Пан Володиовски

Единайсета глава

Пан Михал получи разрешение да пътува през където би искал, затова тръгна през Ченстохова, за да посети гроба на Ануша. Той изплака над него останалите си сълзи и продължи пътя си, а под влияние на пресните спомени почваше да мисли, че все пак тоя таен годеж с Кшиша беше твърде преждевременен. Чувстваше, че скръбта и траурът имат в себе си нещо свято и неприкосновено, което трябва да бъде съхранявано, докато само не се възнесе като мъгла към небето и не се разсее в безкрайните простори.

Наистина имаше такива, които се женеха един-два месеца след овдовяването си, но те не са се готвели за камедули, нито нещастието ги е сполитало пред прага на щастието след цели години очакване. Най-сетне, ако простите хора не зачитаха светостта на траура, нима е достойно да се следва примерът им?

И така пан Володиовски пътуваше за Рус, а по пътя го съпровождаше гризене на съвестта. Беше обаче дотолкова справедлив, че сам поемаше цялата вина върху себе си, а не я прехвърляше на Кшиша. Напротив, към многото безпокойства, които го овладяха, се прибави още едно — дали Кшиша дълбоко в душата си не го укорява за това избързване.

„Самата тя навярно не би постъпила така — казваше си пан Михал, — а понеже има велика душа, несъмнено и от другите desiderat105 такова величие.“

И пан Михал започна да се страхува, че той й се е видял много дребен.

Това обаче беше напразен страх. Кшиша не се вълнуваше от скръбта на пан Михал и когато той й говореше прекалено много за нея, това не само не будеше у нея съчувствие, но дразнеше самолюбието й. Нима тя, живата, не струваше колкото покойната? Или изобщо струваше толкова малко, та мъртвата Ануша можеше да й бъде съперница? Ако пан Заглоба беше посветен в тайната, сигурно щеше да успокои пан Михал, че жените не са много милостиви една към друга.

И все пак след заминаването на Володиовски панна Кшиша беше като слисана от това, което се случи, че бяха взели окончателно решение.

Когато пътуваше към Варшава, в която преди това никога не беше идвала, тя си въобразяваше, че всичко ще бъде съвсем другояче. За конвокацията и избора ще се стекат свити на епископи и светски големци, ще дойдат блестящи рицари от всички краища на Жечпосполита. Ще има безброй забави, шум, състезания — и всред тоя водовъртеж, всред тълпите от рицари ще се появи някакъв непознат „той“, някакъв рицар — такъв, какъвто девойките виждат само в сънищата си; той ще пламне от любовно чувство, ще идва с цитра под прозорците, ще устройва кавалкади, дълго ще трябва да обича и въздиша, дълго да носи лентата на любимата върху доспехите си, докато след многобройни страдания и преодолени пречки падне пред нозете й и получи взаимност в любовта.

Но ето че не се случи нищо от всичко това. Многоцветните и преливни като дъга мъгли се разредиха и рицарят наистина се появи, дори съвсем необикновен рицар, обявен за пръв воин в Жечпосполита, голям кавалер, но той не особено, дори съвсем не прилича на „оня“. Нямаше също така кавалкади и свирене на лютня, нито турнири, нито състезания, нито ленти по доспехите, нито глъчка на рицари, нито забавления, нито всичко онова, което се привижда като сън, предизвиква любопитството като чудесна приказка на вечерна забава, упоява като аромат на цветя, привлича като примамка за птици; от което лицето гори, сърцето бие, тялото трепери… Появил се бе само дом извън града, в дома — пан Михал, после обяснението — и край!… Останалото пропадна, изчезна, както месецът изчезва на небето, когато го закрият облаци… Поне ако тоя пан Володиовски беше дошъл на края на приказката, все пак щеше да бъде желан. Много пъти, като се замисляше за неговата слава, за неговото благородство, за мъжеството му, което го бе направило гордост на Жечпосполита и страшилище за нейните неприятели, тя чувстваше, че все пак го обича, само й се струваше, че нещо й е убягнало, че е била онеправдана в нещо — донякъде от самия него, но по-скоро от избързването…

Така това избързване падна като зрънце пясък върху сърцата и на двамата, а понеже бяха далече един от друг, това зрънце започна по малко да им досажда. Много пъти в човешките чувства се загнездва нещо незабележимо като малко трънче и с течение на времето или заздравява, или се възпалява все повече и дори при най-голяма любов предизвиква болка и горчивина. Но двамата бяха още далече от болката и горчивината.

