Пан Володиовски

Двайсет и осма глава

Всички занемяха, толкова силно впечатление направи името на страшния воин. Та нали той заедно с лютия Хмелницки беше разтърсвал цяла Жечпосполита; той беше пролял море от полска кръв; той бе прегазил Украйна, Волин, Подолието и Галицийските земи с конски копита, разрушил замъци и крепости, унищожил с огън селата, десетки хиляди хора взел в плен. А ето сега синът на тоя човек стоеше пред събраните в хрептьовската станица и казваше в очите на хората: „Аз имам сини риби на гърдите си, аз съм Азия, плът от плътта на Тухай бей!“ Но у тогавашните хора беше внедрено такова чувство на почит към знаменитата кръв, че въпреки ужаса, който предизвикваше в душата на всеки воин името на славния мурза, Мелехович израсна в техните очи, сякаш носеше в себе си цялото величие на своя баща.

Те го гледаха слисани, особено жените, за които всяка тайна е най-голяма примамка; а той сякаш израсна и в собствените си очи чрез това признание, та гледаше дръзко, без да свежда глава, и най-сетне каза:

— Тоя шляхтич (тук той посочи Нововейски) твърди, че аз съм негов човек, а на това аз ще му отговоря, че баща ми е газил с коня си по гърба на по-големи от него… Все пак той казва истината, като твърди, че съм бил у него, защото съм бил и под неговия камшик, гърбът ми се е обливал с кръв, което няма да забравя, ако е рекъл Бог!… Нарекох се Мелехович, за да избягна преследването от негова страна. Но сега, при все че можех да избягам в Крим, на това отечество служа с кръвта и живота си, затова не съм на никого освен на хетмана. Моят баща е роднина на хановете и в Крим ме чакаха богатства и удоволствия; но аз останах тук, макар и презиран, защото обичам това отечество, обичам и пан хетмана, обичам и тия, които никога не са проявили към мене контемпт189.

След тия думи той се поклони на Володиовски, наведе се пред Баша толкова ниско, че почти докосна коленете й с глава, и без да погледне към никого другиго, взе сабята си под мишница и излезе.

Още някое време цареше мълчание; пръв се обади пан Заглоба:

— Ха! Къде е пан Снитко! Казвах аз, че от очите на тоя Азия гледа вълк, а излезе, че е вълчи син!

— Син на лъв! — отговори Володиовски. — И кой знае дали не се е метнал на баща си!

— За Бога! Видяхте ли, ваши милости, как му святкаха зъбите, също както на стария Тухай бей, когато биваше разгневен! — каза пан Мушалски. — Само това е достатъчно, за да го позная, тъй като съм виждал често стария Тухай бей.

— Не толкова често, колкото аз! — отговори пан Заглоба.

— Сега разбирам защо той има такова обаяние между липковците и черемисовците — намеси се пан Богуш. — Нали те споменават името на Тухай бей като свято. Пази, Боже! Ако тоя човек поиска, той би могъл да ги заведе всички до един на султанска служба и да ни направи много пакости.

— Той няма да стори това — отвърна Володиовски, — защото думите, които каза, че обича нашето отечество и хетмана, са верни: иначе не би служил при нас, когато може да отиде в Крим и там да има всичко в изобилие. Не е видял много добрини от нас!

— Няма да го направи — повтори пан Богуш, — защото, ако искаше, щеше вече да го е сторил. Нищо не му пречеше да го направи.

— Напротив — добави Ненашинец, — сега аз вярвам, че той ще привлече обратно към Жечпосполита ония изменници ротмистри.

— Пане Нововейски — каза внезапно Заглоба, — ако ти, ваша милост, знаеше, че това е син на Тухай бей, може би това, може би така… а?…

— Щях да заповядам вместо триста да му ударят хиляда и триста камшика. Нека ме гръм удари, ако нямаше да сторя това! Ваши милости панове! На мене ми е много чудно, че той, щом е синче на Тухай бей, не е избягал в Крим. Освен ако е узнал това наскоро, защото, когато беше у мене, не знаеше нищо. Чудно ми е това, казвам, но, за Бога, не му вярвайте! Аз го познавам преди ваши милости и ще ви кажа само, че дяволът не е толкова лукав, бясното куче не е така избухливо, вълкът е по-малко упорит и жесток, отколкото тоя човек. Ще има да си патите от него!

— Какво говориш, ваша милост! — каза Мушалски. — Ние сме видели как той се биеше при Калник, Гуман, Брацлав и в сто други битки.

