Пан Володиовски

Четирийсет и осма глава

Преминаването на Нововейски през Днестър и походът му с триста саби срещу султанската мощ, която броеше стотици хиляди бойци, беше подвиг, който незапознатият с войната човек би могъл да сметне за истинска лудост. Обаче това беше само дръзка военна акция, която имаше изгледи за успех.

Преди всичко на тогавашните преследвачи неведнъж се случваше да вървят срещу стократно по-многобройни чамбули, да се изправят пред тях, а после да им избягват, като си отплащат кърваво на хайката подир тях. Също както вълк понякога подмамва кучетата подир себе си, та в удобен момент да се обърне и да прегризе гърлото на най-дръзкото, така постъпваха и те. Дивечът в един миг се превръщаше на ловец: бягаше, криеше се, спотайваше се — но преследван, сам преследваше, нападаше с изненада и хапеше до смърт. Това беше така нареченият „татарски начин“, при който двете страни се надпреварваха в хитростите, внезапните нападения, засадите. С тоя начин на воюване най-прочут беше пан Володиовски, след него пан Рушчиц, след него пан Пиво и пан Мотовидло, но и Нововейски, прекарал от детинство в степите, спадаше към ония, които бяха споменавани между най-славните, затова беше много вероятно, че когато се изправи пред очите на ордата, не ще се остави да го обградят.

Походът му имаше изгледи за успех и поради това, че отвъд Днестър се простираха пустинни области, където можеше лесно да се спотаи. Само тук-таме покрай реките се издигаха човешки селища, но изобщо страната беше слабо заселена, близо до брега скалиста и хълмиста, по-нататък степна или покрита с гори, в които скитаха цели стада от подивели биволи, елени, сърни и диви свине. Понеже султанът желаеше преди похода да „почувства своята мощ“ и да пресметне силите си, по заповед на падишаха заселените по долното течение на Днестър белгородски орди и по-нататък добруджанските тръгнаха за отвъд Балкана, а след тях отидоха и молдавските калараши238, та страната опустя още повече и човек можеше да пътува по цели седмици през нея, без да го види никой.

От друга страна, пан Нововейски познаваше твърде добре татарските обичаи, та знаеше, че щом веднъж чамбулите прекрачат границите на Жечпосполита, вече ще вървят предпазливо и ще се оглеждат внимателно на всички страни; а тук, още в своята страна, ще вървят като широка вълна без каквато и да било предпазливост. И наистина така беше; татарите по-скоро биха очаквали да срещнат смъртта навътре в Бесарабия, на самите татарски граници, а не да срещнат войски на оная Жечпосполита, която ги нямаше достатъчно за защитата на собствените си граници.

Ето защо пан Нововейски вярваше, че неговият поход най-напред ще слиса неприятеля и с това ще принесе още по-голяма полза, отколкото очакваше пан хетманът; второ, че походът му може да стане пагубен за Азия и липковците. За младия поручик беше ясно, че липковците и черемисовците ще тръгнат като предна стража, понеже познават отлично Жечпосполита, и той основаваше главната си надежда именно на тая увереност. Да нахлуе неочаквано и да хване вражеския Азия, да освободи може би сестра си и Зоша, да ги изтръгне от робство, да отмъсти, а после сам да загине във войната — ето това беше всичко, което жадуваше изтерзаната душа на Нововейски.

Под влияние на тия мисли и надежди Нововейски се отърси от мъртвотата и се оживи. Походът по непознати пътища, тежките усилия, широкият повей на степта и опасностите на дръзката експедиция укрепиха здравето му и му възвърнаха някогашната сила. Преследвачът в него започна да взема връх над нещастника. По-рано у него нямаше място за нищо друго освен за спомени и мъка, но сега трябваше да мисли по цели дни как да се приближи скришом до неприятеля и да му нанесе щети.

След като минаха Днестър, те вървяха на верев239 и надолу към Прут, денем често се криеха в горите и тръстиките, а нощем извършваха бързите си и скрити преходи. Страната и днес още рядко заселена, а тогава населена предимно от чергари, в по-голямата си част беше пуста. Много рядко попадаха на царевични ниви и на селища край тях.

