Пан Володиовски

Четирийсет и девета глава

Бегълците липковци съобщиха за поражението на белгородската орда, а куриери от нея отнесоха вестта в ордуихумаюна, тоест в султанския стан, където тя направи необикновено впечатление. Право казано, пан Нововейски нямаше нужда да бяга много бързо с плячката си към Жечпосполита, защото не само в първия момент, но и през следващите два дни не го преследваше никой. Султанът се слиса толкова много, че не знаеше какво да предприеме. Засега той изпрати белгородските и добруджанските чамбули да проверят какви войски се намират в околността. Те тръгнаха без желание, тъй като се страхуваха за собствената си кожа. В това време вестта, предавана от уста на уста, порасна до размери на страхотно поражение. Ония от жителите на дълбока Азия и Африка, които никога досега не бяха ходили на война в Лехистан, а от разкази бяха чували за страшната конница на неверните, ги обзе страх при мисълта, че вече се намират пред тоя неприятел, който не ги чака в своите граници, но ги търси в самата държава на падишаха. Самият велик везир и „бъдещото слънце на войната“, каймакаминът Кара Мустафа, също не знаеха какво да мислят за това нападение. Как така тая Жечпосполита, за чието безсилие имаха най-подробни сведения, внезапно ги нападаше, това не можеше да отгатне никоя турска глава и отсега нататък походът се оказа не толкова сигурен и по-малко приличаше на лесен триумф. На военния съвет султанът посрещна и везира, и каймакамина със страшно лице.

— Вие ме подведохте — каза той, — ляхите не може да са толкова слаби, щом ни търсят чак тук. Казвахте, че Собески няма да отбранява Каменец, а ето че той навярно е пред нас с цялата си войска…

Везирът и каймакаминът се опитваха да обясняват на господаря си, че това може да е била някаква самостоятелна разбойническа банда, но при наличността на намерените мускети и торби, в които имаше драгунски куртки, самите те не вярваха на думите си. Неотдавнашната безкрайно дръзка и все пак победоносна акция на Собески в Украйна караше да се предполага, че страшният военачалник е предпочел и сега да изненада неприятеля.

— Той няма войски — казваше великият везир на каймакамина след излизане от съвета, — но в него живее лъв, който не знае страх; ако е събрал поне петнайсетина хиляди души и е тук, тогава до Хотим ще стигнем всред кръв.

— Бих искал да си премеря силите с него — каза младият Кара Мустафа.

— Дано тогава Бог да отклони от тебе бедата! — отговори великият везир.

Постепенно обаче белгородските и добруджанските чамбули се убедиха, че наблизо няма не само големи военни части, но изобщо никаква войска. Все пак те откриха следи на отряд от около триста конници, който се движеше бързо към Днестър. Татарите имаха предвид съдбата на липковците и не преследваха отряда поради страх от засада. Нападението срещу липковците остана нещо изумително и необяснимо, но спокойствието постепенно се връщаше в ордуихумаюна и войската на падишаха отново започна похода си, подобен на наводнение.

В това време Нововейски се връщаше необезпокояван в Рашков заедно с живата си плячка. Връщаше се бързо, но тия опитни преследвачи още на втория ден разбраха, че не са преследвани, и затова въпреки бързането се движеха така, че да не преуморят конете. Азия пътуваше все между Нововейски и Люшня, вързан с въжета върху гърба на коня. Понеже двете му ребра бяха счупени, а и беше изнемощял, защото и раните, нанесени му от Баша по лицето, се отвориха при боричкането му с Нововейски и после поради язденето с увиснала глава, затова страшният вахмистър се грижеше да не би да умре преди пристигането му в Рашков и да осуети отмъщението. А младият татарин искаше да умре, понеже знаеше какво го чака. Най-напред реши да се умори чрез глад и не искаше да приема храна, но Люшня разтваряше стиснатите му зъби с нож и насила му наливаше в устата водка и молдовско вино, посипано със стрит на прах сухар. При почивките често му обливаше лицето с вода, за да не би раните в окото и носа, върху които през време на пътуването кацаха нагъсто мухи и бръмбари, да почнат да гноясват и да предизвикат преждевременната смърт на нещастния юнак.

