Пан Володиовски

Двайсет и втора глава

Володиовски удържа думата си; за три седмици се справи с постройките и изпрати знаменит ескорт: сто липковци154 от хоронгвата на пан Лянцкоронски и сто Линкхаузови драгуни, които докара пан Снитко с герб полумесец в подкова. Липковците предвождаше стотникът Азия Мелехович, по произход от литовските татари, много млад човек, едва на двайсет и няколко години. Той донесе писмо от малкия рицар, който пишеше следното на жена си:

Баша прочете писмото и го даде на пан Заглоба, а той, щом го прегледа, веднага започна да се отнася с по-голямо внимание към пан Снитко — с не толкова голямо обаче, да не би гостът да забрави, че разговаря с по-знаменит воин и по-важна личност, която само по благоволение го допуска до такава фамилиарност. Пък и пан Снитко беше добродушен, весел и много дисциплиниран войник, защото целият му досегашен живот бе минал в редовете на войската. Той много почиташе Володиовски, а пред славата на пан Заглоба се чувстваше малък и не мислеше да се мери с него.

Мелехович не присъстваше при четенето на писмото, защото веднага след като го предаде, излезе уж за да види хората си, а всъщност от страх да не му кажат да отиде в стаята за слуги.

Заглоба обаче беше имал време да го поразгледа и понеже в главата му бяха още пресни думите на Володиовски, каза на Снитко:

— Радваме се, че си дошъл, ваша милост! Заповядай!… Пан Снитко… Познавах!… Познавах!… Герб полумесец в подкова! Заповядай! Хубав герб… Но тоя татарин — как се казваше там?…

— Мелехович.

— Но тоя Мелехович гледа някак като вълк. Михал пише, че бил човек с неизвестен произход, а това е странно, тъй като всички наши татари са шляхтичи, макар и поганци. На Литва съм виждал цели села, населени от тях. Там ги наричат липковци, а тукашните ги зоват черемисовци. Дълго време служеха вярно на Жечпосполита и й се отблагодаряваха за хляба, но през времето на селската буна мнозина от тях отидоха при Хмелницки, а сега, както чувам, започвали да се сдушават с ордата… Тоя Мелехович гледа като вълк… Пан Володиовски отдавна ли го познава?

— От последния поход — отговори пан Снитко, като мушна крака под стола, — когато действахме с пан Собески срещу Дорошенко и ордата и преминахме през Украйна.

— От последния поход! Не можах да взема участие в него, защото пан Собески ми възложи друга функция, макар че после му било тъжно без мене… А гербът на ваша милост е полумесец в подкова, нали? Браво!… А откъде е тоя Мелехович?

— Разправя, че бил литовски татарин, но странно е, че никой от литовските татари не го познаваше по-рано, въпреки че служи в тяхната хоронгва. Ех quo157 и дето говорят за неизвестния му произход, и на това не можаха да попречат доста изисканите му маниери. Впрочем той е добър войник, макар и мълчалив. При Брацлав и Калник се прояви извънредно много и затова пан хетманът го назначи за стотник, макар че беше най-млад в цялата хоронгва. Липковците го обичат много, но между нас не се ползва с особени симпатии, а защо ли? Защото е мрачен човек и гледа като вълк, както правилно забеляза ваша милост.

— Щом той е храбър войник и е проливал кръвта си — обади се Баша, — редно е да го поканим в нашата компания, което съпругът ми не забранява в писмото си.

Тук тя се обърна към пан Снитко:

— Ще позволиш ли, ваша милост?

— Аз съм ти слуга, ваша милост пани благодетелко! — възкликна Снитко.

Баша изчезна зад вратата, а пан Заглоба си пое дъх и попита пан Снитко:

— Е, а как ти хареса, ваша милост, нашата домакиня?

Вместо да отговори, старият воин мушна пестници в очите си и като се наведе на стола, възкликна:

— Ай! Ай! Ай!

После изблещи очи, запуши уста с широката си длан и замлъкна, сякаш засрамен от собственото си възхищение.

— Сладкиш, нали? — каза Заглоба.

В това време „сладкишът“ отново се появи на вратата, водеше подир себе си Мелехович, настръхнал като дива птица, и говореше:

— Ние чухме толкова много и от писмото на мъжа ми, и от пан Снитко за мъжествените ви подвизи, че бихме искали да се запознаем по-добре с вас. Заповядайте в нашата компания, а и трапезата ще сложат веднага.