Като се движеха скрито, те гледаха да избягват по-големите селища, но често пъти се отбиваха смело в по-малките, от една, две, три или дори по двайсетина къщи, защото знаеха, че на никого от жителите няма да хрумне мисълта да бяга от тях към Буджак и да предупреждава тамошните татари. Все пак Люшня следеше да не се случи такова нещо, но скоро се отказа и от тая предпазливост, защото се убеди, че тия малобройни заселници, макар уж да бяха султански поданици, сами с тревога очакваха пристигането на султанските войски, и второ, че те нямат никакво понятие какви са тия хора, които идват при тях, и целия отряд вземаха за някакви калараши, които вървят след други по заповед на султана.

И без съпротива получаваха царевични пити, сушени дренки и биволска пастърма. Всеки заселник имаше стада овце, биволи и коне, скрити край реките. От време на време срещаха многобройни черди от полуподивели биволи, пазени от по двайсетина пастири. Те чергаруваха в степта, живееха в катуни и стояха на едно място, докато имаше паша в изобилие. Често пъти това бяха стари татари. Нововейски обграждаше тия пастири с такава предпазливост, сякаш имаше работа с някакъв чамбул; обградените не оставяше живи, за да не пуснат слух за неговия поход към Буджак. Особено татарите заповядваше да бъдат избивани без милост, след като ги разпитваше за пътя, по-право за безпътието, и не оставяше нито един жив. После вземаше от стадата толкова глави, колкото му трябваха, и вървеше по-нататък.

Колкото отиваха по на юг, толкова по-често попадаха на стада, пазени почти само от татари, и то доста значителни групи. През двуседмичния си поход Нововейски обгради и смаза три групи от овчари, всяка от които броеше по няколко десетки души. Драгуните им вземаха въшливите кожуси и след като ги очистеха край огъня, сами се обличаха с тях, за да заприличат на дивите пастири и овчари. През втората седмица всички вече бяха облечени по татарски и изглеждаха също като чамбул. Остана им само еднаквото оръжие на редовна конница, а куртките си прибраха в дисагите, за да ги облекат при завръщането. Отблизо човек можеше да ги познае какви са по русите им мазурски мустаци и сините очи, но отдалече и най-опитното око можеше да се излъже от техния вид, особено защото караха пред себе си и стада, които им трябваха за храна.

Когато наближиха Прут, те тръгнаха надолу по левия бряг. Понеже кочманският път беше твърде много огладен, лесно можеше да се предвиди, че султанските войски, а пред тях ордите ще тръгнат през Фалези, Гуш, Котиморе и едва тогава по влашкия път — и или ще завият към Днестър, или още ще продължат направо през цяла Бесарабия, за да навлязат в границите на Жечпосполита едва при Ушица. Нововейски беше толкова сигурен в това, че вървеше все по-бавно, без да обръща никакво внимание на времето, и все по-предпазливо, за да не налети неочаквано на някакъв чамбул. Когато най-после влезе в междуречието, което образуваха реките Сарата и Текич, остана там за дълго, първо, за да даде почивка на конете и хората, и второ, за да чака на добре закрито място предната стража на ордата.

А мястото беше наистина добре закрито и добре избрано, защото цялото междуречие и външните брегове на реките бяха обрасли отчасти с обикновен дрян, отчасти с кучи дрян. Тая гора се простираше, докъдето око стига, и покриваше земята на места с плътен гъсталак, а на места образуваше китки, между които се сивееха празни пространства, удобни за направа на стан. По това време дърветата и храстите бяха вече прецъфтели, но в ранна пролет тук трябва да е било море от жълти и бели цветове. Гората беше съвсем безлюдна, но беше пълна с всякакъв вид дивеч, като елени, сърни, зайци и най-различни птици. Тук-таме край бреговете на изворите войниците откриха и следи от мечки. Една от тях след пристигането му удуши няколко овце, поради което Люшня се зарече да устрои хайки за нея, обаче Нововейски искаше да останат скрити и не позволи да се употребят мускети, затова войниците тръгнаха срещу стръвницата с копия и брадви.

По-късно край изворите намериха и следи от огнища, но стари, навярно миналогодишни. Изглежда, че от време на време тук се отбиваха чергари със стада, а може би и татари идваха да секат дрянови тояги за кистени240. Все пак и най-грижливите търсения не успяха да открият живо човешко същество.

Нововейски реши да не отива по-нататък и да чака тук идването на турските войски.

