Пан Володиовски

Трийсет и втора глава

Колкото пан Богуш бързаше, когато пътуваше от Хрептьов за хетмана, толкова бавно беше завръщането му. Във всеки по-голям град той спираше за една-две седмици на почивка, коледните празници прекара в Лвов, там го свари и Нова година.

Наистина той носеше хетмански инструкции за Тухайбейович, но понеже те съдържаха само нареждане да свърши по-скоро въпроса с липковските ротмистри и суха, дори заплашителна заповед да се откаже от големите си замисли, пан Богуш нямаше причина да бърза, защото и без това Азия не би могъл да предприема нищо всред татарите, щом няма хетмански документ.

И така пан Богуш пътуваше бавно и често посещаваше по пътя черквите, за да се кае за своето присъединяване към замислите на Азия. В това време веднага след Нова година Хрептьов загъмжа от гости. От Каменец пристигна Навираг, делегат на ечмяджинския патриарх, а с него двама анардрати, опитни богослови от Кафа, и многобройна прислуга. Войниците много се чудеха на техните странни облекла, на виолетовите и червени кепета, на дългите им шалове от кадифе и атлаз, на мургавите лица и голямата сериозност, когато се движеха като дропли или жерави по хрептьовската станица. Пристигна пан Захариаш Пьотрович, прочут със своите постоянни пътувания до Крим, че и до самия Цариград, а още по-прочут с ревността, с която намираше и откупуваше пленниците по източните пазари; той придружаваше като водач Навираг и анардратите. Пан Володиовски веднага му наброи сумата, необходима за откупуването на пан Боски; а понеже жена му нямаше достатъчно пари, той добави от своите, пък Баша тайно даде обеците си с бисери, за да помогне още повече на угрижената съпруга и милата Зоша. Пристигна също така пан Сеферович, каменецки претор, богат арменец, чийто брат стенеше в татарски плен, и две жени, млади още и много хубави, макар и мургави: Нересевичова и Керемовичова. И двете бяха дошли във връзка с отвлечените им съпрузи.

Повечето бяха угрижени гости, но не липсваха и весели, защото свещеник Камински беше изпратил за Заговезни в Хрептьов под опеката на Баша своята племенница, панна Каминска, дъщеря на звинигродския ловчи, освен това един ден като светкавица долетя младият пан Нововейски, който, узнал, че баща му е в Хрептьов, веднага взел отпуск от пан Рушчиц и побързал да го посрещне.

Младият пан Нововейски се бе много променил през последните няколко години; преди всичко горната му устна се беше вече засенчила силно от къси мустаци, които не закриваха белите му вълчи зъби, но бяха хубави и вити. Второ, той винаги си беше едър мъж, но сега бе станал почти великан. Човек би помислил, че толкова гъста и рошава коса може да расте само на такава огромна глава, а такава огромна глава може да намира здрава подпора само върху такива приказно големи плещи. Лицето му беше винаги черно, обвеяно от ветровете, очите му светеха като въглени; закачливостта му сякаш беше изписана върху лицето. Когато хванеше голяма ябълка, лесно я скриваше в грамадната си шепа и можеше да играе на „познай къде е“, а когато сложеше на бедрото си шепа лешници и ги притиснеше с ръка, стриваше ги на прах като енфие.

Всичко у него се беше превърнало в сила, защото иначе беше мършав, а коремът му хлътнал, само гърдите бяха надвесени над него като балкон. Той трошеше подкови лесно, без да се напъва особено много; железни пръти връзваше върху вратовете на войниците и изглеждаше още по-голям, отколкото беше всъщност; когато стъпеше, дъските под него пращяха, а когато случайно се закачеше за пейка, треска откъртваше от нея.

С една дума, той беше рядък мъж, у когото животът, здравето, смелостта и силата кипяха така, както кипи врелец в котел, и не можеха да се поберат дори в такова огромно тяло. Струваше ти се, че в гърдите и в главата му горят пламъци, и неволно поглеждаш дали вече не дими от косата му. И наистина често димеше, защото и в пиенето беше добър. На бой отиваше със смях, който напомняше конско цвилене, и сечеше така, та след всяко сблъскване войниците нарочно разглеждаха всички негови трупове, за да се удивляват на необикновените му удари със сабя.

