Пан Володиовски

Втора глава

Нашият рицар тръгна доста преди залез-слънце, изпратен от жена си със сълзи и с кръст, в който имаше тресчици от светото разпятие, майсторски инкрустирани в златото. А понеже пан Кмичиц беше свикнал от миналите години с внезапни походи, щом тръгна, полетя така, сякаш трябваше да настигне татари, които бягат с плячка.

След като стигна във Вилно, продължи за Гродно, Бялисток, а оттам за Шедлце. Когато минаваше през Луков, узна, че семейство Скшетуски с децата си и пан Заглоба са се върнали предния ден от Калиско, затова реши да се отбие у тях, тъй като с кого по-добре би могъл да се посъветва за спасението на Володиовски?

Те го приеха с удивление и радост, която обаче веднага се превърна в страшен плач, щом той им съобщи целта на идването си.

Пан Заглоба не можа да се успокои през целия ден и така жално плака непрекъснато над езерото, че както сам казваше по-късно: езерото преляло, та трябвало да отварят бентовете. Но след като се наплака, напрегна ума си и ето какво каза на съвещанието:

— Ян не може да замине, защото е избран в каптура7, а пък делата ще бъдат много, нали след толкова войни сега е пълно с неспокойни духове. От това, което разправя негова милост пан Кмичиц, се вижда, че във Водокти щъркелите ще останат да зимуват, защото там са вписани в работния инвентар и трябва да си изпълнят функцията. Нищо чудно, че при такова стопанство не е удобно за ваша милост да тръгваш на път, особено когато не се знае колко може той да продължи. Ти доказа с тръгването си, че имаш голямо сърце, но ако трябва да те съветвам искрено, ще ти кажа: връщай се, там е необходим още по-близък довереник, който не би се засегнал, дори да го наругаят и да не искат да го видят. Patientia8 е необходима там и голям опит, а ваша милост имаш само приятелско чувство към Михал, което в такъв случай non sufficit9. Не се сърди, ваша милост, но сам трябва да признаеш, че ние двамата с Ян сме му по-стари приятели и повече приключения сме имали с него. Боже мили! Колко пъти той е спасявал мене и колко пъти аз съм спасявал него от опасности!

— Ами ако бях се отказал от функцията си на член на каптура? — прекъсна го Скшетуски.

— Яне, това е обществена служба! — отвърна Заглоба строго.

— Бог вижда — каза Скшетуски загрижен, — че аз обичам със сърдечни братски чувства братовчеда си Станислав, но Михал ми е по-близък и от брат.

— А на мене той е по-близък и от син, още повече че никога не съм имал син. Не е време да се препираме за чувствата си! Виждаш ли, Яне, ако това нещастие беше току-що сполетяло Михал, може би сам щях да ти кажа: по дяволите каптура и тръгвай! Но нека пресметнем колко време е минало, откак Харламп е тръгнал от Ченстохова за Жмудж и пан Анджей от Жмудж за тук. Сега не само трябва да се отиде при Михал, но и да се остане при него, не само да се плаче с него, но и да се убеждава; не само да му се сочи като пример разпънатият Иисус, но с весели шеги да се разтупти мисълта в сърцето му. Затова знаете ли кой трябва да замине? — Аз! И ще замина, ако е рекъл Господ! Намеря ли го в Ченстохова, ще го докарам тук; не го ли намеря, дори във Влашко ще се завлека подире му и ще го търся, докато мога със собствени сили да поднеса щипка енфие до ноздрите си.

Като чуха това, двамата рицари почнаха да прегръщат пан Заглоба, а той се разчувства и от нещастието на пан Михал, и от собствените си бъдещи усилия. Затова зарони сълзи, а накрай, когато вече му дотегнаха прегръдките, рече:

— Само че вие не ми благодарете от името на Михал, не сте му по-близки от мене!

На тия думи Кмичиц отговори:

— Ние не благодарим от името на Володиовски, но ледено или направо нечовешко сърце би трябвало да има някой, за да не се трогне от тази готовност на ваша милост, който при нуждата на приятеля забравяш и трудностите, и възрастта си. Други на тая възраст мислят само за топлата печка, а ваша милост така говориш за дългия път, сякаш имаш моите години или годините на пан Скшетуски.

Пан Заглоба наистина не криеше годините си, но не обичаше да се споменава пред него за старостта като другарка на безсилието; затова макар очите му да бяха още червени, той погледна бързо Кмичиц с известно недоволство и отвърна:

— Драги пане! Когато започнах седемдесет и седмата година, беше ми някак неприятно на сърцето, че две брадви10 висят над врата ми; но когато минах осемдесетте, такъв дух се всели в мене, че чак за женитба почнах да мисля. И щяхме да видим кой пръв от нас щеше да има с какво да се похвали!

