Спящата кукла

20.

— Здрасти, Майкъл — извика Уес и двамата си плеснаха ръцете.

— Здрасти.

Поговориха за тенис (О’Нийл също играеше) и за поправяне на ракети. Слабото, мускулесто момче се справяше с всеки спорт, който опиташе, но сега се занимаваше главно с тенис и футбол. Искаше да тренира карате и айкидо, но Данс го отклоняваше от бойните изкуства. Понякога в сина й назряваше необясним гняв (породен най-вероятно от смъртта на баща му) и тя не искаше да го насърчава да превръща боя в хоби.

О’Нийл бе поел мисията да занимава момчето с други спортове и развлечения. Посвети го в двете си хобита, които бяха диаметрално противоположни: да колекционира книги и да обикаля из любимото си място на земята — залива Монтерей. (Понякога Данс си мислеше, че детективът е роден в неподходящо време. По-лесно си го представяше като капитан на старовремски платноход или рибарско корабче през трийсетте.) Понякога, когато тя излизаше по женски с Маги, Уес прекарваше следобеда на риболов с О’Нийл или просто наблюдаваха китовете от лодката му. Катрин страдаше от ужасна морска болест, ако не се нагълта с хапчета, но синът й беше роден за моряк.

Уговориха се да отидат за риба след няколко седмици, после Уес пожела лека нощ и отиде да си легне.

Данс наля две чаши вино. О’Нийл предпочиташе червено, по-специално — каберне. Тя си наля пино грижо. Влязоха в хола и седнаха на дивана. О’Нийл случайно се настани точно под сватбения портрет на Данс. Детективът и Бил Суенсън бяха добри приятели и неведнъж бяха работили заедно. През един кратък период преди смъртта на съпруга й и тримата бяха в полицейската система. Дори по едно разследване работиха заедно: Бил — от страна федералните власти; Данс — на щатските; О’Нийл — от окръжните.

Със силно изщракване детективът отвори пластмасовата кутия с готово суши, което бе купил на идване. Подобно на камбанката в експериментите на Павлов звукът събуди хранителните рефлекси на двете кучета и те дотичаха. Дилън, германската овчарка, бе кръстен на любимия певец и музикант на Данс, а Патси, птичарката — в памет на госпожица Клайн, любимата й кънтри певица.

— Може ли да им дам?… — попита О’Нийл и вдигна парче риба тон с пръчиците.

— Не, освен ако не искаш след това да им измиеш зъбите.

— Съжалявам, приятели — рече детективът на животните.

Данс също отказа предложеното й суши и той започна да се храни, без да си даде труд да отвори соевия сос или горчицата. Изглеждаше много уморен. Може би разпечатването на пликчетата бе твърде голямо усилие за него в този момент.

— Искам да те попитам нещо — заговори Катрин. — Шерифът има ли нещо против, че КБР ръководи издирването?

О’Нийл остави пръчиците и прокара пръсти през прошарената си коса.

— Ще ти разкажа нещо. Когато баща ми бил във Виетнам, понякога взводът му трябвало да влиза в тунелите на виетконгците. Понякога се натъквали на клопки, друг път — на въоръжени партизани. Това били най-опасните мисии във войната. Татко развил фобия, която останала и след като се завърнал в Щатите.

— Клаустрофобия?

— Не. Доброволецофобия. Прочистил един тунел, след което не вдигнал ръка втори път. Никой не разбира защо доброволно си се съгласила да водиш тази операция.

Тя се изсмя:

— Защото си мислите, че аз съм поискала.

Разказа му за тънките сметки на Овърби.

— Мислех си за това. Между другото, и ние като вас съжаляваме, че Фиш се махна.

Станли Фишбърн беше бившият шеф на КБР.

— Повярвай ми, не колкото нас.

— Добре де, може би не толкова. Но да ти отговоря на въпроса — всички са доволни, че ти пое случая. Бог да те благослови и да ти даде сили.

Данс отмести купчините списания и книги и разстла материалите на Мортън Негъл върху масичката. Може листовете и касетите да бяха само малка част от информацията, която бе видяла в кабинета му, но пак бяха впечатляващи.

