Спящата кукла

34.

Полицаят от монтерейското шерифство зорко следеше района от патрулната кола — двора и сградата, дърветата, градините, пътя.

Охраняването на обекти беше най-скучната работата в полицейската професия. На второ място идваше следенето на заподозрени, но тогава поне можеше да се успокояваш, че наблюдаваният е престъпник. Имаше шанс да се стигне до използване на оръжие. Това все пак беше някаква работа.

Охраната на свидетели и жертви на престъпления обаче — особено ако лошите не знаеха къде се намират — беше пълна скръб.

Най-голямата опасност бе да ти се схване задникът и да ти отекат краката, а трябваше много внимателно да балансираш количеството на кафето и ходенията до тоалетна, защото…

„Ох, мамка му“ — измърмори полицаят. Съжали, че си помисли това последното. Сега си даде сметка, че му се пикае.

Дали да рискува да отиде в храстите? Идеята не беше добра, като се имаше предвид колко баровско беше мястото. Трябваше да помоли да го пуснат вътре. Преди това обаче щеше да обиколи набързо, за да се увери, че всичко е спокойно. После щеше да почука.

Слезе от колата и закрачи по пътя, като оглеждаше дърветата и храстите. Нищо подозрително. Всичко изглеждаше нормално за такъв квартал: една лимузина мина бавно по улицата, шофьорът дори носеше от онези шапки, които показват по филмите. Отсреща някаква жена бе накарала градинаря да подреди цветя под пощенската й кутия, преди да ги посади; горкият човек се чудеше как да й угоди.

Жената видя полицая и му кимна.

Той също й кимна, за момент си представи как тя се приближава и му казва колко обича мъже с униформа. Беше чувал истории как колегите му спирали жени за превишена скорост и те предлагали да си „платят глобата“ в близката горичка или в патрулната кола (в някои варианти дори на задната седалка на мотоциклет „Харли Дейвидсън“). Но това винаги бяха разкази от трета ръка. Не се беше случвало на никого от приятелите му. Опасяваше се също, че ако някоя — дори тази зажадняла за секс домакиня — поиска да използва услугите му, той дори няма да успее да го вдигне.

Това отново му напомни за онази част от тялото му, намираща се под кръста, и колко отчаяно се нуждае да се облекчи.

В този момент забеляза, че жената му маха. Той спря.

— Всичко наред ли е, полицай?

— Да, госпожо — отговори той.

— Заради онази кола ли сте тук?

— Каква кола?

Тя посочи:

— Ето там. Видях я да спира преди десетина минути. Не знам защо шофьорът реши да я пъхне между дърветата. Стори ми се странно. Да знаете, преди известно време наоколо станаха няколко грабежа.

Разтревожен, полицаят се приближи и погледна накъдето му сочеше тя. През храстите видя проблясък от метал и стъкло. Единствената причина, поради която някой би оставил колата си толкова далече от улицата, бе, за да я скрие.

„Пел“ — помисли си полицаят.

Посегна към пистолета си и направи една крачка към улицата.

„Псссс.“

Обърна се към източника на този странен шум точно когато лопатата на градинаря се стовари върху рамото и врата му.

Полицаят изохка и падна на колене. Причерня му, пред очите му се появиха жълти петна.

— Ох, не! — изстена.

Вместо отговор лопатата отново го удари, този път по-премерено.

Облечен с изцапаната с пръст градинарска униформа, Даниел Пел завлече полицая в храстите, където не можеха да го видят от улицата. Човекът не беше мъртъв, само пребит и безпомощен.

Пел бързо го съблече и си сложи униформата му, като нави крачолите на твърде дългите панталони. Запуши устата на полицая с тиксо и му сложи собствените му белезници. Прибра пистолета и резервния му пълнител в джоба си, сложи глока в кобура си; познаваше това оръжие и често се упражняваше да го вади и да дърпа спусъка.

Погледна назад. Джени тъкмо събираше цветята от моравата около пощенската кутия на съседите и ги пъхаше в найлонов плик. Добре бе изиграла ролята си на претенциозна домакиня. Сполучливо разсея полицая и дори не мигна, когато той го удари с лопатата.

Урокът с „убийството“ на Сюзан Пембъртън имаше ефект; тя вече свикваше с тъмната си страна. Все пак трябваше да внимава. Убийството на полицай щеше да прелее чашата. При все това тя се справяше отлично; Пел беше възхитен. Нищо не го радваше повече от това да променя някого по свой образ и подобие.

— Докарай колата, красавице.

Подаде й градинарските дрехи. Джени се усмихна лъчезарно:

— Всичко е готово.

Изтича по улицата, като носеше дрехите, лопатата и плика с цветята. Спря за момент, обърна се и прошепна: „Обичам те.“

Пел постоя, за да се полюбува на решителността й.

