Пан Володиовски

Двайсет и първа глава

Той я обичаше страшно и тя него, и им беше добре заедно, само че нямаха деца, макар да живееха вече четвърта година като съпрузи. Но пък бяха чудесни стопани. Със своите и Башините пари Володиовски купи няколко села близо до Каменец, за които плати евтино, защото по-плашливите хора вече се страхуваха от турско нашествие и с готовност разпродаваха имотите си по ония места. В тия имоти пан Михал въвеждаше войнишки ред и дисциплина, стягаше здраво неспокойното население, възстановяваше изгорените къщи, хвърляше средства за изграждане на защитни застави, в които настаняваше войници като временен гарнизон, с една дума: както по-рано защитаваше храбро страната, така сега се залови енергично да стопанисва, без обаче да изпуска сабята от ръка.

Славата на името му беше най-добрата защита на неговите имоти. С някои мурзи146 лееше вода върху сабя и се побратимяваше. Други биеше. Размирните казашки групи, непокорните татарски шайки, разбойниците от степите и бандитите от бесарабските хутори147 трепереха, като се споменеше „Малкия Сокол“ — затова стадата му от овце и коне, биволите и камилите му се движеха безопасно през степта. Дори съседите му не биваха закачани. Богатството растеше с помощта на енергичната му съпруга. Почит и човешка любов го обкръжи. Родината му даде чин, хетманът го обичаше, хотимският паша цъкаше с уста, като станеше дума за него, в Бахчисарай в далечния Крим повтаряха с уважение името му.

Стопанска дейност, война и любов — това бяха трите нишки на неговия живот.

Знойното лято на 1671 година свари семейство Володиовски в наследственото село на Баша Сокол. То беше бисер между техните имоти. Там те гощаваха шумно и по царски пан Заглоба, който, без да обръща внимание на трудностите при пътуването, нито на дълбоката си старост, ги беше посетил, за да изпълни тържественото обещание, което бе дал при венчавката на семейство Володиовски.

Но шумните веселия й радостта на домакините, предизвикана от идването на скъпия гост, скоро бяха прекъснати от заповедта на хетмана, който възлагаше на Володиовски да поеме командването в Хрептьов, там да бди по молдавската граница, да се ослушва в гласовете откъм пустинята, да пази, да отблъсква непокорните чамбули и да очисти околността от разбойници.

Малкият рицар беше войник, готов винаги да служи на Жечпосполита, затова веднага заповяда на прислугата да прибере стадата от пасищата, да натовари камилите и самата тя да се приготви за военни действия.

Сърцето му обаче се късаше при мисълта, че ще трябва да се раздели с жена си, защото я обичаше толкова много с любов и на мъж, и на баща, че почти не можеше да диша без нея, а не искаше да я вземе със себе си в дивите и глухи ушицки дебри и да я излага на най-различни опасности.

Но тя упорстваше да тръгне с него.

— Помисли — казваше Баша — дали ще съм в по-голяма безопасност, ако остана тук, или ако бъда там, под защитата на войската и живея при тебе. Аз не искам друг покрив освен твоя шатър — нали затова се ожених за тебе, за да бъда с тебе и да деля и неудобствата, и трудностите, и опасностите. Тук ще ме мъчи тревогата, а там, при такъв воин, ще се чувствам в по-голяма безопасност, отколкото кралицата във Варшава; и ако дотрябва да тръгна с тебе за бойното поле, ще тръгна. Тук сън няма да ме хване без тебе, залък в устата си няма да сложа, а накрай не ще издържа и пак ще тръгна за Хрептъов, пък ако наредиш да не ме пуснат, ще нощувам пред портите и ще плача, и ще те моля, докато се смилиш…

Като видя колко силна е нейната обич, Володиовски грабна жена си в прегръдките си и започна да покрива жадно с целувки розовото й лице, а тя му връщаше на целувката с целувка.

— Аз нямаше да възразявам — каза той най-после, — ако се отнасяше до обикновена охрана и внезапни нападения срещу татарите. Хора наистина ще имаме достатъчно, защото с мене ще дойде хоронгвата на подолския генерал148 и на пан подкоможи, а освен това и Мотовидло с пехотинците и драгуните на Линкхауз. Ще имам около шестстотин войници, а с обозната прислуга — до хиляда. Страхувам се само от това, в което сеймовите бъбрици във Варшава не искат да повярват, а ние, пограничната стража, всеки час го очакваме: голяма война с цялата турска сила. Това потвърди и пан Мишлишевски, и хотимският паша повтаря всеки ден, и хетманът го вярва, че султанът няма да остави Дорошенко без помощ, а ще обяви война на Жечпосполита, и какво ще правя тогава аз с тебе, мое скъпо цветенце, моя награда, дадена ми от Божията ръка?

