Пан Володиовски

Петдесет и пета глава

Веднага след утринния намаз оръдейни гърмежи разтърсиха замъците и града. Турците бяха изкопали покрай замъка ров, дълъг около петстотин лакти, а на едно място вече достигаха до самата стена. От този ров те поддържаха непрестанен огън с пушки еничарки. Обсадените правеха прикрития от кожени торби, пълни с вълна, но от окопите непрекъснато пращаха гюллета и гранати, затова около оръдията падаха извънредно много трупове. При едно от оръдията една граната уби шестима души от пехотата на Володиовски, а при другите постоянно гинеха топчии. До вечерта командирите разбраха, че по-дълго е невъзможно да се удържи, особено понеже и мините вече можеха да избухнат всеки момент. Затова през нощта ротмистрите събраха своите роти и въпреки постоянната стрелба до сутринта пренесоха в стария замък всички оръдия, барут и хранителни припаси. Тоя замък беше изграден върху скала, та можеше да издържи по-дълго, защото преди всичко беше по-трудно да го подкопаят. Запитан на съвета, пан Володиовски каза, че стига никой да не започва преговори, той е готов да се брани и цяла година. Неговите думи стигнаха до града и вляха безкрайна надежда в сърцата, защото знаеха, че малкият рицар ще удържи думата си, дори да плати за това със своя живот.

А когато напускаха новия замък, под двата бастиона и фасадата сложиха силни мини. Тия мини избухнаха към обед със страшен ек, но не причиниха големи щети на турците, защото те помнеха вчерашния урок и още не бяха посмели да заемат напуснатото място. В това време двата бастиона, фасадата и главната част на новия замък образуваха един огромен насип от развалини. Тия развалини наистина затрудняваха достъпа до стария замък, но служеха като отлично прикритие за стрелците и — което беше още по-лошо — за миньорите. Те не се смутиха от вида на здравата скала и веднага започнаха да я дълбаят за ново миниране. Тая работа ръководеха опитни италиански и унгарски инженери, които бяха на служба при султана, и работата вървеше добре. Обсадените не можеха да „засягат“ неприятеля нито с оръдията си, нито с мускетите, защото не можеха да го видят. Пан Володиовски замисляше да устрои нападение извън стените, но това не можеше да се предприеме веднага. Войниците бяха страшно уморени. От постоянното долепване на прикладите върху десните рамене на драгуните се бяха образували синини, големи колкото пита хляб. Някои почти не можеха да мръднат ръка; най-сетне стана очевидно, че ако дълбаенето на скалата за миниране продължи непрекъснато още някое време, главната порта на замъка непременно ще бъде вдигната във въздуха. Като предвиждаше това, пан Володиовски заповяда да се направи висок насип зад тая врата и без да губи надежда, казваше:

— Какво от това! Хвръкне ли вратата, тогава ще се отбраняваме иззад насипа; хвръкне ли насипът, преди това ще направим друг — и така нататък, докато усещаме лакът земя под краката си.

Но подолският пан генерал беше загубил всяка надежда и попита:

— А когато изчезне и този лакът?

— Тогава ще изчезнем и ние! — отговори малкият рицар.

В това време той заповяда да се хвърлят върху неприятеля ръчни гранати, които нанасяха много щети. Най-опитният в тая работа се оказа пан поручик Дембински, който изби безброй турци, докато една твърде рано запалена граната се пръсна в ръката му и я откъсна цялата. По същия начин загина и капитан Шмит. Мнозина гинеха от артилерийския огън, мнозина от пушките, с които целеха еничарите, скрити в развалините на новия замък. През това време оръдията на замъка стреляха малко, което смути твърде много членовете на градския съвет. Не стрелят, значи, че и сам Володиовски се е усъмнил в смисъла на отбраната — такова беше всеобщото мнение. От военните никой не смееше да каже пръв, че остава само да се издействат по-добри условия; но епископът, който нямаше рицарски амбиции, гласно изрази тая мисъл. Преди това обаче изпратиха пан Вашилковски при генерала за сведения от замъка. Той отговори писмено: „По мое мнение замъкът няма да удържи дори до вечерта, но тук мислят иначе.“

След прочитането на тоя отговор дори военните започнаха да говорят:

— Правехме, каквото можехме, никой тук не пазеше себе си, но щом не може, не може — и трябва да уговорим условията.

Тия думи стигнаха в града и предизвикаха стичане на грамадна тълпа. Множеството стоеше пред градския дом неспокойно, мълчаливо, по-скоро неблагосклонно, отколкото благосклонно за преговори. Няколко богати арменски търговци се радваха скритом в сърцата си, че обсадата ще свърши и търговията ще започне отново; но другите арменци, заселени много отдавна в Жечпосполита и силно привързани към нея, освен тях ляхите и русините искаха да се отбраняват.

— Щом щяхме да се предаваме, по-добре да го бяхме направили веднага — мърмореха тук-таме, — защото тогава щяхме да издействаме много по-добри условия, а сега те няма да бъдат изгодни, та по-хубаво да загинем в развалините.