Намериха списък на веществените доказателства, иззети от дома на Пел в Сийсайд след убийствата на Кройтънови. Имаше десетина книги за Чарлс Менсън, няколко големи папки и бележка от извършилия огледа:

— Чувал ли си за нея? — попита Данс.

О’Нийл четеше много и в огромната му колекция имаше книги от всички жанрове. За този роман обаче не знаеше нищо. Данс включи лаптопа си и потърси информация в Интернет.

— Интересно. Жорж дю Морие е дядо на Дафни дю Морие. — Прочете няколко анотации на книгата. — Изглежда, че „Трилби“ е бил бестселър, нещо като „Шифърът на Леонардо“ на своето време. Звенгали?

— Чувал съм думата. Свързано е с хипноза, но друго не знам.

— Интересно. Разказва се за провалил се музикант, Звенгали, който се запознава с млада и красива певица на име Трилби. Тя обаче също не била особено преуспяла. Звенгали се влюбва в нея, но тя не го иска. Затова той я хипнотизира. Тя започва успешна кариера, но се превръща в негова робиня. Накрая Звенгали умира и понеже според Дю Морие роботът не може да преживее без господаря си, тя също умира.

— Предполагам, че няма продължение. — О’Нийл прегледа една купчина листа. — Негъл има ли представа какво може да е замислил Пел?

— Не. Ще ни напише биографична справка.

През следващите няколко часа преглеждаха ксерокопията, търсеха имена на места или хора, към които Пел би могъл да има интерес, някаква причина да остане на полуострова. Не намериха нищо за „Алисън“ или „Нимю“.

Абсолютно нищо.

Повечето видеокасети бяха с телевизионни репортажи за Пел, убийствата на Кройтънови и самия Кройтън, безскрупулния, преуспял предприемач в областта на компютрите.

— Журналистически сензации — измърмори О’Нийл.

Същото, срещу което Мортън Негъл се противопоставяше при отразяването на военни конфликти.

Имаше обаче две по-специални касети — с полицейски разпити — от които Данс живо се заинтересува. Едната бе след задържане при грабеж преди тринайсет години.

— Кои са най-близките ти роднини, Даниел?

— Нямам такива.

— Родителите ти?

— Починали са отдавна. Сирак съм, може да се каже.

— Кога починаха?

— Когато бях на седемнайсет. Баща ми ни напусна преди това.

— Разбирахте ли се с него?

— С баща ми ли? Това е дълга история.

Пел разказа как баща му го малтретирал и го принуждавал да му плаща наем още като тринайсетгодишен. Пребивал го, ако не му донесял пари — пребивал и майка му, ако се застъпела за сина си. Обясни, че затова започнал да краде. Накрая баща му ги напуснал. По стечение на обстоятелствата родителите му умрели в една и съща година — майка му от рак, баща му при катастрофа, докато шофирал пиян. На седемнайсет Пел останал съвсем сам.

— Нямаш ли братя или сестри?

— Не, сър… Винаги съм си мислел, че ако имаше с кого да споделям трудностите, щях да стана друг човек… Нямам и деца. Много съжалявам за това, трябва да призная… Но съм още млад. Имам време, нали?

— О, ако се стегнеш, Даниел, няма причина да не създадеш добро семейство.

— Благодаря, че го казвате, господин полицай. Наистина го искам. Благодаря. Ами вие, господин полицай? Семеен ли сте? Виждам, че носите годежен пръстен.

Вторият полицейски запис бе от малко градче в Сентрал Вали отпреди дванайсет години, когато Пел бил задържан за дребна кражба.

— Даниел, слушай хубаво. Ще те питам няколко въпроса. Не се опитвай да ни лъжеш, ясно? Че ще стане лошо.

— Няма да лъжа, сър, господин шериф. Всичко ще ви кажа. Заклевам се.

— Ако го направиш, всичко ще е наред. Така, кажи сега как телевизорът и видеото на господин Пийбоди се озоваха в колата ти?

