Спящата кукла

51.

Гневът те изкарва от контрол.

Но докато караше с пълна скорост, за да се измъкне от Монтерей, спомняйки си случилото се току-що, Даниел Пел не можеше да се успокои. Гласът на Катрин Данс, лицето на Ребека…

Спомняше си и събитията отпреди осем години.

Джими Нюберг, проклетият компютърджия и наркоман, бе казал, че имал информацията от вътрешен човек за Уилям Кройтън — от някакъв програмист, който бил уволнен преди шест месеца. Успял да разбере шифъра за алармата на Кройтън, и имал ключ от задната врата (макар че Пел много добре знаеше от кого ги е взел — от Ребека, разбира се). Джими го уверяваше, че чалнатият Кройтън държал много пари в къщата си.

Пел никога не би ограбил банка или бюро за осребряване на чекове, не правеше такива големи удари. Все пак му трябваха пари, за да разшири Семейството и да се преместят в планината. Ето, че сега му се предоставяше възможност да отнесе много само от един грабеж. Джими го увери, че в къщата нямало да има никого, никой нямало да пострада. Щели да отмъкнат сто бона, а Кройтън щял просто да се обади в полицията и на застрахователите и щял да забрави.

Точно както се беше досетила Катрин Данс.

С Джими се промъкнаха в двора и през безупречно оформените храсти и морава се приближиха до къщата. Пел видя, че вътре свети, но Джими обясни, че лампите се включвали автоматично. Вмъкнаха се през задната врата.

Нещо обаче не беше наред. Алармата се включи. Пел се обърна към Джими да му каже, че явно все пак в къщата има някого, но младежът вече влизаше в кухнята.

Вътре с гръб към тях имаше жена, която готвеше. Джими се приближи към нея. „Не! Какво прави?“ — помисли си Пел.

Джими я уби.

С хартиена салфетка извади от джоба си нож (един от онези в къщата на Семейството с отпечатъците на Пел по дръжката), с другата си ръка запуши устата на жената и я наръга. Тя падна.

— Какво правиш? — гневно прошепна Пел.

Нюберг се обърна и се подвоуми, но по лицето му личеше какво смята да направи. Когато замахна с ножа, той бе готов и отскочи. Острието мина на сантиметри от него. Пел грабна един тиган и удари Джими по главата. Той падна. Пел грабна един месарски нож от плота и го наръга.

След секунди Уилям Кройтън нахълта в кухнята, привлечен от шума. Двете му по-големи деца дотичаха след него и запищяха при вида на мъртвата си майка. Пел извади пистолета си и натика изпадналите в истерия хора в килера. Накрая успя да успокои Кройтън и попита за парите. Бизнесменът отговори, че са в бюрото в кабинета му.

За Даниел Пел уплашените, разплакани деца и баща им бяха като бурени в градината, като досадни гарги или насекоми.

През онази нощ нямаше намерение да убива никого, но за да овладее положението, нямаше избор. След две минути и тримата бяха мъртви.

Той заличи отпечатъците, взе ножа от Джими и всичките му документи, после изтича в кабинета, където за свой ужас откри, че наистина парите са в бюрото, но са само хиляда долара. Бързо огледа в спалнята на долния етаж, но намери само джобни пари и бижута. Не си направи труда да се качи на втория етаж, където спяло момиченцето. (Сега се радваше, че стана така. По ирония, ако беше убил детето, никога нямаше да узнае за предателството на Ребека.)

И да, наистина, музиката от „Джепърди“… Пел изтича обратно в кухнята, взе портфейла на Кройтън и диамантения пръстен на жена му.

Хукна навън, скочи в колата. Само след километър го спря полиция.

Ребека…

Спомни си първата им среща — „случайната“ среща в Санта Крус се оказа, че е била планирана предварително.

Пел си спомни колко обичаше крайбрежната улица, атракциите. Възхищаваше се от лунапарковете, как хората се оставят в чужди ръце — като или рискуват да се наранят на пързалките, или се замайват като упоени опитни зайчета, въртейки се безспир на знаменитата стогодишна въртележка „Луф“…

Спомни си как преди девет години при същата тази въртележка Ребека му извика:

— Здрасти, искаш ли да те нарисувам?

— Защо не? Колко?

— Няма да е скъпо. Седни.

Пет минути по-късно, след като бе нанесла само основните щрихи на лицето му, тя остави молива, огледа го и предизвикателно попита дали могат да се усамотят някъде. Отидоха в микробуса под мрачния поглед на Линда Уитфийлд. Пел не й обърна внимание.

Пет минути по-късно, след трескаво целуване и опипване, тя се отдръпна.

— Чакай…

„Какво има? — помисли си той. — Трипер, СПИН?“

Тя прошепна задъхано:

— Аз… трябва да ти кажа нещо.

Замълча и сведе очи.

— Какво?

— Може би няма да ти хареса и ако искаш, нека да не продължаваме. Ще ти направя портрета безплатно. Но чувствам някакво привличане към теб, макар и след толкова кратко време, и искам да ти кажа…

— Казвай.

— Сексът… не ми доставя удоволствие. Освен ако не ме заболи. Много да ме заболи. На повечето мъже не им харесва. Няма проблем…

Вместо отговор той я извъртя да легне на стегнатия си корем. И свали колана си.

Сега Пел се изсмя. Всичко е било преструвка. През тези десет минути на плажа и петте минути в микробуса тя някак си се бе досетила за фантазиите му и ги използва.

Звенгали и Трилби…

Той продължи да кара още няколко минути, докато дясната ръка го заболя от раната. Отби встрани, дръпна ръкава си и я погледна. Не беше сериозно — кървенето отслабваше. Обаче как болеше…

Все пак не колкото болката от предателството.

Бе в края на тихите квартали и сега трябваше да навлезе в по-населен район, а полицията щеше да го търси навсякъде.

Направи обратен завой и продължи да снове из улиците, докато видя светлини от стопове пред себе си. Спрял нисан „Инфинити“. В колата имаше само един човек. Наоколо нямаше други автомобили. Пел забави, но натисна спирачките едва в последния момент. Задната броня на скъпата кола издумка. Нисанът се отмести на няколко метра. Шофьорът погледна гневно в огледалото и слезе.

Пел също слезе, започна да клати глава. Заоглежда щетите.

— Вие не гледате ли? — попита другият шофьор, латиноамериканец на средна възраст. — Миналия месец я купих. — Вдигна очи, видя кръвта по ръката на Пел и се намръщи. — Ранен ли сте?

Погледна надолу и забеляза пистолета.

Твърде късно.