Спящата кукла

17.

В Калифорния има може би десет хиляди улици, носещи името „Мишън“, и Джеймс Рейнолдс, пенсионираният прокурор, който преди осем години бе постигнал осъждането на Даниел Пел, живееше на една от най-хубавите сред тях.

Пощенският му код бе от Кармел, макар че тази улица не беше в хубавата част на града — онзи център като от пощенска картичка, който всеки уикенд се пълни от туристи (едновременно обичани и мразени от местните). Рейнолдс бе в работещия Кармел, което не е задължително да е лошо. Имаше хубава къща недалеч от „Барнярд“, живописния, многоетажен търговски център, където можеш да купиш всичко — от бижутерия и произведения на изкуството до сложни кухненски уреди, подаръци и сувенири.

Данс спря на дългата алея пред къщата, като размишляваше, че човек с толкова скъп имот трябва да е или някой от съвременния финансов елит — неврохирург или компютърен магнат, преживял кризата в информационната индустрия — или потомък на стар местен род. Рейнолдс, който си бе изкарвал прехраната като прокурор, би трябвало да е от вторите.

Загорелият от слънцето пооплешивял възрастен мъж я посрещна на вратата и я покани да влезе.

— Жена ми е на работа. Всъщност доброволческа работа. Тъкмо приготвям вечерята. Елате в кухнята.

Докато вървеше по ярко осветения коридор, Данс набързо се запозна с историята на този човек от многото снимки, накачени по стените. Елитна гимназия на източното крайбрежие, Станфорд, сключване на брак, израстването на двамата му сина и дъщеря му, тяхното дипломиране.

Най-новите снимки още не бяха монтирани в рамки. Тя кимна към купчина, най-отгоре на която имаше снимка на млада жена, русокоса красавица със скъпа бяла рокля, заобиколена от шаферки.

— Това дъщеря ви ли е? Поздравления.

— Последното птиче, което напусна гнездото. — Той махна весело и се усмихна. — А при вас как е?

— О, сватбите са още далеч. Тепърва ни предстоят училищните тревоги.

Тя забеляза и няколко поставени в рамки изрезки от вестници — статии за големи дела, които е спечелил, но също (за нейно удивление) и които е загубил. Той забеляза накъде е насочен погледът й и се изсмя:

— Спечелените са за повдигане на самочувствието. Изгубените са за отрезвяване. Бих могъл да се престоря, че стоя над тези неща, и да кажа, че съм научил нещо от невинните. Но истината е, че понякога съдебните заседатели просто не са в час.

Тя го знаеше много добре от предишната си работа като съдебен консултант.

— Като в случая с нашия човек Пел. Заседателите трябваше да препоръчат смъртна присъда. Но не го направиха.

— Защо? Смекчаващи обстоятелства ли имаше?

— Да, ако можем да определим страха като такова. Уплашиха се, че Семейството ще им отмъсти.

— Да, но не са се поколебали да го обявят за виновен.

— О, не. Имаше солидни доказателства. А и аз сериозно се потрудих. Подхванах темата за Сина на Менсън — всъщност аз му измислих това прозвище. Посочих всички прилики: Менсън е твърдял, че има власт да контролира хората. Дребни престъпления и подчинени жени, които го боготворят. Убийство на богато семейство. И книгите за Менсън, които бяха намерени в дома на Пел с подчертани пасажи и бележки в полетата. Всъщност той сам помогна за осъждането си — с усмивка добави Рейнолдс. — Добре си изигра ролята. Седеше безмълвно и гледаше втренчено съдебните заседатели, опитваше се да ги сплаши. С мен също опита. Изсмях му се и му казах, че психическата му власт няма ефект върху юристи. Съдебните заседатели се разсмяха. Така му развалих плана. — Поклати глава. — Не достатъчно, за да му издействам смъртоносната инжекция, но и от доживотната бях доволен.

— Вие ли бяхте обвинител и по делата срещу трите жени, срещу Семейството?

— Оставих ги да минат леко. Това бяха дребни прегрешения. Нямаха пръст в убийствата на Кройтънови. Убеден съм в това. Преди да срещнат Пел, никоя не е била задържана за нещо по-сериозно от пиене на публично място или цигара с марихуана. Той беше промил мозъците им… С Джими Нюберг беше друго. Той имаше тежки обвинения за насилие и търговия с наркотици.