— Заповядай, ела по-близо, ваша милост! — обади се пан Заглоба.

Мрачното, макар и хубаво лице на младия татарин не се разведри напълно, виждаше се обаче, че той е благодарен за добрия прием и задето не го пратиха да остане в помещението за прислугата.

А Баша нарочно гледаше да бъде добра към него, тъй като с женското си сърце лесно отгатна, че той е подозрителен, горд и че го боли силно за униженията, които навярно е трябвало често да понася поради неизвестния си произход. Затова, без да прави друга разлика между него и Снитко освен оная, която налагаше по-голямата възраст на Снитко, тя заразпитва младия стотник за подвизите му, благодарение на които е бил повишен в по-висок чин при Калник.

Пан Заглоба отгатна желанието на Баша и също така доста често се обръщаше към него, а той, макар отначало малко да се стесняваше, все пак даваше умни отговори, а маниерите му не само че не издаваха някакъв селяндур, ами учудваха дори с известна дворянска изисканост.

„Това не може да бъде селска кръв, държането му нямаше да бъде такова“ — помисли си Заглоба.

После попита на глас:

— Баща ти, ваша милост, в кои места живее?

— В Литва — отвърна Мелехович и се изчерви.

— Литва е широк край. То е все едно, ако ваша милост би ми отговорил: „В Жечпосполита.“

— Сега вече не в Жечпосполита, защото ония места отпаднаха от нея. Баща ми има имот край Смоленск.

— И аз имах там големи имоти, останали ми от един бездетен роднина, но предпочетох да ги напусна и да се бия на страната на Жечпосполита.

— Така постъпвам и аз — отговори Мелехович.

— Добре правиш, ваша милост! — намеси се Баша.

Но Снитко, като слушаше разговора, повдигаше незабележимо рамене, сякаш искаше да каже: „Един Бог знае що за човек си ти и откъде идеш!“

А пан Заглоба забеляза това и отново се обърна към Мелехович.

— А та, ваша милост — попита той, — Христос ли изповядваш или пък, не се обиждай, живееш в поганство?

— Приех християнската вяра и поради това трябваше да напусна баща си.

— Щом си го напуснал затова, Господ-Бог няма да те напусне, а първото доказателство на неговото благоволение е, че можеш да пиеш вино, което не би вкусил, ако живееше в ония заблуди.

Снитко се засмя, но изглежда, че на Мелехович не харесваха тия въпроси относно личността и произхода му, защото отново настръхна.

Пан Заглоба обаче малко обръщаше внимание на това, още повече че младият татарин не му харесваше особено, понеже на момента, наистина не по лице, но с движенията и погледите си напомняше прочутия вожд на казаците Богун.

В това време поднесоха обеда.

Останалата част от деня премина в последни приготовления за път, а тръгнаха на другия ден призори, дори още през нощта, та за един ден да стигнат в Хрептьов.

Събраха се двайсетина коли, защото Баша бе решила да снабди богато хрептьовските килери; а зад каруците вървяха тежко натоварени и камили, и коне, които се огъваха под товара на булгурите и колбасите; накрай се движеше керван от няколко десетки степни волове и стадо овце. Колоната водеше Мелехович със своите липковци, а драгуните се движеха край покрития карабон, в който седяха Баша с пан Заглоба. На нея много й се щеше да яхне турското си конче, но старият шляхтич я помоли да не прави това поне в началото и в края на пътуването.

— Ако си седеше спокойно — казваше той, — не бих се противопоставял, но ти веднага ще започнеш да лудуваш и да галопираш с коня, а това не подобава на авторитета на една пани командирша.

Баша беше щастлива и весела като птица. От женитбата си насам тя имаше две най-големи желания в живота си; едното — да даде на Михал син, другото — да прекара с малкия рицар поне една година в някоя станица в съседство с Дивите поля и там, на границата на пустинята, да води войнишки живот, да вкуси от войната и приключенията, да взема участие в нападения, със собствените си очи да види ония степи и да преживее ония опасности, за които беше слушала толкова много от най-младите си години. Тя бе мечтала за това още като девойка и ето че тези мечти сега предстояха да се осъществят, и то с любимия човек, с най-славния в Жечпосполита преследвач, за когото казваха, че умеел дори изпод земята да изрови неприятеля.