— Той няма да прости на никого! Ще си отмъсти!

— А днес така бръснеше разбойниците на Азба! Какво приказваш, ваша милост?!

В това време Баша гореше цялата, толкова я беше развълнувала историята на Мелехович; но на нея й се щеше й краят да бъде достоен за началото, та като разтърсваше Ева Нововейска, започна да й шепне на ухо:

— Евичка, а ти обичаше ли го? Признай си, не отричай! Обичала си го, нали? И ще го обичаш, а? Сигурна съм! Бъди искрена с мене. На кого ще се довериш, ако не на мене, на една жена? Виждаш ли? Почти царска кръв тече в него! Пан хетманът не един, ами десет индигенати ще му издейства. Пан Нововейски няма да се противопостави! Съвсем сигурно е, че и Азия те обича още! Аз зная това, зная! Ти не се страхувай! Той има доверие в мене. Ей сега ще го подложа на разпит. Без да го пекат, ще каже. Ти страшно ли го обичаше? А обичаш ли го още?

Ева беше сякаш замаяна. Когато Азия за пръв път показа влечението си към нея, тя беше още почти дете, после не го беше виждала много години и бе престанала да мисли за него. Останал бе само споменът за сприхавото момче, което беше наполовина другар на брат й и наполовина слуга. Но сега, когато след дълга раздяла го видя отново, пред нея се изправи юнак, прекрасен и страшен като сокол, офицер и прочут преследвач, а освен това син наистина на чужд, но все пак княжески род. Така че и на нея младият Азия й се видя съвсем другояче и видът му я замая, а заедно с това я ослепи и упои. Спомените се събудиха от сън. Сърцето й не можеше да обикне юнака в един миг, но в един миг тя го почувства готово за любов.

Като не можа да изтръгне нищо от нея, Баша я отведе заедно със Зоша Боска в друга стая и наново започна да настоява:

— Евичка! Кажи бързо, бързо! Обичаш ли го?

От лицето на панна Ева бликаше огън. Тя беше чернокоса и черноока девойка, с гореща кръв, а тая кръв удряше като вълна по бузите й при всяко споменаване за любов.

— Евичка — повтори Баша за десети път, — обичаш ли го?

— Не зная — отговори панна Нововейска след кратко колебание.

— Но не отричаш, нали? Охо! Аз вече зная! Само не се дърпай! Аз първа казах на Михал, че го обичам — и нищо, и сме добре! Някога трябва страшно да сте се обичали! Ха! Сега разбирам! Той поради копнеж по тебе е винаги така мрачен като вълк. За малко не изсъхна, горкият войник! Разказвай какво е било между вас!

— В килера за вехтории ми каза, че ме обича — прошепна панна Нововейска.

— В килера!… Ех, че място!… А после какво?

— После ме хвана и започна да ме целува — продължи девойката още по-тихо.

— Да не му се надяваш на тоя Мелехович! А ти какво?

— Аз се страхувах да викам.

— Страхувала се да вика! Зошка, чуваш ли?… И кога се откри вашата любов?

— Тате дойде и веднага го удари с брадвичката си, после наби мене и заповяда него така да го бият, да го бият, че сетне лежа две седмици!

Тук панна Нововейска се разплака отчасти от жал, а отчасти от срам. Като видя това чувствителната Зошка Боска, сините й очички веднага се насълзиха, а Баша започна да утешава Ева:

— Всичко ще се свърши хубаво, това е моя грижа! И Михал ще впрегна в тая работа, и пан Заглоба също. Аз ще ги увещая, не бой се! А нищо не може да устои пред ума на пан Заглоба. Ти не го познаваш него! Не плачи, Евичка, че е време за вечеря…

Мелехович не беше на вечерята. Той седеше в стаята си и си грееше на огъня водка с медовина, която след това преливаше в по-малка чаша, отпиваше и хрупаше сухар.

Пан Богуш дойде при него късно през нощта, за да поговорят за новините.

Татаринът веднага го настани на едно трикрако столче, покрито с овча кожа, сложи пред него пълно канче от горещото питие и попита:

— А пан Нововейски все още ли иска да ме направи свой крепостен роб?