По пътя Нововейски не говореше с него; само веднъж, в началото на пътуването, когато Азия обещаваше да върне Зоша и Евка срещу своята свобода и живот, поручикът му каза:

— Лъжеш, куче! И двете си продал на търговец от Стамбул, който ще ги продаде там на пазара.

И веднага изпратиха пред очите му Елиашевич, който повтори пред всички:

— Така е, ефенди! Ти я продаде, без сам да знаеш на кого, а Адурович продаде сестрата на поручика, макар че тя беше вече трудна от него…

След тия думи на Азия се струваше за миг, че Нововейски веднага ще го смачка със страшните си ръце; затова после, когато вече беше загубил всяка надежда, реши да докара младия великан дотам, че да го убие в гнева си и по този начин да му спести бъдещите мъки; а понеже Нововейски в желанието си да не го изпуска от очи непрекъснато пътуваше до него, той започна да се хвали отвратително и безсрамно за всичко, което беше направил. Разказваше как заклал стария Нововейски, как държал Зоша Боска в шатъра си, как се наслаждавал на нейната невинност, как най-сетне разкъсвал бялото й тяло с камшика и я ритал с крака. Пот на гъсти капки се стичаше по бледото лице на Нововейски; той слушаше, нямаше сили, нямаше желание да се отдалечи; слушаше жадно, ръцете му трепереха, конвулсии разтърсваха тялото му, но той се владееше и не убиваше.

Пък и като измъчваше неприятеля, Азия измъчваше и самия себе си, защото тъкмо разказът му го довеждаше до мисълта за неговото днешно нещастие. Ето, до неотдавна той беше заповедник, живееше в разкош, беше мурза, любимец на младия каймакамин, а сега пътуваше завързан върху конския гръб и яден жив от мухи, каран на страшна смърт! Сега най-леко му беше, когато губеше съзнание от болка, рани и умора. Това се случваше все по-често и Люшня взе да се страхува дали ще го докара жив в Рашков. Но те пътуваха денем и нощем, като даваха на конете да си починат само толкова, колкото беше крайно необходимо — и Рашков беше все по-близо. Чепатата татарска душа обаче не искаше да напусне изтерзаното тяло. Все пак през последните дни Азия непрекъснато имаше огън, а понякога потъваше в дълбок сън. Много пъти при треската или насън му се струваше, че още се намира в Хрептьов и че заедно с Володиовски ще тръгва на голяма война; или пък, че води Баша за Рашков; или пък, че я е отвлякъл и тя е в шатъра му; понякога при бълнуванията му се привиждаха битки и кланета, в които издаваше заповеди изпод бунчук като хетман на полските татари. Но идваше пробуждане и заедно с него съзнанието, тогава, щом отвореше очи, виждаше лицето на Нововейски, на Люшня, шлемовете на драгуните, които вече изхвърлиха овчите калпаци на конярите — и цялата тая толкова страшна действителност, че именно тя му се струваше като сънна морà241. Всяко движение на коня го пронизваше с болка, раните го боляха все по-силно и той отново губеше съзнание, после го свестяваха, за да изпадне отново в треска, от нея в сън — и отново да се пробуди.

Имаше моменти, когато му се струваше, че е невъзможно той, такъв окаяник, да е Азия, синът на Тухай бей, и неговият живот, изпълнен с необикновени събития, които изглеждаше, че му предвещават някакво велико бъдеще, да се свърши толкова бързо и толкова страшно.

Понякога му идваше наум и това, че веднага след страданията и смъртта ще отиде в рая, но понеже сам беше изповядвал по-рано християнската вяра и беше живял дълго между християни, обземаше го страх при мисълта за Христос. Той няма да има милост към него; а ако пророкът беше по-силен от Христос, не би го предал в ръцете на Нововейски. Може би обаче пророкът все пак ще прояви към него милосърдие и ще му вземе душата, преди да го уморят с изтезания.

Но ето че Рашков беше вече съвсем близо. Навлязоха в скалист край, което показваше, че Днестър е близо. Надвечер Азия изпадна в полутрескаво състояние, в полунесвяст, и кошмарите му се смесваха с действителността. Струваше му се, че вече са пристигнали; че спират, че чува около себе си да повтарят: „Рашков, Рашков!“ После му се стори, че чува удари на брадви, които секат дърво.