И ръмженето на недоволство ставаше все по-шумно, докато изведнъж неочаквано не се превърна във възгласи на ентусиазъм и поздрави.

Какво беше станало? На централния площад се появи пан Володиовски, придружен от пан Хумецки, защото тях генералът изпрати нарочно сами да дадат отчет за това, което става в замъка. Въодушевление овладя навалицата. Някои крещяха така, като че турците вече се бяха вмъкнали в града; сълзи изпълваха очите на други при вида на обожавания рицар, по когото личаха следи от необикновени усилия. Лицето му бе почерняло от барутния дим и отслабнало, очите зачервени и хлътнали, но той гледаше весело. Когато най-сетне двамата с Хумецки си пробиха път сред множеството и влязоха в съвета, където ги приветстваха радостно, епископът веднага каза:

— Мили братя! Nec Hercules contra plures! Пан генералът вече ни писа, че трябва да се предадете.

Тогава Хумецки, който беше много жив човек, освен това от голям род, та не се смущаваше от хората, отговори остро:

— Пан генералът си е загубил главата; той има само тая добродетел, че я излага на опасност. Що се отнася до отбраната, отстъпвам думата на пан Володиовски, защото ще съумее по-добре да говори по това.

Всички очи се обърнаха към малкия рицар, а той мръдна жълтите си мустачки и отговори:

— За Бога! Кой приказва тук за предаване? Нима ние не се заклехме пред живия Бог, че ще паднем до един?

— Заклехме се, че ще направим онова, което е по силите ни, и ние сторихме всичко! — отговори епископът.

— Кой каквото е обещавал, нека отговаря за него! Аз и Кетлинг се заклехме, че до смъртта си няма да предадем замъка, и не ще го предадем, защото ако аз съм задължен да удържам рицарската си дума, дадена пред всеки човек, какво остава тогава за дума, дадена пред Бога, който надминава всички по величието си?

— А как е със замъка? Чухме, че под портата има мина? Дълго ли ще издържите? — питаха многобройни гласове.

— Под портата или има мина, или ще има, но също така пред портата вече се издига и висок насип, а освен това заповядах да откарат крепостни оръдия на него. Мили братя, заклевам ви в Божиите рани; помислете, че когато се предавате, ще трябва да предадете и черквите в ръцете на поганците, които ще ги превърнат в джамии, за да ги поругават. Как можете да говорите за предаване с толкова леко сърце? С каква съвест искате да отворите на неприятеля вратата за сърцето на отечеството? Аз седя в замъка и не се страхувам от мини, а вие боите ли се от тях, когато сте в града, надалече? За Бога, не бива да се предаваме, докато сме живи! Нека споменът за тази отбрана да остане всред потомците, както остана збаражката!

— Турците ще превърнат замъка в куп развалини! — отговори някакъв глас.

— Нека го превърнат! От купа развалини също ще можем да се отбраняваме!

Сега малкият рицар позагуби търпение:

— И от купа развалини ще се отбранявам, кълна се в Бога! Най-сетне аз ви казвам следното: замъка няма да предам! Чувате ли?

— И ще погубиш града ли? — попита епископът.

— Ако ще трябва да стане турски, по-добре да го погубя! Дал съм клетва! Повече няма да си хабя думите и се връщам при оръдията, тъй като те защитават Жечпосполита, а не я предават!

След тия думи той излезе, последван от Хумецки, който затръшна вратата, и двамата забързаха, защото наистина се чувстваха по-добре всред развалините, труповете, куршумите, отколкото между хората със слаба вяра. По пътя ги настигна пан Маковецки.

— Михале — рече той, — кажи истината: дали ти говори за съпротива само за да придадеш дух, или наистина ще успееш да издържиш в замъка?

Малкият рицар сви рамене:

— Кълна се в Бога! Стига да не предадат града, ще се отбранявам цяла година.

— Защо не стреляте? Хората се плашат от това и затуй говорят за предаване.

— Не стреляме, защото се занимавахме с хвърляне на ръчни гранати, които също нанасят значителни щети на миньорите.

— Слушай, Михале, вие имате ли в замъка такива възможности за отбрана, че да биете и отзад от украинската порта? Защото ако турците пробият преградата, да пази Бог, те ще стигнат до портата. Аз пазя с всички сили, но няма да се справя само с гражданите, без войници.

На това малкият рицар каза:

— Не се тревожи, мили брате. Аз вече съм приготвил петнайсет оръдия от тая страна. За замъка също бъдете спокойни. Не само че сами ще можем да се защитим, но ако дотрябва, и на вас ще дадем помощ за портите.

Като чу това, пан Маковецки се зарадва много и вече искаше да си тръгва, когато малкият рицар го спря и попита още:

— Кажи, ти по-често биваш там, на тия съвети, дали те искат само да ни изпитат или наистина възнамеряват да предадат Каменец в султански ръце?

Маковецки сведе глава.