— Дума да не става вече за това — отвърна пан новогродският подстоли. — По-скоро пан Ненашинец би могъл да предяви претенции за тебе, но и той няма никаква полза от това, защото сестра му вече или е умряла там, или изобщо не желае да променя съдбата си. Пан Нововейски не е знаел кой си, когато те е наказвал за интимността ти с дъщеря му. Сега и той ходи като замаян, защото, макар твоят баща да е нанесъл много злини на нашето отечество, все пак той беше знаменит воин, а кръвта си е кръв. За Бога! Тук никой няма да си мръдне пръста срещу тебе, докато служиш вярно на това отечество, особено като имаш навсякъде приятели.

— Защо да не му служа вярно? — отвърна Азия. — Моят баща ви е бил, но той е бил друговерец, а аз изповядвам Христос.

— Именно! Именно! Ти вече не можеш да се върнеш в Крим, освен ако се откажеш от вярата си, но тогава ще загубиш и възможността за спасение, а това не би могло да бъде обезщетено с никакво земно благо или достойнство. Право казано, ти дължиш благодарност и на пан Ненашинец, и на пан Нововейски, защото първият от тях те е измъкнал измежду поганците, а вторият те е възпитал в истинската вяра.

На това Азия отговори:

— Аз зная, че им дължа благодарност и ще гледам да им се отплатя. Ти, ваша милост, забеляза правилно, че тук намерих много благодетели!

— Ти говориш така, като че ли ти е горчиво в устата, а пресметни сам колко души са приятелски настроени към тебе.

— Негова милост пан хетманът и ваша милост на първо място: това ще повтарям до смъртта си. Кой друг още, това не зная…

— Ами тукашният командир? Мислиш ли ти, че той би те предал в ръцете на когото и да било, дори да не беше син на Тухай бей? Ами тя, пани Володиовска! Нали чух какво казваше тя за тебе на вечерята… О, още преди това, когато Нововейски те позна, пани Володиовска веднага взе твоята страна! Пан Володиовски би направил всичко за нея, защото той не вижда света извън нея, а сестра не може да обича повече брата си, отколкото тя тебе. През цялата вечеря името ти не слизаше от устата й…

Младият татарин наведе внезапно глава и започна да духа в съдинката с горещото питие; а когато при духането изду възсинкавите си устни, лицето му стана толкова татарско, че пан Богуш чак му каза:

— За Бога! Колко приличаш ти в тоя момент на стария Тухай бей! Това е просто невероятно. Аз го познавах отлично, виждал съм го и в ханския двор, и на бойното поле; ходил съм в неговия стан най-малко двайсет пъти.

— Да благослови Бог справедливите, а чума нека изтръшка тия, които вършат неправди! — отговори Азия. — За здравето на хетмана!

Пан Богуш пи и каза:

— Наздраве и за много години! Наистина шепа сме ние, които стоим при него, но сме истински воини. Бог ще помогне да не отстъпим пред тия коматановци, които знаят само да приказват по сеймиките и да обвиняват пан хетмана в предателство към краля. Негодници! Ние денем и нощем стоим обърнати срещу неприятеля, а те се тъпчат с гозби до пръсване и с лъжиците барабанят по саханите! Ето цялата им работа! Пан хетманът праща пратеник след пратеник, моли за помощ за Каменец, като Касандра190 предсказва падането на Троя и на Приамовия народ, а те не мислят за нищо, само непрекъснато търсят кой се е провинил пред краля.

— За какво говориш, ваша милост?

— Ех, нищо! Направих comparationem191 между нашия Каменец и Троя, но ти надали си чувал за Троя. Нека само малко да се поуспокои положението и пан хетманът ще ти издейства индигенат, главата си залагам! Такива времена идат, че няма да ти липсва случай, ако искрено искаш, да се покриеш със слава.

— Или аз ще се покрия със слава, или земята ще покрие мене. Кълна се в Бога, че ще чуеш за мене, ваша милост!

— А ония какво! Кричински какво? Ще се върнат ли или няма да се върнат? Какво правят сега?

— Седят по татарските станове; един в Уджийската степ, други по-далече. Мъчно могат да се съобщават помежду си, защото разстоянията са големи. Имат заповед напролет всички да тръгнат за Адрианопол192 и да вземат колкото могат повече хранителни припаси със себе си.

— За Бога, това е важно! Защото ако в Адрианопол стане голяма среща на войски, войната с нас е сигурна. Ще трябва веднага да уведомим хетмана за това. Той също мисли, че ще има война, но това вече е несъмнен белег.

— Халим ми казваше, че ония си говорили помежду си, че и самият султан щял да отиде в Адрианопол.

— Господ да ни е на помощ! А войската ни тук е само една шега. Цялата ни надежда е в каменецката крепост. Поставя ли Кричински някакви нови условия?