Разположиха се там, построиха колиби и очакването започна. На краищата на гората поставиха стражи, едни от които гледаха денем и нощем към Буджак, други към Прут по посока на Фалези. Нововейски знаеше, че ще отгатне за приближаването на султанските войски по известни белези, но той изпращаше и малки разезди, начело на които най-често заставаше сам. Времето благоприятстваше отлично за престоя в този сух край. Дните бяха горещи, но човек можеше лесно да се скрие от жегата в сянката на гъсталаците; нощите бяха светли, тихи, лунни и през тях храстите се тресяха от песента на славеи. През такива нощи Нововейски страдаше най-много, защото не можеше да спи и размишляваше за някогашното си щастие и за сегашното време на поражения.

Той живееше само с мисълта, че когато насити сърцето си с отмъщение, ще бъде по-щастлив и по-спокоен. А ето че наближаваше времето, когато той щеше или да отмъсти, или да загине.

Седмиците им минаваха една след друга в стопанска работа в пустинята и в бдение. През това време те проучиха подробно всички пътища, долове, ливади, реки и потоци, отново заграбиха няколко стада, съсякоха няколко малобройни групи от чергари и продължаваха да дебнат в тоя гъсталак, както див звяр дебне плячката си. Най-сетне очакваният момент дойде.

Една сутрин те видяха птичи ята, които се движеха по небето и земята. Дропли, тетреви, синьоноги пъдпъдъци вървяха из тревата към гъсталаците, а горе летяха гарвани, врани, дори блатни птици, очевидно плашени край бреговете на Дунав или по добруджанските блата. При вида на тия птици драгуните се спогледаха и думата: „Идат! Идат!“ — прелетя от уста на уста. Лицата веднага се съживиха, мустаците почнаха да се движат, очите да блестят, но в това оживление нямаше ни най-малко безпокойство; всички те бяха хора, чийто живот бе минал във война, та изпитваха само това, което изпитват ловните кучета, когато надушат дивеч. Огнищата бяха залени веднага, за да не би пушекът да издаде присъствието на хора в гъсталаците, а конете оседлани — и целият отряд застана готов за поход.

Сега така трябваше да се измери времето, че неприятелят да бъде нападнат в момент на почивка. Нововейски разбираше добре, че султанската войска положително не се движи в сбита маса, още повече че се намира в собствената си страна, в която не беше вероятно каквато и да било опасност. При това той знаеше, че предната стража винаги се движи на една-две мили пред главната сила, а също така основателно очакваше, че като предна стража ще тръгнат липковците.

Някое време той се колебаеше дали да тръгне срещу тях по скрити, но нему добре познати пътища или да ги чака в дряновите гъсталаци. Избра последното, защото от гъсталака беше по-лесно да изскочи всеки момент неочаквано. Изтече още един ден, после нощ, а през това време не само птици, но и земни животни минаваха на стада към гъсталаците. На другата сутрин неприятелят вече се виждаше.

На юг от дряновата гора се простираха обширни, макар и хълмисти поля, които се губеха някъде в хоризонта. На тия поля се появи неприятелят и се приближаваше доста бързо към Текич. Драгуните гледаха от храстите към тая възчерна маса, която на моменти ту изчезваше от очите, закривана от земните гърбици, ту се показваше отново в цялата си разточеност.

Люшня, който имаше необикновено остър поглед, се взира известно време напрегнато в тия подвижни маси, после се приближи до Нововейски.

— Пане командир! — каза той. — Там няма много хора: това са стада, изкарвани на паша.

След малко Нововейски сам се убеди, че Люшня има право, и лицето му засия от радост.

— Дето ще рече, войските са се спрели за нощувка на миля или миля и половина от тия храсти? — каза той.

— Тъй вярно — отвърна Люшня. — Изглежда, че се движат нощем, за да се запазят от горещините, а почиват денем; конете си пък изпращат по пасищата чак до вечерта.

— Многобройна ли стража виждаш при конете?

Люшня пак се подаде извън храсталаците и не се върна доста дълго време. Накрай обаче се показа отново и рече:

— Конете ще да са около хиляда и петстотин, а хората при тях към двайсет и пет. Те са в своя страна и не се страхуват от нищо, затова и не поставят голяма стража.

— А можа ли да познаеш какви са хората?

— Още са далече, но това са липковци, пане! Те са вече наши!

— Точно така! — каза Нововейски.

Той беше вече сигурен, че жива душа няма да избяга от тия хора. За такъв преследвач, какъвто беше, и за такива войници, каквито предвождаше, това беше твърде лесна задача.

