Пан Володиовски

Трийсет и пета глава

Веднага след като предложението му беше прието, младият пан Нововейски замина за Рашков, за да намери там някаква квартира за пани Боска и Зошка и да я подреди; а две седмици след неговото заминаване тръгна цял керван от досегашните хрептьовски гости. Той се състоеше от Навираг, двамата анардрати, Керемовичова, Нересевичова, Сеферович, пани и панна Боски, двамата панове Пьотрович и стария пан Нововейски, без да се смятат няколко каменецки арменци и големият брой слуги и въоръжени ратаи за охрана на колите и конете, а също така и на товарния добитък. Двамата Пьотрович и духовниците делегати на ечмяджинския патриарх щяха само да отпочинат в Рашков, да се осведомят за пътя и да продължат за Крим. Останалата компания реши да остане временно в Рашков и да чака поне до първото топене на снеговете завръщането на пленниците, а именно Боски, младият Сеферович и двамата търговци, които бяха отдавна очаквани с копнеж от угрижените им съпруги.

Пътят беше труден, защото минаваше през глухи дебри и дълбоки долища. Добре че обилните и сухи снегове бяха настлали отличен път за шейни, а присъствието на военни гарнизони в Могильов, Ямпол и Рашков осигуряваше безопасността. Азба бей беше премахнат, разбойниците избесени или пръснати, а татарите не тръгваха зиме по обикновените пътища поради липсата на трева.

Най-сетне пан Нововейски обеща, че ако получи разрешение от пан Рушчиц, ще излезе да ги посрещне с няколко десетки конници. Затова пътуваха весело и с желание. Зоша беше готова да отиде накрай света подир пан Адам. Пани Боска и двете арменски жени очакваха скоро да видят мъжете си. Наистина Рашков се намираше всред страшни гори накрая на християнството, но те не отиваха там за цял живот, нито за дълъг престой. Напролет щеше да има война; за нея се говореше навсякъде в крайграничните области, ето защо, щом се върнеха любимите им същества, трябваше да поемат обратно с пукването на пролетта, за да спасят главите си.

Ева остана в Хрептьов, задържана от пани Володиовска. Баща й също не настояваше особено много да я вземе със себе си, още повече като я оставяше в дома на толкова благородни хора.

— Аз ще я изпратя със сигурни хора или сама ще я доведа — казваше му Башка, — по-скоро сама ще я доведа, защото бих искала веднъж през живота си да видя целия този страшен крайграничен кът, за който от малка съм слушала толкова много. Напролет, когато пътищата почернеят от чамбули, мъжът ми няма да позволи, но сега, ако Ева остане тук, ще имам добър предлог. След около две седмици ще почна да настоявам, а след три непременно ще получа позволение.

— Вашият мъж, spero215, и през зимата няма да пусне ваша милост без значителен ескорт.

— Ако може, той сам ще тръгне с мене, а ако ли не, ще ни съпроводи Азия с около двеста, па може и повече конници, защото чувах, че той и без това ще бъде командирован в Рашков…

Разговорът свърши с това и Ева остана. Баша обаче си правеше и други сметки освен поводите, които изложи пред пан Нововейски. Тя искаше да улесни сближаването на Азия с Ева, защото младият татарин почваше да я тревожи. Колкото пъти биваше с нея, на въпросите й той наистина отговаряше, че обича Ева, че старото чувство не е угаснало у него, но винаги когато биваше с Ева — мълчеше. А девойката се бе влюбила до забрава в него в тая хрептьовска самотия. Неговата дива, но великолепна хубост, неговото детство, прекарано под твърдата ръка на пан Нововейски, княжеският му произход, тая продължителна тайна, която е тежала над него, и най-сетне военната му слава я бяха съвсем очаровали. И тя само чакаше момента да му открие сърцето си, горещо като пламък, да му каже: „Азия, аз съм те обичала от дете!“ — да падне в прегръдките му и да му се закълне в любов до смъртта. Обаче той стискаше зъби и мълчеше.

Отначало Ева мислеше, че присъствието на баща й и брат й въздържат Азия от признания. Но по-късно и нея я обзе тревога, защото ако те непременно биха срещнали пречки от страна на бащата и брата, особено докато Азия няма полско гражданство, все пак той можеше поне пред самата нея да открие сърцето си и беше длъжен да го открие толкова по-скоро, толкова по-откровено, колкото повече пречки се изправяха на пътя им.

А той мълчеше.