— Михале — рече той, — сега ти кажи откровено дали няма да се свърши именно така. Ще се съпротивяваме някое време, седмица, две, месец, два месеца, но краят ще бъде все един.

Пан Володиовски го погледна мрачно, после вдигна ръце и възкликна:

— И ти ли, Бруте, си против мене? Е, тогава вие сами ще си сърбате позора, защото аз не съм свикнал с такава храна!

И се разделиха с горчивина в сърцата.

Мината под главната порта на стария замък избухна малко след завръщането на Володиовски. Хвърчаха тухли, камъни, вдигна се прах и дим. Ужас овладя за миг сърцата на топчиите. Турците веднага се втурнаха в отвора, както се втурва стадо овце през отворената врата на кошарата, когато овчарят и помощниците му ги гонят отзад с бичове. Но Кетлинг изсипа върху тоя куп картеч от шест оръдия, приготвени от по-рано на насипа; стреля веднъж, втори път, трети път и ги измете от двора. Володиовски, Хумецки, Мишлишевски пристигнаха бързо с пехота и драгуни, които покриха толкова гъсто насипа, както мухите покриват в горещ летен ден волска или конска мърша. Сега се разпали бой с мускети и еничарки. Куршумите падаха върху насипа като дъжд или зърна, които силен селянин изхвърля нагоре с лопата. Турците гъмжаха в развалините на новия замък: във всяка трапчинка, зад всеки отломък, зад всеки камък, във всяка пукнатина на развалините седяха по двама, трима, петима, десетима и стреляха без нито миг почивка. Откъм Хотим им прииждаха непрекъснато нови подкрепления. Нижеха се полкове след полкове и като дойдеха между развалините, незабавно започваха огън. Целият нов замък беше сякаш настлан с чалми. Понякога тия маси от чалми се вдигаха внезапно със страхотен крясък и тичаха към отвора, но тогава Кетлинг вземаше думата; басът на оръдията заглушаваше стрелбата на пушките, а ятата от картеч със съскане и страхотен шум предизвикваха паника в тая тълпа, събаряха я масово на земята и запълваха пробива с тръпни купища човешко месо. Четири пъти се вдигаха еничарите в атака и четири пъти Кетлинг ги отхвърляше и разпръскваше, както бурята разпръсква безбройните листа. Самият той стоеше всред огъня, дима, разсипаните буци пръст и избухващите гранати, подобен на ангел на войната. Очите му бяха впити в пробива, а върху светлото му чело нямаше следа от ни най-малка загриженост. Понякога грабваше фитила от топчията и го долепваше до оръдието, понякога засланяше очи с ръка и гледаше резултата от изстрела, а понякога се обръщаше с усмивка към близките офицери и казваше:

— Няма да влязат!

Никога упоритостта на атака не се е разбивала в такава яростна отбрана. Офицерите и войниците се надпреварваха. Изглеждаше, че вниманието на тия хора е насочено към всичко друго, но не и към смъртта. А тя косеше гъсто. Загина пан Хумецки, после пан Мокошицки, командир на киевците. Най-сетне за гърдите се хвана със стон и белокосият пан Калушевски, стар приятел на Володиовски, воин добър като агне и страшен като лъв. Володиовски го придържа при падането, а той каза:

— Дай ръка, дай бързо ръка!

После добави:

— Слава на Бога! — и лицето му стана бяло като брадата и мустаците му.

Това беше пред четвъртата атака. Тогава отряд еничари се промъкна отсам отвора или по-скоро не можеше да се върне обратно поради много гъсто полетелите снаряди. Пан Володиовски се хвърли върху тях начело на пехотинците и те бяха избити мигновено с приклади и оберъчки.

Минаваше час след час, огънят не отслабваше. Но в това време из града се разнесе вест за героичната отбрана и разпали ентусиазма и желанието за бой. Гражданите поляци, особено младите, започнаха да се викат от града, да се споглеждат и да си дават кураж взаимно.

— Ще отидем на помощ на замъка! Да вървим, да вървим! Няма да оставим братята си да загинат! Хайде, момчета!

Такива гласове се носеха по централния площад, при портите и скоро неколкостотин души, въоръжени как да е, но със смелост в сърцата, тръгнаха към моста. Турците веднага насочиха към тях страхотен огън, така че мостът бързо се постла с трупове, но една част премина и веднага започна с голямо желание да стреля от насипа срещу турците.

Най-сетне беше отблъсната и четвъртата атака с толкова страшни загуби за турците, та изглеждаше, че ще последва миг почивка. Напразна надежда! Пукотът на еничарките не престана до вечерта. Едва когато засвириха за вечерен намаз, оръдията замлъкнаха и турците напуснаха развалините на новия замък. Тогава останалите живи офицери слязоха от другата страна на насипа. Без да губи нито минутка време, малкият рицар заповяда да се прегради отворът с каквото е възможно, с дървета, снопове пръчки, тухли, камъни от развалините, с пръст. Пехотинците, шляхтичите, драгуните, редници и офицери работеха в надпревара без оглед на чина. Очакваше се турските оръдия да се обадят всеки момент, но в края на краищата тоя ден беше ден на голяма победа на обсадените срещу обсадителите, та всички лица бяха ведри, а душите горяха от надежда и желание за по-нататъшна победа.

