Пан Володиовски

Двайсет и трета глава

Пан Володиовски не стоеше без работа в своята станица, а и хората му живееха в непрекъснат труд. Сто души, а понякога и по-малко оставаха като гарнизон в Хрептьов, а останалите бяха в непрекъснати обиколки. Най-големи отреди биваха пращани да претърсват ушицките долища и те живееха сякаш в непрекъсната война, защото разбойническите банди, често твърде многобройни, оказваха силна съпротива и много пъти трябваше да водят формални битки с тях. Такива експедиции продължаваха по пет-шест дена, дори по петнайсетина. По-малки разезди пан Михал изпращаше чак към Брацлав за сведения за ордата и за Дорошенко. Задача на тия разезди беше да докарват пленници за разпит, иначе казано, да ги ловят в степите; други слизаха надолу по Днестър до Могильов и Ямпол, за да поддържат връзка с комендантите, оставени по тия места; трети бдяха откъм влашката страна; четвърти правеха мостове, поправяха някогашния път.

Тая област, в която цареше толкова голямо движение, постепенно се успокояваше; по-мирните жители, които не обичаха разбойничеството, лека-полека се връщаха в изоставените селища, отначало тайничко, после все по-смело. В самия Хрептьов надойдоха разни еврейчета занаятчии; понякога се отбиваше и някой по-значителен търговец арменец, все по-често идваха дребни пътни продавачи: и пан Володиовски не напразно се надяваше, че ако Бог и хетманът го оставят за по-дълго време тук като комендант, с течение на времето тези подивели места ще придобият съвсем друг вид. Сега всичко това беше само начало, предстоеше да се направи още много; пътищата още не бяха безопасни; разюзданото население с по-голяма готовност поддържаше връзки с разбойниците, отколкото с войската и по най-дребен повод отново се криеше в скалните пропасти; през бродовете на Днестър често се прокрадваха шайки, съставени от власи, казаци, унгарци, татари и Бог знае още какви; те нахълтваха из страната, нападаха по татарски села и градчета и заграбваха всичко, което можеше да се заграби; още нито за миг по тия места не можеше ръката да остави сабята или мускетът да се закачи на гвоздей, но началото беше вече сложено и бъдещето се очертаваше благоприятно.

Най-внимателно трябваше да се следи откъм изток. Защото от паплачта на Дорошенко и помощните чамбули непрекъснато се откъсваха по-големи или по-малки чети, приближаваха се незабелязано до полските охрани и носеха унищожение и пожар в околността. Но понеже това бяха банди, които поне привидно действаха на своя глава, малкият комендант ги унищожаваше без страх, че ще навлече на страната по-голяма буря, и като не се задоволяваше само с отбрана, сам ги търсеше в степта, и то толкова успешно, че с течение на времето направи тия нападения да опротивеят и на най-дръзките.

В това време Баша се разположи в Хрептьов.

Радваше я безкрайно този войнишки живот, който никога досега не беше наблюдавала толкова отблизо; движенията, походите, завръщанията от акции, видът на пленниците. И тя изказваше желание пред Володиовски да вземе участие най-малко в един поход; но засега трябваше да се задоволи с това, че от време на време можеше да яхне коня и придружена от мъжа си и пан Заглоба, да обикаля околността на Хрептьов; при такива излети те ловуваха на лисици и дропли; понякога вълк се измъкваше от тревата и се понисаше в ширинето — тогава го подгонваха и Баша, доколкото можеше, летеше напред непосредствено след хрътовете, та първа да настигне уморения звяр и да гръмне с пушката си между червените му очи.

Пан Заглоба най обичаше да ловува със соколи; офицерите имаха при себе си няколко много добри двойки.

Баша също го придружаваше, а пан Михал изпращаше скрито подир нея двайсетина души, за да се явят на помощ при случай, защото, макар в Хрептьов винаги да се знаеше какво става на двайсетина мили наоколо в пустинята, все пак пан Михал гледаше да бъде предпазлив.

Войниците с всеки изтекъл ден обикваха все повече Баша, защото и тя се грижеше за тяхната храна и пития, а също така наглеждаше болните и ранените. Дори мрачният Мелехович, чиято глава още не беше оздравяла и който имаше по-твърдо и диво сърце от другите, се разведряваше, когато я видеше. Старите войници се разсипваха да хвалят рицарския й замах и дълбокото познаване на войнишките работи.

— Ако останем случайно без малкия сокол — казваха те, — тя би могла да поеме командването и на човек не би му било жал да загине при такъв полковник.

