Пан Володиовски

Четирийсет и трета глава

Но ето че още същия ден им дойде сигурна, както смятаха, помощ в лицето на неочаквани и безкрайно мили гости. Надвечер пристигнаха без никакво предупреждение семейство Кетлинг. Щом ги видяха, в Хрептьов настана неописуема радост и изумление; а те, като узнаха от първия въпрос, че Баша е вече на оздравяване, също се зарадваха извънредно много. Кшиша веднага се втурна в стаичката и в същия момент писканията и възгласите, които се чуха оттам, съобщиха на рицарите за щастието на Баша.

Кетлинг и Володиовски дълго се държаха в прегръдките си, като ту се отделяха един от друг според дължината на ръцете им, ту отново се стискаха в прегръдка.

— За Бога! — каза малкият рицар. — Кетлинг! Хетмански жезъл по-малко би ме зарадвал, отколкото ти!… Но какво правиш по тия места?

— Пан хетманът ме направи началник на каменецката артилерия — отговори Кетлинг, — та пристигнахме с жената в Каменец. Там узнахме за бедите, които ви сполетели, и веднага тръгнахме за Хрептьов. Слава Богу, мой Михале, че всичко се е свършило благополучно. Ние пътувахме с голяма мъка и неувереност, защото още не знаехме дали идваме тук за радост, или за тъга…

— За радост, за радост! — намеси се пан Заглоба.

— Как се случи всичко това? — попита Кетлинг.

Малкият рицар и пан Заглоба почнаха да разказват в надпревара, а Кетлинг слушаше, издигаше очи и ръце нагоре и се възхищаваше от храбростта на Баша.

След като се наприказваха до насита, малкият рицар взе да разпитва Кетлинг какво бе станало с него, а той заразправя подробно. След сватбата живеели на границата с Курландия. Чувствали се толкова добре един с друг, че и в рая не би могло да им бъде по-хубаво. Когато се женел за Кшиша, Кетлинг отлично знаел, че взема „свръхземно същество“, и това си мнение не променил досега.

След тоя израз пан Заглоба и пан Володиовски си спомниха някогашния Кетлинг, който винаги се изразяваше изискано и възвишено, и отново започнаха да го прегръщат, а когато наситиха достатъчно приятелството си с тия прегръдки, старият шляхтич попита:

— Но дали на това свръхземно същество не се случи някакъв земен casus220, който рита с крака и с пръст търси зъбите си в устата?

— Бог ни даде син! — отговори Кетлинг. — А сега отново…

— Забелязах — прекъсна го Заглоба. — А тук у нас всичко е постарому!

При тия думи той впи здравото си око в малкия рицар, а пан Михал току започна да мърда мустачки.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на Кшиша, която се появи на вратата и каза:

— Башка моли.

Веднага всички тръгнаха към стаичката и там започнаха нови приветствия. Кетлинг целуваше ръцете на Баша, Володиовски пък на Кшиша и всички се оглеждаха взаимно като хора, които не са се виждали отдавна.

Кетлинг не се беше променил почти никак; само косата му беше ниско остригана и това го правеше да изглежда по-млад; Кшиша обаче беше променена извънредно много, поне засега. Тя не беше така нежна и стройна, както по-рано, а лицето й беше по-бледо, поради което мъхът над устата й изглеждаше по-тъмен. Останали й бяха само някогашните прекрасни очи с безкрайно дълги мигли и някогашното добродушно лице. Но чертите й, в миналото толкова чудни, бяха загубили старата си нежност. Наистина това можеше да бъде временно, но все пак Володиовски я гледаше и като я сравняваше със своята Башка, си казваше неволно:

„Божичко! Как съм могъл да бъда влюбен в нея там, където двете бяха заедно? Къде са ми били очите?“

Напротив, Баша се струваше на Кетлинг прекрасна. А и беше прекрасна със своята руса немирна коса, паднала върху веждите, с кожата си, която си бе позагубила руменината и след болестта бе заприличала на листче от бяла роза. Сега обаче лицето й, леко заруменено от радостта, и нежните й ноздри се движеха бързо. Тя изглеждаше толкова млада, почти дете, и на пръв поглед можеше да се сметне, че е с десет години по-млада от жената на Кетлинг.

