Пан Володиовски

Дванайсета глава

Няколко дни по-късно пан Заглоба писа на Скшетуски писмо със следния завършек:

Пан Заглоба написа писмото, посипа листа с пясък, опуха го с длан, прочете го още веднъж, като го държеше далече от очите си, после го сгъна, свали от пръста си пръстена, наслюнчи го и тъкмо когато се готвеше да запечата писмото, влезе Кетлинг.

— Добър ден, ваша милост!

— Добър ден, добър ден! — отговори пан Заглоба. — Времето, слава Богу, е отлично, а аз тъкмо възнамерявам да пратя човек при Скшетуски.

— Поздрави ги, ваша милост, от мене.

— Направих вече това. Още веднага си казах: трябва да ги поздравя и от Кетлинг. Двамата там ще се зарадват, като получат хубави вести. Разбира се, че ги поздравих от себе си, но за девойките и за тебе написах цяла епистола114.

— Как така? — попита Кетлинг.

Заглоба отпусна ръце върху коленете си и започна да потупва с пръсти, а като наведе глава, загледа Кетлинг изпод вежди и каза:

— Драги Кетлинг! Няма нужда да бъде човек пророк, за да предвиди, че където има кремък и огниво, там рано или късно ще се посипят искри. Ти си хубавец над хубавците, а и момичетата не падат по-долу.

Кетлинг се силно смути:

— Перде би трябвало да имам на очите си или да бъда направо варварин, за да не видя тяхната хубост и да не се възхитя от нея! — отговори той.

— Ето, виждаш ли! — отвърна Заглоба, като гледаше с усмивка пламналото лице на Кетлинг. — Само че, щом не си варварин, не е редно да хвърляш око и на двете — така постъпват само турците.

— Как можеш да допуснеш такова нещо, ваша милост?

— Аз не допускам, само си го казвам… Ех ти, изменнико! Така им чурулика ти за аморите, та Кшиша трети ден ходи бледа, сякаш е пила лекарство. Нищо чудно! И аз като бях млад, стоях на студа с лютня под прозореца на една чернокоса (приличаше на Дрогойовска) и помня как пеех:

Ако искаш, мога да те науча на тая песен или да ти напиша съвсем нова — на мене гений не ми липсва. Ти забеляза ли че Дрогойовска напомня донякъде предишната — Билевичувна, само че оная има коса като коноп и няма мъх над устата си; но има хора, които виждат в това още по-голяма хубост и го смятат за голяма раритас115. Тя те гледа много мило. Това именно написах на Скшетуски. Не е ли вярно, че прилича на Билевичувна?

— В първия момент не съм забелязал такава прилика, но е възможно. По ръст и фигура напомня.

— А сега слушай какво ще ти кажа: семейни arcana116 просто ще ти открия, но тъй като и ти си приятел, трябва да ги знаеш: гледай да не се отплатиш на Володиовски с неблагодарност, понеже ние двамата с пани Маковецка сме определили за него една от тия девойки.

Тук пан Заглоба се взря зорко и втренчено в очите на Кетлинг, а той побледня и попита:

— Коя?

— Дро-го-йов-ска — отговори бавно Заглоба.

И като издаде напред долната си устна, почна да мига със здравото си око изпод набръчканата вежда.

Кетлинг мълчеше и мълча толкова дълго, че най-сетне Заглоба попита:

— Ти какво ще кажеш на това, а?

А той отвърна с променен глас, но твърдо:

— Можеш да бъдеш сигурен, ваша милост, че няма да дам свобода на сърцето си във вреда на Михал.

— Уверен ли си?

— Много съм претърпял в живота си — отвърна рицарят — Честна дума: няма да си позволя!

Едва тогава пан Заглоба разтвори прегръдките си.

— Кетлинг! Позволи си, позволи, горкият ми, колкото искаш, защото аз само исках да те изпитам. Не Дрогойовска, а хайдучето определяме за Михал.

Лицето на Кетлинг светна от искрена и дълбока радост; той грабна Заглоба в прегръдките си, държа го дълго, после го попита:

— Сигурно ли е вече, че те се обичат?

— Че кой не би обичал моето хайдуче, кой? — отговори Заглоба.

— А годеж имаше ли?

— Годеж нямаше, защото Михал едва се отърси от скръбта си; но ще има… остави това на мене! Девойката — макар че се изплъзва като невестулка — го харесва много, защото за нея най-важното е сабята…

— Забелязах това, кълна се в Бога! — прекъсна го Кетлинг засиял.

— Ха! Забеляза ли? Михал още рони сълзи по покойната, но ако му допадне някоя на душата, това сигурно ще е хайдучето, защото тя много прилича на оная, само е по-малко закачлива с очи, като по-млада. Добре се нарежда всичко, нали? Моя е грижата тия две сватби да станат при избора.