Кетлинг и Володиовски се хванаха под ръка след свършване на работата при отвора, обиколиха двора, стените, навеждаха се през бойниците, за да гледат към двора на новия замък, и се радваха на обилната жътва.

— Там лежат труп до труп — каза малкият рицар, като сочеше развалините, — а при отвора има такива купища, че трябва стълба да слагаш. Кетлинг, това е работа на твоите оръдия!…

— Най-хубавото е това — отговори рицарят, — че така преградихме отвора, та турците пак нямат достъп и ще трябва да слагат нова мина. Тяхната сила е неизмерима като морето, но след един-два месеца такава обсада ще им опротивее.

— А дотогава пан хетманът ще успее да дойде. Пък каквото и да става, ние сме свързани с клетва — каза малкият рицар.

В тоя момент те се спогледаха в очите, после Володиовски попита по-тихо:

— А направи ли това, което ти казах?

— Всичко е готово — прошепна в отговор Кетлинг, — но мисля, че до това няма да се стигне, защото ние наистина можем да се държим тук още много дълго и да имаше много дни като днешния.

— Дай Боже такова утре!

— Амин! — отговори Кетлинг и вдигна очи към небето. По-нататъшният им разговор бе прекъснат от оръдеен грохот. Отново гранати започнаха да летят към замъка. Няколко от тях обаче избухнаха високо и угаснаха веднага като летни светкавици.

Кетлинг погледна с око на познавач.

— Фитилите на гранатите на тоя окоп, от който стрелят, имат прекалено много сяра — каза той.

— Започва да пуши и по другите! — отговори Володиовски.

И наистина така беше. Както след обаждането на едно куче в нощната тишина другите веднага почват да му отговарят и скоро цялото село се изпълва с лай — така едно оръдие в турските окопи пробуди всичките съседни и обсаденият град бе обграден с венец от гранати. Но тоя път стреляха главно срещу града, не срещу замъка. Същевременно обаче от три места се чуваше как копаят за мини. Личеше, че турците бяха решили непременно да вдигнат във въздуха това скално гнездо, макар здравата скала да правеше почти невъзможна работата на миньорите.

По заповед на Кетлинг и Володиовски отново захванаха да хвърлят ръчни гранати, като се ръководеха от ударите от кирките. Но през нощта не можеше да се разбере дали тоя начин на отбрана нанася някакви щети на обсадителите. При това всички бяха обърнали очите и вниманието си към града, накъдето хвърчаха цели ята от огнени птици. Някои снаряди се пръскаха във въздуха, но други правеха огнена крива по небето и падаха между покривите на сградите. Изведнъж кърваво пожарно сияние разкъса мрака на няколко места. Горяха католическата черква „Света Екатерина“, православната „Свети Юрий“ в украинския квартал, а скоро пламна и арменската катедрала, която впрочем беше запалена още през деня, а сега само се беше отново разгоряла от гранатите. Пожарът се засилваше с всеки миг и осветяваше цялата околност. Виковете от града достигаха чак до стария замък. Можеше да се помисли, че целият град гори.

— Това е лошо — каза Кетлинг, — защото духът на гражданите ще се понижи.

— Нека да изгори всичко — отговори малкият рицар, — стига скалата, откъдето можем да се отбраняваме, да не бъде разбита.

В това време виковете се засилваха все повече. От катедралата се запалиха арменските складове на скъпи стоки, построени на главния площад и собственост на арменци. Там горяха грамадни богатства от злато, сребро, килими, кожи и скъпи платове. След малко тук-таме над къщите почнаха да се появяват огнени езици.

Володиовски силно се разтревожи.

— Кетлинг! — каза той. — Ти ръководи хвърлянето на гранатите и пречи колкото можеш на работата по минирането, а аз ще прескоча в града, защото сърцето ми тръпне за сестрите доминиканки. Слава Богу, че оставиха замъка на спокойствие и мога да се отдалеча…

В тоя момент в замъка наистина нямаше какво много да се прави, та малкият рицар яхна кон и замина. Върна се едва след два часа, придружен от пан Мушалски, който беше вече оздравял след удара, нанесен му от Хамди, а сега идваше в замъка, защото смяташе, че ще може при атаките да нанесе значителни поражения на поганците с лъка си и да придобие голяма слава.

— Здравейте! — каза Кетлинг. — Вече бях неспокоен. Какво става там у доминиканките?

— Всичко е добре — отговори малкият рицар. — Нито една граната не се е пукнала там. Мястото е тихо и безопасно.

— Ех, слава Богу! А Кшиша не се ли тревожи?

— Спокойна е, сякаш е у дома си. Двете с Башка са в една килия, а пан Заглоба е с тях. Там е и Нововейски, съзнанието на когото се е възвърнало. Искаше да дойде с мен в замъка, но още не може да стои дълго на крака. Кетлинг, сега иди ти там, а аз ще те заместя тук.