Пък и свикнал от дете със степта, стоенето на стража и войната, въпреки цялата си буйност той беше бдителен и предпазлив; познаваше всички татарски хитрости, а след пан Володиовски и Рушчиц минаваше за най-добър преследвач.

Старият Нововейски, при все че заплашваше и се заканваше, не посрещна сина си прекалено строго, защото се страхуваше да не би той да се обиди и отново да си отиде и да не се покаже пак още единайсет години.

А всъщност самолюбивият шляхтич беше доволен от тоя си син, който не вземаше пари от къщи, сам се справяше отлично в живота, спечелил си бе слава между рицарите, хетманско благоволение и офицерски чин, какъвто въпреки разните покровителства мнозина не можеха да постигнат. Бащата също така си даваше сметка, че подивелият в степта и войната младеж може да не се огъне пред бащиния авторитет, а в такъв случай е по-добре да не го подлага на изпитание.

А синът, макар че падна в краката му, както подобаваше, все пак го гледаше смело в очите и на първите укори отговори направо:

— Ти, тате, имаш укори на устата си, но в сърцето си се радваш, и с право, защото не съм те покрил със срам, избягах аз в хоронгвата — нали затова съм шляхтич.

— Но може би си мохамеданин — отговори старецът, — щом единайсет години се не вестна вкъщи?

— Не се вестнах от страх, че ще бъда наказан, което би било против офицерския ми чин и авторитет. Чаках писмо, че ми прощаваш вината. Нямаше писмо, нямаше ме и мене.

— А сега не се ли страхуваш?

Младият показа белите си зъби в усмивка:

— Тук управлява военна власт, пред която трябва да отстъпи дори родителската. Знаете ли какво, благодетелю: я по-добре ме прегърнете, защото от цялата си душа желаете това!

При тая думи синът разпери ръце, а пан Нововейски, бащата, не знаеше какво да прави. Той някак не можеше да свикне с тоя син, който беше излязъл от къщи като момче, а сега се връщаше като зрял мъж и офицер, увенчан с военна слава. И едното, и другото ласкаеше много бащината гордост на пан Нововейски, затова той наистина беше готов да го притисне до гърдите си, но се колебаеше още за авторитета си.

Синът обаче го грабна. Костите на шляхтича изпукаха в тази мечешка прегръдка и това го разчувства съвсем.

— Какво да се прави! — извика той, като пъхтеше. — Чувства негодникът му, че той е господар тук, и пет пари не дава! Моля! Ако това беше у дома, надали бих омекнал така, но тук какво да се прави! Я ела пак!

И те се прегърнаха за втори път, след което младият започна да разпитва бързо за сестра си.

— Заповядах й да стои настрана, докато не я повикам — отговори бащата, — а момичето там малко остана да излезе от кожата си.

— За Бога! Къде е тя? — възкликна синът.

И като отвори вратата, завика толкова гръмко, та чак ехо му отговаряше от стените:

— Евичка! Евичка!

Ева, която чакаше в съседната стая, се втурна веднага, но едва успя да викне: „Адам!“ и мощните ръце вече я грабнаха и вдигнаха от земята. Братът винаги я беше обичал много; често пъти още в миналото той вземаше върху себе си нейните провинения и съответния бой, за да я запази от тиранията на баща си.

Изобщо вкъщи пан Нововейски беше деспот, почти жесток, затова сега девойката приветстваше в лицето на силния си брат не само брата, но и бъдещото си убежище и защита. А той я целуваше по главата, по очите и по ръцете, от време на време я отстраняваше от себе си, гледаше я в лицето и викаше радостно:

— Замашна девойка, кълна се в Бога!

После отново:

— Ех, че пораснала! Момище, не момиче!