— Те по-скоро се оплакват, а не поставят нови условия: всеобща амнистия, възвръщането на шляхтишките права и привилегии, които са имали в миналото, запазване чина на ротмистрите — ето какво искат. Но понеже султанът вече им призна повече неща, те се колебаят.

— Какво говориш! Как може султанът да им признае повече, отколкото Жечпосполита? В Турция съществува absolutum dominium и всички права зависят само от султанското хрумване. Дори ако днешният султан изпълни всичките си обещания, наследникът му ще ги наруши или стъпче, когато му скимне. А у нас привилегията е свято нещо и който стане шляхтич, на него сам кралят не може да му отнеме нищо.

— Те казват, че били шляхтичи, но ги третирали наравно с драгуните, а старостите много пъти им заповядвали да извършват разни повинности, от които била освободена не само шляхтата, но и путните бояри193.

— Щом хетманът им обещава…

— Никой от тях не се съмнява във великодушието на хетмана и всички скрито го обичат, но си мислят така: шляхтишката тълпа крещи на самия хетман, че бил предател; в кралския двор го мразят; конфедерацията го заплашва със съд — как тогава той ще успее да издейства нещо?

Пан Богуш започна да търка косата си.

— Тогава какво?

— Те самите не знаят какво да правят.

— И ще останат при султана ли?

— Не.

— О! Та кой може да им заповяда да се върнат в Жечпосполита?

— Аз!

— Как така?

— Аз съм син на Тухай бей!

— Драги Азия! — каза пан Богуш след малко. — Не отричам, че те може да са влюбени в твоята кръв и в славата на Тухай бей, при все че са наши татари, а Тухай бей беше наш враг. Такива неща ги разбирам, защото и у нас има шляхта, която с известна гордост разказва, че Хмелницки бил шляхтич и произхождал не от казашкия, а от полския народ, от мазурите… Е! И все пак той беше такъв негодник, че в пъкъла няма да намериш по-лош, но тъй като беше знаменит воин, други охотно се гордеят с него. Такава е човешката природа! Но че твоята Тухайбеойова кръв ти дава право да заповядаш на всички татари — не виждам сериозни основания за това.

Азия мълча някое време, после подпря ръце върху бедрата си и каза:

— Тогава аз ще ви обясня, пане подстоли, защо Кричински ме слуша и другите ме слушат. Защото освен това, че те са прости татари, а аз княз, у мене има още замисъл и сила… Да! Това нито вие знаете, нито сам пан хетманът го знае…

— Какъв замисъл, каква сила?

— Я того сказати не умію — отговори Азия по украински. — Но защо аз съм готов за такива неща, на каквито друг не би се осмелил? Защо аз съм помислил това, което друг не би помислил?

— Какво приказваш? Какво си помислил?

— Аз съм помислил, че ако пан хетманът ми дадеше свобода и право, бих върнал не само тая ротмистри, но половината орда бих поставил в услуга на хетмана. Малко ли пуста земя има в Украйна и Дивите поля? Нека хетманът само да обяви, че който татарин дойде в Жечпосполита, ще стане шляхтич, няма да бъде потискан във вярата си, ще служи в свои собствени хоронгви и всички ще имат свой хетман, както казаците го имат — тогава моя ще е грижата веднага цяла Украйна да загъмжи от татари. Ще дойдат липковци и черемисовци, ще дойдат от Добруджа и Белгород, ще дойдат от Крим — и стадата си ще докарат, и жените си с децата на арби194 ще превозят. Ваша милост, не клати глава: ще дойдат, както някога са дошли и цели векове са служили вярно на Жечпосполита! В Крим и навсякъде ханът и мурзите ги потискат, а тук ще станат шляхтичи, саби ще имат и под водачеството на собствен хетман ще отиват на бой. Кълна се, ваша милост, че ще дойдат, защото там често пъти умират от глад. А когато по улусите195 се разгласи, че ги викам аз от името на пан хетмана, че ги вика синът на Тухай бей, хиляди ще дойдат тук.

Пан Богуш се хвана за главата:

— В името на Христа, Азия! Откъде ти идат такива мисли! Какво би било това?!