Особено за пан Михал Кшиша беше сладък и успокоителен спомен и мисълта за нея го следваше, както сянката следва човека.

И той смяташе, че колкото повече се отдалечава, толкова тя ще му става по-скъпа, толкова повече ще въздиша и копнее по нея. За нея времето течеше по-мъчително, защото, откак младият рицар бе заминал, никой не посещаваше дома на Кетлинг и дните се редуваха еднообразно и досадно.

Пани столникова очакваше мъжа си, като броеше дните до избора и говореше само за него; Баша се много умърлуши. Пан Заглоба я дразнеше, че след като отблъснала пан Нововейски, сега тъгува за него. И наистина тя би искала поне той да идва, но младежът си бе казал: „Тук нямам работа“ — и наскоро тръгна подир Володиовски.

Пан Заглоба също се канеше да се върне при Скшетуски, като казваше, че се е затъжил за хлапетата; въпреки това, понеже беше много натежал, отлагаше заминаването си от днес за утре, а на Баша обясняваше, че тя е причина за бавенето му, защото се бил влюбил в нея и възнамерява да поиска ръката й.

Освен това той правеше компания на Кшиша, когато пани Маковецка отиваше с Баша при лвовската пани подкоможина. Кшиша никога не ги придружаваше при тия посещения, защото пани подкоможина въпреки цялото си благородство не можеше да понася Кшиша. А понеже много често и пан Заглоба отиваше във Варшава, където прекарваше времето си в мила компания и много пъти се връщаше пиян едва на другия ден, тогава Кшиша оставаше съвсем сама и запълваше самотните часове с размисли било за пан Володиовски, било за това, което би могло да се случи, ако всичко не беше окончателно свършено, и често пъти се питаше как би изглеждал оня непознат съперник на пан Михал, оня приказен принц!…

Веднъж тя седеше при прозореца и гледаше замислено към вратата на стаята, върху която падаше силният блясък на залязващото слънце, когато внезапно от другата страна на къщата се чу звън на шейна. Кшиша помисли, че пани Маковецка и Баша трябва да са се върнали, но това не я изкара от замислеността й и тя дори не извърна очи от вратата; в това време вратата се отвори и върху фона на тъмната глъбина пред очите на момичето се появи някакъв непознат мъж.

В първия миг на Кшиша се стори, че вижда картина или че е заспала и сънува: толкова прекрасно видение стоеше пред нея… Непознатият беше млад човек, облечен с черни чуждестранни дрехи, с бяла дантелена яка, която се спускаше чак на раменете. Още в детството си Кшиша беше видяла веднъж пан Арцишевски106, генерал от коронната артилерия, облечен по същия начин, който с тая си носия, както и с необикновената си хубост беше останал дълго в паметта й. Ето така беше облечен и тоя младеж, само че с красотата си безкрайно засенчваше и пан Арцишевски, и всички мъже по земята. Косата му, подстригана равно над челото, се виеше на светли къдрици от двете страни на лицето и беше направо чудесна. Веждите му бяха тъмни и се открояваха ясно върху бялото като мрамор чело; очите мили и тъжни, мустаците руси и руса остра брадичка. Това беше рядка глава, в която благородството се съчетаваше с мъжественост; глава, едновременно ангелска и рицарска. Дъхът на Кшиша спря в гърдите, тя гледаше, но не вярваше на очите си, нито можеше да разбере дали пред себе си има привидение или действителен човек. А той постоя някое време неподвижен, слисан или от учтивост престорен на слисан от хубостта на Кшиша; накрая тръгна от вратата към нея и като сведе шапка доземи, почна да мете пода с перата й. Кшиша стана, но краката й трепереха и тя затвори очи, като ту пламваше в огън, ту побледняваше.