А нейните очи се смееха към него. После двамата заговориха оживено за дългата разлъка, за дома си и за войните. Старият пан Нововейски се разхождаше около тях и промърморваше. Синът му правеше много силно впечатление, но навремени го обземаше сякаш безпокойство за бъдещото му владичество. Тогава беше вече време на голяма родителска власт, която по-късно прерасна чак в неограничен деспотизъм, но тоя син беше преследвач, войник от дивите станици, който сам си беше господар, както разбра веднага пан Нововейски. Пан Нововейски беше ревнив за своята власт. Наистина той беше уверен, че синът му ще го уважава винаги, че ще му отдаде дължимата почит, но дали ще се огъва като восък, дали ще понесе всичко, както го понасяше, когато беше юноша?

„О — мислеше старият шляхтич, — дали аз самият ще посмея да го третирам като момче? Поручик, дявол да го вземе, импонира ми, кълна се в Бога!“

На всичко отгоре пан Нововейски чувстваше, че с всяка минута бащиното му чувство расте в сърцето и че той ще проявява слабост към грамадния си синчага.

А Евичка чуруликаше като птичка, обсипваше брата си с въпроси: че кога ще се върне, че няма ли да забие кол на едно място, че няма ли да се ожени? Защото тя наистина не знае добре и не е уверена, но била чувала, че военните са много влюбчиви. О, тя дори си спомня, че това й била казала пани Володиовска. Колко прекрасна и добра е тая пани Володиовска! По-хубава и по-добра със свещ няма да намериш в цяла Полша! Само може би Зоша Боска би могла да се сравнява с нея.

— Коя е тая Зоша Боска? — попита Адам.

— Тя е тук с майка си, баща й бил отвлечен от ордата. Сам ще я видиш и ще я обикнеш!

— Давайте я тук тая Зоша Боска! — извика младият офицер.

Бащата и Ева се смееха в захлас, а синът им каза:

— Разбира се! Любовта, както и смъртта, няма да отмине никого. Аз бях още голобрад, а пани Володиовска девойка, когато се влюбих страшно в нея. Ей, мили Боже! Как обичах аз Башка! Но какво да се прави! Казвам й аз веднъж това, а в отговор сякаш някой ме фрасна по мутрата: поискало се на котката мляко! Оказа се, че тя вече обичала пан Володиовски — и — какво ще говорим, имаше право!

— Защо? — попита старият пан Нововейски.

— Защо ли? За това, че — без да се хваля — аз бих удържал срещу всекиго на сабя, а само той не би се бавил с мене — докато преброиш до сто. А при това той е incomparabilis209 преследвач, пред когото самият пан Рушчиц сваля шапка. Какво ти пан Рушчиц! Татарите дори са влюбени в него. Това е най-големият воин в Жечпосполита!

— А как се обичат с жена си! Ах! Ах! Чак очите те заболяват да гледаш — намеси се Ева.

— Скомина те хваща! — Ха! Скомина те хваща! А и време ти е вече! — извика Адам.

И като я дръпна настрани, започна да клати глава като кон над сестра си и да се смее, а тя отговори скромно:

— На мене не ми е това в ума.

— Но тук не липсват офицери и хубаво общество!

— Ами! — каза Ева. — Не зная дали ти е споменал тате, че Азия е тук?

— Азия Мелехович, липковецът? Познавам го, той е добър войник!

— Но не знаеш, че той не е никакъв Мелехович — каза старият пан Нововейски, — ами нашият Азия, който растеше заедно с тебе.

— За Бога! Какво чувам! Я гледайте! На мене това ми хрумваше понякога в главата, но ми казаха, че той се нарича Мелехович, та си рекох: не е оня, още повече че името Азия се среща много често у тях. Толкова години не съм го виждал, нищо чудно, че не бях сигурен! Нашият беше доста грозен и нисък, а тоя е хубавец!

— Нашият си е нашият! — каза старият Нововейски! — Или по-право не е вече наш, защото знаеш ли какво излезе? Знаеш ли чий син е той?

— Откъде мога да зная?

— На великия Тухай бей!

Младият се удари със силните си длани по коленете, та чак изплющя.

— Не мога да повярвам на ушите си! На великия Тухай бей! Значи той е княз и роднина на хановете! Няма по-благородна кръв от Тухайбейовата!

— Вражеска кръв е това!