Без да каже нищо, Кетлинг отново прегърна пан Заглоба и долепи прекрасното си лице до червените му бузи, докато старият шляхтич не си пое дъх и попита:

— Толкова ли много ти е взела ума Дрогойовска?

— Не зная, не зная — отвърна Кетлинг, — знам само това, че щом нейният ангелски лик зарадва очите ми, веднага си казах: нея едничка още би могло да обикне изстрадалото ми сърце — и в същата нощ, като въздишах насън, едновременно се отдадох на копнеж по любимата. Оттогава тя завладя моето естество, както царица владее преданата си и вярна страна. Дали това е любов или нещо друго — не зная!

— Но знаеш, че това не е шапка, нито три лакта сукно за гащи, нито подпръг, нито подопашник, нито бъркани яйца със сирене, нито манерка с водка. Щом си сигурен в това, за останалото попитай Кшиша, а ако искаш, ще я попитам аз.

— Не прави това, ваша милост — отговори Кетлинг усмихнат. — Щом ще трябва да се давя, нека поне още няколко дни да ми се струва, че плувам.

— Виждам, че за битка шотландците са добри момчета, но за амори съвсем ги не бива. И срещу жената е нужен устрем както срещу неприятеля. Veni, vidi, vici!117 — това беше моята максима…

— След време, ако се явят изгледи да се изпълнят най-горещите ми желания — каза Кетлинг, — може би ще помоля ваша милост за приятелски auxilium118. При все че получих полско поданство, че благородна кръв тече в жилите ми, все пак името ми тук е неизвестно и не зная дали пани столникова…

— Пани столникова ли? — прекъсна го Заглоба. — За нея не се страхувай. Пани столникова е същинска кутия за музика. Както я навия, така ще засвири. Веднага отивам при нея. Дори тя трябва да бъде предупредена, за да не гледа накриво на твоите залитания по момичето, защото вашият шотландски начин е един, а нашият — друг. Аз няма да говоря веднага от твое име, само ще спомена, че момичето ти е харесало и че би било добре, ако от това брашно омесим хляб. За Бога, веднага отивам, а ти не се страхувай, аз съм свободен да кажа какво ми харесва.

И въпреки че Кетлинг още го задържаше, пан Заглоба стана и излезе.

По пътя срещна забързаната както обикновено Баша, на която каза:

— Знаеш ли, Кшиша съвсем е оплела Кетлинг.

— Той не е първият! — отвърна Баша.

— А на тебе не ти ли е криво?

— Кетлинг е кукла! Любезен кавалер, но кукла! Ударих си коляното в теглича, това е по-важно.

Тук Баша се наведе и захвана да разтрива коляното си, като същевременно гледаше пан Заглоба, а той каза:

— За Бога! Бъди предпазлива! Къде търчиш сега?

— При Кшиша.

— А тя какво прави?

— Тя ли? От някое време непрекъснато ме целува и се отърква о мене като котка.

— Не й казвай, че Кетлинг е хлътнал по нея.

— Ами, много ще издържа!

Пан Заглоба знаеше добре, че Баша няма да издържи, и само затова й забраняваше.

И той продължи пътя си, много доволен от своята хитрост, а Баша се втурна като бомба при панна Дрогойовска.

— Ударих си коляното, а Кетлинг е влюбен в тебе до смърт! — извика тя още от прага. — Не забелязах, че един теглич стърчи от каруцарнята… и бух! Звезди ми изскочиха от очите, но няма нищо. Пан Заглоба ме помоли да не ти съобщавам това. Не ти ли думах, че ще стане така? Веднага ти казах, а ти искаше да ми втълпиш същото на мене! Не бой се, познавам те! Още ме боли малко! Аз не ти говорех за пан Нововейски, но за Кетлинг, охо! Сега обикаля по цялата къща, държи се за главата и сам си приказва. Много хубаво, Кшиша, много хубаво! Шотландец, шотландец, котарак, котарак!

Тук Баша насочи пръст близо до очите на другарката си.

— Баша! — извика Дрогойовска.

— Шотландец, шотландец, котарак, котарак!

— Колко съм нещастна аз, колко съм нещастна! — възкликна внезапно Кшиша и се обля в сълзи.

След малко Башка започна да я утешава, но това никак не помогна и девойката се разрида както никога през живота си.

