Спящата кукла

47.

— Разкажи ми, Тери.

Сърцето на Данс биеше силно. Това ли беше липсващата улика, която щеше да й подскаже целта на Даниел Пел?

Момичето подръпна ухото си — онова с петте обици — и едната й обувка се повдигна леко в предната част, което показваше, че свива пръстите си.

Стрес…

— Преди това бях заспала, за известно време. Така е. Не ми беше добре. После обаче се събудих. Сънувах нещо. Не си спомням какво, но беше кошмар. Събудих се от собствения си глас, някакво стенание. Знаете как става, нали?

— Да.

— Или писък. Само че…

Гласът й заглъхна и тя пак задърпа ухото си.

— Не си била сигурна, че звукът е дошъл от теб, така ли? Може да е бил друг?

Тириса преглътна тежко. Явно си мислеше, че е чула предсмъртния стон на някого от близките си.

— Да, така е.

— Спомняш ли си в колко часа стана?

Времето на смъртта бе между 18.30 и 20.00.

Тириса не си спомняше точно. Предполагаше, че е било около 19.00.

— В леглото ли остана?

— Да.

— След това чу ли нещо?

— Да, гласове. Не ги чувах много добре. Бях сънена, но със сигурност ги чух.

— Какви бяха?

— Не знам, мъжки гласове. Но определено не бяха на баща ми и брат ми. Много добре си спомням.

— Тери, тогава каза ли за това на някого?

Тя кимна:

— Да. Но никой не ми обърна внимание.

Как, по дяволите, го беше пропуснал Рейнолдс?

— Добре, разкажи ми сега. Какво чу?

— Ами, такова, две неща. Първо, някой говореше за пари. Четиристотин долара. Това много добре си го спомням.

Пел бе заловен с повече. Може би с Нюберг са проверили портфейла на Кройтън. Да не би пък да е ставало дума за четиристотин хиляди!

— Какво друго?

— Ами после някой — пак мъж, но друг — спомена за Канада. А пък другият попита нещо. За Квебек.

— Какво попита?

— Ами, просто се интересуваше какво е това „Квебек“.

Някой, който не знае какво е Квебек? Данс се почуди дали това е бил Нюберг — жените бяха казали, че макар и невероятно сръчен в дърводелството, електрониката и компютрите, той е бил доста зле умствено заради наркотиците.

Значи, канадска връзка. Там ли е искал да избяга Пел? Много по-лесно щеше да му е да пресече границата. Освен това там имаше много планини.

Данс се усмихна и се наведе напред.

— Продължавай, Тери, отлично се справяш.

— После някой заговори за използвани коли. Друг мъж. Имаше дебел глас и говореше бързо.

Търговията с употребявани коли често се използва за пране на пари. А може би са обсъждали как да намерят кола, за да избягат. И не са били само Пел и Нюберг. Имало е и трети човек.

— Баща ти имал ли е бизнес в Канада?

— Не знам. Пътуваше много. Но мисля, че не е споменавал Канада… Така и не мога да разбера защо тогава полицията не ме попита за това. Но след като Пел отиде в затвора, нямаше значение. Сега, след като е избягал… Откакто господин Негъл ми каза, че преследвате убиеца, се опитвам да осмисля онова, което чух тогава. Може би вие ще го разберете.

— Надявам се. Нещо друго?

— Тогава пак съм заспала. И после… — Тириса преглътна тежко — … после се появи една жена с униформа. Полицайка. Накара ме да се облека… Това е.

Данс се замисли: четиристотин долара, търговия с употребявани коли, френскоговорещата канадска провинция…

Трети човек…

Дали Пел смяташе да тръгне на север? Нямаше да е излишно да се обадят на граничната полиция, за да засилят контрола.

Данс пак се опита да събуди спомените на момичето. Отново за чутото през онази ужасна нощ.

Напразно. Тириса не можеше да й каже нищо повече.

Четиристотин долара… Канада… Какво е Квебек?… Използвани коли… Това ли бяха ключовете към плана на Пел?

Внезапно на Данс й хрумна нещо, което неочаквано засягаше нейното семейство — нея, Уес и Маги. Отново обмисли фактите за убийството. Невъзможно… Но теорията й се струваше все по-вероятна, макар че изводите никак не й харесваха.

— Тери — предпазливо попита тя, — мислиш, че това е станало около седем часа, така ли?

— Да, може би.

— Къде вечеряхте?

— Къде ли? Най-често на остъклената тераса. Не можехме да използваме столовата. Тя беше само за официални събирания.