Изведнъж гласът на непознатия прозвуча нисък и мек като кадифе:

— Аз съм Кетлинг ъф Елгин. Приятел и другар по оръжие на пан Володиовски. Прислугата вече ми каза, че имам неизразимото щастие и чест да гостуват под моя покрив сестрата и роднини на моя Палант107, но прости, достойна панно, моето стеснение, защото прислугата не ми каза това, което виждат очите, а и самите ми очи не могат да понесат твоя блясък…

С такъв комплимент рицарят Кетлинг приветства Кшиша, но тя не му се отплати със същото, тъй като не можа да намери сили за нито една дума. Досети се само, че като свърши речта си, той навярно й прави втори поклон, защото в тишината тя отново чу шумоленето на перата по пода. Кшиша чувстваше също така, че трябва, че непременно трябва да отговори нещо и да се отблагодари за комплимента с комплимент, понеже иначе може да бъде сметната за невъзпитана, но ето че не може да си поеме дъх, пулсът й бие в слепите очи и в ръката, гърдите се повдигат и отпускат, сякаш се е страшно уморила. Отваря клепачи — той стои пред нея с леко приведена глава, с възхищение и почит на чудното си лице. С разтреперани ръце Кшиша хвана роклята си, за да направи поне реверанс пред кавалера, но за щастие в същия миг зад вратата се чу зов: „Кетлинг! Кетлинг!“ и в стаята се втурна пан Заглоба с отворени прегръдки и запъхтян.

Тогава двамата се прегърнаха, а през това време девойката се мъчеше да дойде на себе си и същевременно погледна два-три пъти към рицаря. А той прегръщаше пан Заглоба сърдечно, но с онова необикновено благородство във всяко движение, което или бе наследил от прадедите си, или бе придобил по изискани кралски и магнатски дворове.

— Как си? — викаше пан Заглоба. — Разполагам се в твоя дом като в мой собствен. Дай да те разгледам! Ха! Отслабнал си! Да не е някаква любов? Уверявам те, отслабнал си! Знаеш ли, че Михал замина да командва хоронгва. О, много хубаво си сторил, че пристигна. Михал вече не мисли за манастир. Тук е дошла сестра му с две панни. Девойки като репички! Едната е Йежорковска, другата Дрогойовска. За Бога, панна Кшиша е тук. Извинявам се, ваша милост панно, но да му изпръснат очите на оня, който отрече твоята хубост, а тоя кавалер трябва вече да я е видял.

Кетлинг се поклони за трети път и каза усмихнат:

— Оставих къщата казарма, а я намерих Олимп, защото богиня видях, като влизах.

— Кетлинг! Как си? — извика за втори път Заглоба, на когото се видя малко едното приветствие, та за втори път грабна новопристигналия в прегръдките си.

— Това е нищо! — казваше той. — Ти още не си видял хайдучето! Едната е хубавица, но и другата е мед, мед! Как си, Кетлинг? Да ти даде Бог здраве! Ще се обръщам към тебе на „ти“! Съгласен си, нали? За мене, стария, така е по-удобно… Радваш ли се на гостите, а?… Пани Маковецка отседна тук, защото през време на конвокацията беше трудно да се намери странноприемница, но сега вече е по-лесно и сигурно ще се изнесе, че не е прилично да живее с момичета в ергенски дом — току-виж хората почнали да гледат накриво и да пускат разни клюки…

— За Бога. Никога не ще позволя това! Володиовски ми е не приятел, а брат, ето защо мога да приема пани Маковецка под покрива си като сестра. Най-напред се обръщам към ваша милост, панно, за застъпничество, а ако трябва, и на колене ще моля!

При тия думи Кетлинг коленичи пред Кшиша, хвана й ръка, притисна я до устата си и я загледа в очите умолително, едновременно весело и тъжно; а тя пламна особено защото Заглоба викна веднага:

— Едва пристигнал и вече е на колене пред нея. За Бога, ще кажа на пани Маковецка, че съм ви сварил така!… Смело, Кетлинг!… Кшиша, запознай се, ваша милост панно, с дворцовите обичаи!