В това време конярите караха стадото все по-близо и по-близо към дряновите гъсталаци. Люшня още веднъж излезе накрая на храсталаците и се върна още веднъж. Лицето му сияеше от радост и жестокост.

— Липковци са, пане, съвсем сигурно е! — прошепна той.

Като чу това, Нововейски изпищя като ястреб и веднага отрядът драгуни се оттегли в дълбоките гъсталаци. Там се раздели на две групи, едната от които веднага изчезна в теснината, за да се покаже от нея в тила на стадото и на липковците, а другата образува полукръг и чакаше.

Всичко това стана толкова тихо, че дори най-опитното ухо не би могло да долови никакъв шумол: не иззвънтя сабя, нито шпора, кон не зацвили; гъстата трева, която растеше под дърветата, заглушаваше тропота на копитата. Най-сетне и конете сякаш разбираха, че успехът на нападението зависи от тишината, защото и те не за пръв път изпълняваха подобна служба. От теснината и от гъсталаците се обаждаха само изпищявания на ястреб, все по-тихо и все по-рядко.

Стадото на липковците се спря пред горичката и се пръсна на по-големи и на по-малки групи по ливадите. Самият Нововейски сега се намираше в началото на гората и следеше всички движения на конярите. Денят беше спокоен, часът предобеден, но слънцето вече се беше издигнало високо и изсипваше жар върху пасището. Конете започнаха да се търкалят, после се приближиха до гъсталаците. Конярите дойдоха в началото на горичката, там слязоха от конете, пуснаха ги да пасат вързани, а сами влязоха в гъсталака, за да търсят сянка и хладина, и се разположиха на почивка под един голям храст.

Скоро пламна буен огън, а когато сухите дърва се обърнаха на въглени и се покриха с пепел, конярите сложиха върху въглените половин конче, а самите те седнаха настрани да се пазят от горещината.

Някои се проснаха на моравата, някои разговаряха седнали по турски; един засвири на пищялка. В гъсталака цареше пълна тишина, понякога само изпищяваше ястреб.

Най-сетне миризмата на прегоряло месо даде да се разбере, че печеното е готово, и тогава двама души го измъкнаха от пепелта и завлякоха под сенчестия храст. Там всички насядаха около него, раздраха го с ножове и започнаха да ядат с животинско лакомство полусуровите парчета месо, от които капеше кръв, която лепнеше по пръстите им и се стичаше по брадите.

После пиха от тулуми кисело кобилешко мляко и усетиха в коремите си ситост. Разговаряха още малко, след което главите и крайниците им натежаха.

Настана пладне. Все по-силен жар се лееше от небето на земята. Горската почва се изпъстри от светлисти, трепкави петна, образувани от слънчевите лъчи, които проникваха в гъсталака. Всичко замлъкна, дори ястребите престанаха да пищят.

Няколко липковци станаха и се повлякоха към края на гората, за да видят конете, а другите се изпънаха като трупове на бойното поле и скоро ги обори сън.

Но след преяждането и препиването сънят сигурно беше тежък и зловещ, защото сегиз-тогиз някой простенваше дълбоко, друг отваряше за миг клепачи и повтаряше:

— Аллах, Мисмиллах!…

Внезапно от края на гората се чу някакъв тих, но страшен отглас, сякаш късо хриптене на душен човек, който няма време да нададе вой. Дали ушите на конярите бяха толкова чувствителни или някакъв животински инстинкт ги предупреди за опасността, или най-сетне смъртта ги лъхна с леден полъх — важното е, че в един миг всички скочиха от съня.

— Какво е това? Къде са другите коняри? — взеха да се питат помежду си.

Тогава някакъв глас се обади на полски от дряновия храст:

— Те няма да се върнат.

И в същия миг сто и петдесет души връхлетяха в кръг върху конярите, които се уплашиха толкова много, че викът замря в гърдите им. Само някой от тях успя да грабне ханджар. Обръчът от нападатели ги заля и покри напълно. Храстите се разклатиха под натиска на човешките тела, които се боричкаха в безреден куп. Чуваше се съскане на саби, пръхтене, понякога стон или изхъркване, но всичко това продължи само миг. После всичко утихна.

— Колко са живите? — попита някакъв глас между нападателите.

— Петима, пане командир!

— Прегледайте телата да не би някой да се е спотаил и за сигурност прережете гърлото на всекиго с нож, а пленниците дайте при огъня!