И наистина в цялата къща никой не знаеше колко нещастна е тя. От няколко дни беше като в треска, лицето й побледня, очите хлътнаха, гърдите се повдигаха в късо и прекъслечно дишане. С нея беше станало нещо странно; тя сякаш бе изпаднала в дълбока немощ и това не беше станало бавно, постепенно, а изведнъж; то я бе грабнало като вихър, като буря; разпалило кръвта й като огън, озарило въображението й като светкавица. Тя нито за миг не можа да окаже съпротива на тая сила, толкова безмилостно внезапна. Спокойствието я бе напуснало. Волята й беше като птица с пречупени криле…

Тя сама не знаеше дали обича Кетлинг или го мрази и при тоя въпрос я обземаше безкраен страх; но чувстваше, че сърцето й бие толкова бързо поради него; че главата й мисли така безредно само за него; че той я изпълва, че е около нея и над нея. И няма начин да се защити от това! По-лесно би било да не го обича, отколкото да не мисли за него, защото очите й бяха упоени от неговия изглед, ушите й — заслушани в гласа му, а цялата й душа бе изпълнена с него… Сънят не я отърваваше от тоя натрапник и щом тя притвореше очи, лицето му веднага се навеждаше над нея и шепнеше: „Ти за мене си по-скъпа от царство, от скиптър, от слава, от богатство…“ И тая глава беше толкова близо, толкова близо, че дори в мрака кървава руменина обливаше челото на девойката. Тя беше украинка с гореща кръв, та някакви непознати огньове пламваха в гърдите й, огньове, за които досега не знаеше, че могат да съществуват, но под чиято жар я обземаше едновременно и страх, и срам, и необикновена немощ, и някаква отпадналост, болезнена и в същото време приятна. Нощта не й носеше почивка. Овладяваше я все по-силна умора като след тежък труд.

— Кшишо! Кшишо! Какво става с тебе! — викаше тя сама на себе си.

Но се намираше сякаш в състояние на унес и непрекъснат захлас.

Нищо още не беше станало, нищо не се бе случило, досега с Кетлинг не бяха разменили дори две думи насаме и при все че мисълта за него я беше овладяла изцяло, някакъв инстинкт й шепнеше непрекъснато: „Пази се! Избягвай го!“ И тя го избягваше…

Досега не беше помислила, че са си дали дума с Володиовски, и това беше за нея щастие; а не бе помислила именно защото не се бе случило още нищо и защото не мислеше за никого — нито за себе си, нито за другите, само за Кетлинг!

Тя криеше това най-дълбоко в душата си и мисълта, че никой не се досеща какво става в нея, че никой не я свързва с Кетлинг, й носеше голямо облекчение. Ненадейните думи на Баша я убедиха, че работите стоят другояче, че хората вече ги наблюдават, че вече ги свързват в мислите си, че отгатват. И тогава безпокойството, срамът и болката, взети заедно, победиха волята й — и тя се разплака като малко дете.

Думите на Баша бяха обаче едва началото на всички ония задевки, многозначителни погледи, намигвания, поклащания на глава, най-сетне на ония двусмислени думи, които трябваше да търпи. Всичко това започна още на обеда. Пани столникова запрехвърля поглед от нея върху Кетлинг и от Кетлинг върху нея, което не правеше по-рано. Пан Заглоба се поклащаше многозначително. От време на време разговорът се прекъсваше неизвестно защо и наставаше мълчание, а веднъж при една такава пауза заплеснатата Баша викна, та се чу по цялата трапеза:

— Зная нещо, но няма да го кажа!

Кшиша пламна в същия миг, а после веднага побледня, сякаш някаква страшна опасност прелетя край нея. Кетлинг също наведе глава. Двамата много добре разбираха, че това се отнася за тях, и при все че избягваха да разговарят помежду си, при все че тя се пазеше да не го погледне и за двамата беше ясно, че между тях става нещо, че поради смущението си създава някаква неясна близост, която ги свързва и едновременно отдалечава един от друг, защото поради нея напълно губят свобода и вече не могат да бъдат обикновени приятели. За тяхно щастие никой не обърна внимание на думите на Баша, защото пан Заглоба се готвеше да отиде в града и щеше да се върне с многобройна рицарска компания, та всички бяха заети с това.

Вечерта домът на Кетлинг засия от светлина; дойдоха петнайсетина военни и музика, извикана от любезния домакин за развлечение на дамите. Наистина не можеше да се танцува, защото великите пости и траурът на Кетлинг не позволяваха, но слушаха оркестъра и се забавляваха с разговори. Дамите се бяха облекли празнично: пани столникова се появи цяла в източни коприни, хайдучето беше с пъстроцветна премяна и войнишките очи не можеха да се откъснат от розовото й лице и светлата коса, която току падаше над очите й; тя предизвикваше смях с решителния си език и удивяваше с маниерите си, в които казашката смелост се преплиташе с неизразим чар.