Но нейната хубост подейства на чувствителния Кетлинг само по такъв начин, че той започна с още по-голяма нежност да мисли за жена си, понеже се чувстваше виновен пред нея.

Двете жени си бяха вече казали всичко, което можеше да се каже за кратко време, и сега цялата компания, насядала около леглото на Баша, започна да си спомня старите времена. Но тоя разговор някак не вървеше, защото в тия стари времена имаше разни неудобни за говорене моменти: това беше интимността между пан Михал и Кшиша, равнодушието на малкия рицар към любимата сега Башка и разните обричания, и разните отчаяния. Пребиваването в дома на Кетлинг имаше за всички своя чар и беше оставило след себе си прелестен спомен, но беше неудобно да се говори за него.

Затова след малко Кетлинг обърна друг лист.

— Не ви казах още — рече той, — че по пътя се отбихме у семейство Скшетуски, които цели две седмици не искаха да ни пуснат и ни приеха така, че и в рая не би могло да ни бъде по-добре.

— За Бога, как са Скшетуски? — извика пан Заглоба. — Значи и него намерихте у дома?

— Намерихме го, защото си беше дошъл за малко от пан хетмана с тримата си по-големи синове, които служат във войската.

— Не съм виждал Скшетуски от нашата сватба — каза малкият рицар. — Той беше с хоронгвата си тук, в Дивите поля, синовете му също заедно с него, но не се случи да се срещнем.

— Всички там страшно тъгуват за ваша милост! — каза Кетлинг, като се обърна към пан Заглоба.

— О, и аз за тях! — отвърна старият шляхтич. — Но то си е така: седя тук, мъчно ми е без тях; ще отида там, ще ми е мъчно без тая невестулка… Такъв е то човешкият живот, ако не вее вятърът в едното ухо, духа в другото… А най-зле е за сиротния човек, защото, ако аз имах нещо свое, нямаше да обичам чуждото.

— И собствените ти деца не биха те обичали повече от нас, ваша милост — отговори Баша.

Като чу това, пан Заглоба се силно зарадва, забрави тъжните си мисли, веднага изпадна във весело настроение, посумтя малко и отговори:

— Ех! Глупав бях аз тогава у Кетлинг, дето ви сватосах и Кшишка, и Башка, а не помислих за себе си! Още не беше късно…

При тия думи той се обърна към жените:

— Признайте си, че и двете бяхте влюбени в мене и че всяка би предпочела да се ожени за мене, а не за Михал или Кетлинг.

— Разбира се! — извика Баша.

— Елена Скшетуска също би ме предпочела на времето си. Но няма как! Станалото — станало!… Това се казва солидна жена, не някаква си скитница, дето избива зъбите на татарите! А здрава ли е тя?

— Здрава, само че е поугрижена, защото двамата им средни синове избягали от училището в Луков и постъпили във войската — отговори Кетлинг; — самият Скшетуски се радва, че тия хлапаци имат такъв младежки жар, но майката като всяка майка!

— Колко деца имат те? — попита Башка с въздишка.

— Момчетата са дванайсет, а сега започна прекрасният пол — отговори Кетлинг.

На това пан Заглоба каза:

— Ха! Особена Божия благословия има над тоя дом! Всичко това съм го отгледал на собствения си скут като пеликан… Ще трябва да издърпам ушите на средните, защото, щом са искали да бягат, трябваше да избягат тук, при Михал… Я чакайте; трябва да са офейкали Михалко и Яшек. Те бяха там цял мравуняк, та дори баща им бъркаше имената. А врани няма да видиш на половин миля наоколо, защото всичките ги изпозастреляха с ловните си пушки, негодниците му такива. О-хо! Втора такава жена със свещ да я търсиш. Щом се случеше да й каже: „Еленка! Хлапетата порастват, трябва ми нова радост!“ — тя уж ще изфучи срещу мене, но на срока е готово, сякаш някой го е поръчал! Представете си: стигна се дотам, че когато някоя женица от околността не можеше да дочака консолация221, вземаше назаем дрехи от Еленка — и помагаше, кълна се в Бога!…

Всички много се учудиха и настъпи кратко мълчание, след което внезапно се чу гласът на малкия рицар:

— Башка, чуваш ли?