После се обърна и бавно тръгна по алеята към дома на един човек, който бе извършил непростим грях спрямо него — бившият прокурор Джеймс Рейнолдс.

Даниел Пел надникна през пролуката между пердетата на един от предните прозорци. Видя Рейнолдс да разговаря по безжичен телефон, като крачеше от една стая в друга с бутилка вино в ръката. Някаква жена — вероятно съпругата му — тъкмо влизаше в кухнята. Смееше се.

Пел си беше мислил, че в наши дни е лесно да намериш когото и да било — с тези компютри, Интернет. Откри полезна информация за Катрин Данс, но Джеймс Рейнолдс беше невидим. Телефонът и адресът му не бяха в нито един указател, нито в архива на адвокатската колегия.

Предполагаше, че ще го открие в архивите на съда, но не можеше да се върне в сградата, от която бе избягал преди два дни. Освен това нямаше много време. Трябваше да си свърши работата в Монтерей и да се маха.

Изведнъж обаче му хрумна нещо и той отвори архивите на местните вестници в Интернет. Намери обява за сватбата на дъщерята на прокурора. Обади се в ресторанта, където се беше провела церемонията — „Дел Монте Спа анд Ризорт“ — и узна името на фирмата, организираща празненството — „Брок Къмпани“. С едно кафе и малко сълзотворен спрей измъкна от Сюзан Пембъртън документацията, в която се съдържаха данните на човека, поръчал тържеството — Джеймс Рейнолдс.

Ето как се озова тук.

Вътре настъпи някакво раздвижване.

В къщата имаше още някой — младеж около трийсетте. Може би синът на Рейнолдс — братът на булката. Разбира се, Пел щеше да убие всеки, когото намери в къщата. Не го интересуваше кой е вътре, просто не можеше да остави никого жив. Колкото повече убийства, толкова по-удобно за него и Джени да се измъкнат. Щеше да ги заплаши с пистолета и да ги събере в някоя малка стая — банята или килера — после щеше да използва ножа, така че никой да не чуе изстрели. При малко късмет труповете нямаше да бъдат открити, преди да свърши другата си мисия на Полуострова.

Прокурорът затвори телефона и понечи да се обърне. Пел се отдръпна от прозореца, провери пистолета си и натисна звънеца. Отвътре се чуха стъпки, шум. Нещо засенчи шпионката. Пел стоеше на открито, за да видят униформата му.

— Да? Кой е?

— Господин Рейнолдс, аз съм полицай Рамос.

— Кой?

— Полицаят, който ви охранява. Трябва да ви кажа нещо.

— Една секунда. Да махна нещо от печката.

Пел стисна пистолета си. Почувства, че съвсем скоро една голяма нужда ще бъде облекчена. Изведнъж започна да се възбужда. Нямаше търпение с Джени да се върнат в „Сий Вю“. Може би нямаше да изтрае до мотела. Можеха да го направят на задната седалка. Отдръпна се в сянката на едно голямо чепато дърво до вратата; усещането за тежкия пистолет в ръката му доставяше удоволствие. Мина една минута. Още една. Той почука на вратата.

— Господин Рейнолдс?

— Пел, не мърдай! — изкрещя някой зад него. — Хвърли оръжието! — Гласът беше на прокурора. — Въоръжен съм!

Не! Какво ставаше? Той потрепери от гняв. Започна да му се повдига от уплаха и ярост.

— Слушай, Пел. Само да помръднеш, ще те застрелям. Хвани пистолета с лявата си ръка за дулото и го пусни на земята. Веднага!

— Какво? Господине, какво говорите?

Не, не! Всичко бе планирано толкова безупречно! Гневът го задушаваше. Хвърли поглед назад. Рейнолдс стоеше зад него с голям револвер в двете ръце. Знаеше какво прави и, изглежда, не се колебаеше.

— Чакайте, чакайте, прокурор Рейнолдс. Казвам се Ектор Рамос. Аз съм полицаят…

Петлето на револвера изщрака.

— Добре! Не знам какво ви прихваща. Но добре. Бога ми!

Пел хвана пистолета за дулото с лявата си ръка и клекна, за да го остави на земята.

В следващия момент със свирене на гуми черната тойота изскочи на алеята, закова се пред вратата и наду клаксона.

Пел се хвърли по корем на земята, грабна пистолета и започна да стреля по посока на Рейнолдс. Прокурорът приклекна и стреля няколко пъти, но не успя да го улучи. Пел чу свирене на сирени в далечината. Разкъсван между инстинкта за самосъхранение и животинската нужда да убие този човек, той се подвоуми за секунда. Страхът за собствения живот обаче надделя. Хукна към Джени, която му отвори дясната врата.

Той скочи вътре и колата потегли с бясна скорост. Стреля към къщата, докато изпразни пълнителя, като се надяваше поне един от куршумите да е смъртоносен.