Влязоха в просторната кухня, боядисана изцяло в жълто и бежово, и домакинът си сложи престилка. Явно я беше свалил, за да отиде да отвори.

— Заех се с готварството, след като се пенсионирах. Интересен контраст. Никой не обича прокурорите. Но… — кимна към голям чугунен тиган, пълен с морски дарове — … моето чопино? Всеки го обожава.

— Аха. — Данс се огледа, като се намръщи престорено. — Значи така изглежда една кухня.

— О, усещам, че сте любителка на готовата храна. Също като мен, когато бях ерген.

— Горките ми деца. Хубавото е, че вече те започват да готвят. За миналия Ден на майката ми направиха палачинки с ягодово сладко.

— А вие е трябвало само да почистите кухнята след тях. Ето, пробвайте от това.

Не можеше да откаже.

— Добре, но само малко.

Той й напълни цяла купичка.

— Върви с червено вино.

— Ще пропусна. — Опита от ястието. — Превъзходно!

Рейнолдс бе говорил със Сандовал и монтерейското шерифство и знаеше последните подробности от преследването, включително това, че Пел е решил да остане в района. (На Данс не й убягна, че за да се свърже с КБР, се беше обадил на нея, а не на Чарлс Овърби.)

— Ще помогна с всичко, с което мога, за да заловите този мръсник. — Бившият прокурор съсредоточено наряза един домат. — Само кажете. Вече се обадих в съдебния архив. Ще ми донесат всички записки по случая. Вероятно деветдесет и девет процента ще са безполезни, но може да изскочи нещо. Ако трябва, ще прочета всичко до последната страница.

Данс го погледна в очите — тъмни, излъчващи решителност — много по-различни от, да кажем, блясъка в погледа на Мортън Негъл. Не беше работила по случаи на Рейнолдс, но знаеше, че е бил енергичен и безкомпромисен прокурор.

— Много ще ни помогнете, Джеймс. Благодаря. — Тя довърши съдържанието в купичката и я остави в умивалника. — Дори не подозирах, че сте в района. Чух, че живеете в Санта Барбара.

— Имам малка къща там, но повечето време от годината прекарваме тук.

— След като се обадихте, говорих с Майкъл О’Нийл. Искам да ви сложим охрана.

Той махна пренебрежително:

— Имам добра алармена система. На практика няма как да ме открие. Когато станах водещ прокурор, започнах да получавам заплахи — заради делата срещу онази банда в Салинас. Телефонът ми го няма в указателя, а собствеността на къщата приписах на тръст. Няма как да ме намери. Освен това съм въоръжен.

Данс не искаше да чуе:

— Вече уби няколко човека.

Прокурорът сви рамене:

— Добре де, съгласен съм. Изпратете ми охрана. Няма да навреди. Малкият ми син ни е на гости. Защо да рискуваме?

Тя се настани на едно столче. Подпря кафявите си заострени обувки „Алдо“ на пречката между краката. Каишките бяха украсени с ярки маргаритки. Дори десетгодишната Маги имаше консервативен вкус по отношение на обувките, които бяха една от маниите на Данс.

— Засега можете да ми разкажете нещо за убийствата преди осем години. Това може да ми даде представа какво е намислил.

Домакинът седна до нея, отпи глътка вино. Набързо й изложи фактите: как Пел и Джими Нюберг нахлули в дома на Уилям Кройтън в Кармел, убили бизнесмена, съпругата и две от трите им деца. Всички били наръгани с нож. Нюберг също.

— Според мен не е искал да убива децата, сбил се е с Пел и той го е очистил.

— Пел и Кройтън познавали ли са се?

— Не се знае. Тогава бизнесът в Силициевата долина беше в разцвета си и Кройтън бе от големите играчи. Името му постоянно се тиражираше в пресата. Не само че създавал сам повечето си програми, ами ръководел и продажбите. Голям човек. Едър, в отлично здраве, невъздържан… Неуморим в работата, безскрупулен в бизнеса. Не е от жертвите, които будят особено съжаление. Не се съобразявал с нищо, говореше се, че имал любовници, служителите му не го обичали особено. Но ако убийството се броеше за престъпление само ако жертвата е светец, ние, прокурорите щяхме да умрем от глад. Фирмата му на два пъти е била ограбвана през годината преди убийствата. Престъпниците са откраднали компютри и софтуер, но полицията в Санта Клара не е хванала никого. Няма доказателства, че Пел има нещо общо с това, но аз винаги съм се чудел дали не е бил той.