Имаше и случаи, когато в отсъствие на Володиовски станеше нещо нередно в службата, Баша да хока войниците и те я слушаха покорно, а старите войници вземаха укорите от нейните уста по-присърце, отколкото наказанията, които строгият пан Михал налагаше за всяко нарушение на дисциплината.

В частта винаги цареше голям ред, защото Володиовски, възпитан в школата на княз Йереми, умееше да държи войниците с желязна ръка, но все пак присъствието на Баша смекчи още дивите донякъде нрави. Всеки се мъчеше да й хареса, всеки внимаваше за нейната почивка и спокойствие. Затова един друг се пазеха от всичко, което би могло да ги смути.

В леката хоронгва на пан Миколай Потоцки имаше много шляхтичи, светски и изискани хора, които, макар и подивели през постоянните войни и приключения, все пак бяха много добра компания. Те заедно с офицерите от другите хоронгви често прекарваха вечерите у полковника, като разказваха за стари истории и войни, в които сами бяха вземали участие. Първо място между тях държеше пан Заглоба. Той беше най-възрастният, най-много бе видял и се бе проявил, но когато след една-две чашки задремеше в удобен, тапициран със сахтиян стол, който нарочно слагаха за него, тогава думата вземаха и други. А имаха какво да разказват, защото имаше такива, които бяха посетили Швеция и Москва; имаше и такива, които бяха прекарали младите си години в Сечта още преди буната на Хмелницки; такива, които навремето си бяха пасли в Крим овце като пленници; които бяха копали кладенци в Бахчисарай като роби; които бяха посетили Мала Азия; бяха веслували по Архипелага на турски галери; които в Ерусалим се бяха кланяли пред гроба на Христос; които бяха преживели всякакви приключения и всякакви трудности и все пак отново се бяха върнали под знамената да защитават до края на живота си, до последния си дъх тия крайгранични страни, облени в кръв.

Когато през ноември вечерите станаха по-дълги, а от широката степ лъхаше спокойствие, защото тревата бе изсъхнала, в дома на полковника се събираха всеки ден. Идваше пан Мотовидло, командир на сеймените, по произход украинец, слаб като клечка и дълъг като копие, вече не млад, който повече от двайсет години не беше напускал бойното поле; идваше пан Дейма, брат на оня, който бе съсякъл пан Убиш; с него — пан Мушалски, някога заможен човек, но на младите си години взет в плен, веслувал на турски галери, а като избягал от робство, зарязал имота си и сега със сабя в ръка си отмъщаваше на Мохамедовото племе за нанесените му злини. Той беше несравним стрелец с лък и ако поискаха, пронизваше чапла при висок полет. Идваха също така двамата преследвачи пан Вилга и пан Ненашинец, големи воини, и пан Громика, и пан Бавдинович, и много други. Когато те започнеха да разказват, а бяха много приказливи, в разказите им се виждаше целият онзи източен свят; и Бахчисарай, и Стамбул, и минаретата, и светилищата на фалшивия пророк, и сините води на Босфора, и фонтаните, и султанският двор, и човешкият мравуняк в каменния град, и войската, и еничарите, и дервишите — и цялата тази страшна напаст от скакалци, която се шаренееше като дъга и от която Жечпосполита предпазваше украинските земи, а зад тях всички кръстове и черкви в цяла Европа.

Тия стари войници сядаха в кръг в просторната стая като ято щъркели, които, уморени от полета, кацват на някоя степна могила и се обаждат със силно тракане с клюновете си.

В камината горяха смолисти дървета и хвърляха обилен блясък в цялата стая. По заповед на Баша на огъня се грееше молдавско вино, а прислужници гребяха от него с калаени канчета и поднасяха на рицарите. Иззад стените долиташе подвикването на стражата; щурците, от които се оплакваше пан Володиовски, свиреха в стаята, а понякога в запушените с мъх пролуки съскаше ноемврийският вятър, който духаше от север и ставаше все по-студен. При такъв студ най-приятно беше да се седи в приветната и светла стая и да се слушат приключенията на рицарите.

В една такава вечер пан Мушалски разказваше следното:

— Дано Всевишният да има под светото си покровителство цялата Жечпосполита, всички нас, а между нас особено нейна милост присъстващата тук пани, достопочтената съпруга на нашия командир, чийто блясък очите ни едва ли са достойни да гледат. Не искам аз да се сравнявам с пан Заглоба, чиито приключения биха могли да предизвикат най-голямо удивление у самата Дидона165 и нейните прелестни придворни дами — но щом ваши милости сами искате casus cognoscere meos166, няма да се противя, за да не обидя благородната компания.