— Каквото стане с тебе, това ще стане и с мене. Не искам друга съдба, а такава, каквато бъде твоята…

Тук пан Заглоба прекъсна мълчанието си, обърна се към Баша и каза:

— Ако ви хванат турците, тогава независимо дали искаш или не искаш, твоята съдба ще бъде различна от съдбата на Михал. Ха! След казаците, шведите, септентрионите и бранденбургската кучкарница — турчинът! Казвах аз на отец Олшовски: „Не докарвайте Дорошенко до отчаяние, защото тогава той ще се съюзи с турчина по принуда.“ И какво? Не ме послушаха. Ганенко изпратиха срещу Дорош, а сега Дорош, ще не ще, трябва да влезе в гърлото на турчина, а на това отгоре ще го докара и на нашите глави. Помниш ли, Михале, че пред тебе предупреждавах отец Олшовски?

— Трябва да си го предупреждавал друг път, ваша милост, защото не мога да си спомня това да е станало пред мене — отговори малкият рицар. — Но което казваш за Дорошенко, е пълна истина, нали и пан хетманът е на същото мнение и дори, казват, имало писма от Дорош в тоя смисъл. Най-сетне онова е отделна работа — важното е, че сега вече е късно за преговори. Но ти, ваша милост, имаш толкова бистър ум, че с готовност бих чул твоето мнение, да взема ли Башка в Хрептьов или е по-добре да я оставя тук? Трябва само да добавя, че там е страхотна пустиня. Селцето винаги е било лошо, а от двайсет години вече толкова казашки банди и чамбули са минали през него, та не зная дали две греди ще намеря заковани една до друга. Там има много долища, обрасли с гъсти гори, скривалища, дълбоки пещери и разни забутани места, в които се крият стотици разбойници, да не говорим за ония, които идват от Влашко.

— При такава сила разбойниците са празна работа — отговори Заглоба, — чамбулите също не са нищо, тъй като ако се приближат с голяма сила, ще се чуе за тях, а ако бъдат по-малки, ще ги смаеш.

— Е какво?! — възкликна Баша. — Не е ли празна работа?! Разбойниците са дреболия! Чамбулите дреболия! С такава сила Михал може да ме защити срещу цялата кримска мощ!

— Не ми пречи в делиберацията149 — отговори пан Заглоба, — защото ще реша против тебе.

Баша бързо сложи двете си ръце на устата, а главицата си сгуши между раменете, като се преструваше, че страшно се бои от пан Заглоба, а той, макар да виждаше, че женчето се шегува, все пак това го поласка, та сложи сбръчканата си ръка върху светлата главица на Баша и каза:

— Хайде, не се страхувай, ще те зарадвам!

Баша веднага му целуна ръка, защото наистина много зависеше от неговите съвети, които бяха толкова безпогрешни, че никой не се беше излъгал от тях; а той скръсти двете си ръце зад гърба и като се вглеждаше втренчено със здравото си око ту в пан Михал, ту в Баша, внезапно рече:

— А потомство няма и няма, а?

Тук той издаде напред долната си устна.

— Воля Божия, нищо повече! — отговори Володиовски и повдигна към небето очи.

— Воля Божия, нищо повече! — отговори Баша и сведе очи.

— А бихте ли искали да имате? — запита Заглоба. На това малкият рицар отвърна:

— Ще ти кажа искрено, ваша милост: не зная какво бих дал за чедо, но понякога мисля, че това са празни въздишки. Ето на, Господ Иисус ми прави щастие, като ми даде това котенце или както ти, ваша милост, го наричаш: хайдуче, а на всичко отгоре ме благослови и със слава и богатство, та не смея да го моля за нищо повече. Защото, виждаш ли ваша милост, често пъти съм си мислил, че ако бъдат изпълнявани всички човешки желания, тогава нямаше да има никаква разлика между тая земна Жечпосполита и небесната, която едничка може да даде пълно щастие. И тогава аз се утешавам, че ако не дочакам тук едно или две момчета, там няма да бъда лишен от тях и постарому ще служат под небесното хетманство на свети Архангел Михаил, и ще се покрият със слава в походите си срещу гадовете от пъкъла, и ще стигнат до високи чинове.

Тук набожният християнски рицар се разчувства от собствените си думи и от тази мисъл и отново издигна очи към небето, но пан Заглоба слушаше равнодушно и не престана да мига строго, а най-сетне възрази:

— Ти гледай да не богохулстваш, защото това твое самохвалство, че толкова добре отгатваш намеренията на провидението, може би е грях, за който ще трябва да се печеш някое време на ръжен. Господ-Бог има по-широки ръкави и от краковския епископ, но не обича да му надничат там, за да видят какво е приготвил за хората, и прави, каквото си ще — а ти си гледай твоята работа; затова, ако искате да имате потомство, трябва да се държите заедно, а не да се разделяте.

Като чу това, Баша скочи от радост насред стаята и заподскача подобно на дете, почна да пляска с ръце и да повтаря:

— Е какво?! Нека се държим заедно! Аз веднага отгатнах, че негова милост ще застане на моя страна! Веднага отгатнах! Да тръгваме за Хрептьов, Михале! Поне веднъж ще ме вземеш със себе си срещу татарите! Само веднъж! Скъпи мой! Златен мой!

