Пан Володиовски

Петдесет и втора глава

На другия ден още призори малкият рицар замина към Княгин, където се сблъска със спахии и хвана Булук паша, известен воин между турците. Целият му ден мина в боеве, на бойното поле; част от нощта прекара на съвещание у пан Потоцки и едва след първи петли сложи уморената си глава, за да поспи малко. Но едва беше заспал сладко и дълбоко, когато го събуди грохот на оръдия. В същото време слугата Пентка, жмуджанин, верен слуга и почти приятел на Володиовски, влезе в стаята.

— Ваша милост! — извика той. — Неприятелят е пред града!

Малкият рицар скочи на крака.

— А какви оръдия се чуват?

— Нашите плашат поганците. Дошъл е голям разезд, който задига добитъка от полето!

— Еничари ли или конница?

— Конница, пане. Все черни. Със светия кръст ги плашат, защото кой знае дали не са дяволи?

— Дяволи не дяволи, трябва да тръгнем срещу тях — отговори малкият рицар. — Ти ще отидеш при пани и ще й съобщиш, че съм на полето. Ако иска да дойде в замъка, за да гледа, може да направи това, но с пан Заглоба, защото аз най-много разчитам на неговата съобразителност.

И след половин час пан Володиовски излезе на полето начело на драгуните и на доброволци от шляхтата, които разчитаха, че ще могат да се проявят при двубой. От стария замък кавалерията се виждаше отлично; тя броеше около две хиляди души, съставена отчасти от спахии, но най-вече от египетската султанска гвардия. В последната служеха богати и знатни мамелюци от бреговете на Нил. Техните лъскави ризници, ярки златоткани кефии на главата, бели наметала и оръжие, украсено със скъпоценности, правеха от тях най-великолепната конница в света. Въоръжени бяха с метални копия, набучени на тръстики, и с много криви саби и ножове. Яхнали бързи като вятъра коне, те прекосяваха полето като облак с всички цветове на дъгата и виеха и въртяха между пръсти убийствените си копия. От замъка не можеха да им се нагледат.

Но пан Володиовски летеше към тях с конницата. И за едните, и за другите обаче беше мъчно да се сблъскат в ръкопашен бой, защото оръдията на замъка задържаха турците; а те бяха твърде много, та малкият рицар не можеше да препусне към тях и да се разправи с тоя неприятел под действието на своите оръдия. Затова някое време и едните, и другите се суетяха на разстояние, размахваха оръжие едни срещу други и викаха гръмко. Накрай обаче изглежда, че на огнените синове на пустините омръзнаха празните заплахи, защото внезапно отделни конници взеха да се откъсват от масата, да се приближават и да призовават гласно противниците си. Изведнъж те се пръснаха по полето и се мяркаха по него като цветя, които вятърът развява на разни страни. Володиовски изгледа хората си:

— Ваша милост панове! Канят ни! Кой е готов да отиде на двубой?

Изскочи първият пламенен рицар, пан Вашилковски, след него — пан Мушалски, непогрешим стрелец с лък, но и великолепен в ръкопашен двубой; след него тръгна пан Мязга с герб Прус, който при пълна бързина на коня можеше да пронизва пръстен с копието си; подир пан Мязга полетяха пан Топор-Падеревски, пан Ожевич, пан Шмлуд-Плоцки и княз Овсяни, пан Муркос-Шелюта и още двайсетина добри рицари, а и от драгуните също така тръгна групичка, защото ги привличаше надеждата за богата плячка и главно безценните арабски коне. Начело на драгуните се движеше страшният Люшня и като хапеше русите си мустаци, отдалече още си търсеше най-богатия неприятел.

Денят беше прекрасен, та се виждаше много добре. Оръдията по насипите замлъкваха едно след друго и най-сетне млъкнаха всички, защото топчиите се страхуваха да не засегнат някого от своите, освен това те също предпочитаха да гледат боя, отколкото да стрелят срещу пръснатите конници. А те се движеха едни към други ходом, без да бързат, после тръс и не в една линия, а разпръснати, кому както беше по-удобно. Най-сетне, като се приближиха едни към други, спряха конете и започнаха да се обиждат взаимно, за да събудят в сърцата си гняв и храброст.

— Ще ви преседне нашето месо, погански кучета! — викаха полските конници. — Елате насам! Няма да ви запази вашият мръсен пророк!

А ония крещяха на турски и на арабски. Мнозина от полските конници разбираха двата езика, защото както преславният лъконосец, мнозина бяха прекарали тежко робство и понеже поганците особено лошо ругаеха пресветата Дева, веднага гняв започна да наежва косите по главите на слугите на Мария и те полетяха конно, за да отмъстят за поругаването на нейното име.

Кой кого настигна там пръв и го лиши от милия живот? Пан Мушалски порази най-напред със стрела един млад бей с пурпурна кефия на главата и със сребърна ризница, която лъщеше като лунна светлина. Болезнената стрела се заби под лявото му око и до половина влезе в главата му, а той преви назад красивото си лице, разпери ръце и падна от коня. Но лъконосецът скри лъка под бедрото си, втурна се към него и го прониза със сабята, после му взе великолепното оръжие, натири коня му с плоското на сабята към своите, а сам почна да вика на арабски:

— Дано тоя да беше син на султана! Тук ще изгние, преди да засвирите последния намаз!