Заповедта бе изпълнена мигновено. Труповете бяха приковани към моравата със собствените им ножове; след като им превързаха краката към тояги, пленниците бяха наслагани легнали край огъня, който Люшня разбърка така, че въглените под пепелта се намериха отгоре.

Пленниците гледаха тия приготовления и Люшня с обезумели очи. Между тях имаше трима хрептьовски липковци и те отлично познаваха вахмистъра. Той също ги позна и каза:

— Е, другари! Сега ще трябва да пеете, иначе с печени подметки ще отидете на другия свят. Нали сме стари познати, няма да скъпя въглените!

При тия думи той хвърли още сухи клони върху въглищата и те веднага избухнаха със силен пламък.

Но дойде Нововейски и започна да разпитва. От показанията на пленниците се оказа онова, което младият поручик беше отгатнал отчасти.

Липковците и черемисовците вървяха като предна стража пред ордата и пред цялата султанска войска. Водеше ги Азия Тухайбейович, под чиято команда бяха дадени всички липковски части. Поради горещините пътуваха нощем, а денем изпращаха стадата на паша. Не се пазеха, защото никой не предполагаше, че някаква войска би могла да ги нападне дори близо до Днестър, а камо ли край Прут, до самите седалища на ордите; затова те се движеха удобно, със стада и камили, които носеха шатрите на старшите офицери. Шатърът на мурза Азия можеше да се познае лесно, защото на върха му имало забучен бунчук, а при почивки хоронгвите забучват при него своите знамена. Станът на липковците се намирал на една миля назад; в него има около две хиляди души, но част от хората са останали при белгородската орда, която се движи на една миля след липковския чамбул.

Нововейски разпита още за пътя, по който може да се стигне най-лесно до стана, после как са наредени шатрите и накрай започна да разпитва за онова, което го интересуваше най-много.

— В шатъра има ли някакви жени? — попита той.

Липковците затрепераха за собствената си кожа. Тия, които бяха служили по-рано в Хрептьов, отлично знаеха, че Нововейски е брат на една от ония жени и годеник на другата, та разбираха каква ярост ще го обземе, когато узнае цялата истина.

Тази ярост можеше да се излее най-напред върху тях, затова започнаха да се колебаят, но Люшня каза веднага:

— Пане командир, да постоплим малко подметките на тия кучи братя, за да заговорят!

— Пъхни им краката в жарта! — каза Нововейски.

— Милост! — извика Елиашевич, стар хрептьовски липковец. — Аз ще кажа всичко, което са видели очите ми…

Люшня погледна командира да види дали въпреки това обещание не ще заповяда да се изпълни заплахата му, но той кимна с ръка и каза на Елиашевич:

— Говори какво си видял!

— Ние сме невинни, господарю — отговори Елиашевич. — Ние отивахме по заповед. Нашият мурза подари сестрата на ваша милост на пан Адурович, който я държеше в шатъра си. Аз съм я виждал на Кучункаури, като ходеше с ведра за вода, и й помагах да ги носи, защото беше трудна…

— Лошо! — прошепна Нововейски.

— А другата панна нашият мурза я държеше в своя шатър. Нея ние не я виждахме толкова често, но много пъти чувахме как викаше, защото мурзата, макар да я държеше за удоволствие, всеки ден я биеше с камшик и я риташе с крака…

Устните на Нововейски започнаха да треперят. Елиашевич едва чу въпроса:

— Къде са те сега?

— Продадени са в Стамбул.

— На кого?

— Мурзата и сам надали знае. Излезе заповед от падишаха в стана да няма жени. Тогава всички почнаха да ги продават на пазара, та и мурзата продаде.

Разпитът се свърши и край огнището зацари тишина. Само че от някое време духна горещ южен вятър и затресе клоните на дренака, които шумяха все по-силно. Въздухът стана задушлив; на края на кръгозора се появиха няколко облаци, тъмни в средата, но с меден блясък по краищата.

Нововейски се отдалечи от огнището и вървеше като замаян, без да си дава сметка накъде отива. Най-сетне се хвърли ничком на земята и започна да дращи пръста с нокти, после да хапе собствените си ръце и да хърка, сякаш агонизираше. Спазми разтърсваха грамадното му тяло и той лежа така цели часове. Драгуните го наблюдаваха отдалече, но дори Люшня не смееше да се приближи.