Кетлинг прегърна Володиовски, защото сърцето го влечеше силно към любимата Кшиша, и той веднага заповяда да му докарат коня. Но докато го докарат, продължи да разпитва малкия рицар какво става в града.

— Гражданите гасят много смело огъня — отговори малкият рицар, — но по-богатите арменски търговци, като видели, че горят складовете им, изпратили до епископа делегация с настояване градът да се предаде. Когато узнах това, въпреки че си бях обещал да не ходя на техни заседания, отидох. Там ударих по муцуната един, който най-много настояваше да се предадем, и епископът ми се разсърди за това. Лошо, братя! Страхът там обзема все повече хора и нашата готовност за защита им става все по-противна. Те ни корят, а не ни хвалят, защото казват, че напразно сме излагали града. Чувах също, че нападали Маковецки, задето се противопоставял на преговорите. Самият епископ му каза: „Ние не се отричаме нито от вярата си, нито от краля, но какво може да помогне по-нататъшната съпротива? Ти не виждаш ли, казва, оттук поруганите храмове, изнасилените честни девойки и невинните деца, влачени в робство? А с договор, казва, още можем да им осигурим съдбата и за себе си да издействаме свободно заминаване!“ Така говореше епископът, а пан генералът кимаше с глава и повтаряше: „По-добре да загина, но това е истина!“

— Да става волята Божия! — отговори Кетлинг. А Володиовски закърши ръце.

— И поне да беше истина това! — възкликна той. — Но Бог ми е свидетел, че още можем да се отбраняваме!

В това време докараха кон. Кетлинг почна бързо да го възсяда, а Володиовски му каза на тръгване:

— Внимавай през моста, защото там падат много гранати!

— След един час ще се върна — каза Кетлинг. И замина.

Володиовски и Мушалски започнаха да обикалят стените.

На три места хвърляха ръчни гранати, защото на три места се чуваше как дълбаят. От лявата страна на замъка хвърлянето на гранатите ръководеше Люшня.

— Как върви работата? — попита Володиовски.

— Зле, пане командир! — отговори вахмистърът. — Тия дяволи вече са в скалата и само при изхода понякога гранатата ще засегне някого. Не сме постигнали много…

На другите места вървеше още по-зле, а на това отгоре небето се заоблачи и заваля, поради което фитилите на гранатите се мокреха. Тъмнината също пречеше на работата.

Володиовски отведе пан Мушалски малко настрана, спря се и каза внезапно:

— Слушай, ваша милост! Ами ако се опитаме да задушим тия къртици в дупките им?

— Струва ми се, че това значи сигурна смърт, защото ги пазят цели полкове от еничари! Но да се опитаме!

— Вярно, че ги пазят полкове, но нощта е много тъмна и лесно може да ги обземе паника. А помисли, ваша милост: в града мислят за предаване, защо? Защото казват: „Под вас минират, няма да удържите!“ А устата биха им се затворили, ако още тази нощ им се изпрати вест: „Няма вече мини!“ За такова нещо струва ли си човек да рискува главата си или не?

Пан Мушалски помисли малко, най-после извика:

— Струва си! За Бога, струва си!

— На едно място започнаха неотдавна да дълбаят — каза Володиовски — и тях ще ги оставим на мира, но ето че от тая и от оная страна вече са навлезли доста надълбоко. Ще вземеш, ваша милост, петдесет драгуни, ще взема и аз толкова и ще се опитаме да ги задушим. Имаш ли желание, ваша милост?

— Да, имам! Расте, расте! Ще взема в пояса си и няколко големи гвоздея за запушване на оръдия, може би по пътя ще се натъкнем на някой топ.

— Съмнявам се дали ще се натъкнем, при все че няколко оръдия се намират много близо, но вземи, ваша милост. Ще почакаме само Кетлинг, защото той по-добре от другите ще знае как да ни се притече на помощ при нужда.

Кетлинг дойде, както бе обещал, без да закъснее нито една минута, а след половин час два отряда драгуни, всеки от по петдесет души, се приближиха до отвора и започнаха да се промъкват тихо на отвъдната страна. После изчезнаха в мрака. Кетлинг заповяда да хвърлят още някое време гранати, но кратко, после спря хвърлянето и зачака. Сърцето му биеше неспокойно, защото добре разбираше колко дръзка е тази акция. Изтече четвърт час, половин час, цял, струваше му се, че те вече трябваше да са стигнали и да действат, а вместо това, като се допреше ухо до земята, отлично можеше да се чуе спокойното дълбаене.