— Аз не се хваля, но не бих поскъпил похвалите си за ваша милост.

— И сигурно бих посрамил ваша милост, както посрамих пан хетман Потоцки пред лицето на краля, когато ме закачаше за възрастта. Поканих го да видим кой ще направи повече премятания. И какво излезе? Пан Ревера се преметна три пъти и слугите трябваше да го вдигат, защото не можеше да стане сам, а аз направих цял кръг, като се преметнах най-малко трийсет и пет пъти. Попитай Скшетуски, който видя това със собствените си очи.

Скшетуски знаеше, че от някое време пан Заглоба имаше обичай да се позовава на него за всичко като очевидец; затова дори окото му не мръдна, а отново почна да говори за Володиовски.

Заглоба замълча и се замисли дълбоко; накрая след вечерята настроението му се подобри и той се обърна към другарите си:

— Ще ви кажа нещо, което всеки разум не би могъл да разбере. Надявам се на Бога, че нашият Михал ще се излекува от тази рана по-лесно, отколкото ми се струваше отначало.

— Дано даде Бог, но откъде, ваша милост, ти хрумна това? — попита Кмичиц.

— Хм! Тук е необходим и бистър ум, който е даден от рождение, и голяма експериенция11, която не можете да имате на вашата възраст, и познаване на пан Михал. Всеки има различна натура. В един нещастието ще удари така, сякаш, figuraliter12 казано, камък е хвърлен в река. Водата уж тече tacite13 отгоре, а пък той лежи там на дъното и пречи на естественото течение, раздира го страшно и ще стои там и ще раздира, докато всичката вода не изтече в Стикс14! Ти, Яне, можеш да бъде причислен към тия хора; но на такива е по-зле на тоя свят, защото у тях не минава нито болката, нито споменът. А други eo modo15 ще приеме нещастието, сякаш някой го е фраснал с пестник по врата. Отначало ще му притъмнее пред очите, после ще дойде на себе си, а когато синината мине, ще забрави. О, по-добра е такава натура в тоя свят, пълен с приключения.

Рицарите слушаха съсредоточено мъдрите думи на пан Заглоба, а той, като виждаше със задоволство, че го слушат с такова внимание, продължаваше да говори:

— Аз съм опознал Михал до мозъка на костите и Бог ми е свидетел, че не искам тук да го укорявам, но ми се струва, че той е скърбял повече за женитбата, отколкото за момичето. Нищо чудно, че го е обзело страшно отчаяние, защото особено за него това нещастие е най-голямото. Вие дори не можете да си представите какво желание имаше той да се ожени. У него няма никаква алчност, никаква амбиция, никакви лични користи; не се грижеше за своето, не се тревожеше, че е загубил богатствата си, не предявяваше претенция за заплатата си; за всичко, което е извършил, за всичките си заслуги не искаше нищо друго от Бога и от Жечпосполита, а само жена. И в душата си беше пресметнал, че има право на такъв хляб; и вече ха да го сложи в устата си, но сякаш някой му духна в мустаците! На ти сега! Яж де! Какво чудно тогава, че го е обзело отчаяние? Не казвам, че не е скърбял и за девойката, но убеден съм, че повече съжалява за женитбата, макар да е готов да се закълне, че е обратното.

— Дай Боже да е така! — заяви Скшетуски.

— Почакайте, нека само да се затворят тия му душевни рани и да се покрият с нова кожа, тогава ще видим дали старото желание няма да се върне. Сега periculum16 е да не би sub onere17 на отчаянието да направи нещо или да реши нещо, за което после би съжалявал. Но каквото е щяло да стане, то е вече станало, защото при нещастие решенията са бързи. Моето момче вече вади дрехите ми от раклите и ги нарежда, ето защо не казвам това, за да не тръгна, а само исках да утеша ваши милости.

— Ти, отче, отново ще бъдеш мехлем за Михал! — каза Ян Скшетуски.

— Както бях и за тебе. Помниш ли? Стига само да го намеря бързо, защото се страхувам да не се спотаи в някой манастир или да изчезне някъде в далечните степи, с които е свикнал още от младини. Ти, ваша милост пане Кмичиц, ме подкачаше за възрастта ми, но аз ще ти кажа, че ако някога куриер с писмо се е движил така, както ще се движа аз, тогава след завръщането ми заповядайте да вадя нишки от стари платна, грах да лющя или къделя ми дайте. Нито неудобствата ще ме спрат, нито чуждото гостоприемство ще ме съблазни, нито ядене или пиене ще ми забави бързината. Такъв поход вие още не сте видели! Аз и сега едва седя на мястото си, сякаш някой ме боде с шило изпод пейката: наредих вече да ми намажат ризата за път с лой от козел, че гадинките да бягат от нея…