— В Украйна ще има татарски народ, както има казашки! На казаците признахте привилегии и хетман, защо да не признаете същото и на нас? Ти, ваша милост, питаш какво би било? Не би имало втори Хмелницки, защото веднага бихме стъпили на шията на казаците, не би имало селски бунтове, кланета, опустошения, не би имало Дорошенко, защото само ако се надигне, аз пръв бих го докарал вързан пред краката на хетмана. А ако турската мощ поиска да тръгне срещу нас, ще бием султана; поиска ли ханът да пуска шайки да нахлуват, ще бием хана. Не вършеха ли същото липковци и черемисовци в миналото, макар да бяха мохамедани? Защо ще постъпваме другояче ние, татарите от Жечпосполита! Ние, шляхтата!… Сега брой, ваша милост: Украйна спокойна, казачеството държано в покорство, прикритие пред турчина, няколко десетки хиляди войници повече… — ето какво съм помислил, ето какво ми дойде в главата, ето защо ме слушат Кричински, Адурович, Моравски, Творовски, ето защо щом викна, половината Крим ще нахлуе в степта!

Пан Богуш беше толкова слисан и изумен от думите на Азия, сякаш стените на стаята, в която седяха, внезапно се разтвориха и нова, непозната страна се показа пред очите му.

Той дълго време не можеше да изрече нито дума и само гледаше младия татарин, който почна да се разхожда с големи крачки по стаята, докато най-сетне каза:

— Без мене такова нещо не би могло да стане, защото аз съм син на Тухай бей, а от Днепър до Дунав няма друго по-славно име между татарите.

А след малко добави:

— Какво ме интересуват Кричински, Творовски и другите! Не е въпрос за самите тях, не става въпрос за няколкото десетки липковци и черемисовци, а за цяла Жечпосполита. Разправят, че с настъпването на пролетта ще започне голяма война със султанските сили, но позволете ми само и аз такъв огън ще разпаля между татарите, че самият султан ще си опари ръцете.

— За Бога! Кой си ти, Азия? — възкликна пан Богуш.

А той вдигна глава:

— Бъдещият татарски хетман!

В тоя момент блясъкът на огъня падаше върху Азия и осветяваше неговото жестоко и едновременно прекрасно лице, а на пан Богуш се струваше, че пред него стои някакъв друг човек — такова величие и гордост бликаше от фигурата на младия татарин. Пан Богуш почувства също, че Азия има право. Ако бъдеше обявено подобно възвание на хетмана, непременно всички липковци и черемисовци биха се върнали, а и твърде много диви татари биха го последвали. Старият шляхтич познаваше отлично Крим, където беше два пъти в плен, а после, откупен от хетмана, бе ходил като пратеник; той познаваше добре бахчисарайския двор, познаваше ордите, които се намираха от Дон до Добруджа; знаеше, че зиме множество улуси примират от глад; знаеше, че на мурзите са омръзнали деспотизмът и грабителството на ханските бирници, че в самия Крим често се стига до бунтове — затова веднага разбра, че плодородната земя и привилегиите биха привлекли всички тия, на които беше зле, тясно и опасно по старите им места.

Те биха били привлечени още по-успешно, ако почне да ги призовава синът на Тухай бей. Едничък той можеше да стори това, никой друг. Със славата на баща си той можеше да разбунтува улусите, да опълчи едната половина на Крим срещу другата, да привлече дивите белгородски орди и да разтърси цялата мощ на хана, дори и на султана!

Ако хетманът поиска да се възползва от случая, той би могъл да смята сина на Тухай бей за човек, пратен от самото провидение.

Ето защо пан Богуш започна да гледа Азия с други очи и все повече се удивляваше, че такива мисли са могли да се излюпят в неговата глава. И чак пот ороси челото на рицаря, толкова огромни му се сториха тия мисли. Въпреки това още много съмнения останаха в душата му, затова той се обади след малко:

— А знаеш ли ти, че за такова нещо ще се наложи да воюваме с турчина?

— Война и без това ще има! Защо биха заповядали на ордите да вървят към Адрианопол? Може би тогава няма да има война, когато в султанската държава се явят раздори; а ако тръгнат на бой, половината орда ще бъде на наша страна.

„За всяко нещо има аргумент, дяволът му с дявол!“ — помисли пан Богуш.

— Умът ми се взема! — каза той след малко. — Виждаш ли, Азия, във всеки случай това не е лесно нещо. Какво би казал кралят, какво би казал канцлерът, ами съсловията, ами цялата шляхта, която в мнозинството си сега не е благосклонна към пан хетмана?

— На мене ми трябва само писмено позволение от хетмана; а щом веднъж седнем тук, нека ни гонят после! Кой ще ни изсели и с какво? Вие бихте искали да очистите запорожците от Сечта, но нямате как.