Внезапно в подножието на замъка отляво се чу пистолетен изстрел, който не проехтя особено силно във влажния въздух и при стрелбата от окопите може би щеше да замре, без да обърне внимание на обсадените, ако не беше страхотната врява, която настъпи веднага след него. „Стигнали са — помисли Кетлинг, — но дали ще се върнат?“ А там заехтяха човешки гласове, биене на барабани, свирене на пищялки, най-сетне гърмежи на еничарки, бързи и съвсем безредни. Стреляха от всички страни и масово; явно беше, че цели отряди са се притекли на помощ на миньорите, но както предвиждаше пан Володиовски, настана бъркотия и паника обзе еничарите, които от страх да не се избиват взаимно, се обаждаха със силни гласове и стреляха слепешката, отчасти във въздуха. Крясъците и стрелбата се засилваха всяка минута. Както при вмъкването на кръвожадни белки посред глухата нощ в заспал курник в тихата постройка внезапно се вдига безкраен шум, врява и кудкудякане — такава бъркотия внезапно настана и около замъка. От окопите започнаха да хвърлят към стените гранати, за да разсеят мрака. Кетлинг насочи двайсетина оръдия към турските войски, които бяха на стража, и отговори с картеч. Пламнаха турските подкопи, пламнаха стените. В града камбаните забиха тревога, защото всички сметнаха, че турците вече са се вмъкнали в крепостта. В турските окопи смятаха обратното, че силен отряд на обсадените атакува едновременно всички миньори — и се вдигна всеобща аларма. Нощта подпомагаше дръзката акция на пан Володиовски и Мушалски, защото беше много тъмно. Оръдейните изстрели и гранатите разкъсваха само за миг мрака, който след това ставаше още по-черен. Накрай небесните язове се отвориха изведнъж и захванаха да се леят потоци дъжд. Гръмотевици заглушиха стрелбата и като образуваха цели кръгове, кънтяха, ехтяха и предизвикваха страшно ехо в скалите. Кетлинг скочи от насипите, затече се с двайсетина души към отвора и зачака.

Но не чака дълго. Скоро тъмни фигури се замяркаха между гредите, с които беше преграден отворът.

— Кой иде? — викна Кетлинг.

— Володиовски! — гласеше отговорът.

И след миг двамата рицари се хвърлиха в прегръдките си.

— Е, какво? Какво стана? — питаха офицерите, които дотичваха във все по-голям брой при отвора.

— Слава Богу! Миньорите са избити до крак, сечивата им изпотрошени и разхвърляни. Работата им не става за нищо!

— Слава Богу! Слава Богу!

— А Мушалски върна ли се вече с хората си?

— Няма го още.

— Да бяхме се затекли на помощ? Ваша милост, панове, кой желае?

— Но в тоя момент отворът загъмжа отново. Това бяха хората на Мушалски, които се връщаха бързо и в много по-малък брой, тъй като мнозина бяха загинали от куршумите. Връщаха се обаче радостни, защото и те бяха успели в акцията си. Някои войници донесоха кирки, свредели, лостове за трошене на скали — като доказателство, че са били в самото място за миниране.

— А къде е пан Мушалски? — попита Володиовски.

— Вярно! Къде е пан Мушалски? — повториха няколко гласа. Хората от отряда на славния лъконосец почнаха да се споглеждат, когато един от драгуните, тежко ранен, се обади със слаб глас:

— Пан Мушалски загина. Видях го, като падна, аз също паднах близо до него, но се вдигнах, а той остана…

Рицарите се силно разтревожиха, когато чуха за смъртта на лъконосеца, защото той беше един от най-първите рицари във войските на Жечпосполита. Разпитваха още драгуна как бе станало това, но той не можеше да отговаря, защото кръвта шуртеше от него и най-сетне падна като сноп на земята.

А рицарите започнаха да се вайкат от скръб за пан Мушалски.

— Паметта за него ще пребъде във войската — казваше пан Квашиброцки, — а който преживее тази обсада, той ще слави името му.

— Не ще се роди втори такъв стрелец с лък! — каза нечий глас.

— Той беше мъжът с най-силна ръка в целия Хрептьов — обади се малкият рицар. — Като притиснеше с пръст талер в сурова дъска, монетата цяла влизаше в нея. Само литовецът пан Подбипента го превишаваше по сила, но той загина при Збараж, а от живите навярно Нововейски би издържал срещу ръката му.

— Голяма, голяма загуба — казваха други. — Само в миналото са се раждали такива рицари.

Като почетоха така паметта на лъконосеца, отидоха на насипа. Володиовски веднага изпрати куриер до пан генерала и епископа със съобщение, че минирането е осуетено, а миньорите избити.

В града посрещнаха тая новина с голямо изумление, но — кой би могъл да предполага! — и със скрито недоволство. И пан генералът, и епископът бяха на мнение, че тия временни триумфи няма да спасят града, а ще раздразнят още повече страшния лъв. Те можеха да бъдат полезни само в случай, ако въпреки тях се биха съгласили на предаване, затова двамата главни водачи решиха да продължат преговорите.