— Михал, ще мируваш ли ти?! — отговори Баша.

Но Михал не искаше да мирува, защото разни хитри мисли му дойдоха в главата, особено като си каза, че заедно с тая работа може да уреди и другата, също така важна — затова започна да говори уж така, без да иска, като за най-обикновени неща:

— Гледай ти, струва си човек да посети семейство Скшетуски! Ех, той няма да бъде там, защото ще отиде при хетмана, но тя има ум в главата си и не е свикнала да се излага на крайна опасност, та ще си остане у дома.

После се обърна към Кшиша:

— Наближава пролет и времето ще бъде прекрасно. Сега е още рано за Башка, но малко по-късно, ако е рекъл Господ, може би аз няма да се противопоставям, понеже това е приятелско задължение. Пан Заглоба ще ви отведе там двете, а наесен, когато тук се поуспокои, и аз бих дошъл подир вас…

— Това е великолепна мисъл! — възкликна пан Заглоба. — Аз и без това трябва да пътувам, защото вече им се отплатих с неблагодарност. Забравих, че те съществуват на тоя свят! Чак ме е срам!

— Какво ще кажеш на това, ваша милост пани? — попита Володиовски, като гледаше Кшиша втренчено в очите.

Но тя най-неочаквано отговори с присъщото си спокойствие:

— Много бих искала, но това е невъзможно, защото аз ще остана при мъжа си в Каменец и по никакъв начин няма да се отделя от него.

— За Бога, какво чувам! — извика Володиовски. — Ти, ваша милост пани, искаш да останеш в една крепост, която непременно ще бъде обсадена, и то от съвсем див неприятел. Аз не бих възразил, ако войната щеше да бъде с някакъв културен неприятел, но тук ще имаме работа с варвари. Ти знаеш ли, ваша милост, какво значи превзет град? Какво е това турски или татарски плен? На ушите си не мога да повярвам!

— И все пак другояче няма да бъде! — отговори Кшиша.

— Кетлинг! — извика малкият рицар отчаян. — И ти ли си се оставил вече да ти стъпят на шията? Човече, имай малко милост в сърцето си!

— Ние разисквахме дълго — отговори Кетлинг — и се стигна до това.

— И нашият син е вече в Каменец под грижите на една моя роднина. Нима Каменец непременно ще бъде превзет?

Тук Кшиша повдигна спокойните си очи нагоре.

— Бог е по-силен и от турчина, няма да ни излъже в нашето доверие! А понеже съм се заклела пред мъжа си, че няма да го напусна до смъртта, моето място е при него.

Малкият рицар се силно смути, защото той очакваше съвсем друго от Кшиша.

А Баша, която още от самото начало на разговора бе разбрала какво цели Володиовски, се усмихваше хитро, а сега впи в него пронизителните си очички и каза:

— Михале, чуваш ли?

— Башка! Ти ще мируваш ли?! — извика малкият рицар страшно смутен.

След тия думи той започна да хвърля отчаяни погледи към пан Заглоба, сякаш от него чакаше спасение, но той, изменникът му с изменник, стана внезапно и рече:

— Ще трябва да се помисли за нещо за хапване, защото не само с думи живее човек.

И излезе от стаичката.

Пан Михал се затече подир него и му препречи пътя.

— Е, и какво сега? — запита Заглоба.

— Как какво?

— Дявол да я вземе тая Кшиша! Боже мой, как няма да загине тая Жечпосполита, когато жените управляват в нея!…

— Нищо ли няма да измислиш, ваша милост?

— Какво ще ти измисля, като се боиш от жена си? Накарай ковача да те подкове — това е!