— Какво стана с фирмата след смъртта на Кройтън?

— Купиха я. „Майкрософт“, „Апъл“ или някоя от компаниите за компютърни игри, де да знам.

— А имота му?

— По-голямата част бе включена в тръстов фонд за дъщеря му, друга отиде за сестрата на жена му, която пое попечителство над детето. Монтерейският клон на Калифорнийския университет получи стар хардуер и програми за десет-двайсет милиона долара. Направиха внушителен музей на компютърната техника. Специалисти от целия свят идват да правят изследвания в архива.

— Още ли?

— Така изглежда. Кройтън беше изпреварил времето си.

— И беше богат.

— Много богат.

— Какъв е истинският мотив за убийствата?

— Никога няма да разберем. Ако се основаваме на фактите, прилича на най-обикновен грабеж. Може би Пел е прочел във вестниците за Кройтън и е решил, че ще направи удар.

— Прочетох обаче, че плячката е била доста мизерна.

— Само няколко хиляди. Щеше да е леко престъпление. Ако не бяха петте трупа, разбира се. За малко да са шест. Добре, че момиченцето е било на горния етаж.

— Какво стана с детето?

— Горкото! Знаете ли как го нарекоха?

— Спящата кукла.

— Да. Тя не свидетелства. Дори да е видяла нещо, не бих я изправил пред съдебната зала. И без това имах достатъчно доказателства.

— Нищо ли не си спомняше?

— Нищо, което да ни е от полза. През онази нощ си легнала рано.

— Къде е сега?

— Нямам представа. Леля й и чичо й я осиновиха и се преместиха.

— Каква беше защитата на Пел?

— Твърдеше, че отишли по някаква работа. Нюберг превъртял и убил всички. Пел се опитал да го спре, сбили се и Пел, цитирам, „трябвало“ да го убие. Нямаше обаче доказателства, че Кройтън е планирал да се среща с когото и да било. Когато Пел и съучастникът му се появили, семейството тъкмо вечеряло. Освен това уликите бяха ясни: време на настъпване на смъртта, отпечатъци, микроследи, кръв, всичко.

— В затвора Пел се е добрал до компютър. Без надзор.

— Не е добре.

Данс кимна:

— Открихме какво е търсел. Тези думи говорят ли ви нещо? Едната е „Алисън“.

— Никоя от жените в Семейството не се казва така. Не познавам жена с такова име, която да е свързана с него.

— Друга дума, която е търсил, е „Нимю“. Това е митологичен герой. От легендата за крал Артур. Мисля обаче, че става дума за прякор на човек, с когото е искал да се свърже.

— Съжалявам, не ми говори нищо.

— Други идеи какво би могло да означава?

Събеседникът й поклати глава:

— Съжалявам. Това беше важен процес за мен. И за окръга. Но е факт, че в него нямаше нищо необичайно. Пел бе хванат на местопрестъплението, доказателствата бяха железни и той бе рецидивист с дълга криминална история още от юношеските си години. От този човек и Семейството му бяха пропищели всички градчета от Биг Сър до Марин. Трябваше сериозно да се издъня, за да изгубя.

— Добре, Джеймс. Време е да тръгвам. Благодаря за помощта. Ако намерите нещо в архива, обадете ми се.

Той кимна сериозно, вече не като словоохотлив пенсионер или любящ баща, който омъжва дъщеря си. В очите му Данс видя пламенна решителност, с която несъмнено е водил обвинението по делата си.

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да изпратя онзи мръсник, където му е мястото.

Бяха се разделили и сега, на стотина метра един зад друг, вървяха към един мотел в старомодното градче Пасифик Гроув в самото сърце на Полуострова.

Пел вървеше спокойно и се оглеждаше с широко отворени очи като неориентиран турист, който не е виждал сърф освен по телевизията.

Бяха с нови дрехи, които купиха от един магазин в бедните квартали на Сийсайд (на Пел му достави голямо удоволствие да гледа тъжната физиономия на Джени, когато хвърляше любимата си розова блуза). Сега той носеше тънко светлосиво яке, джинси и евтини маратонки, спортна шапка с обърната назад козирка. Беше взел и фотоапарат за еднократна употреба. От време на време спираше и правеше снимки на залеза по логиката, че избягал от затвора убиец едва ли би спрял да се любува на пейзажа, колкото и да е живописен.