Изведнъж усети, че върху главата му плискат студена вода, а после дълго, много дълго наливат водка в устата му. Тогава той съвсем се свести. Над него беше звездна нощ, а съвсем близо около него светеха двайсетина факли. До ушите му достигнаха думите.

— В съзнание ли е?

— В съзнание е. Гледа разумно…

И в тоя момент видя над себе си лицето на Люшня.

— Е, братко — казваше вахмистърът със спокоен глас, — време е за тебе!

Азия лежеше възнак и дишаше добре, защото ръцете му бяха обтегнати от двете страни на главата и поради това разширените гърди се движеха по-свободно и поемаха повече въздух, отколкото когато лежеше стегнат към гърба на коня. Обаче не можеше да мръдне ръцете си, защото бяха привързани над главата му за една дъбова греда, която минаваше по дължината на гърба му, и увити с потопена в смола слама.

Тухайбейович веднага се досети защо е направено това, но в същия миг забеляза и други приготовления, които предвещаваха, че мъчението му ще бъде дълго и страшно. От половината надолу чак до стъпалата тялото му беше съблечено — и като повдигна малко глава, той видя между голите си колене току-що издялано с брадва острие на кол. По-дебелият край на тоя кол се опираше в дънера на едно дърво. От всеки крак на Азия беше опънато въже на края с хамут, в който беше впрегнат кон. При блясъка на факлите Азия видя само конските задници и застаналите малко по-нататък двама души, които, изглежда, държаха конете за юздите.

Нещастният юнак обгърна с един поглед на окото си тия приготовления, после погледна неизвестно защо нагоре и видя над себе си звездите и блесналия сърп на луната.

„Ще ме набиват на кол!“ — помисли той.

И веднага толкова силно стисна зъби, та чак спазма стегна челюстите му. Пот ороси челото му, а едновременно на лицето му стана студено, защото кръвта изчезна от него. После му се стори, че земята се изплъзва изпод плещите му и тялото му лети и лети надолу в някаква бездънна пропаст. За миг загуби съзнание за времето, мястото и това, което става с него. Вахмистърът разтвори зъбите му с нож и отново започна да налива водка в устата му.

Азия се задавяше и плюеше парливата течност, но беше принуден и да я гълта. Тогава изпадна в странно състояние: не беше пиян, напротив — никога съзнанието му не е бивало по-ясно, умът по-бистър. Той виждаше какво става, разбираше всичко, само че го беше обзела някаква необикновена възбуда и някакво нетърпение, че всичко това продължава толкова много и че още нищо не започва.

Изведнъж отстрани се чуха тежки стъпки и над него се изправи Нововейски. При неговия вид всички жили на татарина се разтрепераха. От Люшня той не се страхуваше, прекалено много го презираше, но Нововейски не презираше, пък и нямаше защо; вместо това всеки поглед към неговото лице изпълваше душата на Азия с някакъв суеверен страх, отвращение, гадост. В тоя момент той си помисли: „Аз съм в неговите ръце и се боя от него!“ — а това беше толкова ужасно чувство, че под негово влияние косата на Тухайбейович се изправи на главата му.

А Нововейски каза:

— За това, което си извършил, ще загинеш всред мъки.

Липковецът не отговори нищо, само започна да сумти високо.

Нововейски се отдръпна настрани, настана тишина, която прекъсна Люшня.

— И срещу пани вдигна ръка — каза той с пресипнал глас, — но пани е вече вкъщи при пана, а ти си в наши ръце! Дойде твоето време!

От тия думи мъките на Азия вече започнаха. В смъртния си час тоя страшен човек узнаваше, че неговата измяна и всичките му жестокости са били напразни. Ако поне Баша беше умряла по пътя, щеше да има тая утеха, че като не е негова, няма да принадлежи на никого. Но и тази утеха му беше отнета тъкмо сега, когато острието на кола се намираше на един лакът от тялото му. Всичко напразно! Толкова измени, толкова кръв и толкова близко наказание — напразно, съвсем напразно!… Люшня дори не знаеше колко тия думи направиха по-тежка смъртта на Азия: ако беше знаел, щеше да ги повтаря през целия път.