— Вражеска беше в бащата, но синът служи на нас. Сам съм го виждал не по-малко от двайсет пъти в бой! Ха! Сега разбирам откъде се взема у него тая дяволска смелост! Пан Собески го похвали пред цялата войска и го повиши в стотник. От душа искам да го поздравя! Чудесен войник! От все сърце ще го поздравя!

— Само не се сближавай прекалено много с него!

— Защо? Той да не е мой слуга или наш слуга? Аз съм войник и той е войник, аз съм офицер и той е офицер. Друга щеше да бъде работата, ако това беше някакво войниче от пехотата, което командва с пръчка полк; но щом е син на Тухай бей, значи в него не тече обикновена кръв. Княз — и толкова, а що се отнася за шляхтичество, самият хетман ще помисли по това. Как ще виря аз нос пред него, когато съм побратим с Кулак мурза, с Бахчи ага, със Сукиман, а всички те не биха се срамували да пасат овце у Тухайбейович!

Ева веднага изпита желание да целуне отново брата си, после седна до него и почна да го милва с нежната си ръка по разчорлената коса.

Влизането на пан Володиовски прекъсна тия милувки.

Младият Нововейски скочи на крака, за да поздрави старшия офицер, и веднага взе да се оправдава, задето най-напред не се е представил на командира, както изисква чинопочитанието, но е пристигнал не по служба, а частно. Володиовски го прегърна ласкаво и отговори:

— Че кой би ти се сърдил, драги другарю, дето след толкова години разлъка най-напред си паднал пред родителските колене! Друго щеше да бъде, ако ставаше въпрос за службата, но ти навярно нямаш никакви поръчения от Рушчиц.

— Само поздрави. Пан Рушчиц също тръгна хей там към Ягорлик, защото му съобщиха, че по снега имало много конски следи. Моят командир получи писмата на ваша милост и веднага изпрати съобщение до своите роднини и побратими в ордата, за да търсят и питат там, но сам не отговаря с писмо, защото казва, че ръката му била много тежка и че нямал никаква експериенция в това изкуство.

— Той не обича да пише, зная — каза Володиовски. — За него сабята е винаги най-важното!

Сега той мръдна мустачки и добави не без известно самохвалство:

— А вие цели два месеца напразно преследвахте Азба бей.

— Но ваша милост го глътна както щука клен! — извика пан Нововейски разпалено. — Бог сигурно му е взел ума, за да налети в ръцете на ваша милост, след като се беше измъкнал от пан Рушчиц. Хубаво налетял, няма какво!

Тия думи погъделичкаха приятно малкия рицар и в желанието си да отговори на любезността с любезност обърна се към пан Нововейски и рече:

— Господ Иисус не ми е дал още син, но ако ме надари някога, бих искал да прилича ето на тоя кавалер!

— Той не е нищо особено! Нищо особено! — отвърна старият шляхтич. — Nequam210 и толкоз!

Но въпреки тия думи започна чак да пръхти от задоволство.

— Все пак рядък екземпляр…

В това време малкият рицар помилва Ева по лицето и й казва:

— Виждаш ли, ваша милост панно, аз не съм младеж, но моята Башка е почти на твоите години, затова се чувствам длъжен да й доставям от време на време някакво хубаво удоволствие като за младата й възраст… Вярно, че всички тук я обичат неизказано, но смятам, че и ти, ваша милост панно, ще признаеш, че има за какво.

— Боже мили! — извика Ева. — Няма на света втора като нея! Току-що казах това!

Малкият рицар се зарадва така, че чак лицето му засия, и той отговори:

— Наистина ли каза това, ваша милост панно? О, и какво?

— Истина е, каза го! — извикаха едновременно бащата и синът.

— Е, тогава облечи се, ваша милост панно, най-хубаво, защото скрито от Башка днес докарах оркестър от Каменец. Поръчах им да скрият инструментите си в сламата, а на нея казах, че това са цигани, дошли да коват коне. Тази вечер устройвам невиждани танци. Тя обича това, обича го, макар да се представя за сериозна матрона.

След тия думи пан Михал започна да потрива ръце и беше много доволен от себе си.