Затова младата командирша чувстваше сякаш криле на раменете си и толкова голяма радост в гърдите, че на моменти й идеше да вика и да скача, но я въздържаше мисълта за авторитета й. Защото си обещаваше да се държи сериозно и да спечели голямата обич на войниците.

Тя доверяваше тия мисли на пан Заглоба, а той се усмихваше снизходително и казваше:

— Ти и без това ще бъдеш там най-скъпото нещо и голяма рядкост — това е сигурно! Жена в станица — какъв деликатес!

— А при нужда и пример ще им дам.

— Какъв?

— На храброст! От едно само се страхувам, че отвъд Хрептьов ще има гарнизони в Могильов и Рашков, та чак към Ягорлик, и че няма да видим татари дори за лек.

— Пък аз се боя само от това, разбира се, не за себе си, а за тебе, че ще ги виждаме прекалено често. Ти какво си мислиш, че чамбулите са задължени непременно да вървят срещу Рашков и Могильов? Могат да дойдат направо от изток, от степите или пък от молдавската страна на Днестър и да нахлуят в границите на Жечпосполита, където си поискат, дори и по-горе, оттатък Хрептьов. Освен ако стане общоизвестно, че аз съм се настанил в Хрептьов. Тогава ще го отбягват, защото ме познават от много отдавна.

— Ами Михал не познават ли? Него няма ли да отбягват?

— И него ще отбягват, освен ако дойдат с голяма сила, което може да се случи. Пък и той сам ще ги потърси.

— Ето на, в това бях сигурна! Нима Хрептьов е вече гола пустиня? Ами то е толкова близо!

— По-гола и не може да бъде. Някога, през годините на моята младост, там беше населен край. Човек пътуваше от хутор в хутор, от село в село, от градче в градче. Познавах тия места, бивал съм там! Помня, когато Ушица беше укрепен град, както се казва! Пан Конецполски, бащата, ме беше назначил там за староста. Но после започна инкурсията158 на ония хайти и всичко стана развалини. Когато минахме оттук за Еленка Скшетуска, вече беше пустиня, а по-сетне още двайсетина пъти чамбули прекосиха тия места… Сега пан Собески отново изтръгна тоя край от казаците и татарите като от гърлото на куче… Но хората тук са още малко, само разбойници се крият из долищата…

Пан Заглоба започна да се оглежда наоколо и да клати глава, като си спомняше някогашните времена.

— Боже мой — казваше той, — тогава, когато отивахме за Еленка, — ми се струваше, че старостта е на прага, а сега мисля, че съм бил млад, защото оттогава минаха близо двайсет и четири години. Михал беше още хлапе и нямаше много повече косми по лицето си, отколкото аз на моя пестник. А как си спомням тази околност, сякаш беше вчера! Само храстите и горите са пораснали по-големи, откак agricolae159 са се махнали оттук…

Зад Китайгород веднага навлязоха в големи иглолистни гори, с каквито по онова време беше покрита по-голямата част от тоя край. Тук-таме обаче, особено в околностите на Студженица, се случваха и открити поля и тогава виждаха брега на Днестър и областта, която се простираше отвъд реката чак до височините, закрили хоризонта откъм молдавската страна.

Дълбоки долове, свърталища на диви зверове и диви хора, им пресичаха пътя, понякога тесни и урвести, понякога по-отворени, с леко наклонени страни и обрасли с глухи дебри. Липковците на Мелехович се спускаха предпазливо в тях и когато краят на конвоя беше още на високия ръб, началото му сякаш слизаше под земята. Често се налагаше Баша и пан Заглоба да слизат от карабона, защото, макар Володиовски да беше прокарал горе-долу път, все пак преминаването беше опасно. На дъното на долищата имаше извори или течаха бързи потоци, които шумяха по камъните и на пролет прииждаха от водата на степните снегове.

При все че слънцето още нагряваше силно горите и степта, суров студ се спотайваше в тия каменни гърла и неочаквано повяваше към пътниците. Гора покриваше скалистите склонове и се издигаше по бреговете, мрачна и черна, сякаш искаше да заслони тия хлътнали недра от златните лъчи на слънцето. На места обаче цели части от гората бяха изпотрошени, съборени, стъблата нахвърляни едно върху друго в диво безредие, клоните разбъркани и сбити накуп, съвсем изсъхнали или пък покрити с пожълтели листа.