Съмнения се прокраднаха най-сетне в душата на девойката и тя започна да се оплаква от съдбата си пред Баша, която обаче я успокояваше с думите:

— Не отричам, че това е странен и страшно скрит човек, но аз съм сигурна, че те обича, първо, защото ми е казвал това много пъти и, второ, тебе те гледа по-другояче, отколкото другите.

На тия думи Ева отговори, като клатеше тъжно глава:

— Вярно, че по-другояче, но не зная дали това е любов или омраза.

— Мила Ево, не плещи глупости!… Защо ще те мрази?

— А защо ще ме обича?

Сега Баша я замилва по лицето с дребната си ръчица:

— А защо Михал ме обича мене? А защо брат ти, щом видя Зошка, и вече я обикна?

— Адам винаги си е бил бърз.

— Азия пък е горд и се страхува от отказ, особено от страна на баща ти, защото брат ти като влюбен по-лесно би разбрал мъката на чувствата. Ето това е! Не бъди глупава, Ева, и не се страхувай. Аз ще нахокам хубаво Азия и ти ще видиш какъв решителен ще стане.

Случи се, та Башка видя Азия още същия ден и след тази среща се втурна бързо при Ева.

— Готово! — викна тя от прага.

— Какво? — попита Ева пламнала.

— Казах му така: „Какво си мислиш, ваша милост? С неблагодарност ли да ми се отплатиш, а? Нарочно задържах Ева, за да можеш да се възползваш от случая, но ако не се възползваш, тогава знай, че след две или най-много три седмици ще я изпратя в Рашков, па може и сама да замина с нея, а ти, ваша милост, ще останеш с пръст в уста.“ Щом чу за това заминаване за Рашков, лицето му се промени и той чак започна да удря чело пред краката ми. Тогава го питам какво мисли, а той отговаря: „По пътя, казва, ще открия какво имам в гърдите си. По пътя, казва, ще бъде най-удобно, по пътя ще стане това, което трябва да стане, което е предопределено. Всичко, казва, ще призная, всичко ще открия, защото не мога да живея повече с тая мъка!“ И чак устните му взеха да треперят, пък той и преди това беше угрижен, защото тая сутрин бе получил някакви неблагоприятни писма от Каменец. Казваше ми, че и без това трябвало да замине за Рашков, че у мъжа ми отдавна имало хетманска заповед за това, но нямало посочено време в заповедта, понеже то било във връзка с преговорите, които той ще трябва да води там с липковските ротмистри. „А точно сега, казва, времето наближава и аз трябва да отида при тях чак отвъд Рашков, така че едновременно ще съпроводя и ваша милост, и панна Ева.“ На това му казах, че не се знае дали ще тръгна и аз, защото това ще зависи от Михал. Като чу тия думи, той се много уплаши. Ах, Евка, колко си глупава ти! Казваш, че не те обича, а той падна в краката ми, че като започна да моли да тръгна и аз, казвам ти, просто така скимтеше, та чак ми идваше да заплача над него. И знаеш ли защо направи това? Веднага ми каза: „Аз, казва, ще открия сърцето си, но без застъпничеството на ваша милост нищо няма да постигна пред пановете Нововейски, а само ще събудя гняв и омраза и у тях, и в себе си. Моята съдба, моята мъка, моето спасение се намират в ръцете на ваша милост, защото ако ваша милост не тръгне, тогава по-добре да ме погълне земята или огън да ме изгори!“ Така те обича той тебе. Просто да те е страх да си помислиш! А ако беше го видяла как изглеждаше, щеше да се уплашиш!

— Не, аз не се боя от него! — отговори Евка. И започна да целува ръката на Баша.

— Тръгни с нас, тръгни с нас! — повтаряше тя възбудена. — Тръгни с нас! Само ти можеш да ни спасиш, само ти няма да се страхуваш да кажеш на баща ми, само ти можеш да постигнеш нещо! Тръгни с нас! Аз ще падна пред нозете на пан Володиовски, за да ти разреши това пътуване. Без тебе тате и Азия ще скочат с ножове един срещу друг! Тръгни с нас, тръгни с нас!

И като казваше това, тя се свлече пред коленете на Баша и започна да ги прегръща и да плаче.