— Аз не познавам дворцовите обичаи! — шепнеше девойката безкрайно смутена.

— Мога ли да разчитам на застъпничество? — питаше Кетлинг.

— Стани, ваша милост пане!…

— Мога ли да разчитам на застъпничество? Аз съм брат на пан Михал. Той ще бъде онеправдан, ако тоя дом опустее!

— Моето желание не струва нищо тук — отговори посъвзелата се Кшиша, — но трябва да бъда благодарна за вашето.

— Благодаря! — отвърна Кетлинг, като притискаше ръката й към устата си.

— Ха! Навън е мраз, а Купидон е гол; все пак мисля, че стига да се вмъкне тук, няма да измръзне в тая къща! — възкликна Заглоба.

— Стига, ваша милост! — каза Кшиша.

— А виждам вече, че само от въздишките ще настъпи затопляне! От нищо друго, само от въздишките!…

— Благодаря на Бога, че не си загубил веселото си настроение, ваша милост — каза Кетлинг, — защото веселостта е признак на здраве.

— И на чиста съвест, и на чиста съвест! — отвърна Заглоба. — Божият мъдрец казва: „Тоя се чеше, когото го сърби“, а мене нищо не ме сърби, затова съм весел! А ти как си, Кетлинг? О, дявол да го вземе! Какво виждам? Нали беше по полски облечен, с калпаче от рис и със сабя, а сега пак си се пременил като някакъв англичанин и ходиш с тънки крака, сякаш си жерав?!

— Защото бях дълго време в Курландия, където не носят полски дрехи, а сега два дни прекарах у английския резидент108 във Варшава.

— Значи ти се връщаш от Курландия?

— Да. Моят осиновител умря и там именно ми е оставил друг имот.

— Вечна му памет! Той католик ли беше?

— Да.

— Поне тази утеха имаш. А ти да не би да ни напускаш заради тоя курландски имот?

— Тук искам да живея и умра! — отговори Кетлинг и погледна към Кшиша.

А тя веднага спусна дългите си ресници върху очите.

Пани Маковецка се върна, когато беше вече съвсем тъмно, а Кетлинг излезе чак пред портата, за да я посрещне, и я поведе към къщи с такава почит, сякаш това беше самовластна княгиня. Тя искаше още на другия ден да си потърси друга квартира в самия град, но упоритостта й не постигна нищо. Младият рицар дотогава я моли, дотогава се позоваваше на братските чувства между него и Володиовски, дотогава стоя на колене, докато най-сетне тя се съгласи и по-нататък да остане в неговия дом. Решиха само, че и пан Заглоба ще остане още някое време, та да запази жените от злите езици със своя авторитет и възраст. Той се съгласи с готовност, защото се беше безкрайно привързал към хайдучето, а при това бе започнал да си крои в главата известни планове, които непременно изискваха неговото присъствие. Двете девойки бяха доволни, а Баша веднага застана на страната на Кетлинг.

— Днес и без това няма да се изнесем — каза тя на още нерешилата си пани столникова, — а после е все едно дали една нощ или двайсет.

Кетлинг се хареса и на нея, както на Кшиша, защото той се харесваше на всички жени; при това Баша никога досега не беше виждала чужденец кавалер освен офицери от чуждестранната пехота, хора с по-нисък чин и доста прости; затова тя се въртеше около него, разтърсваше кичурите си, издуваше ноздри и с детско любопитство го разглеждаше толкова натрапчиво, че дори чу тих укор от пани Маковецка. Но въпреки укора тя не престана да го проучва с очи, сякаш искаше да оцени колко струва като воин, а накрай започна да разпитва пан Заглоба за него:

— Голям воин ли е той? — попита тя тихо стария шляхтич.

— По-знаменит не може да съществува. Виждаш ли, той има безкрайна експериенция, защото от четиринайсетгодишна възраст е служил срещу английските бунтовници на страната на истинската вяра. Освен това е шляхтич от висок род, което веднага можеш да познаеш по неговите навици.