Но като прецени, че командирът няма да се сърди, задето не е оставил липковците живи, страшният вахмистър просто от вродена жестокост им напъха пръст в устата, за да предотврати крясъците, и ги изпозакла като волове.

Остави само Елиашевич, понеже предполагаше, че ще бъде потребен за водач. Като свърши тая работа, той издърпа още трепетните трупове от огъня и ги наслага в една редица, а сам отиде да види какво прави командирът.

— Дори да е полудял — измърмори си Люшня, — пак трябва да хванем оня!

Пладне мина, следобедните часове също и денят започна да клони към залез. Но ония малки отначало облаци вече заеха почти цялото небе и ставаха все по-гъсти и по-тъмни, без да губят медния си блясък по ръбовете. Грамадните им кълба се въртяха изтежко като мелнични камъни около собствените си оси, после се качваха едно върху друго, спускаха се един към друг и като се събаряха взаимно от висините, сриваха се в сбита маса все по-ниско и по-ниско към земята.

От време на време вятърът удряше като хищна птица с крилете си, огъваше дряновете до земята, вдигаше облак от листа и ги разпръсваше яростно; понякога спираше, сякаш потъваше в земята. А в тия моменти на тишина в кълбестите облаци се чуваше някакво зловещо бумтене, съскане, шум; човек би казал, че в тях се събират пълчища от гръмотевици и се готвят за бой — и с глухо ръмжеше възбуждат в себе си ярост и гняв, преди да избухнат и ударят в забрава изтръпналата земя.

— Буря! Буря иде! — шепнеха помежду си драгуните. Бурята идеше. Ставаше все по-тъмно.

Изведнъж на изток, откъм Днестър, се чу гръм, който почна да се търкаля със страхотен грохот по небето чак към Прут; там замлъкна за малко, но се вдигна отново, връхлетя върху буджашките степи и най-сетне започна да обикаля целия кръгозор.

Първите едри капки дъжд паднаха върху попуканата земя.

В тоя момент Нововейски се появи пред драгуните.

— На конете! — викна той с гръмък глас.

И след изтичането на толкова време, колкото е необходимо да се прочете една кратка молитва, тръгна начело на сто и петдесетте конници. Като излезе от гората, съедини се при стадото с другата половина от хората си, които пазеха откъм полето, да не би някой коняр да се измъкне крадешком и да избяга в стана. Драгуните обкръжиха в миг стадото и като нададоха див, присъщ на татарските коняри възглас, тръгнаха напред, подкарали пред себе си подплашеното хергеле.

Вахмистърът държеше на въже Елиашевич и му крещеше в ухото, за да надвика грохота на гръмотевиците.

— Води, дявол да го вземе, и направо, защото иначе нож в гърлото!

В това време облаците се спуснаха толкова ниско, че почти докосваха земята. Внезапно избухна сякаш жар от печка и се вдигна бесен ураган; след малко ярка светлина раздра мрака: падна гръм, след него втори, трети, във въздуха се пръсна миризма на сяра — и отново настана мрак. Ужас обзе хергелето. Гонени отзад от дивите викове на драгуните, конете бягаха с отворени ноздри и развети гриви, без да докосват земята в бързината си, гърмежите не преставаха нито за миг, вятърът виеше, а бойците летяха обезумели всред тоя вихър, в тоя мрак, всред трясъка, от който земята сякаш щеше да се пропука, сами гонени от бурята и от желанието за мъст, заприличали в тая пуста степ на страшна върволица от вампири и зли духове.

Пространството бягаше пред тях. Те не се нуждаеха и от водач, защото стадото бягаше право към стана на липковците, който беше все по-близо. Но докато стигнат, бурята се развихри така, сякаш небето и земята полудяха. Целият хоризонт пламна като жив огън и при неговия блясък те още отдалече видяха издигнатите в степта шатри; светът се тресеше от грохота на гръмотевиците; струваше ти се, че кълбата облаци всеки миг ще се откъснат и ще се строполят на земята. Техните хляби се отвориха и потоци дъжд започнаха да обливат степта. Пороят заслони света така, че на няколко крачки не се виждаше нищо, а от нагорещената от слънчевия зной земя са вдигаха гъсти изпарения.

Още миг — и стадото, заедно с него и драгуните вече ще бъдат в стана.