Но сега вече нямаше време за душевни страдания, защото всичко щеше да отстъпи пред екзекуцията. Люшня се наведе и като хвана с две ръце бедрата на Азия така, че да може да ги нагажда, извика на хората, които държаха конете:

— Тръгвай, но бавно, заедно!

Конете тръгнаха: изпънатите въжета повлякоха Азия за краката. Тялото му се влачи един миг по земята и попадна на неостърганото острие. Тогава острието започна да потъва в него и последва нещо страшно, нещо противно на природата и на човешките чувства! Костите на нещастника се разделяха, тялото се разцепваше на две; неизразима болка, толкова страшна, че почти граничеше с ужасно удоволствие, пронизваше цялото му същество. Колът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Тухайбейович стисна челюсти, накрая обаче не издържа — зъбите му лъснаха страхотно, а от гърлото се изтръгна вик: „А-а-а!“ — подобен на гарвански грак.

— Бавно! — изкомандва вахмистърът. Азия повтаряше все по-бързо своя страшен вик.

— Грачиш ли? — попита вахмистърът. После викна на хората:

— Добре! Стой! Ето, готово! — добави той, като се обърна към Азия, който замлъкна внезапно и само хъркаше глухо.

Бързо отпрегнаха конете, после вдигнаха кола, дебелия му край вкараха в нарочно направена дупка и почнаха да го засипват с пръст. Тухайбейович вече гледаше от високо тия действия. Беше в съзнание. Тоя страшен вид наказание беше още по-страшен поради това, че набитата на кол жертва понякога живееше до три дена. Главата на Азия увисна върху гърдите, устните му се движеха, като мляскаха, сякаш дъвчеше нещо и опитваше вкуса му; сега той изпитваше силна отпадналост и виждаше пред себе си сякаш безкрайна белезникава мъгла, която неизвестно защо му се струваше ужасна, но в тая мъгла разпознаваше лицата на вахмистъра и драгуните, знаеше, че е набит на кол, че с тежестта си тялото се набиваше все повече върху острието; накрай взе да се вцепенява от краката и ставаше все по-нечувствителен за болките.

Понякога мрак закриваше тая ужасна белезникава мъгла; тогава той мигаше с единственото си око, защото искаше да гледа и да вижда всичко чак до смъртта си. Погледът му преминаваше с особена упоритост от факла на факла, понеже му се струваше, че около всеки пламък се образуваше сякаш кръг от всички цветове на дъгата.

Но неговите изтезания не бяха свършени; след малко вахмистърът се приближи до кола със свредел в ръка и извика на застаналите наоколо:

— Повдигнете ме!

Двама силни мъже го вдигнаха нагоре. Сега Азия го загледа отблизо, като непрекъснато мигаше, сякаш искаше да разбере кой е тоя човек, който се изкачва чак при него. В това време вахмистърът каза:

— Пани ти изби едното око, а аз се заклех, че ще ти извадя другото.

При тия думи вкара острието в зеницата, завъртя един-два пъти, а когато клепачът и нежната кожа около окото се увиха по нареза на свредела — дръпна.

Тогава от двете очни ями на Азия бликнаха две струи кръв и потекоха по лицето му като две струи сълзи.

Самото лице побледня и ставаше все по-бяло. Драгуните започнаха мълчаливо да гасят факлите, сякаш се срамуваха, че светлината осветява такова ужасно дело — и само от лунния сърп се спускаха към тялото на Азия сребърни, но не много ясни лъчи.

Главата му съвсем увисна върху гърдите, само привързаните към дъбовото стъбло и увити с насмолена слама ръце стърчаха нагоре, сякаш тоя син на Изтока призоваваше отмъщението на турския полумесец над своите палачи.

— На конете! — разнесе се гласът на Нововейски.

Пред самото яхване вахмистърът запали с последния факел вдигнатите ръце на татарина, след което отрядът тръгна към Ямпол, а всред развалините на Рашков, всред нощта и пустотата остана върху високия кол само Азия, синът на Тухай бей — и свети дълго…