Спящата кукла

9.

По обяд на терасата пред магазина за хранителни стоки „Хол Фуудс“ в монтерейския търговски център „Дел Монте“ седеше млада жена.

Мъглата изтъняваше и на небето бавно се очертаваше бледият слънчев диск.

В далечината се чуваха сирени, наблизо гукаше гургулица, изсвири клаксон, заплака дете, после — смях. Джени Марстън си помисли: „Ангелски песни, ангелски песни…“

Прохладният въздух ухаеше на бор. Нямаше вятър. Въздухът беше прозрачен. Типичен ден за калифорнийското крайбрежие, но всички възприятия сякаш бяха по-силни.

Така е, когато си влюбена и чакаш приятеля си.

Очакване…

Джени си спомни една стара песен. Майка й я пееше от време на време с пресипнал глас на пушачка, малко фалшиво, понякога завалено.

Русата жена (автентична калифорнийска блондинка) отпи глътка кафе. Беше скъпо, но хубаво. Този магазин не беше по вкуса й (двайсет и четири годишната жена, която работеше на половин ден във фирма за кетъринг, предпочиташе евтините супермаркети), но бе добро място за среща.

Тя носеше тесни дънки, светлорозова блуза, а под тях червен сутиен „Виктория Сикрет“ и бикини. Също като кафето, бельото бе лукс, който трудно можеше да си позволи. За някои неща обаче си струваше да се охарчиш. (Освен това, размишляваше Джени, дрехите всъщност бяха един вид подарък — за гаджето й.)

Това я накара да се замисли за други глезотии. Потърка носа си, почеса месестия му връх.

„Стига“ — рече си тя.

Но не спря. Продължи да го чеше.

„Ангелски песни…“

Защо не го срещна година по-късно? Щеше да си е оправила лицето и да е красива. За носа и гърдите си поне можеше да направи нещо. Искаше й се да можеше да оправи и тесните рамене или момчешкия си ханш, но тази операция бе извън възможностите на способния доктор Гинсбърг.

„Каква си хилава, хилава… Колко ядеш! Два пъти колкото мен, пък я се виж! Бог те е изпратил, за да ме изпита.“

Гледайки навъсените домакини, които бутаха колички с покупки към минивановете си, Джени се почуди: „Обичат ли съпрузите си?“ Едва ли бяха хлътнали, колкото тя по гаджето си. Дожаля й за тях.

Допи кафето и се върна в магазина, заразглежда едрите ананаси, марулите със страна форма, безупречно подредените пържоли и котлети. Най-дълго се задържа пред щанда за хляб и закуски. Не беше гладна и не смяташе да купува нищо — беше твърде скъпо. Просто не можеше да седи на едно място.

„Така трябваше да те нарека: Джени Стой-мирна. За бога, момиче. Седни!“

Продукти, стройни редици пържоли…

Жени с досадни съпрузи…

Запита се дали любовта, която изпитваше към приятеля си, бе толкова силна, защото беше отскоро. Щеше ли да отслабне с времето? Имаше обаче един факт в тяхна полза — бяха вече големи. Това не беше глупава тийнейджърска авантюра. Те бяха зрели хора. Но най-важна бе духовната им връзка, каквато толкова рядко можеш да срещнеш. Всеки отлично знаеше как се чувства другият.

„Сигурно любимият ти цвят е зелен — бе писал в първото си писмо. — Обзалагам се, че спиш с юрган, зелен като тревата. Това те успокоява.“

Божичко, колко беше прав. Тя спеше с одеяло, не с юрган. Но наистина бе тревистозелено. Каква интуиция имаше този човек!

Изведнъж нещо я накара да спре. Заслуша се в някакъв разговор наблизо. Две отегчени от живота домакини бяха намерили с какво да разсеят скуката.

— Някой е загинал. В Салинас. Станало е съвсем наскоро.

Салинас ли?

— О, избягалият затворник, нали? Да, току-що чух по новините.

— Дейвид Пел, не… Даниел. Точно така.

— Абе, той не беше ли син на Чарлс Менсън или нещо такова?

— Не знам. Но чух, че няколко души били убити.

— Не, не е син на Менсън. Само се нарича така.

— Кой е Чарлс Менсън?

— Шегуваш ли се? Как не знаеш? Не помниш ли Шарън Тейт?

— Кой?

— Чакай, кога си родена?

Джени се приближи до жените:

— Извинете, за какво говорите? Избягал затворник ли?

— Да, от затвора в Салинас. Не чухте ли новините? — попита една от жените, като се втренчи в носа й.

На Джени не й дремеше.

— Казахте, че някой е загинал, така ли?

— Някой от надзирателите. После беглецът отвлякъл някого и също го убил, доколкото чух.

Не знаеха друго.

Със запотени длани, с разтуптяно сърце, Джени се обърна и се отдалечи. Провери телефона си. Приятелят й се беше обадил преди известно време, но оттогава — нищо. Нямаше съобщение. Тя се опита да му се обади. Не вдигаше.

Джени се върна при тюркоазния форд „Тъндърбърд“. Включи радиото на новинарската станция и завъртя огледалото към себе си. Извади гримовете от чантичката си.