Но пред самите шатри хергелето се разбяга в дива уплаха на две страни; тогава триста гърди издадоха страхотен вик, триста саби засвяткаха от огъня на светкавиците и драгуните се втурнаха в шатрите.

Преди избухването на пороя липковците видяха при светлината на светкавиците, че се приближава стадото, но никой от тях не се досети колко страшни коняри го карат. Те само се учудиха и обезпокоиха, задето хергелето се носи право към шатрите, та нададоха викове, за да подплашат конете. Самият Азия Тухайбейович открехна платненото крило и въпреки дъжда излезе навън с гняв върху страшното си лице.

Но тъкмо в тоя момент хергелето се разбяга, а всред струите дъжд и в изпаренията се замятаха някакви страшни фигури, много пъти по-многобройни от конярите, и прозвуча страхотен вик:

— Бий! Убивай!…

Нямаше вече време за нищо, дори да се помисли какво е станало, дори да се уплаши човек. Човешкият ураган, по-страшен и по-яростен от бурята, връхлетя върху стана.

Докато Тухайбейович успее да направи една крачка назад към шатъра, човек би казал, че някаква свръхчовешка сила го дигна от земята; внезапно той усети, че го стискат някакви страшни прегръдки, че от това стискане костите му се огъват, ребрата пропукват; за миг като през мъгла видя лице, вместо което би предпочел да види сатаната — и загуби съзнание.

В това време започна битка или по-скоро ужасна сеч. Бурята, мракът, неизвестният брой на нападателите, внезапността на нападението и разгонените коне станаха причина липковците почти да не се отбраняват. Тях просто ги обзе безумието на страха. Никой не знаеше накъде да бяга, къде да се скрие; мнозина нямаха оръжие при себе си, мнозина нападението свари да спят — и те, замаяни, обезумели от ужас, се събираха в гъсти купчини, притискаха се, катурваха се, газеха се един друг. Конските гърди ги блъскаха и събаряха, сабите ги сечаха, копитата ги смазваха. Вихърът не чупи така, не унищожава и не опустошава младата гора, вълците не се впиват така в стадото ослепели овце, както газеха и сечаха драгуните.

От една страна, обезумяване, от друга, ярост и жажда за мъст допълваха размера на поражението. Потоци от кръв се смесиха с дъжда. На липковците се струваше, че небето рухва върху тях, че земята се разтваря под краката им. Грохотът на гръмотевиците, трясъкът на мълниите, шумът на дъжда, тъмнината, ужасът от бурята съпровождаха страшните екове на клането. Конете на драгуните, също така обзети от ужас, се хвърляха като безумни в човешката тишина, разкъсваха я, трошаха я и я стелеха по земята.

Най-сетне отделни по-малки групи започнаха да бягат, но те до такава степен бяха загубили ориентация за мястото, че бягаха в кръг по бойното поле, вместо да бягат направо — и често се сблъскваха като две противоположни вълни, биеха се помежду си, събаряха се едни други и отиваха под меча.

Най-сетне останалите живи бяха съвсем разпръснати, разгонени и избити при бягството и преследването им без милост, без да вземат никого в плен, докато тръбите в стана не прекъснаха гонитбата.

Никога нападение не е било по-неочаквано, но и никога поражението толкова страшно. Триста души бяха пръснали на четирите страни на света близо две хиляди души отбрана конница, която по опит безкрайно надвишаваше обикновените чамбули. По-голямата част от нея сега лежеше труп до труп всред червени локви, образувани от дъжда и кръвта. Останалите, разпръснати, запазиха главите си благодарение на тъмнината и бягаха пешком, слепешката, без да знаят дали отново не тичат под нож. На победителите помагаше и бурята, и мракът, сякаш гневът Божи беше воювал на тяхна страна против предателите.

Беше вече късна нощ, когато Нововейски тръгна начело на драгуните си към границите на Жечпосполита. Между младия поручик и вахмистъра Люшня вървеше кон от табора, на чийто гръб лежеше завързан с въжета Азия Тухайбейович, вожд на всички липковци, припаднал и с изпочупени ребра, но жив.

А те двамата всеки миг го поглеждаха толкова внимателно и грижливо, сякаш носеха съкровище и се страхуваха да не го загубят.

Бурята взе да отминава; по небето още се носеха в галоп купища облаци, но в празното между тях заблестяха звезди и се отразяваха в локвите вода, образувани в степта от пороя.

В далечината, към границите на Жечпосполита, от време на време още ехтеше гръм.