Като чуха това, турците и египтяните се силно разтревожиха и веднага двама бейове се спуснаха към пан Мушалски, но отстрани им препречи път Люшня, подобен на вълк с жестокия израз на лицето си, и в миг ухапа смъртоносно единия. Най-после го удари по ръката, а когато той се наведе за изхвръкналата си сабя, със страшен удар във врата почти напълно откъсна главата му. Другият видя това и бързо като вихър обърна коня си да бяга, но в това време пан Мушалски отново успя да извади лъка си изпод крака и изпрати стрела подир беглеца; тя го настигна в движение и се заби почти до средата между лопатките.

Трети победи противника си пан Шмлуд-Плоцки; той удари турчина с остра секира по шлема. От удара среброто и кадифето, с което бе подшита ламарината, бяха пресечени, а кривият край на секирата се заби толкова силно в костта, че пан Шмлуд-Плоцки не можеше известно време да я изтръгне. Другите воюваха с различно щастие, но в по-голямата си част победата беше на страната на по-опитната във фехтоването шляхта. Загинаха обаче двама драгуни от ръката на силния Хамди бей, който след това фрасна през лицето княз Овсяни с кривата си сабя и го простря на земята. Князът поливаше родната земя с княжеската си кръв, а Хамди се обърна към пан Шелюта, чийто кон беше хлътнал с един крак в една дупка на лалугер. Пан Шелюта видя, че смъртта му е неизбежна, затова скочи от коня си, та да влезе в ръкопашен бой със страшния конник. Но Хамди го събори с конските гърди и при падането го докосна по рамото с края на сабята си. Ръката на пан Шелюта увисна веднага, а беят полетя по-нататък по бойното поле, за да търси противници.

Но на мнозина не достигаше смелост да си премерят силите с него, толкова много и очевидно превъзхождаше всички със силата си. Вятърът повдигаше бялото наметало върху плещите му и го развяваше като криле на хищна птица, позлатената ризница хвърляше зловещ блясък върху лицето му, почти черно, с диви и блеснали очи, а кривата му сабя блестеше над главата му, също както блести лунният сърп в ясна нощ.

Прочутият лъконосец изпрати вече две стрели срещу него, но и двете само иззвънтяха със стон по ризницата и паднаха безсилни в тревата; тогава пан Мушалски почна да се колебае: дали да изпрати трета стрела към шията на коня или да нападне бея със сабя? Но докато се колебаеше така, оня го забеляза и пръв насочи към него черния си жребец.

Двамата се сблъскаха насред полето. Пан Мушалски искаше да покаже голямата си сила и да хване Хамди жив, затова със силен удар отдолу отхвърли сабята му нагоре и се вкопчи в него, с една ръка го хвана за гърлото, а с другата за острието на шлема му и го дръпна силно към себе си. Но в тоя миг подпръгът на седлото му се скъса и несравнимият лъконосец се преобърна заедно с него и падна на земята. А при падането Хамди го удари с дръжката на сабята си по главата и го зашемети на място. Спахиите и мамелюците, които вече се бяха уплашили за Хамди, възкликнаха от радост; поляците се разтревожиха много, после бойците се втурнаха едни срещу други на гъсти групи, едни — за да отвлекат лъконосеца, други — за да защитят поне тялото му.

Досега малкият рицар не участваше в двубоите, защото това не му позволяваше неговият полковнически авторитет, но като видя падането на пан Мушалски и превъзходството на Хамди бей, реши да отмъсти за лъконосеца и едновременно да придаде дух на своите. Оживен от тая мисъл, той пришпори коня си и се понесе напряко през полето толкова бързо, както ястреб лети към ято яребици, които се въртят над стърнище. Застанала при бойниците на стария замък, Башка го забеляза през далекогледа и веднага викна на пан Заглоба, който стоеше до нея:

— Михал се спусна! Михал се спусна!

— Сега ще го познаеш! — извика старият воин. — Гледай внимателно, гледай къде ще удари най-напред! Не се страхувай!

Далекогледът се тресеше в ръката на Башка. Понеже на полето вече не стреляха нито с лъкове, нито с пушки, тя не се тревожеше особено много за живота на мъжа си, но я обзе въодушевление, любопитство и вълнение. Душата и сърцето й в тоя миг изскочиха от нея и полетяха към мъжа й, гърдите й започнаха да дишат бързо, светла руменина обля лицето й. По едно време тя се наведе през стената, та пан Заглоба трябваше да я хване през кръста, за да не падне в пълния с вода ров — и викна:

— Двама летят срещу Михал!

— Двама по-малко ще бъдат! — отговори пан Заглоба.