— Гледахте ли телевизия, докато вечеряхте?

— Да. Много. Поне аз, брат ми и сестра ми.

— Терасата беше ли близо до спалнята ти?

— Ами, точно отдолу. Как разбра?

— Някога гледала ли си „Джепърди“, телевизионното състезание?

Момичето се намръщи:

— Да.

— Тери, чудя се дали гласовете, които си чула, не са били от това предаване. Може би някой е изтеглил въпрос за четиристотин долара. Въпросът е бил „Какво е Квебек?“, а отговорът: „Френскоезичната провинция на Канада“.

Момичето замълча. Втренчи се съсредоточено напред.

— Не — отговори уверено, като поклати глава. — Не е било от телевизора. Сигурна съм.

— Гласът, който е говорил за продажба на коли — дали не е било реклама? Бърз говор с дебел глас. Така говорят в рекламите за коли.

Лицето на момичето се зачерви от гняв.

— Не!

— Все пак не е ли възможно? — тихо настоя Данс.

Тириса затвори очи.

— Не — прошепна. После: — Може би. Не знам.

Ето защо Рейнолдс не беше обърнал внимание на показанията на детето. Той също си е помислил, че е чула говор от телевизионно предаване. Тайнственият трети човек е бил водещият Алекс Трибек или глас от някоя реклама.

Тириса се умърлуши, отпусна леко раменете си. Движението беше трудно забележимо, но Данс веднага разпозна отчаяние и съжаление. Момичето бе толкова сигурно, че си е спомнило нещо важно, което ще помогне за залавянето на убиеца на най-близките й хора. Сега осъзнаваше, че смелата постъпка да дойде тук въпреки съпротивата на леля й… всички усилия са били напразно.

— Съжалявам.

Очите й се насълзиха.

Катрин Данс се усмихна:

— Не се тревожи, Тери. Нищо не е станало.

Подаде й кърпичка.

— Нищо ли? Ужасно е! Толкова много исках да помогна…

Данс отново се усмихна:

— О, Тери, повярвай ми, ние едва започваме.

На семинарите, които водеше, Данс разказваше вица за гражданина, който минавал през едно село и помолил един от местните да го упъти. Погледнал кучето, седящо в краката на човека, и попитал:

— Кучето ви хапе ли?

Селянинът отговорил, че не хапе. Човекът посегнал да погали животното и то го ухапало. Ядосан, гражданинът извикал:

— Нали казахте, че кучето ви не хапе!

— Моето не хапе — отвърнал селянинът. — Това тук не е мое.

Опитният специалист по кинесика трябва да анализира не само отговорите на онзи, когото разпитва, а и жестовете и поведението му. Трябва също да умее да задава подходящи въпроси.

Събитията около убийствата на семейство Кройтън и всичко, което се беше случило след това, бяха добре документирани от полицията и пресата. Затова Катрин Данс реши да се спре върху един период, за който никой не се беше сетил да попита — времето преди убийствата.

— Тери, искам да ми разкажеш какво се случи по-рано.

— По-рано ли?

— Да. Да започнем от сутринта през онзи ден.

Тириса се намръщи:

— О, не си спомням много. Това, което се случи вечерта, като че ли изтри всичките ми други спомени.

— Опитай се. Помисли си добре. Било е през май. Тогава си ходила на училище, нали?

— Да.

— Какъв ден беше?

— Ами, петък.

— Доста бързо си спомни.

— Ами, защото много често в петък татко ни водеше на разни места. През онзи ден трябваше да ходим на лунапарк в Санта Крус. Само че не ходихме, защото се разболях. — Тириса се замисли, разтърка очите си. — С Бренда и Стив — сестра ми и брат ми — щяхме да ходим, но мама трябваше да остане вкъщи, защото в събота имаше някаква благотворителна разпродажба и трябваше да я подготви.

— Само че плановете са се променили, така ли?

— Да. Бяхме, такова… бяхме тръгнали, но… — сведе очи — но ми стана лошо. В колата. Затова се върнахме вкъщи.

— Какво ти имаше? Настинка?

— Заболя ме коремът.

Тириса присви очи и докосна корема си.

— О, и аз мразя да ме боли.

— Да, отврат е.

— Към колко се прибрахте у дома?

— Около пет и половина.

— И ти веднага отиде да си легнеш.

— Да, точно така.

Тириса погледна към разкривените дървета навън.

— После си се събудила и си чула телевизора.

Момичето завъртя един риж кичур около пръстите си.

— Квебек — изсмя се мрачно.

Тук Катрин Данс замълча. Даде си сметка, че трябва да вземе решение, важно решение.