На младини наследих край Тарашч в Украйна значителен имот. При Ясло имах две села, останали от майка ми в тоя спокоен край, но предпочетох да живея в бащиното си наследство, понеже то беше по-близо до ордите и по-лесно щеше да ми се случи някакво приключение. Рицарската ми жажда ме влечеше в Сечта, но там вече нямаше нужда от нас; все пак аз ходих в компания от неспокойни духове в Дивите поля и там изпитах много удоволствие. Добре ми беше в моя имот, досаждаше ми само това, че имах лош съсед. Той беше прост селянин откъм Бела Церков, който на младини бил в Сечта, там се издигнал до полкови атаман и бил изпращан като пратеник във Варшава, където го направили шляхтич. Той се наричаше Дидюк. А трябва да знаете, ваши милости, че ние произхождаме от един вожд на самнитите167, наричан Муска, което по нашенски значи „муха“. Този Муска след злополучни походи против римляните дошъл в двора на Земовит, сина на Пяст, който за по-голямо удобство го нарекъл Мускалски, а после потомството го преиначило на Мушалски. Поради това аз се чувствах като човек, който произхожда от много благородна кръв, и гледах с голямо презрение на тоя Дидюк. Може би нямаше да казвам нищо, ако този негодник умееше да уважава честта, която му се беше паднала, и признаваше превъзходството на шляхтичкото съсловие над всички други. Но той държеше земята като шляхтич, а се подиграваше със самото шляхтичко достойнство и често казваше: „Нима моята сянка сега е по-голяма? Казак бях аз и казак ще си остана, а благородничеството и всички вражески ляхи — ей така да ги…“ Аз не мога да ви кажа, ваши милости, какви мръсни жестове правеше при тия думи, защото присъствието на нейна милост никак не ми позволява това. Но ме разкъсваше дива ярост и аз започнах да го преследвам. Той не се уплаши, беше смел човек и ми връщаше тъпкано. Той би излязъл на дуел със саби, но аз не исках това поради долния му произход. Намразих го като чума, а и той ме преследваше с омраза. Веднъж стреля срещу мене на пазара в Тарашч, за малко не ме уби, а аз му сцепих главата с брадвичка. На два пъти го нападах с моите хора, на два пъти — той мене с разбойници. Не можа да се справи с мене, но и аз не можех с него. Исках да го съдя, но какъв ти съд в Украйна, където още димят развалини от градове. Който събере там нехранимайковци, може да плюе на цяла Жечпосполита. Така правеше и той, като на това отгоре хулеше общата ни майка, без да мисли, че тя именно го беше издигнала до шляхтичкото съсловие, притиснала до гръдта си, дала му бе привилегии, по силата на които владееше земя, и оная свобода, прекалено голяма, която не би имал при никаква друга власт. Ако можехме да се срещаме като добри съседи, надали щяха да ми липсват аргументи, но ние не се виждахме другояче освен с пушка в едната и с главня в другата ръка. С всеки ден odium168 у мене растеше, та чак пожълтях. Непрекъснато мислех само как да го пипна. Защото чувствах, че омразата е грях, та исках само да му нашаря кожата с пръчки заради това отричане от шляхтичеството, а после да му простя всички грехове, както ми прилича като истински християнин, и да заповядам просто да го застрелят…

Но Господ-Бог бил наредил другояче.

Извън селото имах голям пчелин и веднъж отидох да го видя. Беше надвечер. Забавих се там не повече от половин час, но ето че изведнъж някакъв clamor169 проглуши ушите ми. Оглеждам се: дим като облак над селото. След малко тичат хора. Орда! Орда! А веднага зад хората — паплач, ви казвам, ваши милости! Стрели хвърчат, сякаш дъжд се лее, и където да погледна, овчи кожуси и дяволски татарски муцуни. Аз скачам на коня! Докато докосна стремето с крак и вече пет или шест примки ме хванаха. Дърпах се, бях силен… Nec Hercules…170 След три месеца заедно с други се намерих като роб оттатък Бахчисарай в татарското село Сугайджик.

Господарят ми ме наричаше Салма бей. Той беше богат татарин, но безчовечен и жесток към робите си. Трябваше под бой с камшици да копаем кладенец и да работим на полето. Исках да се откупя; имах с какво. По един арменец писах писма до именията си при Ясло. Не зная дали писмата не стигнаха или откупът е бил ограбен по пътя — важното е, че не дойде нищо… Откараха ме в Цариград и ме продадоха на една галера.