Няколко души били убити…

„Не се безпокой“ — каза си. Започна внимателно да се гримира, както я учеше майка й. Това беше едно от хубавите неща, които жената бе направила за нея. „Сложи светло тук, тъмно тук — трябва да направим нещо с тоя нос. Заглади го, намажи го. Добре.“

При майка й обаче хубавото можеше да изчезне за миг.

Всичко изглеждаше добре, докато не сбъркаш.

„Абе, какво правиш? Повтори пак. Приличаш на курва!“

Даниел Пел излезе от малкия покрит паркинг зад една обществена сграда в Монтерей и спокойно закрачи по тротоара.

Наложи се да зареже хондата на Били по-рано от заплануваното. По новините чу, че полицията е намерила камиона от „Уърлдуайд Експрес“, което означаваше, че може би са се досетили за леката кола. Бе успял да се промъкне през блокадите точно навреме.

Какво мислиш за това, Катрин?

Вървеше с наведена глава. Не се страхуваше да върви открито сред хората, все още нямаше опасност. Никой не очакваше да го види тук. Освен това изглеждаше различно — с цивилни дрехи и обръснат. След като заряза колата на Били, мина през задния двор на един мотел и претърси кофите за боклук. Намери използвано ножче за бръснене и шишенце от безплатния лосион в стаите. Клекна зад контейнера и се обръсна.

Лекият ветрец галеше лицето му и той подуши нещо във въздуха: миризма на океан и водорасли. За пръв път от години. Обожаваше този аромат. В „Капитола“ до него достигаше само въздухът, който пускаха през климатичната или отоплителната инсталация, а той не мирише на нищо.

Наблизо мина патрулна кола.

Дръж се спокойно…

Пел вървеше с равномерни крачки, не се оглеждаше, не се отклоняваше от набелязания път. Промяната в поведението привлича внимание. Освен това само вреди — дава на хората информация за човека. Могат да се досетят какво означава промяната и да го използват срещу него.

Точно това се беше случило в стаята за разпити.

Катрин…

Пел внимателно бе планирал разпита. Ако всичко минеше, без да събуди подозрения, щеше да измъкне някаква информация от разпитващия, например колко надзиратели има в сградата на съда и къде са разположени.

За негова изненада обаче тя почти отгатна плана му.

„Да помислим сега за портфейла. Откъде може да е дошъл?…“

Затова го принуди да промени плана си. И то бързо. Бе положил всички усилия, но пронизителната аларма му подсказа, че се е досетила. Ако беше подранила с пет минути, щяха да го върнат в затворническия микробус. Планът му щеше да се провали.

Катрин Данс…

По улицата бързо мина друга полицейска кола.

Пак не му обърнаха внимание и Пел продължи по пътя си. Знаеше обаче, че час по-скоро трябва да се махне от Монтерей. Влезе в оживен открит търговски център. Заоглежда магазините: „Мейсис“, „Мервинс“, магазинчета за бонбони, книги (обожаваше да чете, изяждаше ги с кориците — колкото повече знаеш, толкова по-голяма власт имаш), видеоигри, спортна екипировка, евтини дрехи и още по-евтини бижута. Беше претъпкано, юни — много училища бяха свършили учебната година.

От един магазин излезе девойка с чанта през рамо. Под якето й се виждаше прилепнала по тялото червена фланелка без ръкави. Един поглед и балонът в него започна да расте. (Преди време успя да заплаши един съкилийник, подкупи надзирателя и уреди жената на другия затворник да го посети. Беше много, много отдавна…)

Загледа се в девойката, тръгна на няколко крачки зад нея, наслаждаваше се на косата й, на извивката на бедрата й под тесните дънки, опита се да долови аромата й, да се приближи, за да се отърка в нея, когато се разминат, което, разбира се, си беше чисто сексуално насилие, като да те завлекат в някой тъмен вход и да те заплашат с нож, за да се съблечеш.

Изнасилването е в самото желание, Даниел Пел го знаеше.

Добре, но тя влезе в друг магазин и завинаги изчезна от живота му.

„Ще ми липсваш, скъпа“ — помисли си.

На паркинга видя синьо-зелен форд „Тъндърбърд“. Вътре седеше жена и разресваше дългата си руса коса. Ох…

Той се приближи. Имаше месест нос и беше хилава, нямаше много с какво да се похвали. Това обаче не попречи на балона да расте, десет пъти, сто… Заплашваше да се пръсне.

Даниел Пел се огледа. Наоколо нямаше никого.

Тръгна между колите.

Джени Марстън разреса косата си. С тази част от тялото си се гордееше най-много. Косата й бе лъскава, гъста и когато тя завъртеше глава, се разсипваше като на фотомодел в реклама на шампоан. Отново нагласи огледалото. Изключи радиото. Поглади носа си, месестия му връх…

„Стига!“

Посегна към вратата, но изписка. Тя се отвори сама.

Джени се вцепени, втренчи се уплашено в жилавия мъж, който стоеше приведен до колата.

За няколко секунди никой от двамата не помръдна. После той отвори вратата.

— Прекрасна си, Джени Марстън. По-хубава, отколкото си те представях.

— О, Даниел.

В бурята от емоции — страх, облекчение, чувство за вина — Джени Марстън не се сети какво друго да каже. Със затаен дъх изскочи от колата и се хвърли в прегръдките на приятеля си, затрепери от радост и го притисна толкова силно, че от устата му се чу тихо, продължително свистене от излизащия въздух.