Защото нямаше съмнение, че Тириса не казва истината.

Когато си говореха за общи неща и по-късно, когато разказваше какво е чула от телевизора, тя се държеше спокойно и открито, въпреки че несъмнено изпитваше някакъв стрес — всеки, който говори с полицай в хода на разследване, дори да е невинна жертва, се чувства неспокоен.

Щом заговори за пътуването до Санта Крус обаче, тя започна да се запъва, да закрива части от лицето и ушите си — жестове на отрицание — и да гледа през прозореца, тоест отбягване. Макар че се стараеше да се държи спокойно и непринудено, издаде стреса, който изпитваше, като затропа с крак. Данс усети признаци на неискреност и установи, че момичето е в стресовата фаза на отрицание.

Всичко, което Тириса казваше, вероятно бе подкрепено от факти, които тя можеше да провери. Неискреността обаче включва не само лъжа, а и отбягване, и премълчаване на истината. Имаше нещо, което Тириса не искаше да й каже.

— Тери, по време на пътуването е станало нещо неприятно, нали?

— Неприятно ли? Не. Наистина. Кълна се.

Три признака на неискреност — два израза, характерни за фазата на отрицание, и отговор на въпроса с въпрос. Момичето се изчерви и отново започна да потропва с крак, очевидни признаци на стрес.

— Хайде, разкажи ми. Всичко е наред. Няма от какво да се тревожиш. Разкажи.

— Ами, такова… Родителите ми, брат ми, сестра ми… Бяха убити. Кой няма да се разстрои?

Прозвуча малко ядосано. Данс кимна съчувствено:

— Имам предвид преди това. Тръгнахте от Кармел за Санта Крус. На теб ти стана зле и се върнахте вкъщи. По време на пътуването се е случило нещо, което те разстройва. Какво?

— Не знам. Не си спомням. Беше отдавна.

Тези думи от човек във фазата на отрицанието означава: „Много добре си спомням, но не искам да мисля за това. Спомените са твърде мъчителни.“

— Пътувахте с колата и…

— Аз… — започна Тириса, но замълча.

Сведе очи и заплака. По лицето й потекоха сълзи, придружени от сподавено хлипане.

— Тери.

Данс стана и й подаде пакет кърпички. Момичето заплака по-силно, макар и тихичко, хлиповете му звучаха като хълцане.

— Няма нищо — опита се да я успокои полицайката, като стисна ръката й. — Каквото и да се е случило, сега няма значение. Не се тревожи. Всичко е наред.

— Аз…

Тириса бе като парализирана. Данс виждаше, че се опитва да вземе решение. Какво щеше да е то? Или щеше да разкаже всичко, или да замълчи — във втория случай разпитът щеше да се проточи.

Накрая момичето заговори:

— Ох, исках да разкажа на някого. Не на психолозите или на приятелите си, или на леля…

Продължи да хлипа. Присвита, с наведена глава, с ръце в скута, когато не бършеше лицето си — типични признаци, че Тириса Кройтън е преминала във фазата на приемане. Най-после щеше да се отърси от жестокото бреме, което й тежеше.

— Аз съм виновна. Аз съм виновна, че са мъртви!

Облегна главата си на дивана. Лицето й беше зачервено, отпред анцугът й бе мокър от сълзи.

— Бренда и Стив, мама и татко… всичко е заради мен!

— Защото се разболя ли?

— Не! Защото се престорих, че ми е лошо!

— Разкажи ми.

— Не исках да ходя на лунапарк. Не ми харесваше, мразех го! Хрумна ми само да се престоря на болна. Спомних си за манекенките, които си бъркат с пръсти в гърлото и повръщат, за да не надебелеят. Точно това направих в колата, когато никой не ме гледаше. Повърнах на задната седалка и казах, че ме боли корем. Беше страшно гадно, всички се ядосаха, татко обърна и се прибрахме.

Това било, значи. Бедното момиче беше убедено, че то е виновно за смъртта на близките си. Заради тази лъжа. Осем години беше живяло с това тежко бреме.

Една истина излезе наяве. Оставаше още една. Катрин Данс искаше да узнае и нея.

— Кажи ми, Тери, защо не искаше да отидеш в Санта Крус?

— Просто не исках. Не беше забавно.

Признаването на една лъжа не води автоматично до признаване на друга. Момичето пак влезе във фазата на отрицание.

— Защо? Можеш да ми кажеш. Хайде.

— Не знам. Просто не беше забавно.

— Защо?