— Какво е станало с тая гора? — питаше Баша пан Заглоба.

— На места това могат да бъдат стари прегради от съборени дървета, правени или от някогашните жители против ордата, или от размирниците против нашите войски; на места пък така беснеят из гората молдавски вихри, а в тия вихри, както твърдят старите хора, вампири или направо дяволи си устройват забавления.

— А ти, ваша милост, видял ли си някога дяволски забавления?

— За виждане не съм видял, но съм чувал как дяволите си подвикват от удоволствие: „Уха! Уха!“ Попитай Михал — и той е чувал.

Но Баша, макар и смела, се страхуваше мъничко от злите духове, та веднага започна да се кръсти.

— Страшни са тия места! — каза тя.

И наистина в някои долища беше страшно, защото не само че беше мрачно, но и глухо. Вятър не вееше, листата и клоните на дърветата не шумоляха; чуваше се само тропотът и пръхтенето на конете, скърцането на колите и виковете, които коларите издаваха на опасните места. А понякога и татарите или драгуните започваха да пеят, обаче самата глуха гора не се обаждаше с никакъв човешки или животински глас.

Но ако долищата създаваха мрачно впечатление, горният край, дори там, където се простираха гори, се откриваше весело пред очите на кервана. Времето беше есенно, тихо. Слънцето се движеше по небесната степ, неопетнена от никакво облаче, и лееше обилни блясъци върху скалите, полята и горите. В тая светлина боровете изглеждаха червени и златни, а нишките от паяжина, закачени по клонките на дърветата, по бурените и тревата, светеха толкова силно, сякаш сами бяха изтъкани от слънчеви лъчи. Октомври наближаваше средата на дните си, затова много птици, особено по-чувствителните към студа, вече бяха започнали да се преместват от Жечпосполита към Черно море; на небето се виждаха ята от жерави, литнали със силни крясъци, и гъски, и орляци от патици.

Високо тук-таме висяха в лазура на разперени криле страшни за въздушните жители орли; тук-таме алчни за лов ястреби бавно кръжаха. Обаче особено по голите поля имаше и такива птици, които се движат по земята и се крият във високите треви. Изпод копитата на липковските коне всеки миг изхвръкваха с шум орляци ръждиви яребици; няколко пъти, макар и отдалече, Баша видя застанали на стража дропли, при чиято гледка бузите й пламваха, а очите й заблестяваха.

— Заедно с Михал ще ги гоним с хрътки! — викаше тя и пляскаше с ръце.

— Ако мъжът ти беше някакъв домошар — казваше Заглоба, — скоро щеше да му побелее брадата от такава жена, но аз знаех на кого да те дам. Друга щеше да ми бъде поне благодарна!

Баша веднага целуна двете бузи на пан Заглоба, а той се разчувства и рече:

— На старост обично сърце е толкова мило за човека, както топло място при печката.

После се замисли и добави:

— Странно нещо, че аз през целия си живот съм обичал тоя женски пол, а да кажа защо, сам не мога, защото този дявол бива и коварен, и страхлив… Но нали е слаб като дете, стига само някоя да я сполети някакво зло, веднага чак сърцето ти запищява от мизерикордия160. Ще ме прегърнеш ли още веднъж, а?

Баша беше готова да прегърне целия свят, та веднага изпълни желанието на пан Заглоба и по-нататък пътуваха в отлично настроение. Движеха се много бавно, защото воловете, които вървяха отзад, не можеха по-бързо, а беше опасно да бъдат оставени с малък брой хора всред тия гори.

Колкото повече се приближаваха до Ушица, земята ставаше все по-неравна, гората — по-глуха, а доловете — по-дълбоки. Час по час нещо се разваляше в колите или пък конете се запъваха, та се случваха значителни забавяния. Старият път, който някога водеше за Могильов, от двайсет години беше обрасъл с гора, така че едва тук-таме се виждаха следи от него, ето защо те трябваше да държат пътищата, направени от по-старите и последните военни походи, затова често пъти погрешни, а същевременно и много трудни. Не мина и без злополуки.