И наистина двама едри спахии се бяха спуснали срещу малкия рицар. По облеклото те познаха, че това е някой по-значителен, а като видяха дребната фигура на конника, сметнаха, че евтино ще спечелят слава. Глупаци! Те летяха на сигурна смърт, защото, щом се отдалечиха от другите конници, малкият рицар дори не спря коня си, а както минаваше, нанесе между тях два удара, наглед толкова леки, сякаш майка при минаване беше плеснала децата си, но те паднаха на земята, впиха пръсти в нея и се затресоха като два риса, едновременно смъртно улучени от стрели.

А малкият рицар се понесе към конниците, които препускаха по полето, и започна да сее страхотни поражения. Както след свършване на литургията идва момче и с прикрепена на пръчка тенекиена фуния гаси една след друга запалените пред олтара свещи, а олтарът потъва в сянка, така и той гасеше наляво и надясно славните турски и египетски конници, а те потъваха в мрака на смъртта. Поганците разбраха, че имат майстор над майсторите и сърцата им прималяха. Тоз-онзи замушка коня, за да не се срещне със страшния мъж, а малкият рицар се хвърляше подир бягащите като упорит стършел и все нови конници пронизваше с жилото си.

Застаналите при оръдията на замъка войници завикаха радостно при тая гледка. Някои тичаха при Баша и ентусиазирани целуваха края на роклята й, други ругаеха турците.

— Башка, овладей се! — викаше непрекъснато пан Заглоба и държеше пани Володиовска през кръста, а тя имаше желание и да се смее, и да плаче, и да ръкопляска, и да вика, и да гледа, и да лети подир мъжа си в полето.

А той продължаваше да събаря спахии и египетски бейове, докато най-сетне по цялото поле не се разнесоха викове: „Хамди! Хамди!“ Последователите на пророка призоваваха със силен глас най-силния от своите бойци най-сетне да си премери силите с този страшен малък конник, който изглеждаше въплътена смърт.

Хамди отдавна вече беше забелязал малкия рицар, но като виждаше неговите дела, той просто се уплаши в първия момент. Страх го беше да сложи голямата си слава и младия живот на карта срещу такъв зловещ противник, затова нарочно се престори, че не го вижда, и започна да се върти на другия край на полето. Там именно той бе нападнал пан Ялбжик и пан Кос, когато отчаяните призиви: „Хамди! Хамди!“ стигаха до ушите му. Тогава той разбра, че повече не може да се крие и че ще трябва или да спечели безкрайната слава, или да жертва главата си. В тоя миг той издаде толкова пронизителен вик, че всички скали му отговориха с ехо, и препусна към малкия рицар коня си, който напомняше вихър.

Володиовски го съзря отдалече и също стисна с пети дорестия си жребец. Другите прекъснаха боя. На замъка Баша, която преди това бе видяла всички победи на страшния Хамди бей, леко побледня въпреки цялата си сляпа вяра в непобедимото фехтовско изкуство на малкия рицар, но пан Заглоба беше съвсем спокоен.

— Повече бих желал да бъда наследник на тоя поганец, отколкото на негово място — каза като сентенция на Баша.

А Пентка, бавният жмуджанин, беше толкова сигурен в своя господар, че ни най-малка грижа не помрачи лицето му, напротив, като видя полетелия Хамди, почна да си пее народната песен:

Пан Володиовски и Хамди бей се сблъскаха насред полето, между двете редици, които гледаха отдалече. Сърцата на всички замряха за миг. Изведнъж змейовидна светкавица се мярна при ясното слънце над главите на противниците: кривата сабя изхвърча от ръцете на Хамди като изхвърлена от тетивата стрела, а той се наведе на седлото, сякаш вече беше пронизан от острие, и затвори очи, но пан Володиовски го хвана с лявата си ръка за врата, допря върха на рапирата си под мишницата му и го подгони към своята войска. Хамди не се съпротивяваше, напротив, сам пришпорваше коня с пети, защото усещаше острието между мишницата и ризницата си и се движеше като зашеметен, само ръцете му увиснаха безсилни, а от очите му потекоха сълзи. Володиовски го предаде на страшния Люшня, а самият той се обърна наново към бойното поле.

Но в турските дружини засвириха тръби и пищялки; това беше знак за едноборците, че е време да се връщат от бойното поле към частите си, и те започнаха да се прибират при своите, като отнасяха със себе си срама, огорчението и спомена за страшния конник.

— Това беше дяволът! — говореха помежду си спахиите и мамелюците. — Който се сблъска с него, определена му е смърт! Дяволът и никой друг!

Полските бойци останаха още малко, за да покажат, че са удържали победа, а после нададоха трикратен победен възглас и се оттеглиха под прикритието на оръдията, които отново започнаха да стрелят по заповед на пан Потоцки. Но и турците взеха да отстъпват. Някое време техните наметала, пъстри кефии и лъскави шлемове още святкаха на слънцето, но после ги закри лазурът. На бойното поле останаха само съсечените с мечове турци и поляци. От замъка излязоха слуги да съберат и погребат своите. После долетяха гарвани, за да се заемат с погребението на поганците, но техният пир беше кратък, защото още същата вечер ги прогониха нови войски на пророка.