Пан Володиовски

Петдесет и трета глава

На другия ден при Каменец пристигна самият везир начело на многобройна войска от спахии, еничари и башибозук от Азия. Като съдеха по големия брой войска, защитниците отначало мислеха, че той ще предприеме нападение, но везирът желаеше само да направи преглед на стените. Пристигналите с него инженери разглеждаха крепостта и земните насипи. Тоя път срещу везира излезе пан Мишлишевски с пехота и отряд от конни доброволци. Отново започнаха двубои — успешни за обсадените, но не толкова блестящи, както предния ден. Най-сетне везирът заповяда на еничарите да тръгнат за опит към стените. Веднага грохотът на оръдията разтърси града и замъците. Еничарите се приближиха до позицията на пан Подчаски и всички откриха огън със силни крясъци, но понеже и пан Подчаски отговори отгоре с много сполучливи изстрели и имаше опасност конницата да обгради еничарите отстрани, те незабавно тръгнаха по пътя за Жванец и се върнаха при главните сили на войската.

Вечерта в града се промъкна един чех, който беше паюк247 на еничарския ага и бе избягал след бой с тояги по петите.

От него узнаха, че неприятелят вече се е укрепил в Жванец и е заел просторните поля при селото Джулко. Разпитваха внимателно беглеца какво е общото мнение на турците: дали ще превземат Каменец или не? Той отговори, че всред войската цари добър дух, а предсказанията били благоприятни. Преди няколко дни пред султанския шатър внезапно се издигнало от земята нещо като димен стълб, който бил тънък долу, а нагоре се разширявал като грамаден букет. Мюфтиите обяснили, че това означавало, че славата на падишаха ще достигне до небесата и че той именно ще бъде тоя владетел, който ще съкруши непревзетата досега каменецка преграда. Това много повишило духа във войската. Турците (разправяше по-нататък беглецът) се страхували от пан хетман Собески и от помощта, която би оказал на обсадените, защото от отдавна помнят, че е опасно да се мерят в открит бой с войските на Жечпосполита — и с по-голямо желание биха се били с венецианците, с унгарците или с който и да било друг народ. Но понеже имат сведение, че Жечпосполита няма войска, всички твърдят, че макар с големи усилия, но ще превземат Каменец. Каймакаминът Кара Мустафа съветвал да се щурмуват стените, но по-разсъдливият везир предпочитал да обгради града с редовна обсада и да го обсипе с оръдейни снаряди. След първите сблъсквания султанът се съгласил с мнението на везира, затова трябвало да се очаква редовна обсада.

Така говореше беглецът. Като слушаха тия сведения, и пан Потоцки, и епископът, и подолският пан подкоможи, и пан Володиовски, и всички други старши офицери се силно разтревожиха. Защото те очакваха да ги нападнат и се надяваха, че поради отбранителната способност на града ще успеят да отблъсват атаките с големи загуби за неприятеля. А и от опит знаеха, че при атаки обсадителите претърпяват неизмерими загуби, че всяка отблъсната атака понижава техния дух и придава смелост на обсадените. Както збаражчаните, рицарите най-сетне се бяха влюбили в проявите на съпротива, в битките, в нападенията извън стените на крепостта, така биха могли да обикнат боя и каменецките граждани, особено ако всяко турско нападение се свършваше с поражение на турците и победа на каменечаните. Обаче редовната обсада, при която копаенето на окопи, слагането на мини и изтеглянето на оръдия по позициите значи всичко, можеше само да угнети обсадените, да понижи духа им и да ги направи склонни за преговори. А мъчно можеше да се разчита на нападения извън крепостта, защото стените не биваше да бъдат оголвани от войници, а вместо тях да бъдат поставяни слуги или граждани, които трудно биха могли да удържат срещу еничарите.

Като обсъждаха всичко това, старшите офицери се разтревожиха извънредно много и благополучният резултат от отбраната вече им се струваше по-малко вероятен. Малко вероятен беше не само поради турската сила, но и поради тях самите. Пан Володиовски беше несравним и славен воин, но той нямаше величието на големия човек. Който носи в себе си слънце, той ще успее веднага да сгрее всички, но който е пламък, дори най-горещ, той загрява само най-близките. Така беше и с малкия рицар. Той не умееше и не можеше да прелее в другите своя дух, както и своята опитност във фехтовката. Главнокомандващият пан Потоцки не беше воин, а освен това му липсваше самоувереност, вяра в другите и в Жечпосполита. Епископът разчиташе главно на преговорите; брат му имаше тежка ръка, но и умът му не беше по-пъргав. Помощ не можеха да очакват, защото хетманът пан Собески, макар да беше велик човек, по онова време бе безсилен. Безсилен беше и кралят, безсилна беше цялата Жечпосполита.