Конят на пан Мелехович, който се движеше начело на липковците, си преплете краката по наклона на един дол и падна в каменливото дъно не без последствия за ездача, който така силно си пукна главата, та чак загуби съзнание за известно време. Баша и Заглоба веднага яхнаха коне, а младата пани командирша заповяда да настанят татарина в карабона и да го карат внимателно. От тоя момент тя спираше кервана при всеки извор и собственоръчно превързваше главата на ранения с превръзки, мокрени в студената изворна вода. А той лежа някое време с притворени очи, но накрай ги отвори и когато наведената над него Баша взе да го разпитва как се чувства, вместо отговор той грабна ръката й и я притисна до побелелите си устни.

Едва след малко, сякаш събрал мислите си и съсредоточил внимание, той отговори по украински:

— Ах, добре ми е, както не ми е било отдавна!

В такова пътуване мина целият ден. Най-сетне слънцето почервеня и се търколи грамадно към молдавската страна; Днестър започна да свети като огнена лента, а от изток, от Дивите поля, постепенно настъпваше здрач.

Хрептьов не беше вече твърде далеко, но на конете трябваше да се даде почивка, затова се спряха за по-дълъг престой.

Тоз-онзи от драгуните запя молитви, липковците слязоха от конете, простряха по земята овчи кожи и започнаха да се молят коленичели, с лица, обърнати към изток. Гласовете им ту се издигаха, ту се снишаваха; навремени: „Аллах, аллах!“ се чуваше от всички редове, после всичко утихваше, хората ставаха и с обърнати нагоре длани досам лицата си стояха съсредоточени в молитва и само от време на време повтаряха сънливо и сякаш с въздишка: „Лохичмен, аз, лохичмен!“161 Слънчевите лъчи падаха върху тях все по-червени, от изток задуха лек вятър, а заедно с него дърветата зашумяха силно, сякаш и те искаха да почетат преди нощта тоя, който изтъркулва хиляди трепетливи звезди по тъмното небе.

Баша наблюдаваше любопитно дългата молитва на липковците, но сърцето й се свиваше при мисълта, че толкова добри хора след изпълнен с труд живот подир смъртта си ще се намерят в огъня на пъкъла, още повече, понеже всеки ден се срещат с хора, които изповядват истинската вяра, а те пак продължават по своя воля да стоят в своята заблуда.

Пан Заглоба, който разбираше по-добре тия неща, само свиваше рамене при набожните забележки на Баша и казваше:

— И без това няма да пуснат на небето тия кози синове, за да не намъкнат там със себе си разни отвратителни инсекти.

После с помощта на един слуга облече къса дреха, подплатена с агнешки кожи, тъкмо като за вечерния хлад, и заповяда да тръгнат, но едва керванът потегли и на отсрещното възвишение се появиха петима конници.

Липковците веднага им дадоха път.

— Михал! — викна Баша като видя тоя, който летеше начело.

И наистина това беше Володиовски, излязъл с няколко конника да посрещне жена си.

Двамата се спуснаха един към друг и се срещнаха с голяма радост, а после си заразказваха какво са преживели през време на раздялата.

Баша разказваше как са пътували и как пан Мелехович си е наранил главата о камъните, а малкият рицар докладваше за дейността си в Хрептьов, където според уверенията му всичко е вече готово и чака да я приеме, защото петстотин брадви били работили три седмици на строежите.

През време на тоя разговор влюбеният пан Михал непрекъснато се навеждаше от седлото и прегръщаше младата си жена, която, изглежда, не се сърдеше особено на това, тъй като яздеше до самия него и конете им почти опираха хълбоците си.

Краят на пътуването вече беше близък, но настана хубава нощ, осветявана от голям и златен месец. Той обаче побледняваше все повече с издигането си от степта към небето, а накрай светлината му бе затъмнена от сияние, което ярко пламна пред кервана.

— Какво е това? — попита Баша.

— Ще видиш — каза Володиовски, като размърда мустаци, — щом преминем оная горичка, която ни дели от Хрептьов.

— Това вече Хрептьов ли е?

— Ти би могла да го видиш като на длан, но го закриват дърветата.

Навлязоха в горичката, но преди да стигнат до средата й, от другия й край се появи рояк светлини, сякаш рояк светулки или трепетни звезди. Тия звезди започнаха да се приближават с голяма бързина и внезапно цялата горичка се затресе от гръмки възгласи:

— Vivat нашата пани! Vivat многоуважаемата командирша! Vivat, vivat!