От Мос Ландинг бяха тръгнали на изток, като избягваха главните пътища и неведнъж минаха напряко през ниви с брюкселско зеле, които миришеха на тор. Накрая се върнаха в Пасифик Гроув, но когато навлязоха в по-населен район, Пел прецени, че е време да се отърват от крадения форд „Фокус“. Полицията скоро щеше да научи за колата. Скриха я във високата трева покрай шосе №68, в парцел с табела „Продава се — В регулация за търговска зона“.

Реши да отидат поотделно до мотела. На Джени не й хареса да са разделени, но сега поддържаха връзка по мобилните телефони. Тя му се обаждаше през пет минути. Принуди се да й каже да не го прави, защото полицията може да ги подслушва.

Това, разбира се, беше невъзможно, но вече му бе дотегнало от любовното гукане и искаше да събере мислите си.

Даниел Пел се тревожеше.

Как го бяха намерили в „Джакс“?

Обмисли всички възможности. Може би шапката, черните очила и обръснатото лице не бяха заблудили управителя, който си е бил втълпил, че избягалият убиец ще дойде да хапва вкусни писийки именно в неговия ресторант само на двайсет километра от затвора, в който е лежал?

Друга възможност бе да са засекли откраднатия форд „Тъндърбърд“. Но кой ще се сети да проверява номера на кола, открадната на четиристотин километра оттук? Пък и дори така да е, просто щяха да извикат въздушния патрул за крадени коли… освен ако не са знаели, че това е именно Пел.

Пък и полицаите трябваше да се заблудят, че са тръгнали към паркинга за каравани при Солт Лейк Сити.

Катрин!

Имаше чувството, че не се е хванала на уловката за Юта въпреки номера с телефона на Били и това, че беше оставил шофьора жив. Пел се почуди дали нарочно не е пуснала съобщението за Юта пред репортерите, за да го накара да се покаже.

Всъщност идеята й бе проработила, гневно си помисли той. Където и да отидеше, имаше чувството, че тя го преследва. Почуди се къде ли живее. Отново си припомни наблюденията си от стаята за разпити, когато се беше опитал да отгатне подробности за нея — деца, съпруг. Замисли се върху реакциите й.

Деца? Да. Съпруг? Вероятно не. Но едва ли беше разведена.

Той спря и направи още една снимка на слънцето, спускащо се над Тихия океан. Гледката наистина беше впечатляваща.

Катрин — вдовица. Интересна идея. Балонът отново започна да се надува.

Някак си успя да го потисне.

Засега.

Отби се да купи някои неща в забутано мексиканско магазинче, което избра, защото знаеше, че на телевизора няма да показват лицето му на всеки пет минути — и беше прав, по малкия апарат течаха само латиноамерикански сапунени сериали.

С Джени се събраха в Асилмор, красивият парк, който включваше идеален за сърфистите плаж с формата на полумесец, а по-близо до Монтерей — неравна брегова ивица със скали, в които вълните се разбиваха с грохот.

— Наред ли е всичко? — предпазливо попита тя.

— Всичко е идеално, скъпа. Върви като по вода.

Навлязоха в тихите улички на Пасифик Гроув, бивша методистка колония с живописни едноетажни къщи във викториански и тюдоров стил. След пет минути тя обяви:

— Стигнахме.

Кимна към сградата на мотел „Сий Вю“. Беше кафява постройка с малки тъмни прозорци, покрив от дървени плочки и рисунки на пеперуди над вратата. Голямата гордост на градчето — освен че беше последното сухо място в Калифорния — бяха пеперудите монарх. Всяка година през студения сезон тук се събираха десетки хиляди от тези насекоми.

— Сладко е, нали?

Вероятно. „Сладко“ не говореше нищо на Пел. Важна беше стаята, гледаща към паркинга, и това, че имаше удобни пътища за бягство. Джени бе намерила точно каквото се искаше от нея.

— Идеално е, красавице. Също като теб.

На гладкото й лице се появи усмивка, макар и неуверена — все още бе разстроена от случката в ресторанта. Пел не се интересуваше. Балонът в него все повече нарастваше. Не знаеше кое го възбужда повече — мисълта за Катрин или Джени.