— Ти виждал ли си го в боя, ваша милост?

— Хиляда пъти! Ще стои, без да му мигне окото; коня ще потупа понякога и е готов за любов да приказва.

— Нима е прието да се говори тогава за любов?

— Прието е да се прави всичко, чрез което се показва контемпт109 към куршумите.

— Ами и на дуел ли е толкова знаменит?

— Охо, той е страшен стършел, дума да няма!

— А срещу пан Михал би ли издържал?

— Срещу Михал не би издържал.

— Ха! — извика Баша с радостна гордост. — Знаех си аз, че няма да издържи! Веднага си помислих, че няма да издържи!

И започна да пляска с ръце.

— Значи ти си на страната на Михал? — попита Заглоба. Баша разтърси коса и замлъкна; едва след малко тиха въздишка повдигна гърдите й:

— Ех! Откъде накъде! Радвам се, защото е наш!

— Но отбележи си и запомни, хайдучето ми — каза Заглоба, — че ако на бойното поле мъчно може да се намери по-добър от Кетлинг, за жените той е още повече periculosus110 и те се влюбват до забрава в него заради хубостта му. Той и в аморите111 има голяма практика.

— Кажи това на Кшиша, ваша милост, защото на мене не ми е до амори — каза Баша и като се обърна към Дрогойовска, захвана да вика: — Кшиша! Кшиша! Я ела да ти кажа една думичка!

— Ето ме — каза панна Дрогойовска.

— Пан Заглоба казва, че никоя девойка не може да погледне Кетлинг и да не се влюби веднага в него. Аз вече го разглеждах от всички страни и някак не ми е нищо, а ти чувстваш ли вече нещо?

— Башка! Башка! — каза Кшиша с наставнически тон.

— Хареса ли та, а?

— Я ме остави! Опомни се! Мила Баша, не приказвай празни работи, че пан Кетлинг се приближава.

Кшиша още не бе успяла да седне, когато Кетлинг се приближи и попита:

— Мога ли да се присъединя към вашата компания?

— С най-голямо удоволствие! Заповядай, ваша милост! — отговори Йежорковска.

— Тогава ще попитам още по-смело за какво разговаряхте.

— За аморите! — викна Баша, без да се замисли. Кетлинг седна при Кшиша. Настана кратко мълчание, защото Кшиша, която обикновено биваше спокойна и се владееше, сега ставаше някак удивително боязлива пред тоя кавалер, та той я попита пръв:

— Наистина ли говорехте по такъв примамлив въпрос?…

— Да! — отговори панна Дрогойовска полугласно.

— Повече от всичко бих желал да чуя мнението на ваша милост, панно.

— Прощавай, ваша милост пане, но на мене ми липсва и смелост, и ум, та мисля, че по-скоро аз бих могла да чуя нещо ново от ваша милост.

— Кшиша има право — намеси се Заглоба. — Слушаме!…

— Питай, ваша милост панно! — отговори Кетлинг.

Той повдигна малко нагоре очи, замисли се, а после, без да бъде питан, заговори сякаш на себе си:

— Любовта е тежка съдба, защото при нея свободният човек става роб. Както простреляната с лък птица пада пред краката на ловеца, така и човекът, поразен от любовта, вече няма сили да отлети от любимите нозе… Любовта е недъг, защото човек е като сляп и не вижда света зад своята обич… Любовта е скръб, защото кога се леят повече сълзи, кога гърдите издават повече въздишки? Който обикне, той вече не мисли нито за премени, нито за танци, нито за игра със зарове, нито за лов; той е готов да седи, прегърнал коленете си с ръце, и да копнее така горестно, както оня, който е загубил някой близък… Любовта е болест, защото при нея лицето побледнява като при болест, очите хлътват, ръцете треперят и пръстите отслабват, а човек мисли за смъртта или обезумял ходи с настръхнала коса, с месеца приказва, драго му е да пише милото име по пясъка, а когато вятърът го измете, тогава той казва: „Нещастие!…“ и е готов да се разридае…

Тук Кетлинг млъкна за малко и човек би помислил, че е потънал в спомени. Кшиша слушаше думите му като песен — с цялата си душа. Мъхестата й уста се бе разтворила, а очите й не се откъсваха от прекрасното лице на рицаря. Косата на Баша беше паднала върху очите й, та не можеше да се познае какво мисли, но и тя седеше тихо.