— Купих ги, господин шериф. Кълна се. На улицата. От един мексиканец. Приказвахме си и той каза, че му трябвали пари. Той и жена му, детето им било болно.

— Усещаш ли какво прави? — попита Данс.

О’Нийл поклати глава.

— Първият полицай е интелигентен. Говори добре, граматически правилно. Пел му отговаря по същия начин. Ами вторият? Не е толкова добре образован като първия, говори малко простовато. Пел усеща и започва да го имитира. Това е типичен трик на изпечените макиавелиевци. — Данс кимна към телевизора. — Пел манипулира и двамата.

— Не знам, бих му дал две минус за скалъпени оправдания — измърмори О’Нийл. — Никак не ме трогва.

— Я да видим. — Тя намери докладите, придружаващи касетите. — Съжалявам, господин професоре. Тези двамата са му писали шестици. Първото обвинение е смекчено от грабеж на притежаване на крадени вещи. Във втория случай? Направо са го пуснали.

— Ще си взема бележка.

Прекараха още половин час в преглеждане на материалите. Нямаше нищо интересно. О’Нийл погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

Уморено се надигна и Данс го изпрати до вратата. Той погали кучетата.

— Надявам се, че ще успееш да дойдеш утре на празненството на татко.

— Да се надяваме, че дотогава ще сме свършили с тази работа.

О’Нийл се качи във волвото си и потегли по мъгливата улица.

Мобилният й телефон иззвъня.

— Ало?

— Здрасти, шефке.

Почти нищо не се чуваше. Като фон звучеше силна музика.

— Би ли спрял този шум?

— Трябва да помоля оркестъра. Нещо ново за Хуан?

— Няма промяна.

— Ще отида да го видя утре. Слушай…

— Опитвам се.

— Така. Първо за лелята на Пел. Казва се Барбара Пел. Неадекватна е. От бейкърсфийлдската полиция казаха, че страда от болестта на Алцхаймер или нещо подобно. Не може да ти каже колко е часът. Зад къщата й има барака или гараж с инструменти и разни вещи на Пел. Всеки е можел да влезе и да вземе чука. Съседите не са видели нищо. Изненада, изненада, изненада!

— Това не е ли реплика на Анди Грифит?

— Да, от неговото шоу. На Гоумър Пайл.

— Колегите в Бейкърсфийлд ще следят ли къщата на старицата?

— Да… Слушай, шефке, имам нещо друго за теб. За Уинстън.

— Кой?

— Уинстън Келъг, човека от ФБР. Новата бавачка, която Овърби ти натресе.

Бавачка…

— Би ли използвал по-подходяща дума?

— Надзирател. Пастир. Поробител…

— Стига, Ти Джей.

— Добре, ето какво. На четирийсет и четири години е. Сега живее във Вашингтон, но е от Лос Анджелес. Бивш военен.

Също като покойния й съпруг, помисли си тя. Възрастта, военното минало…

— Бил е детектив в сиатълската полиция, после е отишъл в Бюрото. Работи в отдел, който разследва религиозни секти и престъпления, свързани с тях. Откриват водачите, водят преговори за освобождаване на заложници и организират програми за реадаптация. Отделът е бил създаден след Уако.

Имаше предвид случая със сектата на Дейвид Кореш, при който много невинни хора загубиха живота си. Централата на сектантите бе изгоряла и повечето от тях бяха загинали, включително деца.

— Има добро име в Бюрото. Доста е праволинеен, но не се плаши и да се изцапа. Тук цитирам моя приятел, нямам представа какво има предвид. А, има и още нещо, шефке. За тази дума „Нимю“. Няма я в полицейските архиви. Проверих само неколкостотин прякора в Интернет. Половината профили са невалидни, а онези, които още действат, са на шестнайсетгодишни келешчета. Истинските им имена са главно европейски и не намерих никого, който да има връзки тук. Попаднах обаче на един вариант, който изглежда интересен.

— Така ли? Какъв?

— Става дума за една ролева игра по Интернет. Знаеш ли ги?