Кшиша, чийто траур по баща й вече изтичаше, беше облечена с бяла рокля с втъкани сребърни нишки. Едни рицари я сравняваха с Юнона, други с Диана, но никой не се приближаваше твърде много до нея, никой не засукваше мустак, не тътрузеше крака и не хвърляше въдици, никой не я гледаше с пламнали очи и не започваше разговор за любов. Но тя веднага забеляза, че тия, които я гледаха с удивление и възхищение, после поглеждат към Кетлинг; че някои се приближаваха до него и му стискаха ръка, сякаш го поздравяваха и му пожелаваха нещо; че той повдига рамене и разперва ръце, сякаш отрича нещо. Кшиша, която по природа бе зорка и проницателна, беше почти сигурна, че му говорят за нея, че почти я смятат негова годеница. А понеже не можеше да предвиди, че пан Заглоба беше вече пошепнал по нещичко на ухото на всеки от тях, блъскаше си главата да разбере откъде идат тия предположения на хората.

„Нима на челото ми е написано нещо?“ — мислеше тя неспокойно, засрамена и загрижена.

А ето че и думи започнаха да долитат до нея по въздуха, уж насочени не към нея, но казани високо: „Блазе му на Кетлинг!…“, „С късмет се е родил…“, „Нищо чудно, защото и той е хубавец!…“ — все от тоя род.

Други, любезни кавалери в желанието си да я забавляват и да й кажат нещо приятно разговаряха с нея за Кетлинг, като го хвалеха безкрайно, превъзнасяха храбростта му, услужливостта, дворцовите маниери и древния му род. А Кшиша, ще не ще, трябваше да слуша и очите й неволно търсеха оня, за когото ставаше дума, и понякога се срещаха с неговите очи. Тогава магията я овладяваше с нова сила и без сама да съзнава това, тя се упояваше от неговия вид. Защото колко много Кетлинг се отличаваше от всички тия груби войнишки фигури! „Принц между придворните си!“ — мислеше Кшиша, като гледаше и тая благородна, аристократична глава, и тия ангелски очи, пълни с някаква вродена меланхолия, и това чело, засенчено от буйна руса коса. Сърцето й почваше да отмалява и замира, сякаш тая глава беше за нея най-скъпата в света. Кетлинг виждаше това и понеже не искаше да засилва смущението й, не се приближаваше освен ако някой друг седеше при нея. Ако тя беше кралица, не би могъл да я обгражда с по-голяма почит и по-голямо внимание от това. Когато й говореше, той навеждаше глава и издърпваше малко назад единия си крак, сякаш в знак, че е готов да коленичи всеки момент; а говореше сериозно, никога шеговито, макар че например с Баша беше готов да се шегува. В отношението му към Кшиша наред с най-голяма почит имаше по-скоро и някаква отсенка на пълна със сладост тъга. Благодарение на тая сериозност никой друг също не си позволи нито прекалено силна дума, нито прекалено смел жест, сякаш на всички се бе наложило убеждението, че тая девойка превишава всички по достойнство и произход, че с нея трябва да бъдат най-тактични.

Кшиша му беше сърдечно благодарна за това. Изобщо тая вечер мина за нея с трудности, но приятно. Когато наближи полунощ, оркестърът престана да свири, дамите се сбогуваха с компанията, а рицарите взеха да вдигат чаша след чаша и започна по-шумна забава, в която пан Заглоба пое хетманския пост.

Башка отиде горе весела като птичка, понеже се бе забавлявала чудесно, та преди да коленичи за молитва, захвана да лудува, да бъбри, да имитира разни гости, най-сетне запляска с ръце и каза на Кшиша:

— Отлично стана, че тоя твой Кетлинг пристигна! Поне войни няма да липсват! Ох! Нека само се свърши постът, ще има да танцуваме до припадане. Ех, че ще си поживеем! А пък на твоя годеж с Кетлинг, пък на сватбата ти! Ако не обърна къщата наопаки, татари да ме вземат в плен! Какво ли би било, ако ни вземат, а? Ех, че чудо ще бъде! Добър е тоя Кетлинг! Той за тебе докарва музиканти, но и аз се веселя покрай тебе. За тебе той ще устройва какви ли не чудесии, докато не направи ето така!…

При тая думи Башка се хвърли внезапно на колене пред Кшиша, прегърна я през кръста и заговори, като имитираше ниския глас на Кетлинг:

— Ваша милост панно! Аз те обичам толкова много, ваша милост, че не мога да дишам… Обичам ваша милост и пеш, и на коня, и на гладно сърце, и след ядене, и навеки, и по шотландски… Искаш ли да бъдеш моя?

— Башка! Ще се разсърдя! — викаше Кшиша.

Но вместо да се сърди, грабна я в прегръдките си и започна да я целува по очите, като уж се мъчеше да я повдигне.