Изведнъж пан Заглоба се прозя шумно, изсумтя, протегна крака и рече:

— Такава любов кучетата да я ядат!

— И все пак — отново започна рицарят, — ако е тежко да обичаш, още по-тежко е да не обичаш, защото кого ще задоволи разкошът, славата, богатството, уханието или скъпоценностите без любов?… Кой няма да каже на любимата си: „Ти си за мене по-скъпа от царство, от скиптър, от здраве, от дълголетие?“… А понеже всеки с готовност би отдал живота си за любовта, значи, че любовта е по-ценна от живота…

Кетлинг свърши.

Девойките седяха сгушени една до друга и се възхищаваха и от нежността на неговия говор, и от майсторската му реч, чужда на полските кавалери; докато пан Заглоба, който бе задрямал към края, се събуди и като мигаше с очи, поглеждаше ту едната девойка, ту другата, ту Кетлинг, най-сетне се опомни и попита със силен глас:

— Какво казвате?

— Казваме на ваша милост лека нощ — обади се Баша.

— Аха! Сещам се; говорехме за любовта. И какъв беше краят?

— Отвътре — по-хубава, отвън — по-лоша.

— Няма какво! Уморих се. Ами че това: любене, плачене, въздишане!… Но аз намерих още една рима, а именно: „дремане…“ и тя ми се вижда най-добра, че е вече късно. Лека нощ на цялата компания и стига вече с тия амори… Боже, Боже! Котаракът мяучи дотогава, докато изяде пръжките, а после се облизва… И аз навремето си приличах на Кетлинг като две капки вода и любех, и така се забравях, че цял час можеше някой овен да ме блъска отзад, докато забележа. Но на старини дай ми да си почина здравата, особено когато любезният домакин не само че ще ме изпрати, но и ще пийне с мене преди лягане.

— На услугите ти, ваша милост! — каза Кетлинг.

— Да вървим вече. Гледайте колко високо е вече месецът. Утре ще имаме хубаво време, изясни се и е светло като ден. Кетлинг е готов да ви говори цяла нощ за любов, но помнете, козлета, че той е уморен от пътя.

— Не съм уморен, защото два дни почивах в града. Страхувам се само, че техни милости не са свикнали да стоят до късно.

— Нощта би минала бързо, когато човек слуша ваша милост — каза Кшиша.

— Няма нощ там, където слънце свети! — отговори Кетлинг.

После са разотидоха, защото наистина беше вече късно. Девойките спяха заедно и обикновено говореха дълго, преди да заспят, но тази вечер Баша не можа да разприказва Кшиша; колкото първата имаше желание да разговаря, толкова втората беше мълчалива и отговаряше с недомлъвки. А няколко пъти, когато Баша в разговора за Кетлинг почна да измисля остроумия, да му се понасмива, да го имитира, Кшиша я прегръщаше с безкрайна нежност през шията и я молеше да се откаже от това лекомислие.

— Той е стопанин тук, Баша — казваше тя, — а ние живеем под негов покрив… пък и видях, че те обикна веднага.

— Откъде знаеш? — питаше Баша.

— Та кой ли не би те обикнал? Тебе те обичат всички… и аз… много!

При тия думи тя приближи чудното си лице до лицето на Баша, притисна се до нея и зацелува очите й.

Най-после си легнаха, но Кшиша дълго не можа да заспи. Обземаше я безпокойство. Навремени сърцето й биеше толкова силно, че притискаше двете си ръце към атлазените си гърди, за да потуши туптенето му. Също така навремени, особено когато се опитваше да притвори очи, й се струваше, че някаква прекрасна като сън глава се навежда над нея, а тих глас й шепне на ухото:

— Ти си за мене по-скъпа от царство, от скиптър, от здраве, от дълголетие и живот!