— Ще тръгна, ако е рекъл Бог! — отговори Баша. — Ще обясня всичко на Михал и няма да престана да го моля настоятелно. Сега е безопасно човек да пътува дори сам, какво остава с толкова многобройна стража. Може би и Михал ще тръгне — ако ли не, той има сърце и ще се съгласи. Най-напред ще ми подвикне, но щом се нажаля, веднага ще почне да се увърта около мене, да ме гледа в очите — и ще се съгласи. Повече бих искала и самият той да може да тръгне, защото без него ще ми бъде много тъжно, но какво да се прави! И така, ще замина, за да мога да ви помогна някак… Тук въпросът вече не е за някаква моя прищявка, а за съдбата на двама ви. Михал те обича, обича и Азия — ще се съгласи!

А Азия след оная среща с Баша се затече в своята стая, така изпълнен с радост и надежда, сякаш внезапно беше оздравял след тежка болест и живееше нов живот.

Защото само преди малко яростно отчаяние разкъсваше душата му. Тъкмо тая сутрин той бе получил сухо и кратко писмо от пан Богуш със следното съдържание:

Младият татарин изпадна в страхотна ярост, когато получи това писмо, най-напред стри на прах писмото в ръката си, после няколко пъти заби кинжала си в масата, най-сетне почна да заплашва, че ще се самоубие и ще убие верния си Халим, който го молеше на колене да не предприема нищо, преди да се успокои от гнева и от отчаянието си. Защото това писмо беше за него жесток удар; кулите, които издигаше неговото тщеславие и амбиция, бяха сякаш вдигнати във въздуха с барут, замислите унищожени. Ето, можеше да стане трети хетман в Жечпосполита216 и до известна степен да държи в ръцете си нейната съдба, а сега видя, че трябва да се примири да остане неизвестен офицер, върхът на чиято амбиция щеше да бъде получаването на полско гражданство. Ето, в пламналото си въображение той беше виждал всеки ден тълпи, които бият поклони пред него, а сега той ще трябва да се кланя пред други.

И нищо не му помогна това, че е син на Тухай бей, че в жилите му тече кръв на властни бойци, че велики мисли се бяха родили в душата му — нищо, съвсем нищо! Той ще живее забравен и ще умре забравен в някакъв далечен форт. Една дума бе счупила крилата му, едно „не!“ стана причина отсега нататък да няма право да се рее като орлите под небосвода, само ще трябва да пълзи по земята като червей.

Но всичко това е още нищо в сравнение с щастието, което беше загубил. Тая, за чието обладаване би отдал кръвта си и райското блаженство, тая, за която гореше като огън, която бе обикнал като очите си, като сърцето си, като душата си, като кръвта си — никога вече няма да бъде негова. Това писмо му я отнемаше, както му отнемаше и хетманския жезъл. Както Хмелницки е можал да отвлече Чаплинска, така и могъщият Азия, Азия-хетманът би могъл да отвлече чужда жена и да я задържи, дори против волята на цяла Жечпосполита, но как може да я отвлече Азия, липковският поручик, който служи под командването на мъжа й?…

Когато мислеше за това, пред очите му причерняваше, светът ставаше пуст и мрачен. И Тухайбейович не знаеше дали не е по-добре да умре, отколкото да живее без смисъл в живота, без щастие, без надежда, без любимата жена. Това го смаза още по-страшно, защото той не бе очаквал такъв удар, напротив, като имаше предвид положението на Жечпосполита, заплахата от надвисналата война, слабостта на хетманските войски и ползата, която Жечпосполита можеше да извлече от неговите замисли, с всеки изтекъл ден у него се затвърждаваше убеждението, че хетманът ще се съгласи с тия му замисли. Но ето че сега надеждите се пръснаха като мъгла, издухана от вятъра. Какво му оставаше? Да се откаже от слава, величие, щастие. Но той не беше способен за такова нещо. В първия момент го овладяха безумен гняв и отчаяние. Огънят зашари по косите му и го пареше болезнено, а той виеше и скърцаше със зъби, но също така огнени и отмъстителни мисли преминаваха през главата му. Той искаше да си отмъсти на Жечпосполита, на хетмана, на Володиовски, дори на Баша. Искаше да вдигне на оръжие своите липковци, да изколи до крак гарнизона, всички офицери, целия Хрептьов, да убие Володиовски, а Башка да отвлече и да избяга с нея на молдавския бряг, пък после в Добруджа и по-нататък, дори в самия Цариград, дори в азиатските пустини.

Но верният Халим бдеше над него, а и той самият, след като се съвзе от първата ярост и отчаяние, реши, че тия замисли са нещо съвсем невъзможно.