Много бих могъл да разказвам за тоя град, по-голям и по-красив не зная дали има по света. Хората там са колкото тревата в степта или камъните в Днестър… Стените на Едикул е са огромни. Кула до кула… В града заедно с хората скитат кучета, на които турците не правят нищо лошо — изглежда, чувстват, че са им роднини, нали са кучи братя… У тях няма други съсловия освен господари и роби, а няма по-тежко робство от това у поганците. Господ знае дали е истина, но на галерите чувах, че тамошните води, Босфорът и Златният рог, който влиза навътре в града, са образувани от сълзите на робите. И аз пролях там много сълзи…

Страшна е турската мощ и на никой от владетелите не са подчинени толкова много крале както на султана. А самите турци разправят, че ако не бил Лехистан171 (така те наричат нашата майка), тогава отдавна щели да бъдат господари orbis terrarum172. „Зад гърба на ляха, разправят, останалият свят живее в беззаконие, защото той, разправят, лежи пред кръста като куче, а нас ни хапе по ръцете…“ И имат право, така е било и така е… А ние какво правим тук в Хрептьов и по-нататъшните гарнизони в Могильов, Ямпол, Рашков? Много зло има в нашата Жечпосполита, но смятам, че някога Бог ще зачете тази наша функция, а и хората ще я зачетат.

Но връщам се към това, което преживях. Робите на сушата, по градовете и селата по-малко охкат от мъки от ония, крито трябва да веслуват по галерите. Защото оковат ли веднъж тия галерници при веслото на кораба, никога вече не го отковават, нито нощем, нито денем, нито в празник — и до смъртта си трябва да живеят там във вериги; а потъне ли корабът in pugna navali173 и те трябва да потънат заедно с него. Всички са голи, мръзнат на студа, дъжд ги мокри, глад ги измъчва и за всичко това нямат друго освен сълзи и страхотен труд, защото веслата са толкова големи и тежки, че за едно са необходими двама души…

А мене ме докараха нощем и ме оковаха, като ме настаниха срещу някакъв другар по нещастие, когото in tenebris174 не можах да видя. Когато чух ударите на чука и звъна на веригите — мили Боже, струваше ми се, че гвоздеи заковават ковчега ми, макар че и това бих предпочел. Молех се, но сякаш вятърът беше издухал надеждата от сърцето ми… Надзирателят сподави с камшици стоновете ми и аз прекарах цялата нощ тихо, докато започна да се развиделява… Поглеждам аз тогава към тоя, който ще работи с мене на веслото — Господи Иисусе Христе! — отгатнете, ваши милости, кой беше срещу мене? Дидюк.

Познах го веднага, макар че беше гол, отслабнал, а брадата му пораснала до пояс, защото от по-рано вече беше продаден на галерата… Гледам аз него, а той мене; позна ме също… Не си казахме нищо… Ето какво ни беше сполетяло двамата! Но омразата помежду ни още беше такава, та не само че не се поздравихме като хора, ами злобата избухна у нас като пламък и чак радост обхвана сърцето на всекиго, че и врагът му трябва също да страда… Още същия ден корабът тръгна на път. За голямо чудо трябваше на едно весло да работя с най-големия си неприятел, от една паница да ядем остатъци, които у нас кучетата не биха яли, една тирания да понасяме, един въздух да дишаме, заедно да страдаме, заедно да плачем… Плавахме по Хелеспонт, а после по Архипелага… Там е остров до остров и всичко в турски ръце… Двата бряга също… Целият свят!… Тежко беше. Денем неизразима горещина. Слънцето така пече, та сякаш дори водата гори от него, а когато тия блясъци започнат да треперят и да скачат по вълните, човек би казал, че пада огнен дъжд. Пот се лееше от нас, а езикът ни засъхваше, залепен за небцето… Нощем студът ни хапеше като куче… Надежда отникъде — нищо, само мъка, жал за изгубеното щастие, мъка и убийствен труд. Думите не могат да изразят всичко това… В едно пристанище, вече на гръцка земя, видяхме от борда ония славни развалини на храмове, издигнати още от древните гърци… Колона се издига там до колона сякаш от злато, а то мраморът е пожълтял така от старост. И се вижда добре, защото се издига на голо възвишение и небето там е като тюркоаз… После плавахме покрай Пелопонез. Ден следваше след ден, седмица след седмица, а ние с Дидюк не си бяхме казали нито дума, защото още упоритост и ожесточение живееха в нашите сърца… Но постепенно под Божията ръка взехме да омекваме. От тежкия труд и променливото време грешните ни меса почнаха почти да падат от костите; раните, нанасяни от камшика, гноясваха на слънцето. Нощем се молехме за смърт. Щом задряма, чувам как Дидюк казва: „Христе, помилуй! Светая пречистая, помилуй! Дай умерти!“ Той също чуваше и виждаше как аз протягах ръце към Богородица и нейното дете… И сякаш морският вятър издухваше омразата от сърцата… Все по-малко, все по-малко… Накрай, когато оплаквах себе си, оплаквах и него. Вече другояче поглеждахме един към друг… Нещо повече; почнахме да си помагаме. Когато се изпотях и капнех до смърт, той гребеше сам; когато с него станеше същото, тогава аз… Донесат ли паницата, всеки гледа да има и за другия. Но гледайте, ваши милости, какво нещо е човешката природа! Направо казано, ние вече се обичахме, но никой от нас не желаеше да признае това пръв… Корав човек беше той, украинска душа!… Докато веднъж бяхме страшно зле и ни беше много тежко, а разправяха през деня, че на другия ден ще се сблъскаме с венецианската флота… Храната също беше оскъдна и скъпяха всичко освен бича… Дойде нощ; ние стенем тихо и — той посвоему, аз помоему — се молим още по-горещо; гледам при светлината на месеца — сълзите му текат на струи по брадата. Сърцето ми се развълнува и казвам: „Дидюк, ами нали сме земляци, я да си простим провиненията.“ Като чу това — Боже, мили! — че като се разплака човекът му, че като скочи, та чак веригите му издрънчаха. През веслото паднахме в прегръдките си, зацелувахме се и заплакахме… Не мога да кажа колко дълго стояхме прегърнати, защото тогава бяхме забравили всичко, само се тресяхме от ридание…