Но нито пан Володиовски, нито Кетлинг предполагаха дори за момент, че изпратените от тях благоприятни съобщения ще окажат само такова въздействие. Напротив, те бяха сигурни, че сега и най-слабите сърца ще се изпълнят с надежда и у всички ще се разгори желание за упорита съпротива. Защото градът не можеше да бъде превзет, без преди това да се превземе замъкът, а щом замъкът не само се съпротивяваше, но отгоре на това нанасяше поражения, обсадените нямаха ни най-малко нужда да прибягват към преговори. Хранителни припаси имаше достатъчно, барут също; така че трябваше само да се пазят портите и да се гасят пожарите в града.

През цялата обсада тая нощ беше най-радостна за малкия рицар и за Кетлинг. Те никога не бяха имали толкова голяма надежда, че и сами ще се измъкнат здрави и читави от турските ръце, и ще изведат също така здрави и читави най-скъпите си същества.

— Още няколко атаки — казваше малкият рицар, — и кълна се в Бога, че турците ще се омърлушат и ще искат да ни сломят с глад. А ние имаме достатъчно запаси. Септември е вече на прага: след два месеца ще почнат дъждове и студ, тая войска не е особено издръжлива; нека веднъж да измръзнат здравата, и ще си отидат.

— Мнозина от тях произхождат от етиопските страни — отговори Кетлинг — или от различни други, където царят горещини, и тях ще ги попари най-обикновеният студ. Два месеца ще издържим в най-лошия случай дори при атаки. Пък и невъзможно е да смятаме, че никаква помощ няма да дойде. Ще се пробуди най-сетне Жечпосполита и дори пан хетманът да не събере голяма сила, с разезди ще мачка турците.

— Кетлинг, струва ми се, че нашият час не е още ударил.

— Това е в ръцете на Бога, но и на мен ми се струва, че няма да се стигне до такова нещо.

— Освен ако някой загине като пан Мушалски. Е, ех! Страшно скърбя за пан Мушалски, макар че загина с рицарска смърт!

— Дано и на нас даде Бог не по-лоша, стига да не е веднага, защото, да ти кажа ли, Михале, би ми било мъчно… за Кшиша.

— О, а на мене за Баша… Ех, работим ние добросъвестно, пък и Божието милосърдие е над нас. Някак ми е страшно весело на душата! Ще трябва и утре да извършим нещо голямо!

— Турците са направили дървени прикрития от греди на окопите си. Обмислих оня начин, който се използва за подпалване на кораби: парцалите вече се накисват в катран и се надявам, че утре следобед ще подпаля всичките им прикрития.

— О! — каза малкият рицар. — Тогава и аз ще поведа нападение. При пожара и без това ще настане паника, а пък те не могат и да помислят, че денем ще им устроим нападение. Утре може да излезе и по-добре от днес, Кетлинг…

Така разговаряха те, а сърцата им бяха изпълнени с радост; после отидоха да почиват, понеже бяха много уморени. Но малкият рицар не спа и три часа, когато го събуди вахмистърът Люшня.

— Пане командире, има новини! — каза той.

— Какво има? — извика зоркият воин, като скочи в миг на крака.

— Пан Мушалски се върна!

— За Бога, какво говориш?

— Върна се! Стоях при отвора и изведнъж чувам, че някой вика от другата страна по нашенски: „Не стреляйте, аз съм!“ Гледам, а то пан Мушалски се връща, преоблечен като еничарин!

— Слава Богу! — каза малкият рицар.

И скочи да поздрави лъконосеца. Развиделяваше се вече. Пан Мушалски стоеше отсам насипа с бяла качулка и ризница, толкова подобен на истински еничарин, та човек не можеше да повярва на очите си. Щом видя малкия рицар, той се втурна към него и двамата се приветстваха радостно.

— Вече те бяхме оплакали, ваша милост! — възкликна пан Володиовски.

Веднага дотичаха няколко други офицери, между които и Кетлинг. Всички се чудеха страшно, после започнаха да разпитват в надпревара лъконосеца как се е намерил в турско облекло, а той взе думата и разказа следното:

— На връщане се препънах в един еничарски труп и при падането ударих главата си в едно гюлле. Макар че имах шапка, обшита с тел, веднага загубих съзнание, понеже от оня удар, който ми нанесе Хамди, мозъкът ми е още прекалено чувствителен към всяко чукване. Съвземам се после: лежа си като на легло върху убития еничарин. Опипвам главата си, боли ме малко, но нямам дори подутина. Свалих шапката си, дъждът ми разхлади косата и аз си мисля: добре съм! Изведнъж ми хрумна: ами ако сваля цялото облекло и оръжие на еничарина и отида между турците? Та аз говоря на турски така, както на полски и никой няма да ме познае по говора, а и лицето ми няма да се различи от еничарското. Ще отида, ще послушам какво приказват. От време на време ме обземаше страх, защото си спомнях някогашното робство, но отидох. Нощ тъмна, само тук-там светеше някъде у тях и казвам ви, ваши милости, че се движех помежду им като между свои. Мнозина от тях лежаха в рововете под прикрития; отидох и там. Тоз-оня ме пита: „Какво се влачиш така!“ А аз отговарям: „Защото не ми се спи!“ Други пък си приказваха на купчини за обсадата. Между тях цари голямо смущение. Със собствените си уши чух как се оплакваха от присъстващия тук наш хрептьовски командир. (Тук пан Мушалски се поклони на Володиовски.) Ще повторя техните ipsissima verba251, защото този вражески укор е най-голяма похвала. „Докато — казваха те — това малко псе (така наричаха ваша милост тия кучи синове), докато това малко псе брани замъка, никога няма да го превземем.“ Друг казва: „Него куршум и желязо не го лови, а той сее смъртта върху хората като чума.“ Тогава всички взеха да се оплакват в един глас: „Само ние се бием, казват, а другите войски не правят нищо; джамакът лежи с корем нагоре, татарите грабят, спахиите се влачат по пазарите. На нас падишахът ни казва: «Мили мои агънца», но, изглежда, че не сме му особено мили, щом тук са ни докарали за клане. Ще издържим, казват, но не дълго, после ще се върнем в Хотим, а ако не ни разрешат, може и някои по-големи глави да паднат в края на краищата.“

