова прост аргумент трябва веднага да убеди Кшиша; и наистина след малко тя отговори тъжно и меко:

— Колкото човек те опознава по-отблизо, ваша милост пане Михале, толкова по те почита и уважава…

След тия думи тя влезе вкъщи. Още в трема до тях достигнаха възклицанията на Баша: „Аллах! Аллах!“ А когато влязоха в гостната стая, видяха на средата пан Нововейски със завързани очи, приведен и с протегнати ръце, как се мъчи да улови Баша, която се криеше по ъглите и с възгласа „Аллах!“ съобщаваше къде се намира. Пани столникова беше погълната от разговора си с пан Заглоба под прозореца.

Но влизането на Кшиша и рицаря прекъсна забавата. Нововейски свали кърпата и се завтече да ги посрещне. В същия миг се втурнаха и пани столникова, Заглоба и задъханата Баша.

— Какво става? Какво става? Какво каза пан хетманът? — питаха един през друг.

— Пани сестро! — отговори Володиовски. — Ако искаш да пратиш писма до мъжа си, имаш удобен случай, заминавам за Рус!

— Изпращат ли те вече? За Бога, не постъпвай още във войската и не тръгвай! — извика пан Маковецка жално. — Как не ти дават нито миг време!

— Наистина ли ти е определена функция? — попита Заглоба помръкнал. — Право каза пани столникова, че с тебе вършеят като с цепове90.

— Рушчиц заминава за Крим, а аз поемам командването на неговата хоронгва, защото, както спомена пан Нововейски, напролет пътищата сигурно ще почернеят.

— Нима само ние ще трябва да облайваме тая Жечпосполита срещу крадци, както кучето двора! — възкликна Заглоба. — Други не знаят с кой край на мускета се стреля, а за нас никога няма почивка.

— Стига! Няма какво да се приказва! — отговори Володиовски. — Службата си е служба! Обещах на хетмана, че ще постъпя във войската, а дали по-рано, или по-късно — това е все едно…

Сега пан Володиовски допря пръст до челото и повтори оня аргумент, с който вече си бе послужил пред Кшиша:

— Виждате ли, ваши милости, ако аз толкова години отлагах щастието си, за да служа на отечеството, с какви очи ще гледам, ако не се откажа сега от тая утеха, която намирам в компанията на ваши милости?

На тия думи никой не отговори нищо; само Баша се приближи нацупена, с издадени напред устни като сърдито дете и каза:

— Жал ми е за ваша милост, пане Михале!

А Володиовски се засмя весело:

— Дано съдбата ти бъде честита, ваша милост панно! Та нали дори вчера казваше, че не можеш да ме понасяш, както не търпиш див татарин!

— Ами! Като татарин! Аз изобщо не съм казвала това! Ти, ваша милост, ще правиш там каквото искаш с татарите, а на нас тук ще ни е тъжно!

— Утеши се, хайдучето ми! (Прости, ваша милост панно, че те наричам така, но това ти много прилича)… Пан хетманът ми заяви, че няма да командвам дълго тая хоронгва. След една-две седмици тръгвам, но за изборите непременно трябва да бъда във Варшава. Сам хетманът иска това и така ще стане, дори ако до май Рушчиц не успее да се върне от Крим.

— О, това е отлично!

— И аз ще тръгна с пан полковника, положително ще тръгна — каза Нововейски, като гледаше пронизително Баша.

А тя:

— Такива като ваша милост ще има много! Приятно е за войника да служи при такъв командир. Заминавай, ваша милост, заминавай! На пан Михал ще му бъде по-весело.

Момъкът само въздъхна и се поглади по косата с широката си длан, а накрая разпери ръце, както правеше при играта на „сляпа баба“, и рече:

— Но по-напред ще хвана панна Баша! За Бога, ще я хвана!

— Аллах! Аллах! — извика Баша и почна да се дърпа назад. В това време Дрогойовска се приближи до Володиовски със светнало лице, пълно с тиха радост.

— О, не си добър, не си добър към мене, пане Михале; към Баша си по-добър, отколкото към мене.

— Аз да не съм добър? Да съм по-добър към Баша? — питаше рицарят учуден.

— На Баша ваша милост каза, че се връщаш за изборите, а пък ако аз знаех това, нямаше да слагам така на сърце заминаването ти.

— Мое злат… — възкликна пан Михал.

Но веднага се съобрази и каза:

— Мой скъпи приятелю! Малко ти казах, защото съм загубил ума и дума!