— Ами, татко винаги беше зает. Даваше ни пари и ни казваше, че ще дойде да ни вземе по-късно. После отиваше да говори по телефона и да върши разни неща. Беше досадно.

Кракът й отново потропваше и тя пак поглади обиците на дясното си ухо във все същата последователност — горната, долната, после трите в средата. Напрежението я измъчваше.

Жестовете на Тириса обаче далеч не бяха единственото, в което Катрин Данс видя признаци на неискреност. Децата — дори седемнайсетгодишните гимназисти — обикновено трудно се поддават на поведенчески анализ. Когато говорят с деца, повечето специалисти провеждат допълнителен анализ, съдейки за истинността на онова, което казват, не само по жестовете, а и по самите им думи.

Това, което казваше Тириса, не звучеше логично на Данс — както заради самите обяснения, така и заради мястото, което полицайката много добре познаваше. Уес и Маги например обожаваха Санта Крус и не биха пропуснали възможност да прекарат там няколко часа без надзор и с джобове, пълни с пари. Имаше безброй забавления — въртележки, лакомства, музика, игри.

Имаше и друго противоречие. Защо Тириса просто не е казала, че иска да остане вкъщи с майка си, преди да тръгнат? Защо не е оставила баща й да отиде само с другите две деца? Изглеждаше, че не е искала и те да ходят в Санта Крус.

Замисли се за момент над тази идея.

От А през Б…

— Тери, казваш, че баща ти говорел по телефона, докато с брат ти и сестра ти сте се возили на въртележките.

Момичето сведе очи.

— Да. Май да.

— Откъде се обаждаше?

— Не знам. Имаше мобилен. Тогава нямаше много хора с мобилни телефони. Но той имаше.

— Срещаше ли се с някого там?

— Не знам. Може би.

— Тери, с какви хора се срещаше?

Момичето сви рамене.

— С други жени ли?

— Не.

— Сигурна ли си?

Тириса замълча, гледаше навсякъде другаде, само не към Данс. Накрая измърмори:

— Може би. С някои, предполагам.

— Мислиш, че са му били любовници, така ли?

Тириса кимна. Отново заплака. Понечи да каже нещо през зъби:

— И…

— Какво, Тери?

— Караше ни, ако мама ни пита нещо, когато се приберем, да й казваме, че е бил с нас. Защото щяла да се ядоса, ако разбере, че е работил, а не се е забавлявал.

Тириса се изчерви.

Данс си спомни намека на Рейнолдс, че Кройтън е бил женкар.

Момичето се изсмя мрачно, устните му трепереха.

— Видях го. С Бренда трябваше да сме на въртележките, но отидохме да си купим сладолед от едно магазинче на крайбрежната улица. И тогава го видях. Една жена се качи в колата му и той започна да я целува. И тя не беше единствената. По-късно го видях с друга, отиде в къщата й на брега. Затова не исках да ходи там. Исках да остане вкъщи с нас и с мама. Не исках да е с друга. — Избърса лицето си. — Затова излъгах. Престорих се на болна.

Значи Кройтън е имал любовници в Санта Крус — и е водел децата си, за да не го заподозре жена му, оставял ги е сами, докато е изневерявал.

— Затова всички бяха убити. Аз съм виновна.

Катрин се наведе напред и бавно и уверено изрече:

— Не, Тери. Не си виновна. Сигурни сме, че Даниел Пел е искал да убие баща ти. Не е било случайност. Ако беше дошъл тогава и бе видял, че ви няма, щеше да се върне друг път, когато баща ти е вкъщи.

Момичето спря да плаче.

— Наистина ли?

Данс изобщо не беше сигурна в това, което казваше, но не можеше да допусне момичето да живее с такова жестоко бреме.

— Да, наистина.

Тириса се поуспокои:

— Глупаво е. — Беше смутена. — Толкова е глупаво. Исках да ви помогна да го хванете, а се разревах като малко дете.

— Напротив, много ни помагаш — увери я Данс, без да крие вълнението си от онова, което току-що й беше хрумнало.

— Така ли?

— Да… Току-що ми хрумнаха още въпроси. Надявам се, че ще се съгласиш да ми отговориш на тях.

В този момент коремът й издаде странно, недоволно къркорене. Двете се засмяха и полицайката добави:

— Стига някой да ни донесе капучино и бисквити.

Тириса избърса очите си.

— Да, аз съм за.

Данс се обади на Рей Каранео и му нареди да ги снабди с амуниции от близката закусвалня. После се обади на Ти Джей, за да му каже да остане в управлението; очакваше промяна в плановете.

От А през Б до Х…