На шестнайсети август пристигнаха ханът с ордата си и Дорошенко с казаците си. Двамата заеха огромно пространство по полето при Оринин. Същия ден Суфанказ ага повика пан Мишлишецки на разговор и съветваше градът да се предаде, защото, ако стори това незабавно, може да получи такива милостиви условия, за каквито не е чувано в историята на обсадните войни. Епископът беше любопитен да узнае тия условия, но всички в съвета викнаха срещу него и изпратиха отрицателен отговор.

На осемнайсети август започнаха да пристигат турците, а заедно с тях дойде и самият султан. Те прииждаха като безкрайно море. Поляхска пехота, еничари, спахии. Всеки паша водеше войската на своя пашалък: жители на Европа, на Азия, Африка. След тях се движеше грамаден обоз от товарни коли, теглени от мулета и биволи. Този стоцветен мравуняк с различно въоръжение и облекло се нижеше безкрай. От зори до късна нощ те непрекъснато прииждаха, преместваха се от едно място на друго, настаняваха войската на позиции, въртяха се по полето, издигаха шатри, които заеха такова пространство, че от кулите и от най-високите места на Каменец изобщо не можеше да се забележи свободно от платна поле. На хората се струваше, че е паднал сняг и е покрил цялата околност. Настаняването на обоза ставаше при пушечен ек, защото еничарските отряди, които охраняваха тая работа, не преставаха да стрелят към стените; а от стените отговаряха с непрекъснат оръдеен огън. Ехото кънтеше по скалите, пушеци се издигаха нагоре и закриха небесния лазур. До вечерта Каменец беше така затворен, та навярно само гълъбите биха могли да се измъкнат от него. Огънят утихна едва когато на небето светнаха първите звезди.

През следващите няколко дни огънят от стените и към стените продължаваше непрекъснато при големи загуби за обсадителите; щом само някаква по-голяма група еничари се събереше на място, което можеше да бъде достигнато от снаряд, веднага на стената цъфваше бял дим, снарядите падаха между еничарите, а те се пръсваха като ято врабци, когато някой изстреля срещу тях шепа дребни сачми с ловна пушка. При това турците надали знаеха, че в двата замъка и в самия град има далекобойни оръдия, та разпъваха твърде близко шатрите си. По съвета на малкия рицар им позволиха да направят това и едва когато дойде време за почивка и войниците напълниха тяхната вътрешност, за да се запазят от жегата, стените се обадиха с непрестанен грохот. Настана паника: гюллетата разкъсваха платната и трошеха прътите, убиваха войниците, разхвърляха остри отломъци от скалите. Еничарите се оттегляха безредно със силни крясъци, при бягството събаряха по-далечните шатри и навсякъде сееха страх. Пан Володиовски връхлетя с конница върху така обърканите турци и ги сечеше, докато силни конни части не им дойдоха на помощ. Огъня насочваше главно Кетлинг, а освен него и ляхският кмет Циприян нанесе най-големи опустошения всред поганците. Самият той се навеждаше над всяко оръдие и сам допираше фитила; после прикриваше очи с ръка, гледаше за резултата от изстрела и се радваше в сърцето си, че действа толкова сполучливо.

Но и турците копаеха подкопи, правеха насипи и докарваха върху тях тежки оръдия. Преди обаче да почнат да стрелят с тях, при насипите пристигна турски пратеник, закачи върху тръстиково копие султанско писмо и го показа на обсадените. Изпратените драгуни грабнаха веднага пратеника и го откараха в замъка. Султанът призоваваше града да се предаде, като величаеше до небесата своята мощ и милостивост.

Дълго размишляваха какъв респонс да дадат на това писмо и отхвърлиха недипломатичния съвет на пан Заглоба да отрежат опашката на някое куче и да я изпратят в отговор. Най-после изпратиха един опитен човек, Юрица, който знаеше добре турски език, с писмо със следното съдържание:

След тоя отговор офицерите се разотидоха по стените, а епископ Лянцкоронски и подолският пан генерал се възползваха от това и изпратиха второ писмо до султана, в което го молеха за четириседмично примирие. Когато по портите се разнесе вестта за него, вдигна се шум и задрънкаха саби.