— Чувате ли, ваши милости! — викна Володиовски. — Когато еничарите се разбунтуват, султанът веднага ще се уплаши и ще се откаже от обсадата!

— Кълна се в Бога, че ви казвам истината! — говореше пан Мушалски. — Всред еничарите не е мъчно да се вдигне бунт, а те са вече много недоволни. Мисля, че ще опитат още една или две атаки, а после ще се озъбят и на еничарския ага, и на каймакамина, па и на самия султан.

— Така ще стане! — извикаха офицерите.

— Нека опитат и двайсет атаки още, ние сме готови! — казваха други.

И започнаха да дрънкат саби, да поглеждат към окопите с пламнали очи и да сумтят. Като чу това, малкият рицар зашепна въодушевено на Кетлинг:

— Нов Збараж! Нов Збараж!…

Но пан Мушалски отново взе думата:

— Ето, това чувах. Жал ми беше да се връщам, защото можех да чуя и повече, но се страхувах, че ще ме изненада денят. Затова тръгнах към окопите, от които не стреляха, за да се промъкна в мрака. Гледам, там няма редовна стража, а еничарите се влачат на групи, както и навсякъде. Приближавам се до едно голямо оръдие, никой не вика. А пан командирът знае, че взех със себе си гвоздеи за повреждане на оръдия. Пъхвам бързо един в подсипа — не влиза, защото, ако искам да влезе, трябва да го ударя с чук. Но нали Господ-Бог ми е дал необикновена сила в ръцете (ваша милост панове много пъти сте виждали моите опити), натиснах го с длан, гвоздеят изскърца малко, но влезе целият!… Страшно се зарадвах!…

— За Бога! Значи, ти, ваша милост, направи това? Повреди голямо оръдие? — питаха от всички страни.

— Повредих и това, и още едно, защото, като излезе добре работата, пак ми стана жал да си тръгвам, та отидох при второ оръдие. Ръката малко ме боли, но гвоздеите влязоха.

— Ваша милост, панове! — извика Володиовски. — Никой тук не е извършил по-голям подвиг, никой не се е увенчал с такава слава. Vivat пан Мушалски!

— Vivat, vivat! — повториха офицерите.

След офицерите завикаха войниците. Турците в окопите чуха тия възгласи и се уплашиха — и сърцата им отпаднаха още повече; а лъконосецът се кланяше на офицерите, изпълнен с радост, показваше мощната си длан, подобна на лопата, върху която се виждаха две сини петна, и казваше:

— За Бога, истина! Ето ви свидетелството, ваша милост панове!

— Вярваме! — викаха всички. — Слава на Бога, че ни се върна жив и здрав!

— Промъкнах се през прикритията им от греди — отвърна лъконосецът. — Искаше ми се да ги подпаля, но нямах с какво.

— Знаеш ли какво, Михале? — извика Кетлинг. — Моите парцали са готови, аз ще имам грижа за тия греди. Нека знаят, че първи атакуваме!

— Започвай! Започвай! — викна Володиовски.

А самият той се затече към казармата и изпрати ново съобщение в града.

Куриерът още не беше преминал моста, когато стените затрепераха от оръдеен грохот. Тоя път замъкът пръв започваше топовния разговор. При бледата светлина на разсъмването хвърчаха запалени парцали, пламнали знамена и падаха върху гредите. Не помогна влагата, с която нощният дъжд беше напоил дървото. Скоро гредите се подпалиха и захванаха да горят. След парцалите Кетлинг започна да сипе гранати. Уморените тълпи от еничари напуснаха още в първия момент окопите. Не свириха намаз. Пристигна самият везир начело на нови войски, но, изглежда, че съмнението се беше прокраднало и в неговото сърце, защото пашите чуха, когато мърмореше:

— Битката им е по-приятна от почивката! Какви са тия хора, които живеят в замъка!

А във войската на всички страни се чуваха тревожни гласове да повтарят:

— Малкият пес започва да хапе! Малкият пес започва да хапе!