— Коя е нашата стая?

Тя посочи.

— Ела, мили. Приготвила съм ти изненада.

Хъм. Пел не обичаше изненадите.

Тя отключи вратата.

Той кимна:

— След теб, красавице.

Постави ръка на пистолета. Застана нащрек, готов да я избута напред като жив щит и да започне да стреля.

Нямаше засада. Стаята беше празна. Той се огледа. Беше по-хубава, отколкото си го представяше. Дори луксозна. Скъпи мебели, завивки, кърпи, дори хавлии. Няколко красиви картини. Морски пейзаж, „Самотен бор“ и още от проклетите пеперуди.

И свещи. Много свещи. Навсякъде, където можеше да се сложи свещ, имаше свещ.

Аха, това била изненадата! Слава Богу, че не бяха запалени. Само това му липсваше, да се измъкне от преследвачите, за да завари скривалището си в пламъци.

— Къде са ключовете?

Тя му ги подаде.

Ключове. Пел ги обожаваше. Дали за кола, за хотелска стая, за сейф или за къща, щом имаш ключа, значи имаш контрол.

— Какво има тук? — попита тя и кимна към чантата.

Беше го попитала и по-рано, когато се срещнаха на брега.

— Някои необходими неща — отвърна Пел. — И храна.

Джени примигна изненадано:

— Купил си храна?

Какво, да не би за пръв път мъжът, който е с нея, да пазарува?

— Можех аз да го направя — добави бързо. Кимна към кухненския бокс. — Значи сега мога да ти приготвя вечеря.

Странен израз, но така я бяха обучили. Бившият й съпруг или някой от приятелите й грубияни. Тим рокерът. „Млъкни и върви да ми приготвиш вечеря…“

— Не се безпокой, красавице. Аз ще сготвя.

— Ти?

— Ами, да.

Пел познаваше мъжете, които настояват „жената“ да ги храни. Мислят се за крале, на които трябва да им се прислужва. Така получават чувство за власт. Но не разбират, че когато зависиш от някого за нещо, това те прави слаб. (Пък и е адски глупаво, защото могат да ти сипят отрова за мишки в супата!) Той не беше голям готвач, но дори навремето, когато Линда готвеше за Семейството, обичаше да се навърта в кухнята, да помага, да следи работата.

— О, взел си мексиканска!

Тя се засмя и започна да вади плънка с кайма, тортиля, домати, консервирани чушки и сосове.

— Ти каза, че обичаш. Че те успокоява… Хей, красавице… — Целуна я по главата. — Държа се много мъжки в ресторанта.

Джени сведе очи.

— Малко се уплаших. Не трябваше да пищя.

— Не, напротив, държа се много твърдо. Знаеш ли какво означава това?

— Не съвсем.

— Това е стар моряшки израз. Татуирали си го на пръстите, та като стиснат юмрук, да се чете на кокалчетата им: „Дръж твърдо.“ Тоест да не бягаш.

Тя се засмя:

— Не бих избягала от теб.

Той плъзна устни по косата й и подуши миризма на пот и евтин парфюм.

Тя потърка носа си.

— Ние сме екип, любов моя.

Джени престана да търка носа си при тези думи. Това му направи впечатление.

Пел влезе в банята, облекчи се и се изми. Когато излезе, завари втора изненада.

Тя се беше съблякла. Стоеше само по сутиен и бикини и палеше свещите със запалка.

Погледна го.

— Каза, че обичаш червено.

Пел се засмя и се приближи до нея. Погали я по хилавия гръб.

— Може би предпочиташ да хапнеш?

Той я целуна.

— Ще ядем по-късно.

— О, желая те, мили — прошепна тя.

Личеше, че е реплика, която често е използвала в миналото. Но това не означаваше, че не е вярна сега. Даниел взе запалката.

— По-късно ще създадем романтичната атмосфера.

Целуна я и придърпа бедрата й към себе си.

Тя се усмихна — вече съвсем непринудено — и се притисна по-силно до слабините му.

— Мисля, че и ти ме желаеш — измърка.

— Да, наистина те желая, красавице.

— Обичам да ме наричаш така.

— Имаш ли чорапогащи? — попита я той.

Тя кимна:

— Черни. Да си ги сложа ли?

— Не. Не ми трябват за това — прошепна Пел.