— Пан хетманът ще се уплаши от отговорност.

— Зад пан хетмана ще се изправят петдесет хиляди саби от ордата, освен войската, с която разполага.

— Ами казаците? Забравяш ли казаците? Те веднага ще почнат да се бунтуват.

— Затова именно ние сме необходими тук, ще бъдем надвиснал меч над казашката шия. С какво се крепи Дорошенко? С татари! Нека само да взема татарите в ръцете си, тогава Дорошенко ще трябва да се кланя доземи пред хетмана.

Тук Азия протегна ръка и разпери пръсти като орлови нокти, а след това се хвана за дръжката на сабята си.

— Ние ще дадем на казаците да разберат какво значи право! Те ще станат селяни, а ние ще държим Украйна. Слушай, пане Богуш, вие мислехте, че аз съм малък човек, но аз не съм толкова малък, както се е сторило на Нововейски, на тукашния командир, на офицерите и на вас, пане Богуш! Аз съм мислил ден и нощ върху това, докато отслабнах, докато бузите ми хлътнаха — гледай, ваша милост — и почерняха. Но което намислих, добре съм го намислил и затова ви казах, че у мене има замисъл и сила. Ти сам виждаш, ваша милост, че това са големи неща: върви при пан хетмана, но бързо! Изложи му работата, нека ме упълномощи писмено и аз няма да давам пет пари за съсловията. Хетманът има голяма душа, хетманът ще знае, че това е сила и замисъл! Кажи на хетмана, че съм син на Тухай бей и че едничък аз мога да сторя това; изложи му работата, нека той се съгласи; само — за Бога! — нека бъде навреме, докато в степта има сняг, преди пролетта, защото напролет ще има война! Замини веднага и се връщай веднага, за да зная бързо какво трябва да правя.

Пан Богуш дори не забеляза, че Азия говореше със заповеднически тон, сякаш вече беше хетман и дава нареждания на свой офицер.

— Утре ще си почина, — каза той, — а вдругиден ще тръгна. Дай, Боже, да намеря хетмана в Яворов! Той решава бързо и ти ще имаш веднага отговор.

— Как мислиш, ваша милост, дали пан хетманът ще се съгласи?

— Може би ще ти заповяда да отидеш при него, затова не заминавай сега за Рашков, оттук по-скоро ще пристигнеш в Яворов. Не зная дали ще се съгласи, но ще вземе под сериозно внимание тия неща, защото ти привеждаш много силни основания. Кълна се в Бога, че не съм очаквал това от тебе, но сега виждам, че си необикновен човек и че Господ-Бог те е предназначил за велики дела. Ех, Азия, Азия! Поручик в литовската хоронгва, нищо повече, а такива неща седят в главата му, от които страх обзема човека. Сега вече няма да се чудя, ако видя дори перо от чапла на калпака ти, а над тебе бунчук196… Вярвам и това, което разправяш: че тия мисли са те ядели нощем… Още вдругиден ще замина, само да си отпочина малко, а сега вече ще си вървя, че е късно и в главата ми шуми като в мелница. Остани с Бога, Азия… Слепите очи ме болят, сякаш съм се напил… Остани с Бога, Азия, сине на Тухай бей!

Пан Богуш стисна измършавялата ръка на татарина и тръгна към вратата, но на прага се спря и рече:

— Как беше?… Нови войски за Жечпосполита… готов меч над казашката шия… Дорошенко покорен… раздори в Крим… турската мощ отслабнала… край на нахлуванията в Рус… за Бога!

След тия думи пан Богуш излезе, а Азия погледа още малко подир него и прошепна:

— А за мене бунчук, жезъл, и… доброволно или не — тя! Иначе горко ви!

После допи водката от чашата и се хвърли на покрития с кожи диван в ъгъла на стаята. Огънят в огнището бе загаснал, но през прозореца нахлуха светлите лъчи на месеца, който вече беше се издигнал високо върху студеното зимно небе.

Азия лежа някое време спокойно, но явно не можеше да заспи. Най-сетне стана, приближи се до прозореца и се вгледа в месеца, който плаваше като самотен кораб по безкрайните небесни самоти.

Младият татарин се взира дълго в него, накрай сви пестници до самите си гърди, повдигна нагоре двата си палеца, а от устата му, които само преди един час изповядваха Христа, излезе полупесен, полупровлечен говор с тъжна мелодия:

— Ляха ил Аллах, ляха ил Аллах — Мохамед росуллях!…197