Азия приличаше на Хмелницки още и по това, че както в единия, така и в другия живееха едновременно лъв и змия. Ще удари с верните си липковци върху Хрептьов — и после какво? Нима бдителният като жерав Володиовски ще се остави да го изненадат, а дори да стане това, нима тоя прославен преследвач, особено като има под ръка по-голям брой и по-добри войници, ще се даде да го победят? Най-сетне, дори ако го победи, какво ще направи после? Ще тръгне надолу по реката към Ягорлик, но тогава по пътя ще трябва да унищожи гарнизоните в Могильов, Ямпол и Рашков. Ще премине на молдавския бряг — там са перкулабите, приятели на Володиовски, и самият хотимски паша Хабарескул, негов верен другар. Ще тръгне към Дорошенко — там при Брацлав има полски гарнизони, а в степта дори през зимата е пълно с разузнавателни отряди. Изправен пред всичко това, Тухайбейович почувства своето безсилие и озлобената му душа, след като първом изхвърли пламъци, потъна в дълбоко отчаяние, както раненият звяр се скрива в тъмната скалиста пещера — и се спотаи.

И както прекомерната болка сама убива себе си и изчезва във вцепеняване, така и той се вцепени накрай.

Тогава именно му съобщиха, че пани командиршата желае да говори с него.

Халим не можа да познае Азия, когато той се върна от тоя разговор. Вцепенението беше изчезнало от лицето на татарина, очите му играеха като на дива котка, лицето му светеше, а белите зъби лъщяха изпод мустаците му — и в тая си дива хубост той напълно приличаше на страшния Тухай бей.

— Господарю мой — попита Халим, — как зарадва Бог душата ти?

На това Азия отговори:

— Халим! След тъмната нощ Бог праща ден на земята и на слънцето заповядва да излезе от морето. Халим (и той хвана стария татарин за ръцете), след месец тя ще бъде моя завинаги!

И такъв блясък бликаше от мургавото му лице, че той бе станал хубав, а Халим почна да му се кланя доземи:

— Сине на Тухай бей, ти си велик, могъщ и злобата на неверните няма да те победи!

— Слушай! — каза Азия.

— Слушам, сине на Тухай бей!

— Ще заминем за синьото море, където снегове има само по планините, и ако се върнем някога в тия места, то ще бъде начело на чамбули, многобройни като морския пясък, като листата в тия неизбродими дебри — и ще носим меч и огън. Ти, Халиме, сине на Курдлук, още днес ще тръгнеш на път. Ще намериш Кричински и ще му кажеш да се примъкне до Рашков отвъд реката заедно със своята хоронгва. А Адурович, Моравски, Александрович, Грохолски, Творовски и всичко живо на липковците и черемисовците нека също се приближат с хоронгвите си до войската. Да съобщят и на чамбулите, които зимуват при Дорош, да вдигнат изведнъж голяма тревога откъм Гуман, та всички ляхски гарнизони от Могильов, Ямпол и Рашков да излязат и отидат в далечната степ. Нека по пътя, по който ще тръгна аз, да не остане никаква войска; тогава щом изляза от Рашков, след мене ще останат само пепелища и развалини!

— Да ти помага Бог, господарю! — отговори Халим.

И почна да бие поклони, а Тухайбейович се наведе над него и повтори още няколко пъти:

— Разпращай вестители, разпращай вестители, защото остава само един месец.

После отпрати Халим и като остана сам, започна да се моли, понеже гърдите му бяха препълнени с щастие и благодарност към Бога.

А като се молеше, той поглеждаше неволно през прозореца към своите липковци, които тъкмо сега извеждаха конете да ги напоят при кладенците. Мегданът почерня от тая тълпа. Липковците пееха тихо монотонните си песни и захванаха да теглят скърцащите геранила и да изливат водата в коритата. Пара излизаше като две струи от ноздрите на всеки кон и закриваше картината.

Внезапно от главната сграда излезе пан Володиовски, облечен с кожух и с ботуши от телешка кожа, и като се приближи до липковците, започна да им говори нещо. Те го слушаха изправени и свалили шапки от главите си, противно на източния обичай. Като го видя, Азия престана да се моли и измърмори:

— Сокол си ти, но няма да долетиш там, където ще долетя аз, и ще останеш в Хрептьов всред скръб и мъка!

Пан Володиовски се разговори с войниците и се върна вкъщи, а на мегдана отново се разнесоха песните на липковците, пръхтенето на конете и жалното и пронизително скриптене на геранилата.