— За компютри ли става дума? Онези големи кутии с жици вътре?

— Умна си, шефке. Действието се развива в Средновековието; трябва да избиваш тролове и дракони и да спасяваш красавици. Горе-долу каквото правим ние, като се замислиш. Както и да е. Причината да не я открием от началото е, че се пише „Н-и-Х-м-ю“. Емблемата е „Нимю“ с един голям червен хикс в средата. Това е една от най-популярните онлайн игри в момента. Продават се стотици милиони екземпляри. Ех, къде отиде „Пак ман“, хитът на осемдесетте?

— Пел едва ли си пада по компютърни игри.

— Да, но определено е убил създателя на тази.

— Добра логика. Разучи повече за това. Все пак още съм на мнение, че това е нечий профил в Интернет.

— Не се бой, шефке. Ще проверя и двете следи. Благодарение на свободното време, което ми даде.

— Харесва ли ти тая музика?

— И още как.

Данс изведе Дилън и Патси да се облекчат, после набързо обиколи около къщата. Не видя непознати коли. Прибра кучетата. Обикновено спяха в кухнята, но сега ги пусна в къщата. Вдигаха много шум, когато надушеха непознат. Данс включи и алармената инсталация.

Влезе в стаята на Маги и изслуша кратката пиеса от Моцарт, която момиченцето държеше да й изсвири на йониката си. После я целуна и загаси лампата.

Поседя малко и при Уес, докато той й разказа за едно ново дете в лагера, което преди няколко месеца се било преместило в града. Днес били изиграли няколко хубави сета.

— Искаш ли да го поканим с родителите му на утрешното тържество? На рождения ден на дядо ти?

— Не, не е добра идея.

След смъртта на баща си Уес бе станал по-срамежлив и затворен.

— Сигурен ли си?

— Може би друг път. Не знам… Мамо?

— Да, миличък.

Той въздъхна тежко.

— Кажи ми.

— Защо още си с пистолета?

Деца — нищо не можеш да скриеш от тях.

— Съвсем съм го забравила. Сега ще го прибера в сейфа.

— Може ли да почета малко?

— Разбира се. За десет минути. Коя е книгата?

— „Властелинът на пръстените“. — Той я погледна, но не я отвори. — Мамо?

— Да?

Уес замълча. Тя знаеше какво си мисли. Щеше да разговаря с него, ако той иска. Надяваше се да не поиска — денят наистина беше тежък.

— Не, нищо — добави момчето след малко с тон, който казваше; „Има нещо, но още не искам да говоря за това.“

След тези думи синът й се върна в Средната земя. Данс кимна към книгата:

— Къде са хобитите сега?

— В Графството. Конниците ги търсят.

— Петнайсет минути.

— Лека нощ, мамо.

Данс прибра глока в сейфа. Настрои ключалката на прост трицифрен код, който можеше да нагласи и на тъмно. Опита със затворени очи. Отне й няколко секунди.

Изкъпа се, сложи си анцуг и се пъхна под дебелия юрган. Тревогите на деня витаеха във въздуха като аромата на лавандула от изсушените цветчета на нощното шкафче.

„Къде си? — мислено запита Даниел Пел. — Кой ти помага? Какво правиш сега? Спиш ли? Или обикаляш из някой град, търсейки нещо или някого? Пак ли си си набелязал жертва? Как мога да се досетя какво си намислил?“

Докато се унасяше, в съзнанието й пак прозвучаха думите от втория разпит, който бяха изслушали с Майкъл О’Нийл:

— Нямам и деца. Много съжалявам за това, трябва да призная… Но съм още млад. Имам време, нали?

— О, ако се стегнеш, Даниел, няма причина да не създадеш добро семейство.

Данс отвори очи. Остана няколко минути в леглото, втренчена в сенките на тавана. После обу пантофите си и слезе в хола.

— Лягайте — нареди на двете кучета, които продължиха да я гледат изпитателно през следващия час и нещо, докато ровеше в кашона с нещата от Мортън Негъл.