Това бяха войници, които тичаха да посрещнат Башка. В един миг стотици от тях се смесиха с липковците. Всеки държеше на дълъг прът запалена борина, сложена в разцепения край на пръта. Някои носеха на пръти железни кандила, от които капеше по земята запалена смола като дълги огнени сълзи.

Веднага Баша беше обградена от тълпи страшни, мустакати лица, малко диви, но озарени от радост. Повечето от тях никога през живота си не бяха виждали Баша, мнозина смятаха, че ще видят вече солидна жена и радостта им стана още по-голяма при вида на това почти дете, което, възседнало бялото си конче, се навеждаше, за да благодари, на всички страни своето розово, дребничко, радостно и едновременно силно смутено от тоя неочакван прием лице.

— Благодаря ви, ваша милост панове — обади се Баша, — зная, че това не е за мене…

Но сребристият й гласец се загуби в приветствените възгласи, от които трепереше цялата гора.

Рицарите от хоронгвите на пан подолския генерал и на пан пшемиския подкоможи, казаците на Мотовидло, липковците и черемисовците се размесиха. Всеки искаше да види пани командиршата, да се приближи до нея; някои по-разпалени целуваха крайчеца на роклята й или крака й в стремето. Защото за тия полудиви бойци, свикнали на походи, на лов за хора, на кръвопролития и кланета, това беше толкова необикновено нещо, толкова ново, че като го гледаха, техните корави сърца се развълнуваха и някакви нови, непознати чувства се пробудиха в гърдите им. Те бяха излезли да я приветстват от любов към Володиовски, искаха да му създадат радост, а може би и да се докарат пред него, но ето че и те самите бяха овладени от внезапно вълнение. Това усмихнато сладко и невинно лице със светнали очи и разширени ноздрички в един миг им стана скъпо. „Това е наше детенце!“ — викаха старите казаци, истински степни вълци. „Истински херувим, пане полковник!“ „Зорница! Мило цветенце! — крещяха рицарите. — До един ще паднем за нея!“… А черемисовците цъкаха с език, долепваха длани до широките си гърди и викаха: „Аллах! Аллах!“…

Володиовски беше силно трогнат и зарадван; той се хвана за кръста, горд със своята Башка.

Възгласите продължаваха без прекъсване. Най-сетне керванът излезе от гората и веднага пред очите на новопристигналите се показаха внушителни дървени постройки, издигнати в кръг на възвишението. Това беше хрептьовската станица, видима като в бял ден, защото навсякъде около нея горяха огромни огньове, в които бяха нахвърлени цели дървета. Но и вътрешният плац беше пълен с огньове, само че по-малки, за да не направят пожар.

Войниците сега угасиха борините, но всеки смъкна от рамото си било мускет, било пушка или пищов и загърмяха в чест на Баша.

Пред оградата от колове излязоха и оркестри: рицарският, съставен от тръби, казашкият — от литаври, барабани и разни многострунни инструменти, и накрай липковският, в който според татарския обичай първо място държаха пронизителните свирки. Лаят на войнишките кучета и ревът на изплашения добитък още повече засилваха врявата.

Сега конвоят остана назад, а напред яздеше Баша, като от едната й страна беше мъжът й, а от другата — пан Заглоба.

Над портата, окичена чудесно с елови клонки, се чернееше надпис върху ципи от мехур, намазани с лой и осветени отвътре:

— Vivant! Floreant!164 — крещяха войниците, когато малкият рицар и Баша се спряха, за да прочетат надписа.

— За Бога! — каза пан Заглоба. — Та нали и аз съм гост, но ако това пожелание за размножаване се отнася и до мене, нека гарваните ме изкълват, ако зная какво да правя с него.

Пан Заглоба обаче намери отделен надпис за себе си и го прочете с голямо задоволство:

Володиовски се много развесели и покани офицерите, също и рицарите на вечеря при себе си, а за войниците заповяда да изтъркалят една-две бъчви водка. Одраха и няколко вола, които веднага бяха сложени да се пекат на огньовете. Стигна обилно за всички; дълго през нощта станицата ехтеше от възгласи и мускетни гърмежи, та страх обзе разбойническите банди, скрити в ушицките долища.