— Ах, верицата им — повтаряше тоз-оня, — ние тук горим при оръдията, а там, зад гърба ни, изпращат писма без наше знание, при все че сме членове на съвета!

И след вечерния намаз248 офицерите се запътиха групово при пан генерала начело с малкия рицар и пан Маковецки и двамата силно угнетени от станалото.

— Как може такова нещо? — извика латичовският столник. — Нима вече мислите за предаване, та сте пратили нов пратеник? Защо е станало това без наше знание?

— Наистина — добави малкият рицар, — щом сме повикани в съвета, без нас не може да се пращат писма. За предаване също не ще позволим да се говори; а който би искал такова нещо, нека да си даде оставката!

При тия думи той мърдаше заплашително мустачките си, защото беше крайно дисциплиниран воин и със силна болка си позволяваше да възразява на по-старшите от него. Но дал клетва да отбранява замъка до смърт, смяташе, че така трябва да говори.

Подолският пан генерал се смути и отвърна:

— Мислех, че това става с общо съгласие.

— Няма съгласие! Ние искаме да изгорим тук! — извикаха двайсетина гласа.

А генералът каза:

— Със задоволство чувам това, защото и на мене вярата ми е по-мила от живота и никога не съм се плашил и няма да се плаша. Останете, ваши милости, на вечеря и тогава ще се споразумеем по-лесно.

Но те не искаха да останат.

— Нашето място е при портите, а не на трапезата! — отвърна малкият рицар.

В това време дойде епископът и като узна за какво става дума, веднага се обърна към пан Маковецки и към малкия рицар:

— Благородни хора! — каза той. — Всеки чувства в сърцето си това, което и вие, и никой не е споменавал за предаване. Изпратих молба за четириседмично примирие. Писах така: през това време ще изпратим искане за подкрепления от нашия крал и ще изчакаме инструкции от него, а после ще стане така, както е рекъл Бог.

Като чу това, малкият рицар отново започна да мърда мустачки, но тоя път защото едновременно го овладя и яд, и присмех над такова схващане на военните въпроси. Той, войник от детски години, не можеше да повярва на ушите си, че някой е могъл да предложи на неприятеля примирие, за да има време да прати за подкрепления.

И малкият рицар взе да поглежда към пан Маковецки и към другите офицери, а те — към него.

— Шега ли е това? — попитаха няколко гласа. После всички млъкнаха.

— Ваше преосвещенство! — каза най-после Володиовски. — Аз участвах в татарските, казашките, московските, шведските войни, но не съм слушал за такива основания. Защото султанът не е дошъл тук, за да угоди на нас, а на себе си. Как той ще се съгласи на примирие, ако му се пише, че през това време ние спокойно ще чакаме подкрепления?

— Ако не се съгласи, положението ще си остане такова, каквото е! — отвърна епископът.

На това Володиовски отговори:

— Който моли за примирие, той показва своя страх и безсилие, а който разчита на подкрепления, той явно не вярва на собствените си сили. Поганското куче сега е узнало това от писмото и по тоя начин ни е нанесена страшна вреда.

Като чу това, епископът се натъжи.

— Аз можех да бъда сега някъде другаде — каза той, — но задето при опасност не напуснах своето стадо, сега търпя укори.

На малкия рицар веднага му стана жал за достойния прелат, затова прегърна краката му, после му целуна ръка и отговори:

— Пази Боже аз да правя тук някакви укори, само че щом има съвет, казвам онова, което ми диктува моята експериенция.

— Какво да правим тогава? Нека да бъде mea culpa, но какво да правим? Как да поправим злото? — питаше епископът.

— Как да поправим злото ли? — повтори пан Володиовски. И той се замисли малко, а после вдигна весело глава:

— Ами може! Ваша милост панове, моля, елате с мене! И излезе, а след него офицерите. Четвърт час по-късно целият Каменец се затресе от грохота на оръдията. А пан Володиовски изскочи извън стените с доброволци и като нападна заспалите в подкопите еничари, сече ги, докато ги разпръсна и пропъди до обоза им.

После се върна при пан подолския генерал, у когото свари и епископ Лянцкоронски.

— Ваше преосвещенство — каза той весело, — ето как поправихме работата!