— Гледай я, ваша милост! Вече и походи й се дощяват! — възкликна малкият рицар.

— Защото при тебе не бих се уплашила дори от цяла орда!…

— Silentium!150 — каза Заглоба, като плъзгаше влюбени очи или по-скоро влюбено око подир Баша, която обичаше безкрайно. — Вярвам, че Хрептьов, който в края на краищата не е чак толкова далече, няма да бъде последната станица в Дивите поля.

— Не! Военни части ще има и по-нататък, в Могильов, Ямпол, а последната ще бъде в Рашков — отговори малкият рицар.

— В Рашков ли? Та ние знаем Рашков. Нали оттам измъкнахме Елена Скшетуска, от оня валадинецки дол, помниш ли, Михале? Помниш ли как пречуках онова чудовище Черемис, или дявола, който я пазеше. Но щом последният praesidium151 ще бъде чак в Рашков, тогава, ако тръгне Крим или цялата турска мощ, те там ще узнаят бързо и навреме ще съобщят в Хрептьов, затова няма голяма опасност, тъй като Хрептьов не ще може да бъде нападнат внезапно. Право да си кажа, не зная защо Башка да не може да живее там с тебе? Аз говоря това искрено, а ти знаеш, че бих предпочел сам да подложа старата си глава, отколкото нея да изложа на някаква опасност. Вземай я! И за двамата ще бъде добре. Само Башка ще трябва да обещае, че в случай на голяма война без съпротива ще се съгласи да бъде откарана дори чак във Варшава, защото тогава ще започнат страхотни походи, жестоки битки, обсади на станове, може и глад, както при Збараж, а при такива трудности мъж трудно може да запази главата си, та какво остава за една жена.

— Аз с радост бих загинала при Михал — отвърна Баша, — но все пак имам ум и зная, че което не може, не може. Най-сетне решава Михал, а не аз. Нали той и тази година ходи на поход под командването на пан Собески, а настоявах ли да тръгна с него? Не. Добре! Стига сега да не ми се забрани да отида в Хрептьов с Михал, в случай на голяма война можете, ваши милости, да ме изпратите, където си щете.

— Негова милост пан Заглоба ще те откара чак в Подлесието при Скшетуски — каза малкият рицар, — дотам турчинът няма да стигне!

— Пан Заглоба! Пан Заглоба! — отвърна старият шляхтич, като го имитираше. — Аз да не съм войски152? Не поверявайте така жените си на пан Заглоба, защото бил стар, че може да излезе нещо съвсем друго. Освен това ти да не мислиш, че в случай на война с турчина ще се крия зад печката в Подлесието и ще следя хляба да не изгори? Още не съм тръгнал с патерици и мога да бъда полезен за друго. Със стол вече възсядам коня — assentior153! Но яхна ли го веднъж, ще връхлетя срещу неприятеля така добре, както всеки младеж! Слава Богу, още не мириша на пръст. Да преследвам татари, вече няма да тръгна, в Дивите поля няма да ги гоня, защото не съм гонче, но при генерална атака се дръж при мене, ако можеш, и ще има да се нагледаш на чудесии.

— Ти би ли искал, ваша милост, тепърва да воюваш?

— Нима мислиш, че не ще пожелая със славна смърт да приключа славния си живот след толкова години служба? Та какво по-достойно може да ми се случи? Ти познаваше ли пан Джевьонткевич? Той наистина не изглеждаше на повече от сто и четирийсет години, но беше на сто и четирийсет и две и още служеше.

— Нямаше толкова.

— Имаше! Да не мръдна от тази пейка, ако нямаше! На голяма война тръгвам и толкова! А сега заминавам с вас за Хрептьов, защото съм влюбен в Баша!

Башка скочи светнала и почна да прегръща пан Заглоба, а той повдигаше все по-нагоре глава и повтаряше:

— По-силно! По-силно!

Но Володиовски продължи още някое време да обсъжда работата и най-сетне каза:

— Невъзможно е да тръгваме веднага всички, защото там е гола пустиня и никакъв покрив няма да намерим за главата си. Аз ще тръгна напред, ще избера място за плац, ще построя хубаво укрепление и къщи за войниците, също и конюшни за конете на рицарите, защото те са от благородна порода и биха могли да се простудят от променливото време; ще изкопая също така кладенци, път ще прокарам, долищата ще поразчистя от разбойниците и едва тогава ще ви изпратя приличен ескорт, за да дойдете. Поне три седмици ще трябва да почакате тук.

Баша искаше да протестира, но пан Заглоба прецени, че Володиовски е прав, и рече:

— Което е умно, умно е! Башка, ние ще останем тук заедно вкъщи и няма да ни бъде зле. Ще трябва също да приготвим и някакви припаси, защото надали знаете, че никъде не се пази така добре медовина и вино, както в пещерите…