Тук пан Мушалски прекъсна разказа си и започна да пипа някак с пръсти около очите си. Настана кратка тишина, само студеният северен вятър съскаше между гредите, а в стаята огънят пращеше и щурците пееха. После пан Мушалски си отдъхна и продължи:

— Както ще се види, Господ-Бог ни благослови и прояви своята милост, но тогава платихме горчиво тия братски чувства. Бяхме се хванали в прегръдките си и така преплетохме веригите, че не можехме да ги откачим. Дойдоха надзирателите и едва те ни разделиха, но бичът повече от час фуча над нас, биеха ни където завърнат. Кръв потече от мене, потече и от Дидюк, смеси се и като една струя се изля в морето. Но нищо от това, стари истории… за слава на Бога!…

От тоя момент не помислях, че аз произхождам от самнитите, а той е белоцерковски селянин, обявен неотдавна за шляхтич. И родния си брат не бих могъл да обичам повече от него. Дори да не беше направен шляхтич, пак бих го обичал — макар че предпочитах да е. А то постарому, както някога ми връщаше тъпкано на омразата с омраза, сега ми се отплащаше на обичта с обич. Такава му беше природата…

На другия ден започна сражение. Венецианците разпръснаха нашата флота на всички страни. Галерата ни, разнебитена от тежки оръдия, се спотаи при някакво пусто островче, просто скала, която стърчеше от морето. Трябваше да се поправи, но понеже войниците бяха избити и липсваше работна ръка, принудиха се да ни разковат и да ни дадат брадви. Щом слязохме на сушата, поглеждам към Дидюк, а в неговата глава беше същото, което и в моята. „Веднага ли?“ — попита той. „Веднага!“ — казвам и без да мисля повече, треснах надзирателя в главата; в същия момент пък той удари капитана. Последваха ни и другите като огън! След един час свършихме с турците, после поправихме горе-долу галерата и седнахме на нея без вериги, а милостивият Бог заповяда на ветровете да ни отведат към Венеция.

С просия стигнахме до Жечпосполита. Разделих си с Дидюк имота при Ясло и отново влязохме във войската, за да платим за нашите сълзи и нашата кръв. През време на отбраната на Подгаец Дидюк отиде при Сирко175 в Сечта, а заедно с него — в Крим. Какво правиха там и каква значителна диверсия извършиха — това ваши милости знаете.

При завръщането си Дидюк, отмъстил си вече, загина от стрела. Аз останах — и сега колкото пъти опъвам лъка, върша това в негова памет, а в тази благородна компания не липсват свидетели, че така съм зарадвал много пъти душата му.

Тук пан Мушалски отново замлъкна и отново се чуваше само воят на северния вятър и пращенето на огъня. Старият боец впи поглед в пламналите главни и след дълго мълчание завърши така:

Беше бунтът на Наливайко и Лобода, беше буната на Хмелницки, а сега имаме Дорош; земята не изсъхва от кръв, караме се и се бием, а пък Бог е посял в сърцата ни някакви семена на обич, но те като че ли лежат в неплодородна почва и едва когато ги полеят сълзи и кръв, едва под гнета и поганския камшик, едва при татарското робство ще дадат неочаквани плодове.

— Селякът си е селяк! — каза внезапно пан Заглоба, като се събуди.